Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 29.10.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети юни през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 9140 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на ответника П.Н.Ц. против решението от 23.04.2020г. по гр.
дело № 47685/2017г. на Софийския районен съд, ГО, 27 състав, с което са уважени
предявените от „Б.“ ООД и от „Н.“ ЕООД искове с правно основание чл. 108 от ЗС за
установяване, че ищците са собственици при квоти 1/5 ид.ч. за „Б.“ ООД и 4/5
ид.ч. за „Н.“ ЕООД на
реална част, попадаща в съсобствения при посочените квоти на ищците имот с
идентификатор № 68134.603.1851, представляващ поземлен имот 1851, включен в УПИ I – Коларовски РНС-чистота
от кв.3, местност НПЗ Х.Д.– Малашевци и ОСЗ Сгуроотвала, с административен
адрес: гр. София, ул. „*********целият с площ от 10 770 кв.м., която
реална част е с площ от 433. 87 кв.м. и с координатни ъглови точки: № 20 Х-4 733 609,89 У-324 510,19; № 21 Х-4 733 599,84 У-324 511,71; №22 Х-4 733 589,08 У-324 514,83; №23 Х-4 733 579,79 У-324 517,10; №24 Х-4 733 572,75 У-324 519,36; №25 Х-4 733 573,12 У-324 530,86; №3 Х-4 733 594,47 У-324 524,42; №2 Х-4 733 611,95 У-324 520,88, която реална част е и
отбелязана с букви А, Б, В и Г, съгласно изготвената скица – Комбинирана скица
към допълнително заключението на СТЕ, л. 263 по делото, неразделна част от
решението, като ответницата е осъдена да предаде на ищците владението върху
описаната по-горе реална част.
В
жалбата се навеждат оплаквания за неправилност на постановеното съдебно решение
поради нарушения на материалния закон. Конкретно се твърди неправилност на
изводите на съда, че не е била налице пречка за възстановяване на имота на
наследниците на В.С.и др., въпреки съществуващата и заварена в имота сграда,
построена преди 1956 г., която отговаря на изискванията за законен строеж.
Счита, че липсата на строителни книжа за разрешаване и започване на строежа не
обуславя извод за законосъобразност на постановеното реституционно решение по
ЗСПЗЗ. Твърди, че съдът не е изследвал изложените съображения относно
приложимия режим за сградата. Процесната сграда била нанесена и заснета в
кадастралния план преди 1956г. /конкретно кадастралният план е от 1949г./. В
този период е действал ЗПИНМ и ППЗПИНМ. Законодателят бил въвел презумпция за
законност на строежите за първи път с разпоредбата на § 289, ал. 2 от ЗПИНМ,
ред. в. „Известия“, бр. 76 от 1960г., като основна предпоставка е същите да са
построени до 01.01.1950г. С изменението на разпоредбата с ДВ, бр. 64 от 1965г.
е предвидена търпимост и заплащане на отчуждаването на строежи, извършени
незаконно до 14.11.1958г., като единствено условие за приложимост на
презумпцията е местата, в които са извършени тези строежи, да са предвидени за
мероприятия извън мероприятията за дворищно-регулационния план, т.е. за
обществени мероприятия, каквото по естеството си е било отреждането за НПЗ Х.Д.–
Малашевци. Оспорването на тази презумпция е предвидено да става само с писмени
доказателства /съставени актове за глоба, актове за събаряне и др./, каквито в
настоящото производство не се представени и не са били издавани от общинската
администрация. В случая строежът е бил изпълнен към 14.11.1958г., поради което
в тежест на страната, която се домогва да докаже, че възстановяване на тази
част от имота е извършено законосъобразно и
не е била налице пречка по чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, е да обори
презумпцията. В тази връцка се позовава на приетото в теорията, че след като
строежите са били нанесени в кадастралната основа, презумира се, че са законни,
а противното следва да се докаже – така решение № 319/1969г. по дело №
681969г., решение № 407/1970г. по дело № 981970г. и др. В обобщение
жалбоподателката е посочила, че процесната сграда е била нанесена във всички
изработени кадастрални планове с описание „масивно жилище“, същата сграда е
била заснета и в изработените регулационни планове, както и в новоизработената
кадастрална карта, поради което строежът следва да се приеме за законен. В този
смисъл счита, че се установяват пречки по чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ за
възстановяване на собствеността на тази част от имота. На следващо място се
оспорва правилността на изводите на СРС относно заявеното възражение за
придобиване на имота по давност. Поддържа, че в случая са неприложими ограниченията
по чл. 200, ал. 1, вр. чл. 19 от ЗУТ, тъй като процесният имот не е
предназначен за ниско жилищно застрояване. По тези съображения е направено
искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят.
Насрещните
страни „Б.“ ООД и „Н.“ ЕООД оспорват въззивната жалба по подробно изложени
съображения. Считат първоинстанционното решение за правилно и обосновано.
Поддържат, че по делото е установено, че подадената декларация по чл. 14 от ЗМДТ
от 05.03.1998г. е от С.К.С., който е починал на 23.06.2007г. Ответницата П.Ц. обаче
не е наследник на посоченото лице, поради което тя не може да присъединява
давностното владение на С.С.. Освен това сочи, че реституцията се счита за
приключила с въвода във владение на възстановените земи. Релевира доводи, че
щом поземлен имот попада в границите на общ устройствен план на населеното
място, то се касае до имот в урбанизирана територия, спрямо който при преценка
на реалната му поделяемост се прилага чл. 200 от ЗУТ, като без значение е дали
имотът е урегулиран и с подробен устройствен план и дали е променено
предназначението му. По тези съображения
счита обжалваното решение за правилно и прави искане за неговото потвърждаване.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Предявен
е за разглеждане иск с правно основание чл. 108 от ЗС с предмет реална част от имот с
идентификатор № 68134.603.1851, представляващ поземлен имот 1851, включен в УПИ I – Коларовски
РНС-чистота от кв.3, местност НПЗ Х.Д.– Малашевци и ОСЗ Сгуроотвала, целият с
площ от 10 770 кв.м. и с площ на процесната реална част от 433. 87 кв.м.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че ищците се
легитимират като собственици на процесния имот въз основа на деривативен
придобивен способ – договори за покупко-продажба, като техните праводатели са
титуляри на правото въз основа на реституция по ЗСПЗЗ. Възраженията на
ответника относно законосъобразността на постановеното решение на ПК е счел за
неоснователни, тъй като не е налице пречка за възстановяване на
собствеността по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, когато върху имота е построена сграда,
без издадени строителни книжа, от лице, спрямо което не е учредено законно
право на строеж. Възражението за придобиване на имота въз основа на давностно
владение е прието за неоснователно. Съображенията за този извод са обосновани с
приложението на императивната норма на чл. 200, ал. 1 от ЗУТ, вр. чл. 19, ал. 1
от ЗУТ. В мотивите на решението е посочено, че реална част от парцел може да
бъде придобивана по давност, ако е осъществявано владение в период повече от 10
години след влизане в сила на ЗУТ, при условие, че владяната част от поземления
имот може да се обособи като самостоятелен УПИ съобразно изискванията на чл. 19 ЗУТ или ако тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ, а
оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ или се присъединява към
съседен имот. В случая съобразно приетото по делото заключение на
съдебно-техническа експертиза било установено, че оставащата част от имот №
1851 не отговаря на изискванията по чл. 19 ЗУТ – конкретно на изискванията за
лице на имота, поради което съдът е приел, че ответницата не може да придобие
реалната част от парцела по давност.
