Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.
София, 29.05.2018 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ПЪРВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 19 състав в публичното
заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Съдия: Невена Чеуз
при секретаря Емилия
Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Чеуз гр. дело № 16 403/2016
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени субективно съединени искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр.
с чл. 45 от ЗЗД, съединени с евентуални искове с правно основание чл. 55 ал.1
пр.1 от ЗЗД и чл. 59 от ЗЗД.
Ищецът „М.И.” ЕООД излага в исковата си молба, че е производител на
електрическа енергия от възобновяеми източници като собственик на фотоволтаична
централа, въведена надлежно в експлоатация. Твърди се, че по силата на сключен
договор с „ЕВН Б.Е.” АД е продавал произведената енергия от възобновяем
източник по преференциална цена. Изложени са твърдения, че от началото на 2014
г. с § 6 т.2 и 3 от ЗР към ЗДБРБ за 2014 г. се създали разпоредбите на чл. 35а
ал.1, 2 и 3, чл. 35б ал.1, 2, 3 и 4, чл. 35в ал. 1, 2 и 3, чл. 73 ал.1, 2, 3 и
4 от ЗЕВИ като се въвела 20%-тна такса, породила действие от 01.01.2014 г.,
удържана директно от производителите на електрическа енергия от слънце и вятър.
Твърди се, че с решение 13/31.07.2014 г. КС на РБ обявил за
противоконституционни измененията на ЗЕВИ. Ищецът е изложил твърдения, че с
оглед разпоредбата на чл. 22 ал.4 от ЗКС, НС е органът, който следва да уреди
възникналите правно последици от акт, обявен за противоконституционен. Такива
не били уредени от НС доколкото не била приета нова уредба на отношенията и
противоконституционният закон останал във висящо състояние. Изложени са
твърдения, че противоконституционната такса била и в противоречие с правото на
ЕС. С оглед обявените за противоконституционни разпоредби ищецът търпял вреди,
изразяващи се в заплащането на въведената 20%-тна такса. При условията на
евентуалност са заявени твърдения за неоснователно разместени имуществени блага
между страните по делото.
При тези фактически твърдения ищецът е мотивирал правен интерес и иска от
съда да осъди ответниците да му заплатят на основание чл. 49 вр. с чл. 45 ал.1
от ЗЗД сумата от 222 003, 50 лв. – удържаната 20%-тна такса в периода
01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., ведно със сумата от 57 542, 47 лв. – лихва
за забава в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. При условията на евентуалност
сумите се претендират на основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД, а при условията на
евентуалност и на основание чл. 59 от ЗЗД от ответника Д. чрез МФ. Претендират
се и сторените в производството съдебни разноски.
Ответникът Н.С.на Р.Б., оспорва исковете и заявява възражение за липса на
пасивна материалноправна легитимация. Подробни съображения се сочат в писмен
отговор, депозиран в срока по чл. 131 от ГПК респ. писмени бележки.
Ответникът Д. чрез МФ, оспорва исковете по подробни съображения в депозиран
писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК и писмени бележки.
Исковете се поддържат в открито съдебно заседание от адв. Тихова.
Възраженията на ответника НС на РБ се поддържат от юрк. Г..
Възраженията на ответника Д. чрез МФ се поддържат от юрк. Ч..
Съдът, след като взе предвид
становищата и доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства,
преценени съобразно разпоредбата на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК приема за
установено от фактическа страна
следното:
Установява се по делото, от представеното разрешение за ползване №
ДК-07-ЮИР-230/29.12.2011 г., че е разрешеното ползването на фотоволтаична
електроцентрала с мощност 2.933 МWр в местност
„Кору Тунджа”, землището на с. Мечкарево, община Сливен с възложител „М.И.”
ЕООД.
По делото е представен договор за присъединяване на електрическа централа
към електроразпределителната мрежа на „ЕВН Б.Е.” АД № **********, сключен на
02.05.2011 г. между „ЕВН Б.Е.” АД и „М.И.” ЕООД, съгласно който „ЕВН ЕР” се е
задължило да присъедини към собствената си електроразпределителна мрежа
електрическата централа, собственост на производителя срещу насрещното му
задължение да заплати цена за присъединяването.
Представен е и договор № 271/27.12.2011 г., сключен между „М.И.” ЕООД, като
производител, и „ЕВН Б.ЕР” АД, като купувач, съгласно продавачът се е задължил
да произвежда електроенергия от възобновяеми източници чрез енергиен обект –
фотоволтаична централа „М.И.” срещу насрещното задължение на купувача да
изкупува същата на преференциални цени.
По делото са представени фактури и извлечения от банкови сметки, въз основа
на които е изслушано и прието заключение на съдебно счетоводна експертиза,
изготвена от вещото лице М.В.В.. В заключението си вещото лице е посочило, че
за периода от 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. удържаната от „ЕВН Б.ЕР” АД такса
20% по чл. 35а от ЗЕВИ от „М.И.” ЕООД възлиза на 222 003, 50 лв. като
законната лихва върху тази сума от момента на изискуемост на плащането до
30.12.2016 г. възлиза на сумата от 57 542, 47 лв.
При тези ангажирани от страните доказателства настоящият съдебен състав
прави следните правни изводи:
Ответникът Н.С.на Р.Б. е заявил възражение за липса на пасивна
материалноправна легитимация с оглед заявените твърдения, че процесните по
делото законови разпоредби, обявени за противоконституционни са приети от 42-то
НС, разпуснато на 06.08.2014 г., поради което не следва да носи отговорност.
Настоящият съдебен състав не споделя заявените от този ответник възражения.
Народното събрание на РБ с оглед конституционната уредба на страната е нейният
законодателен орган. Основен принцип, залегнал в чл. 7 от Конституцията е, че Д.
отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и
длъжностни лица като тази отговорност е опосредена от действието на именно тези нейни
органи, причинили вредите от свои актове или действия. Отговорността се носи от
съответния орган като субект на правото, без значение персоналния му състав или
легислатура.
Настоящият съдебен
състав не споделя и възражението на ответника Д. чрез МФ за процесуална
недопустимост на заявените искове с оглед тяхната неподведомственост на гражданските
съдилища. Като вредоносно поведение в исковата молба са наведени оплаквания за
нарушения на правото на ЕС. Съобразно практиката на ВКС, която се споделя от
настоящия съдебен състав /определение от
29.05.2015 г. по ч.гр.д. 2638/2015 г. на ВКС, определение 895/15.12.2014 г. по
ч.гр.д. 6936/2014 г. на ВКС, определение 742/13.10.2014 г. по ч.гр.д. 5651/2014
г. на ВКС, определение 5/12.02.2015 г. на Смесен състав на ВКС и ВАС по адм. дело 65/2014 г./ тези спорове са подсъдни на гражданските съдилища и подлежат
на разглеждане по общия ред, с оглед липсата на предвидена хипотеза, попадаща в
приложното поле на специалния закон – ЗОДОВ. По отношение другото възражение,
касаещо приложим ред по ДОПК, изключващ подведомствеността на общите съдилища.
Безспорно е, че 20%-тната такса е задължение с публичноправен характер. Вярно
е, че в чл. 129 от ДОПК е предвиден ред за възстановяване или прихващане на
недължимо платени публични задължения, но задължения от типа на процесното не
попадат в обхвата на цитираната по-горе разпоредба. На следващо място настоящият
съдебен състав намира, че следва да преценява допустимостта на заявения иск с
оглед наведените от ищеца твърдения, а не да интерпретира същите по свое
усмотрение. Ищецът не претендира възстановяване на недължимо платено публично
задължение, а претендира репарация на вреди от противоправно поведение на
държавен орган т.е. твърдения, субсумирани под фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД респ. неправомерно разместване на
имуществени блага между патримониумите на два правни субекта, което разместване
с оглед указанията, дадени с ППВС № 1/28.05.1978 г. се урежда от института на
неоснователното обогатяване. Поради което исковете са допустими на общо
основание. Не на последно място допустимостта на исковете е установена и с
оглед практиката на ВКС - определение № 634/12.12.2017 г. по ч.т.д. №
2496/2017 г. на ВКС, І т.о.; определение № 796/20.12.2017 г. по ч.т.д. №
2206/2017 г. на ВКС, ІІ т.о.; определение № 86/31.01.2018 г. по ч.т.д. №
3001/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 157/2.03.2018 г. по ч.т.д. №
432/2018 г. на ВКС, ІІ т.о., и др.
Отговорността по чл.49 от ЗЗД е отговорност за чужди виновни действия,
която отговорност произтича от вината на натовареното с извършването й лице.
Същата има обективен и безвиновен характер. За да се ангажира тази отговорност
на ответника, е необходимо да са налице всички елементи на фактическия състав
на непозволеното увреждане, от което произтича претенцията за обезщетяване на
претърпените имуществени вреди, които са действие или бездействие, извършено
противоправно и виновно от лице при и по повод на възложена му работа, което е
причинило вредите. Тези елементи следва да са кумулативно дадени. По силата на
чл. 45, ал.2 от ЗЗД само вината на причинителя на вредата се предполага до
доказване на противното. Не е спорно между страните, че процесната по делото
сума е заплатена от ищеца по сметка на КЕВР, а това се установява и от
представеното по делото писмо с изх. № Е-1200-214/06.07.2017 г. Страните не са
формирали спор и относно обстоятелството, че сумата съставлява въведената с
нормата на чл. 35а ал.2 от ЗЕВИ 20%-тна такса. Разпоредбата е действала в
периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г., с оглед последващото й обявяване за
противоконституционна с решение № 13 по к.д. 1/2014 г. на КС на РБ, влязло в
сила на 10.08.2014 г. по арг. на чл. 14 ал.3 от ЗКС. На решенията на
Конституционния съд не е придадено ретроактивно действие, а същите имат
действие занапред по арг. на чл. 151 ал.2 от Конституцията на РБ. Периодът от
време, за което ищецът претендира обезвреда за причинените му вреди като
времеви отрязък съвпада с периода, през който тази разпоредба е действала т.е.
била е част от обективното българско законодателство. Законодателната дейност е
правомерна такава респ. законите са задължителни за всички правни субекти,
поради което не е налице противоправно поведение от страна на ответниците за
процесния по делото период с оглед твърденията за противоречие с Конституцията.
Като вредоносно поведение ищецът е
изтъкнал и нарушение на нормата, въвеждаща процесната такса с правото на ЕС –
чл. 63 от ДФЕС, чл. 107 от ДФЕС, Директива 2009/28/ЕО, Директива 2009/72/ЕО. Нарушената правна норма на ЕС, на която се
позовава страната следва да има за предмет предоставяне на
права на ищеца като частноправен субект и
това нарушение следва да е достатъчно съществено. Разпоредбата на чл. 63 от ДФЕС установява забрана ограниченията при
движение на капитала. В тази връзка следва да се има предвид, че договора за
функционирането на ЕС относно свободата на установяване, свободното
предоставяне на услуги и свободното движение на капитали не се прилагат при
положение, което във всичките си аспекти е свързано само с една държава –
членка / в този смисъл решение от 20.03.2014 г. Caixa d’Estalvis i Pensions de Barcelona,C‑139/12, решение от 30 юни 2016 г., Admiral
Casinos & Entertainment, C‑464/15/.
Аналогично разрешение е дадено и в решение от 15.11.2016 г. по дело
C-268/15 /Голям състав/, съгласно
което режимът на извъндоговорната отговорност на държава членка за
вреди, причинени в резултат от нарушение на това право, не се прилага при
наличието на вреди, които частноправен субект твърди, че е претърпял поради
това, че предвидена в член 49 ДФЕС, 56 ДФЕС или 63 ДФЕС основна свобода се
нарушава с национална правна уредба, която се прилага еднакво към местните
граждани и гражданите на други държави членки, когато положението във всичките
си аспекти е свързано само с една държава членка. Разпоредбата на чл. 107 от ДФЕС касае различните
държавни помощи. Липсва смислов идентитет между понятията „държавна помощ” и
„такса”, такъв не може да се извлече и по тълкувателен път, поради което
визираната по-горе разпоредба е неприложима към настоящия казус. По
отношение нарушенията на двете, посочени по-горе Директиви - Директива 2009/28/CE на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2009 година за насърчаване използването на енергия от възобновяеми
източници допуска национална правна уредба, която предвижда събирането на такса
върху вятърните генератори, предназначени за производството на електроенергия. Държавите членки разполагат с
право на преценка относно мерките, които считат за подходящи за постигането на
задължителните общи национални цели, определени в член 3, параграфи 1 и 2 от Директивата /решение на Съда /първи състав/ 20 септември 2017 година по съединени дела C‑215/16, C‑216/16,
C‑220/16 и C‑221/16/.
Предвид липсата на елемент от фактическия състав на
разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД вр. с чл. 45 от ЗЗД настоящият съдебен състав
намира, че е безпредметно с оглед крайния изход на спора да обсъжда останалите.
Исковете като неоснователни следва да се отхвърлят.
Претенцията за заплащане на лихва за забава с оглед
акцесорният си характер и неоснователността на претенцията досежно главното
вземане също е неоснователна.
Предвид сбъдване на вътрешнопроцесуалното условие следва
да се разгледат заявените при условията на евентуалност искове по чл. 55 ал.1
пр.1 от ЗЗД, респ. чл. 59 от ЗЗД срещу ответника Д. чрез МФ.
Искът по чл. 55 ал.1
пр.1 от ЗЗД предполага установяване в условията на кумулативност на две
предпоставки: разместване на имуществено благо между патримониумите на два правни субекта
и липса на основание
за получаването, като в хипотезата на първия фактически състав
на чл. 55 ал.1 от ЗЗД тази липса следва да е начална. По съображенията,
изложени по-горе в мотивите на настоящото решение касателно действието занапред
на решението на Конституционния съд респ. задължителното действие на
разпоредбата на чл. 35а от ЗЕВИ в процесния период, които настоящият съдебен
състав намира за безпредметно да преповтаря не е налице изначална липса на
основание на разместване на имуществени блага, поради което и този иск е
неоснователен.
Кондикционният иск по чл. 59 от ЗЗД е предвиден като
субсидиарен такъв и предполага установяване на елементите на фактически състав
включващ обогатяване на ответника, обедняване на ищеца, липса на основание за
обогатяването, връзка между обогатяването и обедняването. При ангажираните по
делото доказателства не се установява липса на основание за обогатяване,
доколкото в процесния период сумата е била дължима като такса, определена по
закон. Предвид което и този иск като неоснователен следва да се отхвърли. С
оглед акцесорността на претенцията по чл. 86 от ЗЗД на отхвърляне подлежи и
този иск.
На основание чл. 78 ал.3 от ГПК на ответниците се следват
разноски от по 300 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, СГС, I-19 състав
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „М.И.” ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес:*** – адв. Р.Т.искове
с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Н.С.НА Р.Б.,
адрес: гр. София, пл. „*******и Р.Б., представлявана от М.НА Ф., с адрес: гр.
София, ул. *******за заплащане на сумата от 222 003, 50 лв. – обезщетение
за имуществени вреди от удържаната 20%-тна такса по чл. 35а ал.2 от ЗЕВИ в
периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., ведно със сумата от 57 542, 47 лв.
– лихва за забава в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „М.И.” ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес:*** – адв. Р.Т.иск
с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Р.Б.,
представлявана от М.НА Ф., с адрес: гр. София, ул. *******за заплащане на
сумата от 222 003, 50 лв. – получена при липса на основание от удържаната
20%-тна такса по чл. 35а ал.2 от ЗЕВИ в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г.,
ведно със сумата от 57 542, 47 лв. – лихва за забава в периода 31.01.2014
г. – 30.12.2016 г. като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „М.И.” ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес:*** – адв. Р.Т.иск
с правно основание чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД срещу Р.Б., представлявана от М.НА
Ф., с адрес: гр. София, ул. *******за заплащане на сумата от 222 003, 50
лв. – платена без основание от удържаната 20%-тна такса по чл. 35а ал.2 от ЗЕВИ
в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., ведно със сумата от 57 542, 47
лв. – лихва за забава в периода 31.01.2014 г. – 30.12.2016 г. като неоснователен.
ОСЪЖДА „М.И.” ЕООД, ЕИК *******, със съдебен адрес:*** – адв. Р.Т.да заплати на
основание чл. 78 ал.3 от ГПК на Н.С.НА Р.Б., адрес: гр. София, пл. „*******и Р.Б.,
представлявана от М.НА Ф., с адрес: гр. София, ул. *******сумата от по 300 лв.
за всеки един – юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
САС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
СЪДИЯ: