Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 29.09.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и трети
април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИВАЙЛО ДИМИТРОВ
мл.
с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. №
8447 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 81535 от 03.05.2020 г., постановено по
гр.д. № 43823/2019 г. на СРС ГО, 28 състав /с отстранена очевидна фактическа
грешка с решение № 130427 от 26.06.2020 г./, Г. М.К. е осъден да заплати на
„ОТП Ф.Б.“ ЕАД, на основание чл.240, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД, сумата от 3 459,
96 лв. неизплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от
05.10.2007 г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД, с настъпил падеж,
вземането по който е цедирано с договор за цесия от 30.01.2013 г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, и на
основание чл.86, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД, сумата от 159, 51 лв. договорна лихва за
периода 30.04.2016 г. – 05.09.2017 г. и сумата от 910, 01 лв. мораторна лихва
за периода 30.04.2016 г. – 05.09.2017 г.
Отхвърлен е искът за главницата за сумата над
3 459, 96 лв. до пълния предявен размер от 3 518, 32 лв.
Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 526, 73 лв. разноски по делото, съобразно уважената
част от исковете. Ищецът е осъден да заплати на ответника, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, сумата от 8, 40 лв. разноски съобразно отхвърлената част от исковете.
Ответникът е осъден да заплати, на основание чл.77 ГПК, по сметка на СРС сумата
от 57, 22 лв. дължима държавна такса.
Срещу така постановеното решение в частта, с която са
уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника Г. М.К..
Счита, че решението в обжалваната част е недопустимо, тъй като банката-кредитор
се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника за вземанията
по договора за кредит, обезсилена впоследствие поради непредявяване в срок на
иск по чл.422 ГПК от страна на банката, с което правото на иск за установяване
на произтичащите от договора вземания се
е погасило, а предявените впоследствие искове срещу длъжника се явяват
недопустими.
Излага съображения и за неправилност на решението в
обжалваната част поради противоречие с материалния закон, нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост.
Твърди, че за вземанията по договора за кредит е
настъпила автоматична предсрочна изискуемост на 05.03.2012 г., каквато е
предвидена в самия договор при забава в плащанията на главница и/или лихва над
90 дни. Твърди, че посоченото обстоятелство се признава от ищеца в исковата
молба, както и че в производството по издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК срещу длъжника банката се е позовала именно на
настъпила предсрочна изискуемост, която счита, че настъпва автоматично, като с
оглед настъпилата такава вземанията по договора се явява погасени по давност.
Същевременно, сочи, че не е било обсъдено възражението
му за изтекла погасителна давност на вземанията поради неупражняване правото на
иск на кредитора до 12.03.2018 г. с оглед приложено по делото доказателство, че
уведомление за предсрочна изискуемост на вземането е направено от ищеца с
изрично писмо от 12.02.2013 г.
Навежда оплакване, че не е било обсъдено възражението
му, че след настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, се дължи само
законна лихва, но не и възнаградителна и наказателна лихва.
