Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 23.04.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при
секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Йорданова в.
гр. дело № 10739 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Р.Г.Р.чрез адв. Д. срещу Решение № 99487 от 22.04.2019
г., постановено по гр.д. № 19610/2018 г. по описа на Софийски районен съд, III ГО, 150 състав, с което е отхвърлен
предявения от Р.Г.Р.срещу „Ю.Б.“ АД иск с правно основание чл.439, във вр. с
чл.124, ал.1 и ал.2 от ГПК – за признаване за установено, че ищцата не дължи на
ответника, сумата от 5202,44 лева – съставляваща главница по договор за
кредитна карта от 07.03.2005 г., сумата от 675,04 лева – договорна лихва за
периода 07.03.2005 г. – 19.12.2011 г., както и разноските по делото, а именно:
117,55 лева – държавна такса и 379,59 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Жалбоподателят
поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на
материалния закон и процесуалните правила. Погрешно първоинстанционният съд е
приел, че доброволните плащания на задължението от страна на ищцата съставляват
действия прекъсващи погасителната давност, доколкото в съдебната практика е
прието, че частичното плащане само по себе си не представлява признание по
смисъла на чл.116 б „а“ ЗЗД относно непогасената част. Поддържа се, че
последното изпълнително действие по делото е налагането на възбрана на
30.01.2013 г., като в периода 30.01.2013 г. – 29.10.2015 г. взискателят е
бездействал, поради което изпълнителното производство се е прекратило на
основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Поддържа, че вземането на взискателя се
погасило с изтичане на петгодишна погасителна давност, която е започнала да
тече от датата на последното валидно предприето от взискателя изпълнително
действие – 30.01.2013 г. и е изтекла на 30.01.2018 г. Иска се отмяна на
обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК ответникът „Ю.Б.“ АД чрез пълномощника си „ЕОС М.“
ЕООД представлявано от юрк. Анев е депозирал отговор на въззивната жалба. В
отговора се поддържа, че извършените от длъжника плащания в хода на
изпълнителния процес не са спорадични и представляват признание изцяло на
дължимите суми. Сочи
се, че плащанията от длъжника са направени по сметка на ЧСИ сумата е събрана от
органа по принудително изпълнение в резултат на приложен от ЧСИ способ. С оглед
извършваните от длъжника плащаня, взискателят не е имал интерес от искания за
предприемане на принудителни действия. Твърди, че дори да се приеме, че изп.
производство е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК на 30.01.2015
г., то именно от тази дата е започнала да тече петгодишната погасителна давност
за вземането, която не е изтекла към момента на депозиране на отговора. Иска
потвърждаване на обжалваното решение. Претендират се разноски.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната
страна, намира за установено следното:
Предявен
е за разглеждане иск с правно основание чл.439 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо
по следните съображения:
От
фактическа страна:
По
делото се установява, че по молба от 30.05.2012 г., подадена от „Ю. и Е.Д.Б.“
АД /сега „Ю.Б.“ АД/ е образувано изпълнително дело №20127930400490 по описа на
ЧСИ Н.Б.Д., с рег. № 793 в РКЧСИ и район на действие Софийски окръжен съд с
длъжник В.Г. Р..
Изпълнителното
производство е образувано въз основа на изпълнителен лист от 08.02.2012 г.,
издаден в полза на „Ю. и Е.Д.Б.“ АД /сега „Ю.Б.“ АД/ срещу В.Г. Р. на основание
чл.417 и чл.418 от ГПК след констатация, че заповед № 608/07.02.2012г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по ч.гр.д. № 217/2012
г. на РС –Ботевград подлежи на изпълнение. Изпълнителният лист е издаден за
следните суми: 5202,44 лева – съставляваща главница по договор за кредитна
карта от 07.03.2005 г. ведно със законната лихва върху главницата, считано от
06.02.2012г., сумата от 675,04 лева – договорна лихва за периода 07.03.2005 г.
– 19.12.2011 г., както и разноските по делото, а именно: 117,55 лева – държавна
такса и 379,59 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Покана
за доброволно изпълнение изх. №9948/18.10.2012 г., в която е посочен общият
размер на задължението на Р. по изпълнителното дело към 18.10.2012 г. – 7962,33
лв. е връчена на длъжника на 24.10.2012 г. / видно от разписка на л.31 от изп.
дело/.
По
искане на взискателя на 30.01.2013 г. е наложена възбрана върху недвижим имот,
собственост на длъжника.
