Р Е Ш
Е Н И Е
Град Добрич, 26.07.2018г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ,
гражданска колегия, двадесети състав, в
публично заседание, проведено на шестнадесети юли две хиляди и
осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Николай Николов
при секретаря Ирена
Иванова........ …………………………………………
разгледа докладваното от
районния съдия гр. дело № 00622 по описа
за 2018г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от „***” АД със седалище и адрес на
управление: град София, бул.„*” № *, ет.*, ЕИК *, представлявано от
изп.директор * * *, против Д.И.Г.,
ЕГН ********** с адрес ***, за
постановяване на решение, по силата на което да се признае за установено по
отношение на ответника, че към него има изискуемо вземане на ищеца в размер на
общо 434,54 лева по заповед № 1877 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 27.09.2017г., издадена по ч.гр.дело № 3054/2017г. по описа на ДРС, а именно: 280,06 лева, съставляваща неиздължена главница по договор за
малък паричен заем № CASH-10049423 от 16.11.2012г., сключен между длъжника и
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземането по който договор е прехвърлено на
заявителя с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015г.,
ведно със законната лихва, считано от 25.08.2017г. до окончателното изплащане; 71,94 лева, представляваща
договорна лихва, начислена за периода от 23.11.2012г. до 08.02.2013г.; 82,54
лева, представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 21.12.2012г.
до 22.08.2017г. При условията на евентуалност на основание чл.79, ал.1 вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл.10, ал.1 ЗПК се иска осъждане на ответника да заплати
сумите: 280,06 лева, съставляваща неиздължена главница по договор за
малък паричен заем № CASH-10049423 от 16.11.2012г., сключен между длъжника и
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземането по който договор е прехвърлено на
заявителя с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015г.,
ведно със законната лихва, считано от 25.08.2017г. до окончателното изплащане; 71,94 лева, представляваща
договорна лихва, начислена за периода от 23.11.2012г. до 08.02.2013г.; 82,54
лева, представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 21.12.2012г.
до 22.08.2017г. Претендират се
съдебните разноски в настоящото и заповедното производство.
В исковата молба се навеждат твърдения, че на
14.10.2015г. е сключен договор за цесия, по силата на който „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД
прехвърля на ищеца вземането по потребителския заем, сключен между цедента и
ответника. За цесията е уведомен длъжникът. Подадено е заявление по чл.410 ГПК,
като издадената заповед не е могла да бъде връчена лично, а по реда на чл.47,
ал.5 ГПК, кано съдът е указал да се предяви искова молба в 1-месечен срок за
установяване на вземането, което обуславя правния интерес от водене на
настоящото производство.
В законоустановения срок не е
постъпил отговор на исковата молба.
От събраните по делото
доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
От
приложеното ч.гр.дело № 3054/2017г. по описа на ДРС се установява, че със
заповед № 1877 за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК от 27.09.2017г. длъжникът Д.И.Г., ЕГН ********** с адрес ***, е осъден да заплати на кредитора, следните суми: 434,54 лева, съставляваща неиздължена
главница по договор за малък паричен заем № CASH-10049423 от 16.11.2012г.,
сключен между длъжника и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземането по който
договор е прехвърлено на заявителя с Договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 14.10.2015г., ведно със законната лихва, считано от 25.08.2017г. до
окончателното изплащане; 71,94 лева,представляваща договорна лихва, начислена за периода от
23.11.2012г. до 08.02.2013г.; 82,54 лева, представляваща неустойка за забава,
начислена за периода от 21.12.2012г. до 22.08.2017г.; 75 лева, представляваща
разноски по делото.
С разпореждане от 11.12.2017г. съдът е указал на заявителя да предяви
срещу длъжника иск относно съществуване на вземането си, с оглед връчване на
заповедта по реда на чл.47, ал.5 ГПК. С искова молба
с вх.№ 2801 от 08.02.2018г., по което е образувано гр.дело № 00622/2018г. по
описа на ДРС, кредиторът е предявил иск за съществуване на вземането си.