По делото е установено от приетите преписки на ПК „Връбница“ с № 228/18.12.1991г., с издадено решение № 34/11.11.1997г.; преписка № 217/16.12.1991г., с издадено решение №34/11.11.1997г.; преписка № 217А/16.12.1991г. и издадено решение № 39/11.11.1997г.; преписка № 217Б/16.12.1991г. и издадено решение № 34/11.11.1997г. и преписка № 607/19.02.1992г. и издадено решение № 34/11.11.1997г., че в полза на наследниците на Т.В.С., В.С.Г., Р. и С.С., са възстановени ниви в регулационните граници на НПЗ Х.Д.– Малашевци, местност ДО СЕЛО, бивши части от имот пл. № 323, съответно № 1616, с обща площ от 16. 590 дка. Към преписка вх.№ 217/16.12.1991г. е издадено удостоверение № АС-94-Ц-29/20.01.1997г., представляващо такова по чл. 13, ал. 4 ППЗСПЗ на Техническа служба при районна администрация „Подуяне“ за имот пл. № 323, кв. 3, кад. лист 249-272 по плана на НПЗ „Х.Д.– Малашевци“, като в т. 3 от същото, в частта за наличие на разрешения за временно строителство по чл. 120 ППЗТСУ /отм./ е отбелязано, че няма данни за издавани строителни разрешения, но в северния край на имота има жилищна сграда с ограден двор, където живеели две семейства без документи за собственост.
С договор за покупко-продажба от 24.04.2008г.,
обективиран в нотариален акт № 52, том IV, рег. № 12314, дело № 628/2008г.,
възстановените собственици по реда на ЗСПЗЗ са продали на „Б.Е.“ АД и на „Б.“
ООД, при квоти 4/5 ид. части за първия от купувачите и 1/5 ид. част за втория
от купувачите, правото на собственост върху следния недвижим имот, а именно:
поземлен имот с пл. № 1851, с площ от 10 770 кв.м., кв. 3, м. НПЗ „Х.Д.– М.“
и ОСЗ „Сгуроотвала“, при граници: от север – улица, от изток – имот с пл. №
1852,, от юг – имот без пл. № , от запад – имот без пл. № , имоти с пл. № 1630,
пл. № 1640 и пл. № 1641, образуван от разделянето на поземлен имот с пл. № 1616
съгласно договор за доброволна делба от 24.04.2008г. с № 51, том 4, рег. №
12313 по описа на нотариус Р.Д. с район на действие СРС и скица-проект за
изменение на кадастрален план за нанасяне на новообразувани поземлени имоти в
кад. лист № 249 и № 272 с проекти пл. № 1851 и 1852.
С договор за покупко-продажба от 28.06.2017г.,
обективиран в нотариален акт № 74, том III, рег. № 7622, дело № 359/2017г.,
търговско дружество „Б.Е.“ АД е продало на „Н.“ ЕООД собствените си 4/5 ид.
части от поземлен имот с идентификатор 68134.603.1851, находящ се в гр. София,
целият с площ от 10 770 кв.м., с трайно предназначение: урбанизирана
територия; начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10 м./ и номер по
предходен план: 1851, кв. 3. Към делото е приобщен и протокол за извършен въвод
във владение на недвижимо имущество от 12.07.2017г. от синдика на „Б.Е.“ АД – в
несъстоятелност.
От приетия по делото нотариален акт за собственост
върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 111, том I, рег.№ 2717,
дело № 78/2016г. се установява, че на 08.04.2016г. ответницата е призната за
собственик по давност (обстоятелствена проверка) на недвижим имот: дворно място
с площ от 1 000 кв.м., съставляващо реална част от ПИ 1851 и ПИ 1852,
включени в УПИ I – Коларовски РНС-чистота, кв. 3, местност НПЗ „Х.Д.–
Малашевци“ и ОСЗ Сгуроотвала, с административен адрес гр. София, ул. „*********заедно
с построената сграда със ЗП от 80 кв.м.
По делото е представено удостоверение № 94-Ц-31/05.05.2005г. на Столична Община район Подуяне, от което се установява, че в архива на район „Подуяне“ няма данни за одобрявани строителни книжа и издавани разрешения за строеж на сгради, попадащи в граници на ПИ 1616, кв.3, НПЗ „Х.Д.– Малашевци“. Така и съгласно уведомление вх. № 5145686/09.09.2019г. при СРС, подадено от Столична община, район „Подуяне“ се установява, че за сграда с идентификатор № 68134.603.1852.3, изградена в имот с идентификатор 68134.603.1852, кв.3, м. НПЗ „Х.Д.– Малашевци“, адрес ул. „*********в архива на района не се съхраняват одобрени строителни книжа. Същата информация е посочена и в уведомление вх.№ 5177801/29.10.2019г. при СРС, подадено от Столична община, район „Подуяне“, в което е посочено, че района няма издавани разрешения за строеж и/или заповеди за премахване на сгради в поземлени имоти 1851 и 1852 и конкретно касаещи сграда с идентификатор № 68134.603.1852.1. От декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.№ 14099/05.03.1998г., подадена от С.К.С., се установява, че същият е описал като притежаван от него имот от 1 дка с къща 25 кв.м., построена 1960г., с адрес ул. „********, с описание, че не е единствен собственик, както и че е без документ за собственост.