Върху
изпълнителния лист са направени отбелязвания на плащания, направени от длъжника
в периода от 06.11.2012 г. – 15.12.2017 г./ 52 бр. отбелязвания/. Плащанията са
на различна стойност – от 12 лв. до 321 лв., като върху печата е посочено, за
погасяване на какво задължения са разпределени сумите.
С
молба от 14.03.2016 г. „ЕОС М.“ ЕООД е поискало на основание чл.429 от ГПК да
бъде конституирано като взискател по изп. дело, доколкото в качеството на
цесионер е придобило вземането на „Ю.Б.“ АД към длъжник В.Г. Р.. Към молбата е
приложен договор за цесия от 18.01.2016 г., сключен между „Ю.Б.“ АД и „ЕОС М.“
ЕООД ведно с Приложение № 4 към него, от което е видно, че вземането на цедента
къмР.е сред прехвърлените вземание. Представено е и пълномощно от цедента в
полза на цесионера, като последния е упълномощен да уведоми съгласно чл.99,
ал.3 от ЗЗД длъжниците за осъщественото прехвърляне на вземанията. В изпълнение
на указания дадени от ЧСИ Д., към молба от 28.07.2016 г. на „ЕОС М.“ ЕООД е приложено известие за
доставяне на пощенска пратка, изпратена от „ЕОС М.“ ЕООД до В.Г., като е
посочено, че съобщението съдържа „ уведомление за цесия“ и е получено от П.В.Р.
– майка на длъжника В. Р..
С
постановление от 28.07.2016 г. ЧСИ Д., на основание чл.429 от ГПК, е
конституирала като взискател по изпълнителното дело „ЕОС М.“.
С
молба от 14.02.2018 г., пададена от адв. К.- упълномощен представител на
длъжника са поискани копия на конкретно посочени материални по изп. дело, както
и от „протоколите за извършени изпълнителни действия“
От
правна страна:
Предявен
за разглеждане пред СРС иск с правно основание чл.439 от ГПК. Правно
легитимирани страни по иска по чл. 439 ГПК се явяват страните в изпълнителното
производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди
погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е
ответникът - взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен
установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи
престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили
след приключване на съдебното дирене факти. В конкретния случай искът за
установяване на недължимост на суми, за които е издаден изпълнителен лист, поради
изтекла погасителна давност.
При
отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването
на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през
цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на
ищеца за правен интерес от иска не се установят по делото, то производството по
тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е
абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на
делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да
прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този
смисъл ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. В тежест на
ответника е да докаже, че за процесните суми е издаден изпълнителен лист и че е проявил активност за събиране на вземането
си като е предприемал своевременно действия за събиране на вземанията,
прекъсвал/спирал погасителната давност на вземането.
Видно
от приложените в изпълнителното дело документи, в хода на същото е извършено
прехвърляне на процесните вземания / договор за цесия/ от дружеството, в чиято
полза е бил издаден изпълнителния лист „Ю.Б.“
АД /цедент/ в полза на „ЕОС М.“ ЕООД /цесионер/. За да има действие договорът
за цесия по отношение на длъжника, на същия следва да му бъде съобщено за извършеното
прехвърляне съгласно. Уведомяването за цесията трябва да изхожда от стария, а
не от новия кредитор, поради което съобщението от новия кредитор не поражда
предвиденото в и действие. Въпреки това, цедентът може да упълномощи цесионера
да извърши съобщението до длъжника от негово име, като това упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД /в този
смисъл - Решение № 137/02.06.2015 г., постановено по гр. д. № 5759/2014 г. по
описа на ВКС, III г. о./. От представеното по изп. дело пълномощно /л.95 от
изп. дело/ се установява, че първоначалният кредитор /ответникът „Ю.Б.“ АД/ е
упълномощил новия кредитор „ЕОС М.“ ЕООД да уведоми от името на банката всички
длъжници по вземанията по кредити, които са прехвърлени с договор за цесия, сключен
между двете дружества на 18.01.2016 г. Въз основа на така извършеното
упълномощаване, до ищеца е адресирано съобщение от цесионера за извършената
цесия, като в разписката за уведомяването е отразено надлежно връчване на
съобщението на лице от адреса – майка на длъжника. Така представената разписка,
не е оспорена от ищеца, поради което съдът намира, че последният е бил надлежно
уведомен за извършената между посочените по-горе дружества цесия. На основание
чл. 429, ал.1 от ГПК с акт на ЧСИ „ЕОС М.“ ЕООД е конституирано като взискател
по изп. дело. От длъжника с молба от 14.02.2018 г. са поискани преписи от
протоколите за извършените изпълнителни действия, каквото представлява и
конституирането на взискател.
Необходимо
е да се отбележи, че в хода на първоинтанционното призводство ищецът не е навел
твърдения за недействителност на договора за прехвърляне на вземанията, както и
за нередовност на процедурата по уведомяването му за същия.С оглед наличните по
делото доказателства и липсата на оспорване от страна на ищеца, съдът намира,
че цесията е породила действие по отношение на ищеца, в резултат на което
кредитор на процесните вземания е цесионерът и взискател по изпълнителното
производство „ЕОС М.“ ЕООД.
Както
бе посочено, по своето естество искът по чл. 439 ГПК е отрицателен
установителен иск и с него ищецът се домогва да установи, че изпълняемото право
на взискателя по изпълнителното дело, вследствие на новонастъпилите след
постановяването на съдебния акт факти, е престанало да съществува или че
изпълняемостта му не е настъпила. Следователно надлежни страни по предявения
иск са длъжникът и кредиторът, които се явява легитимиран титуляр на вземането.
В
разглеждания случай искът е предявен срещу лицето, в чиято полза е издаден
изпълнителният лист. Видно е обаче от приложените към изпълнителното дело
документи, както бе пояснено по-горе, че вземането по изпълнителния лист е било
предмет на цесия, за която длъжникът е бил надлежно уведомен. Следователно към
момента на предявяване на иска - 23.03.2018 г., като взискател по
изпълнителното дело се е легитимирал „ЕОС М.“ ЕООД.
При
наличие на формално конституиран по правилата на чл. 429 ГПК в изпълнителното
производство взискател, искът срещу цедента се явява лишен от правен интерес и
недопустим. Искът по чл. 439 ГПК е специален и има за предмет разрешаване на
спор относно вземането именно между страните в изпълнителното производство,
т.е. за да бъде допустим, следва да бъде предявен срещу взискателя в изпълнителния
процес и само в този случай длъжникът би могъл да постигне предвидената в
закона цел да се освободи от дължимостта на сумата по изпълнителното основание.
Резултатът от предявен срещу цедента иск не би могъл да рефлектира в правната
сфера на цесионера, тъй като правоприемството е настъпило преди завеждане на
делото.
В
изпълнение на принципа на диспозитивното начало и съответно с правото на избор
на правна защита съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК съдът следва да се ограничава в
рамките, които страната е поставила. С оглед страните по спора е налице
предявен отрицателен установителен иск при липса на пасивна процесуална
легитимация, правният интерес от който не е доказан от ищцовата страна и се
опровергава от събраните по делото доказателства.
Изложените
съображения за недопустимост на производството налагат обжалваното
първоинстанционно решение да бъде обезсилено, а производството по делото да
бъде прекратено на основание чл.270, ал.3 от ГПК.
С
оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК в полза на въззиваемата
страна следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство
разноски, определение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, в
размер от 100 лева – юрисконсулстко възнаграждение.
С
оглед на цената на предявените искове въззивното решение подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение
№ 99487 от 22.04.2019 г., постановено по гр.д. № 19610/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, III
ГО,
150 състав
ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО
по предявения от В.Г. Р., ЕГН: **********, с адрес: *** срещу Ю.Б.“ АД, ЕИК: *******
със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл.439 ГПК, за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумата
от 5202,44 лева – съставляваща главница по договор за кредитна карта от
07.03.2005 г., сумата от 675,04 лева – договорна лихва за периода 07.03.2005 г.
– 19.12.2011 г., както и разноските по делото, а именно: 117,55 лева – държавна
такса и 379,59 лева – юрисконсултско възнаграждение, които вземания са предмет
на принудително изпълнение по изп. дело № 20127930400490 по описа на ЧСИН. Д.,
рег. № 793 на КЧСИ, с район на действие СОС, образувано въз основа на
изпълнителен лист, издаден по ч.гр. д. № 217/2012 г. по описа на Ботевградския
районен съд.
ОСЪЖДА
на основание чл.78, ал.3 от ГПК, В.Г. Р., ЕГН: **********, с адрес: ***, да
заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК: ******* със
седалище и адрес на управление ***, сумата от 100 лева /сто лева/ - разноски
във въззивното производство.
Решението
подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщението пред ВКС при условията
на чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.