Навежда оплакване, че неправилно съдът е приел, че вземанията
по договора за кредит се погасяват с общата петгодишна давност. Счита, че с
оглед качеството на кредиторите по договорите за кредити – банки или финансови
институции, изискванията по отношение на тях следва да бъдат завишени в т.ч. с
оглед сроковете, в рамките на които следва да реализират правата си, поради
което приложение следва да намери кратката тригодишна давност. Излага
съображения и за неправилност на изводите на съда, че се касае за единно
задължение, като счита, че задълженията по договор за кредит имат
характеристиките на периодични такива.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на
въззивна жалба от ищеца „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, с който оспорва същата. Поддържа, че
исковете му се основават на твърдения за настъпил падеж на цялото вземане по
кредита – 05.09.2017 г. Преди посочения момент предсрочна изискуемост на
кредита не е настъпила, доколкото банката не е уведомила длъжника за
настъпването на такава, каквото изискване поставя т.18 на ТР № 4 от 18.06.2014
г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното и във връзка с
възражението на длъжника за давност, счита, че последната тече от настъпване на
крайния падеж на задължението по договора, в случая – 05.09.2017 г., в какъвто
смисъл са и изводите на първата инстанция. Счита, че правилно СРС е приел и че
давността за вземането е петгодишна. Моли съда да остави въззивната жалба без
уважение и да потвърди решението в обжалваната част. Претендира направените по
делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Решението в частта, с която е отхвърлен искът за
главницата за сумата над 3 459, 96 лв. до пълния предявен размер от
3 518, 32 лв., е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
Със заявление за издаване на заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 ГПК „Банка ДСК“ ЕАД е сезирала РС-Несебър с искане за
издаване на заповед за изпълнение срещу Г. М.К. и Е.М.К.солидарно за сумата от
5 179, 05 лв. главница; сумата от 477, 64 лв. редовна лихва за периода
18.05.2012 г. – 13.08.2012 г.; сумата от 123, 84 лв. санкционираща лихва за
периода 18.05.2012 г. – 13.08.2012 г. и сумата от 60 лв. заемни такси, ведно
със законната лихва върху главницата от датата на заявлението 14.08.2012 г. до
изплащане на вземането. Посочила е, че вземането произтича от договор за кредит
за текущо потребление от 05.10.2007 г. за сумата от 7 000 лв. с настъпила
автоматична предсрочна изискуемост – 05.03.2012 г. поради допусната забава в
плащанията на главница и лихва над 90 дни.
С определение № 627 от 14.08.2012 г. по ч.гр.д. №
724/2012 г. РС-Несебър е прекратил производството и е изпратил делото по
подсъдност на РС-Смолян.
С разпореждане от 18.09.2012 г. по ч.гр.д. № 1180/2012
г. РС-Смолян е издал исканата заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в полза на
„Банка ДСК“ ЕАД.
С оглед постъпили през 2017 г. възражения от
длъжниците по чл.414 ГПК съдът е указал на заявителя, че може да предяви искове
за установяване на вземанията си по исков ред в срока по чл.415 ГПК.
С разпореждане от 31.05.2017 г., като е констатирал,
че заявителят не е предявил иск в указания срок, заповедният съд е обезсилил заповедта
за изпълнение.
С искова молба от 12.04.2019 г. ищецът „ОТП Ф.Б.“ ЕАД
е сезирал РС-Пловдив с осъдителни искове срещу Г. М.К. за сумата от 3 518, 32
лв. – неизплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от 05.10.2007
г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД (формирана от вноски с настъпил падеж в периода
30.04.2014 г. – 05.09.2017 г.), вземанията по който са прехвърлени в полза на
ищеца с договор за цесия от 30.01.2013 г., ведно със законната лихва от датата
на исковата молба до окончателното изплащане; сумата от 159, 51 лв. възнаградителна лихва за периода
30.04.2016 г. – 05.09.2017 г. и сумата от 910, 01 лв. наказателна лихва за
периода 12.04.2016 г. – 12.04.2019 г., начислена върху главницата за периода 30.04.2014
г. – 05.09.2017 г. Твърди, че приемайки кредита за автоматично предсрочно
изискуем, банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК срещу длъжника, независимо от липсата на надлежно обявена предсрочна
изискуемост, каквато изисква ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС. Твърди, че издадените заповед за изпълнение и изпълнителен
лист са били обезсилени с влязло в сила разпореждане на заповедния съд от 2017
г., а образуваното въз основа на изпълнителния лист изпълнително дело е било
прекратено. Твърди, че вземанията по договора са му прехвърлени с договор за
цесия от 30.01.2013 г., съобщена на длъжника, както и че към момента на
предявяване на осъдителните искове е настъпил крайният срок за погасяване на кредита
– 05.09.2017 г. и следователно – падежът на вземането по договора. Моли съда да
осъди ответника да му заплати процесните суми. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от Г. М.К., с който оспорва исковете. Счита същите за недопустими, тъй
като банката-кредитор се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение срещу
длъжника за вземанията по договора за кредит, обезсилена впоследствие поради
непредявяване в срок на иск по чл.422 ГПК от страна на банката, с което правото
на иск за установяване на произтичащите от договора вземания се е погасило.