Ответницата е заявила нанасяне на промени в
кадастралната карта за имоти с идентификатор № 68134.603.1851 и с идентификатор
№ 68134.603.1852, по което е образувана преписка вх.№ 01-329114-25.10.2016г.
при СГКК гр. София, като е направила искане за нанасяне на имот с проектен
идентификатор № 68134.603.1977, идентичен с описания недвижим имот, предмет на нотариален
акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 111,
том I, рег.№ 2717, дело № 78/2016г. Срещу така заявеното изменение са постъпили
възражения от ищците в настоящото производство, поради което е поставен отказ
за исканото изменение със Заповед № РД-18-864-07.02.2017г. на Началник СГКК
София.
В първоинстанционното производство са приети основно и допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза, които съдът кредитира като компетентни и обективно изготвени. От същите се установява, че имотите с пл. 1851 и с пл. 1852 са били отразени по кадастралния план от преди 1956г. като един общ имот с пл. № 323. В същия план в северната част на имота били отразени три сгради с правоъгълна форма със сигнатура „МЖ“, като в разписната книга към плана от 1956г. нямало данни за собствениците. В кадастралния план от 1971г. двата имота пл.1851 и пл.1852 били отразени като един общ с пл. 1616, който бил идентичен с имот пл. 323 от КП от 1956г., с изключение на имот пл. 1522, намиращ се в северната част на пл. № 1522. В заключението е посочено, че имот пл.1616 бил попълнен в КП от 1971г. със заповед № РД-09-27/03.08.1999г. Разделянето на имот пл. 1616 било извършено през 2008г. на основание договор за доброволна делба № 51/24.04.200г., описан в НА № 52/24.04.2008г., като попълването на КП било одобрено със Заповед № РД-09-433/13.10.2008г. за имот пл. № 1852 и Заповед № РД-09-434/13.10.2008г. за имот пл. № 1851. Процесните имоти пл.1851 и 1852 попадали в два регулационни плана, както следва: 1. в РП на м.НПЗ „Х.Д.– Малашевци“, одобрен със Заповед № РД-50-09-232/04.07.1990г., изработен върху кадастралната основа на КП от 1971г., като имотите попадали частично в УПИ I – за Коларовски РНС-Чистота, УПИ IV-за РНС-РОСП-Б. и РБ ВиК и УПИ IV-за озеленяване и комуникация, кв.3 и върху трасето на нереализиран проектен път; 2. в РП на м. ОСЗ Сгуроотвална, одобрен с Решение №120 от Протокол на СОС №24/30.03.2001г. В заключението е посочено още, че кадастралната карта на район Подуяне била одобрена със Заповед № РД-18-4/09.03.2016г. на ИД на АГКК, като вещото лице е уточнило в експертизата координатите на частта от проектния имот с идентификатор № 69134.603.1977 къде попадат върху имот с идентификатор № 68134.603.1851, като площта на частта от имота е 433. 87 кв.м., който проектен имот отговарял на нормите на чл. 19 ЗУТ за лице и площ. В допълнителното заключение е изготвена комбинирана скица, на която е отразен проектният имот с идентификатор № 69134.603.1977, съответно ситуирането му върху имот с идентификатор № 68134.603.1851 и върху имот с идентификатор № 68134.603.1852. Вещото лице е посочило, че имот с проектен идентификатор № 69134.603.1977 попада почти изцяло в трасето на нереализираната транспортна артерия. Съгласно допълнителното заключение новообразуваният имот с проектен идентификатор № 69134.603.1977 отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ – с лице от 29, 01 км. м. общо, а лицето на частта от имота, попадаща върху имот с идентификатор 68134.603.1851 е 10, 88 м. При отделянето на новообразувания имот обаче лицето на ПИ № 69134.603.1851 оставало 7, 94 м., което било по-малко от минималната стойност от 12. 20 м.
При
така установеното от фактическа страна настоящият съдебен състав формира
следните правни изводи:
Ищците
се легитимират като титуляри на правото на собственост върху процесния недвижим
имот въз основа на деривативно придобивно основание – договори за
покупко-продажба. Праводателите на ищцовите дружества са лица, в чиято полза са
постановени решения за възстановяване собствеността на земеделски земи по реда
на ЗСПЗЗ. Ответницата е релевирала възражения срещу материалната
законосъобразност на издадените в полза на праводателите на ищците по реда на
ЗСПЗЗ решения и е направила искане съдът да осъществи косвен съдебен контрол
върху законосъобразността на този индивидуален административен акт. Конкретното
правоизключващо претендираното право на собственост възражение, което се
поддържа във въззивното производство, е възражения за наличие на пречка по чл.
10, ал. 7 от ЗСПЗЗ за възстановяване на част от имота, тъй като в тази част е
съществувала сграда, построена преди 1991г. и която има характер на законен
строеж. Релевирала е и евентуално възражение за придобивна давност – за
придобиване на правото на собственост върху имота чрез фактическо упражняване
на правото, считано от преди 40 години.
Тъй
като правото на собственост върху обобществената земеделска
земя не се възстановява по право, за установяване материалната легитимация на праводателите
на ищците следва да се докаже по несъмнен начин обстоятелството, че в обективната
действителност са се осъществили всички материални предпоставки (юридически
факти), обуславящи възникването на правото им да бъде реституиран процесният
имот, а именно – 1. имотът да е бил земеделски
по своето предназначение към момента на включването му в трудовокооперативни земеделски стопанства или държавни земеделски стопанства; 2. земята, дори и
нейното предназначение впоследствие да е било променено, да съществува в стари
(реални или възстановими) или в нови граници (с план за земеразделяне); 3. по
отношение на имота да не е проведено мероприятие по смисъла на чл.
10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, да не е застроен със законна постройка до 01.03.1991 г.,
респ. да не е било учредено суперфициарно право и законно разрешеният строеж
към 01.03.1991 г. да не е започнал – арг. чл.
10, ал. 7 ЗСПЗЗ, като са непротивопоставими всички разпоредителни сделки,
извършени от трудовокооперативни земеделски
стопанства, държавни земеделски
стопанства или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации
– арг. чл.
10, ал. 13 ЗСПЗЗ.