По делото е представен Договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 14.10.2015г.; Потвърждение за сключена цесия;
Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
14.10.2015г. – извлечение, откъде е видно, че под № 1185 фигурира и цедирано
вземане по CASH-10049423 от 16.11.2012г. със заемател Д.И.Г.; Договор за
потребителски заем CASH-10049423 от 16.11.2012г.; Формуляр за потребителски
заем от 15.11.2012г.; Уведомление за извършено прехвърляне на вземания изх.№
91-УП-Ц7-1738 от 23.10.2015г. с известие за доставка, като същото не е потърсено от получателя.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
От данните по делото и
становищата на страните се установява безспорно, че на 16.11.2012г. е сключен
договор за потребителски заем № CASH-10049423 от 16.11.2012г., сключен между длъжника и „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземането по който договор е прехвърлено на заявителя с
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015г. До длъжника е било изпратено
уведомително писмо за извършената цесия. По подаденото заявление по чл.410 ГПК
е образувано ч.гр.дело № 03054/2017г. по описа на ДРС, а издадената заповед №
1877 от 27.09.2017г. е връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК.
С оглед доказателствената
тежест в процеса съдът е указал, че ищецът следва
да докаже действията по предоставения потребителски кредит, предвид разпоредбите на чл.9 и сл. ЗПК, а именно:
сключване и форма на договора, съдържание, информация за придобитата стока или
услуга както и нейната цена, условия за придобиването й, изпълнение по
договора, изискуемост, размер на претендираното вземане, както и че посочените
клаузи от договора не са нищожни. Ответникът носи
доказателствената тежест да докаже, че не дължи претендираните суми. С оглед приетото в ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. №
4/2013г. от ОСГТК на ВКС, няма пречки за подаване на заявление и водене на
исково производство по чл.422 вр. чл.415 ГПК от страна на правоприемника на кредитора
в хипотезата на частно правоприемство срещу длъжника.
Съдът намира, че ищецът е доказал наличието и сключването в съответната форма на договор между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и Д.И.Г., вземането по който договор е прехвърлено на заявителя „***” АД, неговото съдържание,
информация за придобитата стока или услуга както и нейната цена, условия за
придобиването й, изпълнение по договора, изискуемост, с оглед разпоредбите на чл.9 и сл. ЗПК и е провел пълно главно
доказване в това отношение, както и по отношение предприетите действия по
довеждане до знанието на длъжника за извършената цесия – в случая чрез
изпращане на уведомление за извършено прехвърляне на вземания с изх.№ 91-УП-Ц7-1738
от 23.10.2015г., и изискуемостта на дължимото по него. Това е така, тъй като в
процесния договор от 16.11.2012г. е посочено изискуемото от ЗПК съдържание в
чл.11 съгласно актуалната към датата на сключването му редакция, включително:
сума на заема, срок на заема, общо задължение, размер на вноската, ГПР, ГЛП и
т.н. След извършената цесия цедентът е уведомил длъжника по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД за това, като е изпратил уведомлението на
посочения в договора адрес съобразно уговореното между страните в чл.12 от
процесния договор за потребителски заем, на който адрес не е бил открит. По въпроса е налице съдебна практика,
дадена от ВКС в Решение № 180 от 23.11.2016г.
по т. д. № 2400/2015., I т. о. Приема се, че е допустимо в договора между
страните да са уредени способи за връчване на кореспонденция между страните,
както и да се предвиди, че изявлението на едната от страните ще се счита за
достигнало до другата страна, без фактически същото да е получено. Такава
клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено,
би била в съответствие с принципите на добросъвестно упражняване на правата на
кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически
констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа,
както и ако според договора опитът за предаване на съобщението (на адрес или на
адресат) се приравнява на фактическото му получаване. В случая тези въпроси са
уредени в процесния договор за заем – чл.12. Дори и да не е било налице такова връчване, то съгласно доктрината и непротиворечивата
съдебна практика се счита, че с връчване на исковата молба длъжникът се
уведомява за извършената цесия. Същевременно претенцията не се
оспорва като основание или по размер.
С решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. ВКС е допуснал
касационно обжалване за произнасяне по въпроса дали съдът следи служебно за нищожност поради неравноправност на клаузи
в договор, чието изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този
въпрос само по възражение на ответника, направено в срока за отговор на
исковата молба, приемайки за безспорно, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие
по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор. В мотивите си ВКС е приел, че нормите на
ЗЗП, уреждащи материята за неправноправния характер на клаузи в потребителски
договор, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение
дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на
първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателствата,
които се събират служебно от съда. В §13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че
със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива
93/13/EИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Цитирана е и част от формираната по въпроса многобройна практика на Съда на
Европейския съюз, съгласно която националният съд (дори и без наличие на
възражение) е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на
договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически
обстоятелства. Националният съд, който констатира неравноправния характер на
договорна клауза, е длъжен, от една страна, без да чака потребителя да направи
искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според
националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е
обвързан от тази клауза.
Съдът намира, че процесният договор за заем попада в приложното поле на
потребителската защита, тъй като кредитополучателите – физически лица, по
кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност, са
потребители на финансови услуги по смисъла на §13, т.12 от ДР на ЗЗП и във
връзка с т. нар."тълкувателна приложимост" на Директива 93/13/ЕИО,
според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в
съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект /в този смисъл CJCE,
10 avril 1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за кредит, в
това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват
финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при
твърдения за наличие на специален фактически състав по чл.143 ЗЗП. Проява на
това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от
законодателя, са специалните разпоредби на чл.144, ал.2, т.1 и ал.3, т.3 ЗЗП,
поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да
приложи обхватното поле на ЗЗП.
Легална дефиниция на понятието неравноправна
клауза се съдържа в чл.143 ЗЗП, според който неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в цитираната
норма са изброени неизчерпателно отделни хипотези на неравноправни клаузи. В чл.20-24 ЗПК в актуалната
редакция към датата на сключване на процесния договор са изброени изчерпателно
хипотезите, при които договорът за потребителски кредит се счита за
недействителен/нищожен, като чл.24 изрично препраща към разпоредбите на ЗЗП –
чл.143 - 148.
За потребителя е от основно значение да
бъде информиран преди сключването на договора за договорните условия и за
последиците от това сключване. Именно въз основа на тази информация той взема
решение дали да се обвърже с условията, изготвени предварително от продавача
или доставчика (вж. решение RWE Vertrieb, EU:C:2013:180, точка 44). Изискването
за прозрачност на договорните клаузи, предвидено в Директива 93/13/ЕИО, не може да бъде ограничено единствено до разбираемия
характер на тези клаузи от формална и граматическа гледна точка. Доколкото
въведената с Директива 93/13/ЕИО система на защита се
основава на идеята, че потребителят е в положението на по-слабата страна в
отношенията с продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента
му на информираност, това изискване за прозрачност трябва да се тълкува
разширително . С оглед дадените разрешения в решение С 26/2013 - Árpád Kásler и Hajnalka
Káslerné Rábai срещу OTP Jelzálogbank Zrt съдът
следва да определи дали с оглед на всички елементи на релевантните факти,
включително публичността на информацията, предоставена от кредитодателя при
договаряне на договор за кредит, средният потребител, относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, е могъл да установи договорното
съдържание, потенциално значимите за него икономически последици и общата
себестойност на сключения договор.
Процесният договор № CASH-10049423 от 16.11.2012г. обективира ясно, разбираемо и достъпно съществените условия по кредита по
смисъла на чл.9-11 и чл.19 ЗПК, респективно страната е имала възможност да се
запознае със същите при проявено желание и грижа към собствените си дела.