Позовава се на изтекла погасителна давност. Счита, че падежът на вземането е
настъпил на 18.05.2012 г. с настъпване автоматична предсрочна изискуемост, а не
на 05.09.2017 г. с изтичане срока на договора, евентуално – че предсрочната
изискуемост е обявена с писмо на банката от 12.02.2013 г., приложено като
доказателство. По отношение на претенциите за възнаградителна и наказателна
лихва, оспорва същите да се дължат след настъпване предсрочната изискуемост на
кредита по съображения, че след посочената дата се дължи единствено законна
лихва, евентуално – счита, че същите са недължими като акцесорни вземания с
оглед погасяване по давност на главния дълг, евентуално – с оглед
самостоятелното им погасяване по давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД. Моли съда да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски.
С определение № 7142 от 27.06.2019 г., постановено по
гр.д. № 5966/2019 г. на РС-Пловдив производството е прекратено, а делото –
изпратено по подсъдност на РС-София.
Не е спорно между страните, а се установява и от
представения договор за кредит за текущо потребление от 05.10.2007 г., сключен
между „Банка ДСК“ ЕАД и Г. М.К., че помежду им валидно е възникнало правоотношение
по договор за кредит, по силата на който кредиторът отпуска на
кредитополучателя кредит в размер на 7 000 лв. /т.1/ при срок на
издължаване на кредита – 120 месеца, считано от датата на усвояването /т.2/,
който кредит се усвоява еднократно /т.3/ чрез посочена в договора разплащателна
сметка /т.4/ и се погасява с месечни вноски съгласно погасителен план
Приложение № 1 /т.5/, като падежната дата за издължаване на месечните вноски е
30-то число на месеца /т.6/.
За предоставяне на кредита кредитополучателят заплаща
лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян
периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка
съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСКП.“
– Приложение № 2 към договора, като към датата ма сключване на договора
базовият лихвен процент е 5, 19%, стандартната надбавка е в размер на 7, 51
процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 12,70% /т.7/.
Годишният процент на разходите по кредита (ГПР) е 14, 60.
Съгласно чл.9.3 от Общите условия за предоставяне на
кредити за текущо потребление, подписани за кредитополучател, кредиторът има
право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите, за което
уведомява кредитополучателя по подходящ начин. Промяната може да бъде извършена
при наличие на някое от следните условия: а) при изменение от поне 1% за
месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR,
LIBOR; б) при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или
евро/щатско долар; в) при изменение от поне 0,5 % за месец на индекса на
потребителските цени за България; г) въвеждане на рестрикции от страна на
Централната банка върху банковата система и/или върху Банка ДСК; д) промяна в
нормативните актове, както и в регулациите на Централната банка, засягащи
функционирането и изискванията към банките; е) при изменение от поне 10% за
месец на стойностите на средните годишни
пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявени
в статистиката на Централната банка; ж) съществена промяна в паричната политика
Съгласно чл.19.1 от Общите условия при забава в
плащането на месечната вноска, частта от вноската, представляваща главница, се
олихвява освен с договорна лихва, и с наказателна надбавка от 10%
(санкционираща лихва).
Представен е погасителен план, подписан за клиента и
банката, с посочена дата на усвояване на кредита – 05.10.2007 г., от който е
видно, че са предвидени 120 месечни вноски, последната от които с падеж –
05.09.2017 г., според който общият размер на дължимата сума възлиза на
12 766, 10 лв., от която: 7 000 лв. главница, 5 351, 10 лв.
възнаградителна лихва и 415 лв. такси. В представения по делото погасителен
план е предвидена възнаградителна лихва за целия му срок в размер на 12, 70%.