Съдът
приема за допустими релевираните възражения за материална незаконосъобразност
на инидвидуалния административен акт – решение за възстановяване на правото на
собственост по ЗСПЗЗ, с твърдения, че е имало пречка за реституция по чл. 10,
ал. 7 от ЗСПЗЗ. След приключване на процедурата по възстановяване на
собствеността с влязло в сила решение на ОСЗ или съдебно решение,
индивидуализиращо имота с граници и площ, при възникване на спор за собственост
с трети за
административното производство лица, гражданският съд може да проверява законосъобразността на акта, с
който е извършена реституцията по реда на т.нар. „косвен съдебен контрол”. Решението
на поземлената комисия за възстановяване на собствеността на земеделска земя представлява индивидуален
административен акт, като в настоящия гражданскоправен спор правата, които то
предоставя на ищците, се противопоставят на трето лице – ответника по иска,
който не е участвал в административното производство по издаването и
обжалването му и същевременно заявява самостоятелни права върху процесните
недвижими имоти. С оглед на това и предвид изричната разпоредба на чл.
17, ал. 2 ГПК съдът, решаващ спора за собственост, следва да осъществи
косвен съдебен контрол за законосъобразност, относно действието на решението на
поземлената комисия като индивидуален административен акт, но единствено по
отношение на възраженията на ответника за съществуващи негови права, които
изключват тези на ищците и които се основават на факти, настъпили след
масовизацията на земеделската земя, т.е.
разглеждат се само възраженията за наличие на пречки за реституция,
регламентирани в ЗСПЗЗ и правилника за прилагането му. Ответникът по иск за
собственост, основан на земеделска
реституция, не разполага с възражение, че възстановеният имот не е бил
собственост на ищеца, респ. на негов наследодател, към момента на образуване на
ТКЗС, тъй като на практика с това възражение се повдига спор за материално
право по чл.
14, ал.4 ЗСПЗЗ, което не подлежи на разглеждане при извършване на косвен
съдебен контрол за законосъобразност на решението на административния орган,
постановено в производството по възстановяване на собствеността на земеделските земи по ЗСПЗЗ. В този смисъл е
разрешението, възприето в Тълкувателно решение № 9/ 07.11.2012 г., постановено
по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, което поради своето принципно значение,
е приложимо по отношение на всички трети лица - ответници по иск за
собственост, на които се противопоставя административен акт за възстановяване
на собственост върху земеделски земи. В
този смисъл е и практиката на ВКС, намерила израз в решение № 161 от 29.07.2014
г., постановено по гр.д. № 6153/2013 г., по описа на ВКС, I ГО , решение № 250
от 08.05.2014г., постановено по гр.д. № 3215/2013г., по описа на ВКС, II ГО и
др. Следователно, ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, може да навежда
възражения за материална незаконосъобразност на решението на ПК, респ. на ОСЗ,
от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими
права, възникнали в периода след обобществяването на имота. Той не може обаче
да възразява, че лицето, на което е възстановена собствеността, респ. неговият
наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС,
или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди
колективизацията. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения,
дадени в ТР № 9/7.11.2012 г. по т. д. № 9/12 г., ОСГК на ВКС.
В решение № 15 от
25.01.2011 г. по гр. д. № 1302/2009 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, с оглед
указанията, дадени в т. 2 на ТР № 2/1991г. на ОСГК на ВС и т. 4 на ТР № 6/2006
г. на ОСГК на ВКС е прието, че съгласно "т. 2 на ТР № 2/1991 г. на ОСГК на
ВС, доколкото актът на администрацията има значение за разрешаване на възникнал
между страните гражданскоправен спор, съдът може да контролира нищожността и с
оглед на това да приеме съществуването или не на определено правоотношение по пътя
на косвения съдебен контрол. В същия смисъл са и указанията досежно пределите
на косвения съдебен контрол върху индивидуалните административни актове,
постановени в производството по възстановяване на собствеността, осъществяван в
исковото производство по спорове за право на собственост, дадени в т. 4 на ТР №
6/2006 г. на ОСГК на ВКС по т. д. № 5/2005г.". В цитираното решение ВКС е
възприел становището, че при наличие на възражение за нищожност или за
материална незаконосъобразност на решение на ПК/ОСЗ, въззивният съд е длъжен да
упражни косвен съдебен контрол, ако тази преценка има значение за
съществуването или несъществуването на спорното правоотношение. В такова
производство третото лице, неучаствало
в реституционното производство, може да навежда и възражения, че не са били налице предпоставки за
реституция. Решенията на поземлените
комисии имат сила на констативен нотариален акт и този му характер е изрично
подчертан от законодателя с измененията на ЗСПЗЗ от ДВ, бр.68/1999г. При спор
за материално право на собственост няма
пречка да се оспори извода на административния орган така, както няма пречка да
се оспори и извода на нотариуса, съставил
констативния нотариален акт за удостовереното с него право.
Законосъобразността на реституционното решение може да се преценява от съда в производство по чл.108
или чл.109 от ЗС по реда на косвения съдебен контрол. Когато това решение
противоречи на разпоредбите на ЗСПЗЗ за възстановяване на земеделската
собственост при посочените в закона условия, гражданският съд не следва да се съобразява с него. В този смисъл е и ТР № 9/2012г. на ОСГК на ВКС , съгласно което ако трето лице
счита, че правата му са засегнати от позитивно решение на ОСЗ, то може в спорния исков
процес за собствеността на имота да повдигне възражение срещу валидността и
материалната законосъобразност на това решение по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК. Ограничения на възраженията срещу
материалната законосъобразност на тези актове съгласно ТР № 9/2012г.
на ВКС има само при спорове за
собственост на земи в терени по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, по които ищци са лица с възстановени права по ЗСПЗЗ, а ответници - бивши ползватели. В тази
хипотеза са допустими възражения срещу
валидността на решенията на ОСЗ, с които се легитимират ищците, а срещу материалната им законосъоразност - само в рамките на техните противопоставими права - т.е. че е била налице пречка
за реституцията, тъй като имотът е бил изкупен при условията на § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ в законните срокове, но ответникът не разполага с други възражения срещу
законосъобразността на решението на ОСЗ и по-специално – не разполага с възражения, че ищецът или неговият
наследодател не са били собственици на имота към момента на образуване на ТКЗС
или че няма идентичност между притежавания и възстановения имот.
