Р Е Ш Е Н И Е
№ 169
гр. Русе, 06 юни 2022 год.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Русенски административен съд, в публичното
заседание на 01 юни 2022 год. в състав:
Председател: ДИАН ВАСИЛЕВ
Членове: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
ДИАНА КАЛОЯНОВА
при секретаря ………. Мария Станчева………и в присъствието на прокурора ……… Пламен
Петков като разгледа докладваното от ………
съдията Василев ……… к.н.а.х.д. №218…… по описа
на съда за 2022 година,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е
касационно по чл. 63в ЗАНН(Закон за административните нарушения и наказания)
във вр. чл. 208 и сл. по глава XII от Административно-процесуалния кодекс
(АПК).
Делото е образувано след постъпила касационна жалба от Производствено
потребителна кооперация (ППК) „Надежда – Ряхово“, седалище с. Ряхово, общ.
Сливо поле, обл. Русе против решение № 299 от 17.03.2022 г., постановено по а.н.д № 2038/2021 г. по описа на Русенския районен съд, с което е
потвърдено наказателно постановление (НП) № 18-001679 от 30.08.2021 г.,
издадено от Директора на Дирекция “Инспекция по труда” – Русе. С наказателното
постановление на кооперацията, на основание чл.415, ал.1 от Кодекса на труда
(КТ) е наложено административно наказание – “имуществена санкция” в размер на 1
500 лева.
В жалбата се релевират аргументи
за незаконосъобразност на атакуваното решение, свързани с допуснати съществени
процесуални нарушения досежно изискването за мотивиране на съдебния акт и с
нарушение на материалния закон - чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН. Касационни
основания за оспорване, разписани в чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК.
Твърди се, че актът за установяване на административното нарушение
(АУАН) бил издаден след изтичане на регламентирания в този текст тримесечен
срок. Възразява се, че въз основа на приложената административна мярка
наказващият орган е следвало да наложи или едно единствено административно
наказание в максимален размер или да наложи административни наказания, но
според броя на работниците и служителите в кооперацията, чиито трудови
възнаграждения не били изплатени. Твърди, че налагането на отделни
административни наказания за всяко неплатено месечно трудово възнаграждение
води до прекомерна финансова тежест за работодателя и не съответства на целите
по чл.12 от ЗАНН. Излагат се подробни доводи в подкрепа на тези оплаквания.
Иска се от
Административен съд Русе да отмени атакуваното решение, съответно и процесното наказателно
постановление. Претендира се присъждането на направените разноски за адвокатско
възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба - Дирекция
„Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния си представител, изразява
становище за неоснователност на жалбата и моли решението на Районен съд – Русе
да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на прокуратурата счита решението на Русенския районен съд за
правилно и законосъобразно.
След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните и
събраните по делото доказателства и след касационна проверка съгласно чл. 218
от АПК, Административният съд намира следното:
Касационната жалба е подадена в законния срок, от надлежна страна и
производството е процесуално допустимо. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
От фактическа и правна страна във въззивното производство била установена
следната обстановка:
Във връзка с подаден в дирекция „Инспекция по
труда“ – Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови възнаграждения,
контролните органи на ДИТ-Русе извършили проверка за спазване на трудовото законодателство
в ППК „Надежда – Ряхово“, резултатите от която били обективирани в протокол с
изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г. В т.164 от този протокол се съдържат
констатации, според които трудовото възнаграждение на Т.Е.Т. на длъжност „домакин
готова продукция“ за месец ноември 2020 г. било начислено от работодателя във
ведомостта за заплати в размер на 604.49 лева, но работната заплата за този
месец не била изплатена.
Във връзка с така направените в протокола
констатации, с т.179 от разпоредителната част на същия спрямо работодателя е
приложена принудителна административна мярка по чл.404, ал.1, т.1 от КТ. Дадени
били задължителни предписания /имащи характер на ИАА/ да изплати на работника
начисленото трудово възнаграждение за месец ноември 2020 г. и определен срок за
изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г. Протоколът, в който този административен акт се съдържа е
връчен на законния представител на кооперацията на 19.01.2021 г. Между страните
не се спори, че ПАМ не е обжалвана по административен или съдебен ред, поради
което е влязла в сила с изтичане на 14 – дневния срок за оспорването й.
На 21.01.2021 г. касаторът депозирал молба с
вх.№ 21005051 от същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе,
с която поискал продължаване до 28.02.2022 г. на срока за изпълнение на
дадените му предписания. Това искане било уважено, като с писмо с изх.№
21003270/22.01.2021 г. срокът за изпълнение на предписанията от № 1 до № 191
включително бил продължен до 25.02.2022 г.
На 24.02.2021 г., с вх.№ 21015750, председателят
на кооперацията депозирал последваща молба, с която поискал отново продължение
на срока за изпълнение на предписанията - с още един месец. Искането е
обосновано със съображения, че въпреки удължаването на срока за изпълнение, към
настоящия момент председателят на кооперацията не бил в състояние да изпълни
издадените предписания. Причините : характер на предписанията-парични
задължения, влошена метеорологична обстановка и усложнената епидемиологична
обстановка в страната, свързана с COVID-19“. С писмо изх.№ 21009990/26.02.201
г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, това искане не било уважено.
Във връзка с контрола по спазване
изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР
2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по
работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били
обективирани в протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите в
този протокол, дадените предписания не били изпълнени.
Работодателят не предприел каквито и да било
действия във връзка с дадените в първия протокол предписания и срок за
изплащане на дължимите трудови възнаграждения.
Всичко това дало основание за гл. инспектор в
Д „ИТ“ Русе да състави АУАН от 16.06.2021г., в който приел, че с поведението си
ППК „Надежда – Ряхово“ е нарушило разпоредбата на чл.415, ал.1 от КТ, в която
норма законодателят е регламентирал, че следва да се санкционира всеки „Който не изпълни задължително предписание
на контролен орган за спазване на трудовото законодателство…“. При
идентично описание на фактическата обстановка административно-наказващият орган
приел, че е нарушена същата разпоредба и наложил на кооперацията имуществена
санкция в размер на 1500 лева.
Изложената по-горе фактическа обстановка е
установена от въззивната инстанция, подкрепя се от събраните по делото писмени
и гласни доказателства и е дала основание на Русенския районен съд да приеме,
че обжалваното пред него НП е законосъобразно, издадено при спазване на
предвидената от закона форма и при липса на процесуални нарушения в
производството по издаването му. Приел също, че наказващият орган правилно е
определил субекта на административното нарушение и приложимата санкционна
норма. Развил е съображения защо случаят не е маловажен по смисъла на чл.28 от ЗАНН, респ. чл.415в от КТ. С такива
мотиви съдът е отхвърлил жалбата срещу наказателно постановление № 18-001679 от
30.08.2021 г. и потвърдил санкционния акт.
Решението е правилно и като такова следва
да бъде оставено в сила.
Безспорно е установено и доказано и пред
въззивната инстанция нарушението на чл.415, ал.1 от КТ, неговият нарушител и
всички обективни признаци на състава на административното нарушение. Не са били
налице и основания за приемане на случая за маловажен, както правилно е приел и
съдебният състав на РРС.
За пълнота на изложението следва да се съобрази
и следното: Задължителните предписания представляват принудителна
административна мярка и следователно – индивидуален административен акт по
смисъла на чл.21, ал.1 от АПК, който подлежи на обжалване по реда на АПК и
чието предварително изпълнение е допуснато по силата на самия закон – чл.405 от КТ, като срокът за изпълнение на даденото задължително предписание тече от
датата на неговото издаване. При липса на данни за неговото оспорване, ИАА е
влязъл в законна сила, станал е стабилен административен акт и дадените с него
разпореждания са задължителни за адресата му.
Съответно неизпълнението на предписанието има
за последица ангажиране на административно-наказателната отговорност на
адресата му.
Неоснователно е
възражението на касатора за неправилно приложение на чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН.
Според т.1 от
Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014г.,
ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС, сроковете по чл. 34 от ЗАНН са давностни, а
не преклузивни, както неправилно
поддържа касатора. Според т.2 от същото тълкувателно решение, разпоредбата на
чл.11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване на наказателното
преследване по давност в НК.
Съставът на нарушението
по чл.415, ал.1 от КТ, за което на касатора е наложено административно
наказание, се изразява в неизпълнение на принудителна административна мярка,
приложена от контролен орган за спазване на трудовото законодателство.
Безспорно е, че нарушението е формално, на просто извършване, защото съставът
му не включва настъпването на определени общественоопасни последици, а е
достатъчно самото извършване на деянието. Ясно е също, че изпълнителното деяние
се осъществява чрез бездействие – неизпълнение на задължение, произтичащо от
индивидуален административен акт. Самият срок за изпълнение на принудителната
административна мярка обаче не е елемент от обективната страна на състава на
нарушението по чл.415, ал.1 от КТ (за разлика, например, от престъплението по
чл.293а от НК, за което ВКС приема, че не е продължено – вж. решение №
265/27.05.2009 г. по н.д. № 239 по описа за 2009 г. на ВКС, I н.о. и сходно на
престъплението по чл.183, ал.1 от НК, съставът на което също не включва срок, в
който задължението за издръжка да не е било изпълнено и в константната съдебна
практика безпротиворечиво се приема, че то е продължено – вж. решение № 300 от
29.V.1992 г. на ВС по н. д. № 240/92 г., I н. о., решение № 424/22.12.2014 г.
по н.д. № 1345/2014 г. по описа на ВКС, I н.о. ).
Срокът за изпълнение на
принудителната административна мярка стои вън от състава на нарушението като
бездействието на работодателя е въздигнато в нарушение едва след изтичането
му. Следователно нарушението по чл.415,
ал.1 от КТ е от категорията на продължените - бездействието на работодателя
създава едно трайно, непрекъснато противоправно състояние, чието начало се
слага от деня, следващ изтичането на предписания с административния акт срок за
неговото изпълнение и продължава до неговото прекратяване чрез изпълнение на
така приложената принудителна административна мярка. При продължените
нарушения, на основание чл.80, ал.3 от НК, вр.чл.11 от ЗАНН, тримесечният
давностен срок по чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН, в приложимата редакция на
този текст, тече от прекратяването на нарушението, т.е. от изпълнението на
даденото задължително предписание. И това е така именно поради факта, че до
прекратяване на траещото във времето нарушение нарушителят постоянно, във всеки
един момент, осъществява неговия състав.
Дори и да се приеме, че
процесното нарушение не е от категорията на продължените /противно на
вижданията на настоящия касационен състав/, поради което давностният срок по
чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН тече от неговото довършване, то не може да се
приеме, че неговото начало е сложено на 26.02.2021 г., както се поддържа това в
касационната жалба и в съдебна зала от адвоката-пълномощник.
В задължителната съдебна
практика се приема (вж. мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 29.03.2021 г.
на ВАС по т. д. № 3/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия и Тълкувателно решение № 48 от
28.XII.1981 г. по н. д. № 48/81 г., ОСНК), че понятието „откриване на
нарушителя“ по смисъла на чл.34, ал.2, изр. второ от ЗАНН, не е легално
дефинирано в закона. Доктрината и съдебната практика безпротиворечиво обаче приемат,
че откриване има, когато компетентният орган разполага с данните, въз основа на
които да установи нарушението и да идентифицира извършителя му. Това е
моментът, в който необходимите за това материали и/или информация са налични в
съответната администрация, защото от тогава фактически и юридически съществува
възможност овластеният за това орган да определи субекта на нарушение, времето
и мястото на извършването му, ведно със съществените му признаци от обективна и
субективна страна по определен състав.
Съгласно чл.399, ал.1 от КТ цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във всички
отрасли и дейности, включително по изплащане на неизплатени трудови
възнаграждения и обезщетения след прекратяване на трудовото правоотношение, се
осъществява от Изпълнителната агенция "Главна инспекция по труда" към
министъра на труда и социалната политика. В изпълнение на тази своя функция
органите на ИА „ГИТ“, според чл.402, ал.1, т.1 – т.3 от КТ, в относимите части
на тези разпоредби, имат право да посещават предприятията и местата, където се
извършва работа, да изискват от работодателя представяне на всички необходими
документи, книжа и заверени копия от тях във връзка с упражняването на контрола
и да се осведомяват пряко от работниците и служителите по всички въпроси във
връзка с упражняването на контрола, като включително изискват декларирането на
данни относно заплащането на труда. Осъществяването на тези правомощия и
проверката на тези обстоятелства предполага извършването на конкретни
процесуални действия от контролните органи, свързани със събиране на
доказателства в административното производство. Такива процесуални действия по
събиране на доказателства за изпълнението на задължителните предписания, дадени
с протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г.,
чрез проверка по работни места, са извършени съответно на 18.03.2021 г.
в обект на контрол: магазин за хранителни стоки в гр. Русе, ул. “Борисова“ № 15, бл. “Балкан“, и в периода от 05.04.2021
г. до 09.06.2021 г. - по документи. Това обстоятелство е удостоверено в
протокол с изх.№ 2109233/16.06.2021 г.
Касационната инстанция
намира, че едва при извършването на тези последващи проверки контролните
органи, компетентни да установяват извършването на нарушението по чл.415, ал.1
от КТ чрез съставянето на АУАН, са събрали данни за това, че дадените
задължителни предписания за заплащане на трудовото възнаграждение за месец ноември
2020 г. в пълен размер по отношение на конкретния работник действително не са
били изпълнени, т.е. едва при извършената последваща проверка нарушителят е бил
открит по смисъла на чл.34, ал.1, изр. второ
от ЗАНН - от този момент компетентният
орган вече е разполагал с данните, въз основа на които да установи нарушението
и да идентифицира извършителя му, в лицето на касатора. В протокола от
извършената проверка с изх.№ 2109233/16.06.2021 г. е записано, че на 05.04.2021
г., при извършване на проверка за спазване на трудовото законодателство по
документи в сградата на Д ИТ – Русе, било установено, че работодателят не е
изпълнил приложената принудителна административна мярка – задължително
предписания № 179 по протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., отнасящо се до следното
разпореждане: работодателят да изплати в пълен размер начисленото трудово
възнаграждение на Т.Е.Т. на длъжност „домакин готова продукция“ за месец
ноември 2020 г. Следва да се има предвид, че съгласно императивната разпоредба на
чл.270, ал.3 от КТ заплащането на трудовото възнаграждение се установява именно
с писмени доказателства – чрез подпис във ведомост или срещу разписка, респ.
чрез превод по банкова сметка ***ка. Следователно установяването на
отрицателния факт на неизпълнението на това задължение, чието изпълнение е било
наредено с влезлите в сила задължителни предписания, следва да стане именно
чрез проверка по посочените документи – по ведомостите за заплати, респ. по
банковите нареждания, удостоверяващи изплащането на трудови възнаграждения при
направено от работника или служителя писмено искане за заплащане на
възнаграждението по банкова сметка. ***, че нарушението е било открито на
посочената в протокола дата на извършването на проверката по документи, а
именно на 05.04.2021 г. АУАН е издаден на 16.06.2021 г., поради което очевидно
е, че към датата на неговото издаване регламентираният в чл.34, ал.1, изр. второ от ЗАНН тримесечен давностен
срок, считано от датата на откриване на нарушителя – 05.04.2021 г., не е бил
изтекъл.
Контролните органи на
инспекцията по труда разполагат с правомощието да дават задължителни
предписания за изплащане в пълен размер на дължимите трудови възнаграждения и в
хипотезата, когато работодателят е заплатил гарантирания минимум по чл.245,
ал.1 от КТ от 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не по-малко от
минималната работна заплата за страната. Цитираната разпоредба не създава
някакво субективно право за работодателя – по своя преценка да изплаща по-ниско
от договореното трудово възнаграждение, и то не ежемесечно, а когато намери за
добре (вж. мотивите към решение № 1 от 16.01.2018 г. на КС по к. д. № 3/2017
г.), поради което изплащането на гарантирания минимум по чл.245, ал.1 от КТ не
води до отпадане на правомощието на контролните органи по чл.404, ал.1,
т.1, респ. т.12 от КТ.
Изцяло се споделят изложените от въззивната
инстанция съображения във връзка с липсата на възможност, с оглед степента на
неговата обществена опасност, нарушението да бъде квалифицирано като маловажен
случай по текста на чл.28 от ЗАНН, съответно по специалния текст на чл.415в от КТ. Както се отбелязва и в мотивите на решение № 14 от 23.11.2000 г. на КС на
РБ по конст. д. № 12/2000 г., „…в съвременните условия основна цел почти на
всеки труд е получаването на трудово възнаграждение, което е от първостепенна,
може да се каже биологическа важност за отделния човек“.
Особената важност на своевременното изплащане
на трудовото възнаграждение налага и неговата засилена закрила, като
първостепенно право на работника или служителя, от страна на държавата.
Доказателства за извършено плащане към Т. Т. не са ангажирани нито пред
административно-наказващия орган, нито пред въззивната или настоящата касационна
инстанция. Обстоятелството, че работодателят е изпитвал финансови затруднения,
не го освобождава от отговорност – арг. от чл.245, ал.2 от КТ и чл.81, ал.2 от ЗЗД. Задължението по чл.128, т.2 от КТ за заплащане на трудовото възнаграждение
е парично, поради което работодателят е бил длъжен да намери подходящ начин
(чрез заем, продажба на продукция, а при необходимост – на машини и инвентар,
които не са от първостепенна необходимост) да осигури средства за изплащане на
трудовите възнаграждения, на които неговите работници и служители и техните
семейства разчитат за покриване на всекидневните си нужди.
Неоснователни са и поддържаните пред
касационната инстанция доводи, според които наложеното административно
наказание противоречи на целите по чл.12 от ЗАНН. Както се каза, заплащането на
трудовото възнаграждение е от изключителна важност за отделния работник или
служител като то е типично периодично вземане, платимо авансово или окончателно
всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго – чл.270, ал.2 от КТ.
Това означава, че неплащането на всяко отделно месечно трудово възнаграждение,
дължимо на всеки отделен работник или служител съставлява и отделно нарушение,
за отстраняването на което правилно на работодателя са дадени и отделни
задължителни предписания. Неизпълнението на всяко от тях осъществява
самостоятелно състав на нарушение по чл.415, ал.1 от КТ. Нормата на чл.18 от ЗАНН изрично предвижда, че когато едно и също лице е извършило няколко отделни
нарушения, наложените наказания се изтърпяват поотделно за всяко едно от тях.
Поради това и спрямо касатора са издадени множество наказателни постановления,
с които той е санкциониран за неплащане на отделните месечни трудови
възнаграждения, дължими на конкретни работници или служители. Щом това следва
от самия закон – чл.18 от ЗАНН, то очевидно е, че налагането на множество
административни наказания според броя на неплатените в срок трудови
възнаграждения, само по себе си, не противоречи на целите, регламентирани пак
от същия закон – чл.12 от ЗАНН.
Съобразявайки гореизложеното настоящият
състав приема, че решението на РРС като правилно и законосъобразно и при
липсата на касационни основания за неговата отмяна следва да бъде оставено в
сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143, ал.3 от АПК, вр. чл.63д, ал.1 и ал.4 от ЗАНН в полза на
ответника по касация следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за
осъщественото процесуално представителство в касационното производство, чийто
размер, съгласно чл.63д, ал.5 от ЗАНН и чл.27е от Наредбата за заплащането на
правната помощ, съдът определя на 80 лева. Както се приема и в Тълкувателно
решение № 3 от 13.05.2010 г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС, възнаграждението
следва да се присъди в полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният
от юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на Изпълнителна
агенция „Главна инспекция по труда“, която има качеството на юридическо лице
съгласно чл.2, ал.1 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция „Главна
инспекция по труда“.
Мотивиран така и на основание чл.221, ал.2 от АПК, вр. чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш
И :
Оставя в сила решение № 299 от 17.03.2022 г., постановено по а.н.д № 2038/2021 г. по
описа на Русенския районен съд.
ОСЪЖДА Производствено производителна кооперация
„Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в с.
Ряхово, общ. Сливо поле, обл. Русе, ул. “Искър“ № 1, представлявана от
председателя С.Г.Г., да заплати на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“,
със седалище в гр. София, бул. "Княз Александър Дондуков" № 3,
представлявана от изпълнителния директор Е.А., сумата от 80 лева – юрисконсултско възнаграждение в касационното
производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.