Установява се от заключението на ССЕ по делото,
изготвена от вещото лице Пенка Делчева въз основа на материалите по делото и
проверка в счетоводството на банката и на ищеца, че кредитът е усвоен от
длъжника на 05.10.2007 г. Видно от таблица № 1 от констативно-съобразителната част
на експертизата, в срока на изпълнение на договора първоначално е прилаган
посоченият в договора и погасителния план лихвен процент 12, 70% (до 30.03.2008
г.), след което последният е бил увеличен на 13, 45%, а впоследствие – на 14,
95% (до 30.07.2012 г.), като след извършване на цесията (2013 г.) е прилаган
представеният по делото погасителен план при лихва 12, 70%, в какъвто смисъл са
разясненията на вещото лице в
проведеното пред СРС открито съдебно заседание. Установи се от ССЕ, че в периода 30.10.2007 г. –
18.05.2012 г. са извършвани плащания за погасяване на кредита в общ
размер на 5 880, 85 лв., с които са погасени: сумата от 1 820, 95 лв.
главница с падежи от 30.10.2007 г. до 30.12.2011 г.; сумата от 3 801, 85
лв. възнаградителна лихва с падежи от 30.10.2007 г. до 30.01.2012 г., сумата от
11, 68 лв. санкционна лихва върху главница до 05.03.2012 г., сумата от 106, 37
лв. погасена наказателна лихва за забава и сумата от 140 погасени заемни такси. Считано от
18.05.2012 г., плащанията по договора са преустановени. Размерът на
непогасените вноски по кредита при прилагане на първоначалния погасителен план
възлиза, както следва: на сумата от 4 655, 88 лв. главница и 1 705
лв. договорна лихва. При съобразяване на 3-годишна погасителна давност за
договорната лихва и 5-годишна за главницата, вещото лице е посочило, че
непогасените по давност вноски за главница с падежи от 30.04.2014 г. до
05.09.2017 г. са в размер на 3 459, 96 лв., а непогасените по давност
вноски за договорна лихва с падежи от 30.04.2016 г. до 05.09.2017 г. са в
размер на 167, 17 лв.
Между страните не е спорно, че вземанията по договора
за кредит са прехвърлени в полза на ищеца с договор за цесия от 30.01.2013 г.,
представен по делото, както и че цесията е съобщена на длъжника.
При така установената
фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението в обжалваната
част.
Заповедното
производство има за цел да се провери дали заявеното вземането е безспорно. В
случая инициираното от страна на банката заповедно производство е приключило с
обезсилване на издадената в нейна полза заповед за изпълнение по чл.417 ГПК
поради непредявяване в срок на установителен иск по чл.422 ГПК. Горното не прегражда правото на заявителя, а
в процесния случай – на цесионера в качеството на негов частен правоприемник,
както да инициира ново заповедно производство, така и директно да предяви
осъдителен иск срещу длъжника, интересът от който се обуславя именно от
обезсилването на заповедта за изпълнение, доколкото сила на пресъдено нещо
относно процесните вземания не е била формирана. С оглед изложеното исковете не
се явяват недопустими, съответно – не е недопустимо и решението в обжалваната
част, поради което следва да бъдат обсъдените доводите във връзка с
правилността му.
Не е
спорно между страните, а се установи и от представения договор за кредит за
текущо потребление от 05.10.2007 г., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Г. М.К. и
Общи условия към него, както и от заключението на ССЕ, че между банката и
длъжника валидно е възникнало облигационно правоотношение по договор за кредит
с посоченото в исковата молба съдържание, в изпълнение на който на ответника е
бил предоставен кредит в размер на сумата от 7 000 лв.
Към момента на предявяване на иска – 12.04.2019 г. е
настъпил падежът на последната вноска по кредита – 05.09.2017 г.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за
настъпила преди посочения момент предсрочна изискуемост по кредита.
Съгласно т.18 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк.дело
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК
за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият
кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или
при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да
уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост.