След приключване на процедурата по възстановяване
на собствеността с влязло в сила решение на органа по поземлена собственост или
на съда, с което правото на собственост се възстановява върху индивидуално
определен имот, при възникване на спор за собственост с трети лица гражданският
съд, който разглежда спора, проверява валидността на реституционния акт по реда
на косвения съдебен контрол, а по отношение законосъобразността на същия - в
рамките на направеното по делото оспорване от страна на неучаствалото в
административното производство лице. Съгласно трайната практика на ВКС (решение
№ 360/08.02.2012 г. по гр.д. № 79/2011 г., ІІ ГО, решение № 595/04.12.2009 г.
по гр.д. № 3474/2008 г., ІІ ГО, решение № 329/27.04.2010 г. по гр.д. № 927/2009
г., І ГО, решение № 185/28.05.2010 г. по гр.д. № 65/2010 г., ІІ ГО, решение №
540/13.07.2010 г. по гр. д. № 1837/2009 г., І ГО, решение № 365/15.10.2010 г.
по гр. дело № 1493/2009 г., ІІ ГО, решение № 253/09.01.2012 г. по гр.д. №
1149/2010 г., ІІ ГО и др.) третите лица не могат да оспорват легитимацията на
реституирания собственик с възражението, че неговият наследодател не е бил
собственик на имота, предмет на решението на органа по поземлена собственост
към момента на обобществяването, ако самото трето лице не
заявява права върху имота към същия момент.
По
релевираните от ответницата възражения за нарушаване на императивната
разпоредба на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ при постановяване на процесните решения на
ПК:
Разпоредбата
на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ урежда възстановяване правата на собствениците върху
земеделски земи, които след образуването на трудовокооперативни земеделски
стопанства са включени в границите на урбанизираните територии (населени
места), като постановява, че възстановяване не се извършва, ако върху земите
при спазване на всички нормативни изисквания са построени сгради от трети лица
или ако е отстъпено право на строеж и законно разрешеният строеж към 1 март
1991 г. е започнал. Следователно, наличието на сграда, построена при спазване
на нормативните изисквания или започнал законен строеж преди 01.03.1991г.,
представляват пречки за реституцията. Съгласно §1д от ДР на ЗСПЗЗ спазването на
всички нормативни изисквания при построяването на сградите по смисъла на чл.
10, ал.7 ЗСПЗЗ се удостоверява от органите, компетентни да одобряват проекта и
да разрешават строителството на сградата. Според настоящия състав „спазването
на всички нормативни изисквания” означава не само да са спазени строителните
/технически и благоустройствени/ правила и норми за осъществяване на
строителство, но и да са издадени необходимите строителни книжа за разрешаване
и започване на строежа. Само в такъв случай строежът би бил осъществен „при
спазване на всички нормативни изисквания”. Ако сградата е изградена без
строителни книжа или в отклонение от тях, като незаконен строеж и след това, но
преди влизане в сила на ЗСПЗЗ, строежът е узаконен, при което съответните
органи са удостоверили спазването на техническите и благоустройствени норми при
построяването на сградата, то също е налице предвиденото в чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ
изключение, препятстващо настъпване ефекта на реституцията в полза на бившия
собственик. Условието „спазване на всички нормативни изисквания” следва да е
налице към началото на реституционния процес. Именно затова разпоредбата на чл.
13, ал. 5, т. 5 ППЗСПЗЗ изисква при възстановяване на имоти в границите на
урбанизираните територии да се представи удостоверение от техническата служба
на общината, което да съдържа информация учредено ли е право на строеж и дали
строежът на законно разрешената сграда е започнал в срока по чл. 10, ал.7
ЗСПЗЗ. Обратно, узаконяването на сградата, извършено след приключване на
процедурата по възстановяване на собствеността с положително решение, няма
правно значение и не би могло да създаде занапред пречка за възстановяване на
вече признатото право на собственост /в този смисъл е решение № 94 от 14.07.2015г.
по гр.д. № 547/2015г. по описа на ВКС, Второ ГО/.
В
конкретния случай по делото е установено, че по отношение на процесната сграда
/която понастоящем се намира в имот с идентификатор 68134.603.1852/ не са
издавани строителни книжа за разрешаване и започване на строеж. По време на
извършване на строежа на процесната сграда през 1960г. /според посочените данни
в декларацията по чл. 14 ЗМДТ от С.С./ е действал Закона за плановото
изграждане на населените места от 1950г.
/Обн., ДВ, бр. 227 от 01.10.1949 г., в сила от
01.01.1950 г., отм., ДВ, бр. 29 от 10.04.1973 г., в сила от 01.06.1973 г./,
както и приетия на 20.11.1960г. Правилник за прилагането му. До приемането на
Правилника за прилагане на ЗПИНМ в сила е бил Правилника за планово изграждане
на населените места /ДВ, бр. 51/02.03.1950г., наричан по-долу за краткост
ППИН/. Съгласно разпоредбата на чл. 217
и чл. 218 от ППИНМ строителните работи в населените места се извършват при
спазване на закона за
планово изграждане на населените места и указите, правилниците и
наредбите по приложението му, както и другите законни разпоредби, които не му
противоречат, въз основа на строително разрешение, което се издава по искане на собственика на имота
и представяне на Скица-копие от дворищно-регулационния план съответните
коти; напречен
профил на земните пластове, установени чрез пробни ями, на различни места в
очертанието на проектирания строеж;
Ситуационен план ;
архитектурен план за строежи ;
Схема на главните носещи конструкции (стоманобетонни, железни и други) и
съответни статически изчисления;
описание на строителните работи и подробно количествена сметка за стойността
на строежа; подробна
спецификация за необходимите строителни материали и работна ръка; планове за
вътрешните инсталации.
Съгласно чл. 187 и чл. 190 от ППЗПИНМ за
извършване на строеж следва да се издаде разрешение за строеж, за което се
отправя искане, придружено от документ за собствеността на имота, съответно за правото
да се строи в него;
скица-копие от дворищнорегулационния план ;
застроителен план, в обсег достатъчен;
архитектурен (работен) проект със сметка за стойността на строежа; схема на
главните носещи конструкции;
данни за характера на почвата и допустимото й натоварване. В случая по делото не са
представени разрешение за строеж, строителни книжа за построяването на процесната
сграда, поради което и несъмнен извод за законността на същата не може да се
обоснове по делото.
Неоснователни
са възраженията на ответницата относно законния статут на сградата по
съображения, че същата е била нанесена във всички одобрени кадастрални
планове - от 1949г. и до настоящия
момент. За да стигне до този извод съобрази следното:
В случая по делото се установи, че процесната
сграда е построена около 1960г., но не се установяват останалите предпоставки,
необходими за да се приеме, че сградата представлява търпим строеж по смисъла
на чл. 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Ответницата не се е легитимирала формално като
собственик на поземления имот към момента на построяването на сградата, нито по
делото е представено удостоверение за търпимост, издадено от компетентните
органи. Нанасянето на сградата в кадастралната карта не обосновава
извод нито за законност на извършеното строителство, нито че строежът е търпим.
Кадастралната карта отразява фактическото състояние на недвижимите
имоти на територията на Република България - местоположение, граници и размери,
а не тяхното съответствие с нормативните изисквания, като неотносимо за
нанасянето на даден имот в КК е дали сградата е законна или не.
Въз основа на
изложеното се налага извод, че процесното позитивно решение на ПК като
административен акт е постановено от материално и териториално компетентен
колективен орган, в установената писмена форма, при спазване на
административно-производствените правила, поради което е валиден акт. Същото е
и материално законосъобразно, доколкото не се установи да е допуснато нарушение
на материално-правните норми, уреждащи условията за възстановяване на
собствеността върху процесния имот. Това
решение има конститутивно и вещно-правно действие, като легитимира ищците, на
които е възстановено правото на собственост в отношенията им с трети лица като
собственици на възстановения имот.
По делото не е
спорно обстоятелството, че ответникът упражнява фактическа власт върху имота
към предявяване на исковата молба. В защитата си по същество на спора,
ответникът е релевирал възражения за наличието на основание за упражняване на
фактическа власт върху спорния имот, позовавайки се на самостоятелно
противопоставимо на ищците право върху имота в хипотезата на осъществен
фактически състав на оригинерно придобивно основание по чл. 79 от ЗС. С оглед
изводът за основателност на предявения иск с правно основание чл. 108 от ЗС,
съдът дължи да разгледа заявеното в условията на евентуалност възражение за
изтекла в полза на ответника 10-годишна придобивна давност.
Оригинерният
способ за придобиване на право на собственост по давност е уреден в
материалната разпоредба на чл. 79, ал. 1 от ЗС и включва наличие на следните
кумулативни предпоставки: владение върху един имот /корпус/, което да е непрекъснато,
спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя /анимус на владелеца/-
чл.2 от Закона за давността /отм/.
Фактическата власт върху имота следва да е упражнявана в период по-дълъг от 10,
респективно 5 години, без противопоставяне от страна на титуляра на правото на
собственост, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик
на вещта поведение на пълноправен собственик т.е. поведение, което безсъмнено
сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе
си. Действително, намерението за своене се предполага, съгласно чл. 69 от ЗС,
но за да се осъществи фактическият състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, е нужно още
това владение да е несъмнително /осъществявано по начин, който да разкрива ясно
желанието на владелеца да държи вещта като своя/ и явно – т.е. намерението на
владелците да своят вещта за себе си да е противопоставено на собствениците,
това намерение да се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за
него, като същото да е достигнало до собствениците.
Следва
да се има предвид също, че по давностно владение могат да се придобиват такива
вещи, който имат характеристиките на самостоятелни обекти, тъй като правните
последици свързани с владението настъпват само при владение на вещи и на вещни
права. Следователно, преди да се обсъдят събраните по делото гласни
доказателствени средства, обосноваващи твърдението на ответника за упражнявано
владение върху имота по реда на чл. 79 от ЗС, следва да се отговори на въпроса
дали е допустимо процесната реална част от поземления имот да бъде годен обект
на давностно владение.
На
първо място следва да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 2
ЗВСОНИ, в сила от 22.11.1997г., няма забрана за придобиване по давност на
имоти, собствеността върху които е възстановена по ЗСПЗЗ – ако собствеността е
възстановена до 21.11.1997г., давността от възстановяването до 21.11.1997г. не
се зачита и от 22.11.1997г. започва да тече нов придобивен давностен срок, а
ако е възстановена след 21.11.1997г., давността започва да тече от момента на
възстановяването. В случая, собствеността е възстановена с няколко решения на
ПК, постановени преди 22.11.1997г., поради което е било възможно придобиване им
по давност след 22.11.1997г.
Ответницата навежда възражения, че
първоинстанционният съд неправилно е приложил нормата на чл. 200, ал. 1, вр.
чл. 19 от ЗУТ и е приел, че процесната реална част от поземления имот не може да
бъда придобита по давност. Настоящият съдебен състав счита така релевираните
оплаквания за неоснователни
по следните съображения:
По
делото е установено, че процесният имот попада в обхвата на два регулационни
плана /РП/, както следва: 1. в РП на
м.НПЗ „Х.Д.– Малашевци.ен върху кадастралната основа на КП от 1971г., като
имотите попадали частично в УПИ I – за Коларовски РНС-Чистота, УПИ IV-за
РНС-РОСП-Б. и РБ ВиК и УПИ IV-за озеленяване и комуникация, кв.3 и върху
трасето на нереализиран проектен път; 2. в РП на м. ОСЗ Сгуроотвална, одобрен с
Решение №120 от Протокол на СОС №24/30.03.2001г., като частично процесните
имоти попадат върху трасето на нереализирания проектен път и върху УПИ I – за
Коларовски РНС-Чистота. Не е спорно обстоятелството, че нито едно от
предвижданията по отношение на процесния имот /в случая за обществено
мероприятие/ не е било реализирано. Няма данни планът да е бил приложен, т.е.
държавата да е отчуждила частните имоти за осъществяване на мероприятието.
По въпроса приложима ли е забраната по чл. 59 от ЗТСУ в редакцията на
нормата, действала до 01.01.2001г. /отм./, за придобиване по давност на реалн
част от имоти на частни лица, за които има отреждане по плана за обществено
мероприятие /по чл. 22 от ЗТУ – отм./ е формирана трайна съдебна практика,
съобразно която ограничението, установено в нормата на чл. 59, ал. 1 от ЗТСУ
/отм./ намира приложение само по отношение на части от дворищно-регулационни
парцели. По отношение на имот, включен с уличнорегулационен план в парцел за
обществено мероприятие, нормата не намира приложение – така решение № 221 от
23.10.2014г. по гр.д. № 843/2014г. по описа на ВКС, Първо Гражданско отделение
и др. В посочените решения е прието, че разпоредбата на чл. 59, ал.1 ЗТСУ /
отм./ в редакцията й ДВ бр. 29/1973г. до изменението в ДВ бр.34/2000г., в сила
от 01.01.2001г., забранява придобиването чрез правни сделки или по давност на
реално определени части от дворищнорегулационни парцели. Това са парцели,
образувани с дворищнорегулационния план, за индивидуално и кооперативно жилищно
строителство и за вилно строителство във вилните зони и курортните места/ чл.
52 ППЗТСУ - отм./ чрез урегулиране на пълномерни имоти, чрез упълномеряване на
маломерни имоти чрез придаване на разполагаеми части от съседни имоти или чрез
урегулиране на имоти или части от тях в общ /съсобствен/ парцел. Отреждането на
терени, необходими за мероприятия на държавата, общините и юридическите лица,
както и за обществено жилищно строителство, е предмет на застроителния и
регулационен план за обществени мероприятия - чл.22 ЗТСУ/ отм./. Този план не
попада в приложното поле на забраната по чл. 59, ал.1 ЗТСУ /отм./. За разлика
от дворищнорегулационния план, планът за обществените мероприятия, няма пряко
отчуждително и вещноправно действие. Собствениците на имоти, необходими за
мероприятия на държавата и общините, запазват собствеността си върху тях в
кадастралните им граници до влизане в сила на заповедта по чл. 95 ЗТСУ / отм./,
за отчуждаване. При отреждане на терен за мероприятието, включващ няколко
имота, с факта на отреждането последните не губят своята юридическа
самостоятелност и правото на собственост върху тях не се трансформира в
съсобственост върху общия парцел при условията на чл. 31 ЗТСУ /отм./.
Цитираната разпоредба е приложима само за общи /съсобствени/ парцели по
дворищнорегулационен план, но не и за парцели за обществени мероприятия. До
влизане в сила на заповедта по чл. 95 ЗТСУ /отм./ тези имоти могат да бъдат
предмет на разпоредителни сделки, на делба и на придобивна давност. Ненастъпването
на вещнотранслативното действие на застроителния и регулационен план за
обществени мероприятия по чл. 22 ЗТСУ (отм.), обаче, не води до
отпадането на устройствените предвиждания на плана, който по аргумент от § 6,
ал. 1 ПЗР на ЗУТ е запазил действието си и след влизане в сила на ЗУТ.
Съгласно
чл.
200, ал. 1 ЗУТ, части от урегулирани поземлени имоти могат да се придобиват
в собственост чрез давностно владение
само ако отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ за лице и площ за обособяването им като самостоятелни урегулирани имоти,
т. е. само в случай, че както завладяната част, така и остатъка от съответния
имот отговарят на изискванията за минимална площ и лице за обособяването им
като самостоятелни парцели. Нормата на чл.
200, ал. 1 ЗУТ възпроизвежда текста на нормата на чл.
59, ал. 1 ЗТСУ в редакцията от ДВ, бр. 34/2000 г., като запазва забраната
за придобиване чрез правни сделки или по давност на реални части от
неурегулирани поземлени имоти в урбанизирана територия, ако същите не отговарят
на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ или не отговарят на условията едната реална част да се присъедини към
съседен неурегулиран поземлен имот, а другата да може да се урегулира
самостоятелно. Нормата на чл.
200, ал. 2 ЗУТ урежда изключение от това правило, но то касае само
случаите, при които част от поземления имот се присъединява към съседен имот,
при условията на чл.
17 ЗУТ, т. е. при първоначално урегулиране с регулационен план на
неурегулирани дотогава имоти, но не и при "фактическо
присъединяване". При тази нормативна уредба следва да се приеме, че от
31.03.2001г. е допустимо придобиване чрез правни сделки или по давност на
реални части от урегулирани или неурегулирани поземлени имоти в урбанизирани
територии, които части могат да се урегулират самостоятелно. Доколкото в случая
завладяната реална част е такава от поземлен имот в урбанизирана територия,
следва да се приеме, че е допустимо придобиването й по давност само при
положение, че остатъкът от имота ще може да се урегулира самостоятелно.
В
случая се установява от изслушаната по делото експертиза, че площта на имота,
владяна от ответницата е 433, 87 кв.
м., а лицето е 10, 88
км.м., което
отговаря на изискването по чл.
19, ал. 1, т. 1 ЗУТ за процесната територия за площ от над 300 квадратни
метра. Съгласно практиката на Върховния касационен съд обаче установяването, че
владяната част от имота отговаря на изискванията на чл.
19, ал. 1 ЗУТ не е достатъчно, за да се приеме, че не е налице пречка за
придобиване на част от урегулиран поземлен имот по давност. По давност реални части от урегулиран
поземлен имот могат да бъдат придобивани само ако отговарят на изискванията за
самостоятелен УПИ и то ако и оставащата част отговаря на изискванията за
самостоятелен урегулиран поземлен имот. Целта на тези ограничения е да се
спазват правилата за урегулиране и застрояване на територията, включително за
размерите /лице и площ/ на урегулираните имоти, определеното им с плана разположение
и цялостна конфигурация според този план. Ето защо съдът
следва винаги да извърши преценка дали и
останалите части от имота могат да се обособят в самостоятелни урегулирани
поземлени имоти, отговарящи на чл.
19, ал. 1 ЗУТ – така решение № 131 от 19.10.2017г. по гр.д. №
4406/2016г. на ВКС, Първо ГО, решение № 102 от 30.05.2016г. по гр.д. №
5728/2015г. на ВКС, Първо ГО/. В случая е установено, че оставащата част от
имот с идентификатор 68134.603.1851 не отговаря на изискванията на чл. 19, ал.
1, т. 1 от ЗУТ, тъй като няма минимално изискуемото лице – в случая остава лице
от 7, 94 кв.м.
При
това положение, следва извод, че ответниците не биха могли да придобият
процесната реална част от поземлен имот с идентификатор 68134.603.1851, която реална част е с площ от 433, 87 кв.
м., поради забраната на чл.
200, ал. 1 ЗУТ, тъй като остатъкът от поземления имот не отговаря на
изискванията за минимално лице и не би могъл да се урегулира самостоятелно.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката, че в случая не може да
намери приложение нормата на чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, според която
при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или
свързано в два имота, се спазват следните размери: в градовете - най-малко 14 м
лице и 300 кв. м повърхност,
тъй като имотът не е урегулиран за ниско жилищно
застрояване. В случая се установи, че същият се намира в урбанизирана
територия, за която е предвиден начин на трайно ползване – ниско застрояване
/до 10 м./, каквото удостоверяване е отразено в
представената скица от 29.05.2017г. на поземлен имот с идентификатор
68134.603.1851. Освен това следва да се има предвид принципното разрешение, че
изискванията за площ и лице на имот по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗУТ не са
приложими единствено за имоти
извън регулация, за които не е налице отреждане с предвиждания за застрояване
или други градоустройствени нужди. В случая минималните
изисквания за лице и площ за урегулирани имоти в градски територии са
посочените в чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗУТ, а именно – най-малко 14 м. лице и 300
кв. м. площ, респективно – 12,20 м. лице при условията на чл. 19, ал. 3 от ЗУТ. В случая както бе посочено според предвижданията на последния
действащ регулационен план от 2001г. е налице отреждане за имота за
градоустройствени нужди и този регулационен план за реализиране на обществено
мероприятие е запазил действието си и след влизане в сила на ЗУТ.
Тъй
като в случая не са налице предпоставките на чл.
200, ал. 1 ЗУТ за придобиване по давност на спорната реална част съдът
намира, че е ирелевантно за спора да се обсъжда дали е осъществявано
непрекъснато владение върху спорната реална част от ответницата, в какъв
период, от кога е осъществявано такова, както и дали то е било явно, несъмнено
и необезпокоявано, като следва да се съобрази, че началото на течението на
срока на придобивна давност /в случая в хипотеза на
10-годишно недобросъвестно владение/ е считано от 22.11.1997г., т.е. евентуалното изтичане на срока е при действието и с оглед
ограниченията на ЗУТ.
Дори и да се приеме, че с включването на имота /първоначално с пл. № 323 –
по кадастрален план от пред 1956г. и впоследствие – с № 1616 по кадастрален
план от 1971г./ в парцели, отредени с уличнорегулационния план за
обществено мероприятие - УПИ I – за Коларовски РНС-Чистота, УПИ
IV-за РНС-РОСП-Б. и РБ ВиК и УПИ IV-за озеленяване и комуникация, кв.3 и върху
трасето на нереализиран проектен път /с регулационния план от 1990г. и впоследствие с регулационния план от
30.03.2001г./ е
променен регулационният статут на бившия имот пл. № 1616
от такъв на урегулиран имот, в неурегулирани имоти, крайните изводи на съда няма да се променят. Включването в
парцел за обществено мероприятие няма непосредствено отчуждително действие,
а само променя режима на засегнатите имоти в градоустройствено отношение.
Отчуждаването настъпва след обезщетяване на собствениците /чл. 95 от ЗТСУ – отм./, поради което до приключване на
процедурите по отчуждаване имотите, отредени за обществено мероприятие, остават
със статут на неурегулирани имоти. В практиката
на ВКС, обективирана в решение № 52 от 10.05.2019 г. по гр.д.№
2217/2018 г. на ВКС, ІІ ГО, решение № 30 от 12.03.2021 г. по гр.д. №
1662/2020 г. на ВКС, І ГО, решение № 52 от 10.05.2019 г. по гр.д.№
2217/2018 г. на ВКС, ІІ ГО, е прието, че определеният в чл. 200 ЗУТ
пространствен обхват на въведените с нормата изисквания за минимални размери е
за имоти в границите на населените места, т.е. за урбанизираните територии.
Легалното определение за територия на населено място се съдържа в § 5, т. 6 ДР
ЗУТ – селищна територия, обхваната от границите му (строителните му граници),
определени с устройствен план, без да се включва землището. Урбанизирана
територия са и селищните образувания, чиято дефиниция е в чл. 3, ал. 4 ЗАТУРБ
/селищни образувания са територии извън строителните граници на населените места,
устроени за осъществяване на специфични функции, които са определени със
строителни граници, но нямат постоянно живеещо население/ и чл. 22, ал. 1
ЗАТУРБ /територията на селищното образувание се определя от неговите строителни
граници; селищното образувание е разположено на територията на едно или повече
населени места и няма самостоятелно землище/. Щом поземлен имот попада в
границите на общ устройствен план на населеното място, то се касае до имот в
урбанизирана територия, спрямо който при преценка реалната му поделяемост се
прилага чл. 200 ЗУТ, като е без значение дали имотът е урегулиран и с подробен
устройствен план и дали е променено предназначението му. В
решение № 30 от 12.03.2021 г. по гр.д. №
1662/2020 г. на ВКС, І ГО е прието, че придобиване на реална част
от неурегулиран поземлен имот в границите на селищно образувание е допустимо и
възможно само при наличието на предвидените в чл. 200, ал. 2 ЗУТ предпоставки,
т.е. когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при
условията на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот. В процесния случай
обаче нормата на чл. 200, ал. 2 от ЗУТ е неприложима, тъй като не е налице нито
една от посочените в нея предпоставки.
Като
е достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
По отношение на
разноските:
С оглед изхода на
спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемите следва да се присъдят
сторените по делото разноски. Въззивницата е релевирала възражение за
прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, което настоящият съдебен
състав приема за неоснователно по следните съображения:
Разпоредбата на
чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
Материалният
интерес в конкретния случай възлиза на сумата от 14 650, 80 лева според
представената данъчна оценка за имота. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба №
1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при
интерес от при интерес от 10 000 лв. до 100 000 лв. минималното възнаграждение
е 830 лева плюс 3 % за горницата над 10 000 лв. В случая минималното
възнаграждение е в размер на 970 лева. Претендираното възнаграждение от
въззиваемият „Н.“ ЕООД в размер на 1 200 лева не надвишава значително
минималния размер на адвокатския хонорар, поради което съдът счита, че същият
не следва да бъде намаляван поради прекомерност. Ето защо в полза на „Н.“ ЕООД
следва да се присъдят разноски за въззивното производство в размер на
1 200 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие и
списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 75383 от 23.04.2020г., постановено по гр. дело № 47685/2017г. на
Софийския районен съд, ГО, 27 състав.
ОСЪЖДА П.Н.Ц., ЕГН **********,*** да заплати на „Н.“ ЕООД,
с ЕИК ***, седалище и адрес на управление *** на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 3 от ГПК сумата от 1 200 /хиляда и двеста/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.