Съобразно чл.5, ал.1 ЗПК кредиторът следва да уведоми потребителя за всички условия на
потребителския кредит преди сключването му. В раздел "Удостоверявания" от процесния договор е
посочено, че Заемателят удостоверява с подписа си, че е информиран
за кандидатстване и усвояване на заема, включително предпоставките за
преизчисление на остатъчния размер на заема /чл.5 от договора/ след уведомяване
на заемателя, приема условията му, както и ОУ, т.е. с подписването на договора
потребителят е признал неизгодния факт, че е запознат с условията на същия и ги
приема. Освен това, както бе посочено и по-горе, са обективирани съществените
елементи на облигационната връзка - индивидуализиращите белези на страните и
размерите на главницата, лихвите и таксите по него, с които ответникът се е
съгласил, т.е. изпълнени са и съдържателните изисквания по чл.11 ЗПК.
Размерите на лихвата
и ГПР са договорени преди промяната на ЗПК, обнародвана в ДВ, бр.35 от
22.04.2014г., в сила от 23.07.2014г., т.е. липсва изискване за таван на ГПР,
който едва с тази промяна се определя не по-висок от 5 пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в лева и валута, определена с ПМС, а
разпоредбите на тази промяна не се прилагат за договори за кредит, сключени
преди датата на влизането й в сила, откъдето следва извод, че няма нарушения по
отношение на договорения лихвен процент и годишен процент на разходите. Същите не са в противоречие с действащите
текстове на закона към момента на сключването му. Ето защо съдът намира, че не са налице нарушения на ЗПК. Същевременно
ответникът не доказа по никакъв начин и с какво евентуално клаузите на процесния договор са неравноправни.
Спазено е изискването на чл.5 от Директива
93/13/ЕИО, който предвижда, че предлаганото в писмен
вид договорно съдържание „се съставя“ на ясен и разбираем език, а потребителят
е имал възможност да проучи всички клаузи на договора по смисъла на съображение
20 от Директивата, като
е следвало да се възползва от
това.
Предвид изложеното съдът намира,
че ищецът е доказал основанието на претендираното вземане, клаузите от
процесния договор не са неравноправни и нищожни.
Предвид констатираното съдът
намира, че исковата молба за наличие на вземане срещу Д.И.Г. по отношение на главницата в претендираните размери е основателна и следва
да се уважи изцяло. С оглед уважаването на главния иск до посочения размер на
главницата от 280,06 лева, следва да се уважи и акцесорния за законната лихва
върху уважения размер от датата на постъпване на заявлението по чл.410 ГПК – 28.08.2017г.
/а не от датата на подаване на заявлението по пощата 25.08.2017г./, до
окончателното изплащане. В тази връзка основателен е искът за присъждане на
договорната лихва в размер на 71,94 лева, начислена за периода от 23.11.2012г.
до 08.02.2013г.
Неустойката е договорна клауза,
чийто предмет е условното задължение за определена престация, което става
изискуемо при наличието на уговорената между страните форма на неизпълнение. На
второ място, терминът „неустойка“ означава и самото задължение за определена
престация, което се поражда от съответното неизпълнение. Като съглашение и задължение неустойката има
акцесорен характер. Неустойката, като форма на договорната отговорност служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. В този
смисъл, тя се разглежда и като предварително определен размер на обезщетението
при неизпълнение, което обаче не е пречка за кредитора да претендира
обезщетение и за по-големите вреди, но при условие, че ги докаже. В случая
ищецът претендира неустойка за забава за
периода 21.12.2012г. до 22.08.2017г. В процесния договор липсва клауза,
с която е договорена неустойка и нейният размер, респективно период за
начисляване, поради което искането за такава в размер на 82,54 лева следва да
се отхвърли като неоснователно.