Посоченото намира приложени и в настоящия случай, макар да се касае за
предявени осъдителни искове, с оглед даденото принципно разрешение относно
предпоставките, които следва кумулативно да са налице, за да се приеме, че е
налице настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договор за кредит.
В случая не се установява преди настъпване падежа на
последната погасителна вноска по кредита – 05.09.2017 г. на длъжника да е била
обявена предсрочна изискуемост на кредита. Не могат да бъдат споделени доводите
на жалбоподателя, че твърденията на самия ищец са такава да е настъпила
05.03.2012 г. С исковата молба са изложени фактически твърдения за настъпил
падеж на вземането по договора с оглед изтичане крайния срок за издължаване на
кредита – 05.09.2017 г. Ищецът не се позовава на настъпила предсрочна
изискуемост, нито такива твърдения могат да се изведат от изложеното от него
във връзка с развитието на образуваното в предходен момент заповедно
производство от страна на банката, приключило с обезсилване на издадената в
нейна полза заповед за изпълнение.
Неоснователно е и възражението, че уведомление за
предсрочна изискуемост на вземането е направено от ищеца с изрично писмо от
12.02.2013 г., тъй като видно от представено по делото писмо от посочената
дата, с последното длъжникът се уведомява от ищеца за цесията, а не за
настъпила предсрочна изискуемост на вземането.
От страна на ответника своевременно е заявено
възражение за изтекла погасителна давност.
По отношение на главницата неоснователно е
възражението, че същата се погасява с изтичането на кратката тригодишна
давност.
Уговореното между страните връщане на предоставена в
заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за
периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на
части. Това становище съответства изцяло и на дадените с ТР № 3 от 18.05.2012
г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието
„периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. С оглед мотивите на
тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания
(вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества,
както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага извод, че макар да са
породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително
самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни
по договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се
задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния
период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този
период стоки и услуги). По отношение на договора за кредит това изискване не е
налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на
уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се.
Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява
по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл.
66 ЗЗД). Ето защо, приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна
давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за
погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД,
изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски /в посочения
смисъл – решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д. 237/2019 г. на ВКС, II ТО; решение
№ 147 от 10.03.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 28 от
05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, и др./.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателя,
че качеството на насрещната страна по договора, респ. на ищеца по предявения
иск следва да бъде определящо за извършване преценката относно приложимата
давност. Значение за определяне на последната имат видът и характерът на
вземането.
Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД давността почва да тече от
деня, в който вземането е станало изискуемо. Когато вземането на банката по
кредита е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на
съответната част от главницата настъпва в различни моменти по силата на
постигнатото от страните съгласие, което има силата на закон между тях. За
съответната част от главницата изискуемостта настъпва с изтичането на срока за
плащането й, от който момент за тази част кредиторът може да търси изпълнение,
вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което бездействието му се
санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част от вземането
по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на
страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по
всяка от дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В случая не
става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без
съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита,
за което страните са постигнали съгласие още при сключването му или с
допълнително споразумение. Ето защо, не може да се приеме, че от една страна,
кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за съответната част
от вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води до
течение на давностния срок за тази част от вземането, поради което началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница по
погасителни вноски по договор за банков кредит, е моментът на изискуемостта на
съответната вноска. /в посочения смисъл – решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д.
237/2019 г. на ВКС, II ТО; решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013
г. на ВКС, IV ГО; Решение № 147 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 2356/2019
г., II ТО и др./.
С оглед изложеното, вземането на ищеца за главница за
исковия период 30.04.2014 г. – 05.09.2017 г. не е погасено по давност,
доколкото давността за първата вноска от исковия период с падеж 30.04.2014 г.
не е изтекла към момента на предявяване на иска – 12.04.2019 г. Независимо, че
първоинстанционният съд е приел различен начален момент, от който тече
давността, в сравнение с приетия от въззивната инстанция, правилен е крайният
му извод за неоснователност на възражението на ответника за давност по
отношение на главницата.
Установи се от заключението на ССЕ, че размерът на
непогасените по давност вноски за главница за периода 30.04.2014 г. –
05.09.2017 г. възлиза на сумата от 3 459, 96 лв., като доводи във връзка с
размера на вземането не са заявени, поради което този въпрос е извън предмета
на въззивна проверка.
Процесният договор за кредит попада в приложното поле
на ЗПК (отм.), действал в периода 01.10.2006 г. – 12.05.2010 г., чл.12 от който
препраща към нормите на чл.143 - 148 ЗЗП за договора за потребителски кредит,
като по отношение наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с
потребители, съдът следи служебно и без
въвеждането на доводи в посочения смисъл от страна на потребителя. Приложение в
случая намира ЗЗП в редакцията, приложима към датата на сключване на договора
за потребителски кредит, преди изм. ДВ, бр. 36 от 04.04.2008 г.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на
СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че
„националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и 3 от
Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия на
договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда
промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно
начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за
тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва
по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски
клаузи, както и предвид националното законодателство, уреждащо правата и
задълженията, които биха могли да допълват предвидените в разглежданите ОУД,
съображенията или начинът на промяна на свързаните с предоставяната услуга
разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и евентуално дали потребителите
имат право да прекратят договора“. „Основателно съображение“ по смисъла на
горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство извън волята
и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди
сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на
цената на стоката или услугата.
В аспекта на изложеното и при съобразяване на
представения договор за кредит за текущо потребление и общите условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление се налага извод, че в процесния
договор не се съдържат условията на кредита, регламентиращи методиката, по
която банката може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на
задължението. Клаузите на чл.7 от договора и чл.9.3. от Общите условия, които
въвеждат право на кредитора едностранно да променя БЛП, са неравноправни. Те
съдържа единствено изброяване на обективните фактори като условия, при които
банката може да извърши промяната. Условията за промяна на съществен елемент от
правоотношението не са посочени по начин, който да позволява на потребителя да
се ориентира в бъдещите параметри на сделката, както изисква чл.147 ЗЗП. В
договора не са посочени никакъв алгоритъм и правила, по които БЛП ще бъде
променян, съответно няма и правило за обвързаност на изменението на лихвения
процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които принципно
биха били основание за промяната /решение № 205 от 7.11.2016 г. на ВКС по т. д.
№ 154/2016 г., I ТО/. Не се установява на кредитополучателя да са били
оповестени и предоставени „правила“, по които ще се определи или е определен
конкретният размер на увеличението. Неясно, непрозрачно и без установен метод и
стандарт банката, променяйки БЛП, е променяла годишния лихвен процент на
лихвата по конкретния кредит в по-висок размер. В този смисъл е и формираната
практика на съдилищата /решение № 236/20.12.2016 г. по т. д. № 3082/2015 г. на
ВКС, ІІ ТО; решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2015 г. на ВКС, решение
№ 165/03.12.2016 г. по т. д. № 1777/015 г. на ВКС, І ТО/, отнасяща се до
договаряне по начин, осуетяващ възможност на кредитополучателите да преценят
бъдещата финансова тежест по задължението за връщане на кредит и позволяващ на
кредитора да увеличава възнаграждението си до непосилен за потребителя размер
без той да има възможност да се освободи от непредвиден при договорянето
ангажимент.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно.
Според т. 10 от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски
договор, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, а според
т.12 - неравноправна е тази клауза, която предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Приложението на тези норми е изключено в случаите, установени в чл. 144, ал. 2
и ал. 3 ЗЗП, които в случая не са налице.
С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, законодателят е
обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали
конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона те трябва да
бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на
финансови услуги може едностранно да промени цената. Следователно изрично
задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя
конкретния банков продукт да се съдържат кумулативно два елемента – методиката
/метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна
през времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид
правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от
постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране
възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретната формула за
определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този
вид банкова сделка. От тук съдът извежда, че методиката за изчисление на
лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по
себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от
кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до
фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е
получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как
кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова
услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си
начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор като нейни
вътрешни правила, не е част от кредитния договор, последният не може да се
счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправната клауза
по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, т. е.
дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на
свободния пазар и/или от държавен регулатор. Изследваните клаузи на процесния
договор за кредит дават право на банката да променя БЛП при посочените в
договора предпоставки, но нито договора, нито общите условия съдържат конкретни
основания, при които банката-кредитор да определя визираната в чл. 7 лихва. Ето
защо, неяснотата и неинформираността досежно част от договора, от която зависи
размерът на договорната лихва поставя кредитополучателите в неравностойно
спрямо банката положение. Уговорената в договора за кредит възможност за
едностранно увеличаване на базовия лихвен процент, при необявени предварително
и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и
методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на
кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност. Посочването като част
от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на
заетите парични средства може да бъде променена, е законово задължение на
банката, като то е и гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди
както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално
уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би
била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на
услугите е основно право на потребителя и респективно задължение на търговеца.
В случая от значение за решаването на спора са
клаузите на чл.7 от договора и чл.9.3 от Общите условия на банката. В
посочените клаузи е предвидено, че кредитът се олихвява с лихва, състояща се от
базов лихвен процент, определян периодично от кредитора, и фиксирана надбавка,
като кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент, за което
уведомява кредитополучателите по подходящ начин. В договора не е посочен
конкретен механизъм за увеличаване на лихвата на база увеличение на съответния
лихвен индекс /не е посочена методика, с каква ставка при съответна промяна на
лихвения индекс се увеличава лихвения процент по договора/, в договора са
съобразени само пазарни условия, ползващи единствено икономически силната
страна - банката. Изрично изискване за посочване на метода за изчисляване на
лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното
погасяване на кредита, се съдържа в нормата на чл.58, ал.1 ЗКИ. Следователно,
така както са формулирани посочените клаузи, те са във вреда на потребителите,
не отговарят на изискването за добросъвестност, водят до значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по договора и несъмнено са
неравноправни по смисъла на общите критерии, въведени с чл.143, ал.1 ЗЗП.
Липсата на методика за промяната на базовия лихвен процент, с която да може да
се аргументира основателна причина по чл.144, ал.2, т.1 ЗЗП или зависимост от
външни фактори по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, налага извод, че по отношение на
посочените клаузи не са приложими уредените изключения от потребителската
защита. Същите са нищожни съгласно нормата на чл.146, ал.1 ЗЗП.
Произтичащата
от чл.146 вр. чл. 143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от договор за банков
кредит и/или Общите условия, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя нищожност и на
уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва
в размер, формиран като сбор от БЛП с точно определен към датата на подписване
на договора размер в проценти и договорна надбавка. С оглед на това, че
клаузата от договора и Общите условия, даващи право на банката да променя
едностранно лихвата по кредита, са определени като неравноправни клаузи, съотв.
нищожни по см. на чл.146 вр. чл.143, т.18, т.10 ЗЗП, то дължимите от
кредитополучателя суми следва да бъдат определени по първоначалния погасителен
план към договора за кредит, представен по делото, според който се дължи
възнаградителна лихва в общ размер на 5 351, 10 лв.
Установи
се от заключението на ССЕ, че длъжникът е погасил чрез плащане договорна лихва
с падежи от 30.10.2007 г. до 30.01.2012 г. в размер на сумата от 3 801, 85
лв., с оглед
на което и при съобразяване на общия дължим размер съобразно първоначално
уговореното между страните, е останал непогасен остатък в размер на сумата от 1 549,
25 лв.
Вземането
за възнаградителна лихва се погасява с изтичането на 3-годишна давност по
чл.111, б. „в“ ЗЗД. С оглед изложеното, вземането на ищеца за
възнаградителна лихва за исковия период 30.04.2016 г. – 05.09.2017 г. не е
погасено по давност, доколкото давността за първата вноска от исковия период с
падеж 30.04.2016 г. не е изтекла към момента на предявяване на иска –
12.04.2019 г.
Установи се от заключението на ССЕ, че размерът на
непогасената по давност възнаградителна лихва за периода 30.04.2016 г. –
05.09.2017 г. възлиза на сумата от 167, 17 лв., надвишаваща исковата претенция
на ищеца от 159, 51 лв., като доводи във връзка с размера на вземането не са
заявени, поради което този въпрос е извън предмета на въззивна проверка.
Вземането за наказателна лихва е установено по своето
основание. Същото
се погасява с изтичането на 3-годишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД. С оглед
изложеното, вземането на ищеца за наказателна лихва за исковия период 12.04.2016
г. – 12.04.2019 г. не е погасено по
давност, доколкото се касае за вземане за период три години преди предявяване
на иска.
Установи се от заключението на ССЕ, че размерът на
непогасената по давност наказателна лихва за периода 12.04.2016 г. – 12.04.2019
г. възлиза на сумата от 924, 75 лв., надвишаваща исковата претенция на ищеца от
910, 01 лв., като доводи във връзка с размера на вземането не са заявени,
поради което този въпрос е извън предмета на въззивна проверка.
Неотносими се явява доводите на жалбоподателя, че след
датата на обявяване на предсрочна изискуемост по кредита не се дължат възнаградителна
и наказателна лихва, доколкото такава в случая не е била обявена.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
решението в обжалваната част следва да се потвърди.
По
разноските:
С оглед неоснователността на въззивната жалба, жалбоподателят
няма право на разноски.
На ответника по жалбата следва да се присъди, на
основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 100 лв. юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Съдът констатира, че в диспозитива на
първоинстанционното решение е допусната очевидна фактическа грешка, като е
посочено, че сумата от 910, 01 лв. представлява мораторна лихва за периода
30.04.2014 г. – 05.09.2017 г. Видно от мотивите на решението, това е периодът
на главницата, върху която е начислена мораторната лихва, а самата лихва се
претендира от 12.04.2016 г. и е начислена до 12.04.2019 г. Ето защо, след
връщане на делото първоинстанционният съд следва да развие производство по
отстраняване на допусната очевидна фактическа грешка в частта от решението,
касаеща периода на вземането с посочване, че сумата от 910, 01 лв. е мораторна
лихва за периода 12.04.2016 г. – 12.04.2019 г., начислена върху главница за
периода 30.04.2014 г. – 05.09.2017 г.
Воден
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
81535 от 03.05.2020 г., постановено по гр.д. № 43823/2019 г. на СРС ГО, 28
състав /с отстранена очевидна фактическа грешка с решение № 130427 от
26.06.2020 г./, в ЧАСТТА, с която Г.
М.К., ЕГН ********** е осъден да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, на
основание чл.240, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД, сумата от 3 459, 96 лв. неизплатена главница по договор за кредит за
текущо потребление от 05.10.2007 г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ ЕАД,
с настъпил падеж, вземането по който е цедирано с договор за цесия от
30.01.2013 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното изплащане, и на основание чл.86, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД, сумата от 159, 51 лв. договорна лихва за периода
30.04.2016 г. – 05.09.2017 г. и сумата от 910,
01 лв. мораторна лихва за периода 12.04.2016 г. – 12.04.2019 г. върху
главница, дължима за периода 30.04.2014 г. – 05.09.2017 г.
Решението в частта, с която е отхвърлен искът за
главницата за сумата над 3 459, 96 лв. до пълния предявен размер от
3 518, 32 лв., е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА Г. М.К., ЕГН
********** да заплати на „ОТП Ф.Б.“ ЕАД,
ЕИК ********, на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция.
ВРЪЩА гр.д. № 43823/2019 г. на СРС ГО, 28 състав, с
оглед развитие на производство по чл.247 ГПК съобразно мотивите на настоящото
решение.
Решението не
подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.