Предвид
уважаване на главния иск, съдът намира, че не следва да разглежда искането по
евентуалния осъдителен иск за главницата и законната лихва върху нея, както и
за договорната лихва, с изключение на отхвърления иск за неустойка за забава.
Посоченото по-горе за нея важи в пълна степен и при евентуалния иск, поради
което искането за осъждането на ответника да заплати сумата от 82,54 лева,
представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 21.12.2012г. до
22.08.2017г., следва да се отхвърли като неоснователно.
С оглед
изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 вр. ал.8 ГПК на ищеца по делото
следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски /държавна
такса за образуване на делото в размер на 75 лева и 150 лева вр. чл.25, ал.1 НАРЕДБА
за заплащането на правната помощ за юрисконсултско възнаграждение/, съразмерно
на уважената част от иска в размер на 182,26 лева На ответника са дължими
разноски на основание чл.78, ал.3 ГПК съобразно отхвърлената част от иска, но
тъй като доказателства за такива не са представени, съдът не дължи произнасяне
по въпроса. Съгласно т.12 от ТР № 4 от 18.06.2014г. т.д. № 4/2014г., ОСГТК на
ВКС, съдът определя разноските в заповедното производство № /2017г. по описа на
ДРС в размер на 75 лева, представляваща държавна такса за образуване на делото
в размер на 25 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева.
Водим
от горното, съдът :
Р Е
Ш И
:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по делото на основание чл.422
във връзка с чл.415 ГПК,
че Д.И.Г., ЕГН ********** с адрес ***, ДЪЛЖИ
на „***” АД със седалище и адрес на управление: град София, бул.„*” № *,
ет.6, ЕИК *, представлявано от изп.директор * * *, по заповед № 1877 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 27.09.2017г., издадена по
ч.гр.дело № 03054/2017г. по описа на ДРС, сумите:
-280,06 лева /двеста и
осемдесет лева и шест стотинки/, представляваща неиздължена главница по договор за
малък паричен заем № CASH-10049423 от 16.11.2012г., сключен между длъжника и
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вземането по който договор е прехвърлено на
заявителя с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 14.10.2015г.,
ведно със законната лихва, считано от 28.08.2017г. до окончателното изплащане;
-71,94 лева /седемдесет и
един лева и деветдесет и четири стотинки/, представляваща договорна лихва, начислена
за периода от 23.11.2012г. до 08.02.2013г.;
-182,26 лева /сто осемдесет
и два лева и двадесет и шест стотинки/, представляваща разноските в
производството съразмерно на уважената част от иска, като
ОТХВЪРЛЯ предявения от „***” АД със седалище и адрес на
управление: град София, бул.„*” № *, ет.6, ЕИК *, представлявано от
изп.директор * * *, срещу Д.И.Г., ЕГН ********** с адрес ***, иск на основание чл.422
във връзка с чл.415 ГПК,
за признаване за установено, че длъжникът дължи на ищеца по заповед № 1877 за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 27.09.2017г., издадена по
ч.гр.дело № 03054/2017г. по описа на ДРС, сумата от 82,54 лева, представляваща
неустойка за забава, начислена за периода от 21.12.2012г. до 22.08.2017г.
ОТХВЪРЛЯ евентуалния иск за осъждане на Д.И.Г., ЕГН **********
с адрес ***, да заплати на „***” АД със седалище и адрес на управление: град София,
бул.„*” № *, ет.6, ЕИК *, представлявано от изп.директор * * *, сумата от 82,54
лева, представляваща неустойка за забава, начислена за периода от 21.12.2012г.
до 22.08.2017г.
ОСЪЖДА Д.И.Г.,
ЕГН ********** с адрес ***, да заплати на „***” АД със седалище и адрес на
управление: град София, бул.„*” № *, ет.6, ЕИК *, представлявано от
изп.директор * * *, сумата от 75
лева (седемдесет и пет), представляваща
разноските в производството по ч.гр.дело № 03054/2017г. по описа на ДРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Добрич в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия :