№ 1763
гр. Плевен, 12.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело №
20234430103373 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба с вх. № 16187/14.06.2023 г. на Н. Е. П.,
ЕГН **********, чрез адв. З., срещу „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, представлявано от С.П., с която се иска да бъдат прогласени за
нищожни клаузите уредени в чл. 1, ал. 3 и чл. 4, ал. 2 от договор за потребителски кредит №
5757825, както и да бъде осъден ответникът да заплати сумата от 126,04 лв., представляваща
недължимо платена сума по договора.
Ищецът твърди, че на 06.12.2021г. сключил договор за паричен заем № 5757825 с
„***” ООД, в размер на 300. Посочва, че в чл.1, ал.3 от договора, на заемателя била
начислена сума за допълнителна услуга „такса експресно разглеждане“ в размер 63,91 лв.,
която била разсрочена за изплащане заедно с погасителните вноски по заема. С чл. 4 ал. 1 от
сключения договор, страните били уговорили още, че заемателят се задължава в срок до 3
три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения: Поръчител физическо лице, което да отговаря на определени от кредитора
условия или банкова гаранция. В ал. 2 на чл. 4 било уговорено, че в случай на непредставяне
на обезпечението, потребителят дължи неустойка в размер на 42,56 лв. Уговорено било, че
тази неустойка ще бъде заплащана разсрочено, като в този случай дължимата вноска ще
бъде в размер на 60,77 лв., а общото задължение по кредита ще е в размер на 425,39 лв.
Ищецът твърди, че е погасил изцяло процесния заем.
Ищецът формулирана довод за нищожност на ДПК на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, договорът не бил
написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Ищецът твърди още, че не му е предоставено копие от
Общите условия, не му е предоставено копие от договора за него, и процесният договор не
бил подписан от кредитополучателя на всяка страница, съгласно изискванията на ЗПК.
Формулира се и довод за нищожност на договора за потребителски кредит на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от
неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита.
1
Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, което било в пряко противоречие
с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК.
Годишният процент на разходите освен това бил посочен само като процент, но не били
описани основните данни, които са послужили за неговото изчисление.
На следващо място ищецът счита, че клаузата от ДПК, с която е уговорено, че
заемателят дължи неустойка, в случай че не предостави поръчител, е нищожна, тъй като
противоречала на целта на закона. /чл. 2 ЗПК/. Неустойка за неизпълнение на задължение,
не била свързано пряко с претърпени вреди, поради което същата накърнявала добрите
нрави, тъй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване.
По-нататък ищецът счита още, че така формулираната клауза за такса експресно
разглеждане, заобикаляла императивни правни норми и по – конкретно на нормите на ЗПК.
В нарушение на правилото на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „***” ООД, не било
включило в ГПР разходите за заплащане на „допълнителна услуга“, която по своята
същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се заплащала
периодично, поради което счита, че трябва да е част от годишния лихвен процент /ГЛП/ и
ГПР.
Клаузите не били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно
изискванията на чл. 147 ал. 1 от 33П и разглеждани както самостоятелно, така и в
съвкупност с останалите уговорки, и не позволявали на потребителя да прецени
икономическите последици.
Определеният от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в който се
включва и начислената такса за допълнителна услуга) също счита за изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на законната
лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната лихва за обезпечени
заеми. В тази връзка твърди, че недействителността на уговорката относно договорната
лихва води до нищожност и на целия договор.
Евентуално, моли ако се приеме договора за валиден и действителен, то да се приеме,
че е налице нищожност на клаузите на чл.1, ал.3 и чл. 4, ал.2 от процесния договор на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от 33Д поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от 33Д
поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от 33П поради
неравноправност.
Иска от съда да уважи предявените установителни искове, както и предявения
осъдителен иск. Претендира разноски.
В срока за отговор по чл. 131 от ГПК ответникът като правоприемник на „***“ ООД,
е депозирал отговор. Ответникът счита, че предявеният установителен иск е недопустим,
поради липса на правен интерес, доколкото към момента на сключване на договора и по
време на изпълнението му не е съществувал спор между страните. На следващо място се
посочва, че в производството по предявения осъдителен иск ищецът следва да се докаже
нищожността на съответната клауза, което и обуславяло недопустимостта на предявения
установителен иск. Ответникът счита още, че ДПК е действителен, доколкото разходите по
кредита били уговорени в законоустановените граници, и в съответствие с изискванията на
чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК. Неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поетите
договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок на обезпечение, като
същата не накърняване на добрите нрави.
Ответникът твърди, че преди да сключи договора за кредит, ищецът е знаел, че трябва
да представи обезпечение, поради което и не е налице неравновесие между правата и
задълженията на страните. Не било налице нарушение на нормата на чл. 33, ал.1 ЗПК.
Възразява, че неустойката не следва да се включва в ГПР, съгласно чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК и
същата не следва да се счита за нищожна. Клаузата за предоставена услуга за експресно
разглеждане на документи и платената от ищеца такса за предоставянето й не била
неравноправна. Посочва се, че клиентът доброволно е избрал дали да се възползва от нея,
2
поради което на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК
стойността на същата не следвала да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
В с. з. ищецът чрез адв. М., с писмено становище поддържа исковата молба, счита
предявените искове за основателни и претендира разноски, за което представя списък по чл.
80 от ГПК.
В с. з. ответникът оспорва исковата молба и счита предявените искове за
неоснователни. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК. Ответникът не е депозирал
писмени бележки в предоставения срок по чл. 149, ал. 3 от ГПК – двудневен, считано от
получаване на препис от определението. Ответникът е потвърдил получаването на
04.12.2023 г., но към момента няма постъпили писмени бележки.
Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по
отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните, а и от представения ДПК № 5757825, се установява, че
страните/праводателя на ответника/ по делото са сключили на 06.12.2021 г. договор за заем,
по силата на който, ответникът е предоставил на ищеца сумата от 300 лв., срещу
задължението същата да бъде върната за срок от 14 седмици, на 7 погасителни вноски, всяка
от които 54,69 лв./вкл. главница, лихва и такса за експресно разглеждане/. Видно още от
договора е, че ГЛП е 40,32 %, ГПР-49,44 %, и вид на заема: потребителски. Страните
уговори с чл. 1, ал. 3 от договора, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по
експресно разглеждане на заявката, заемателят дължи такса в размер на 63,91 лв. на
разсрочено плащане на равни вноски, които са част от погасителните вноски – ал.2 С
клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора, заемателят се задължил в три дневен срок от усвоява на
сумата по договора, да предостави някои от следните обезпечение: 1) поръчител- ФЛ, което
да представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-рано от 3 дена от
представяне и да отговаря на следните изискванията: навършена 21г. възраст, да работи по
безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия работодател 6 месеца и
мин. Осигурителен доход в размер на 1000 лв., през последните пет години да няма
кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „ период на
просрочие от 0 до 3 дни, да не е поръчител по друг договор и да няма сключен договор за
паричен заем; 2 ) или банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по
договора.
С клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора страните се съгласили, че при неизпълнение на
задължението по ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 42,56 лв., която уговорили
да бъде разсрочено на равни части към погасителните вноски, в който случай дължимата
вноска е 60,77 лв., а общото задължение по договора – 425,39 лв.
Съгласно чл. 18 от договора неразделна част от същия са ОУ, приложими към
договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние, от които заемателят е получил
екземпляр и декларира, че е запознат с тях.
Видно от представената от ответника справка-погасителен план, е че ищецът е
извършил за периода от 20.12.2021 г. до 14.03.2022 г. плащане в размер на 425,39 лв., от
които 300 лв. за главница, 18,92 лв. за договорна лихва, 42,56 лв. неустойка, и такса за
експресно разглеждане 63,91 лв. В погасителния план е включена таксата за експресно
разглеждане в размер на 63,91 лв. и начислена неустойка в размер на 42,56 лв. Платени са и
20 лв. разходи за събиране на вземането.
От приетото заключение на допусната ССЕ се установява, че общата сума изплатена
от ищеца е в размер на 444,91 лв., с която са погасени 300 лв. главница, 18,87 лв. договорна
лихва, 42,13 лв. неустойка, 63,91 лв. такса за експресно разглеждане, и 20 лв. разходите за
събиране на просрочени вземания. Вещото лице е заключило още, че ако при изчисляване на
ГПР по ДПК от 06.12.2021 г., сключен между страните, се включат разходи в общ размер от
425,39 лв. – главница, лихва, такса за експресно разглеждане, и неустойка, то ГПР е 986 %.
3
Размера на дължимата по договора възнаградителна лихва към датата на погасяване е в
размер на 18,87 лв.
В с. з. вещото лице поддържа изготвеното заключение.
Горната фактическа обстановка безспорно се установи от събраните писмени
доказателствени средства и заключение на вещо лице. Съдът дава пълна вяра на
анализираните писмени доказателствени средства, тъй като не са налице данни, които да
внесат съмнение в тяхната достоверност. Съдът дава пълна вяра на заключението на ССЕ,
тъй като същото е обективно, пълно и изготвено от компетентно вещо лице.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Доводът на
ответника за недопустимост на предявените искове, е неоснователен, тъй като правният
интерес от предявяване на положителен установителен иск продължава да съществува с
предявяване на осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Ищецът избира вида и обема
на своята защита съгласно чл. 6 от ГПК, като в конкретния случай иска по чл. 55, ал. 1 от
ЗЗД е обусловен не само от този по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21от ЗПК, но и от
допълнителния довод за недействителност на договора.
Съдът намира за безспорно, че страните по делото са обвързани от заемно
облигационно правоотношение, по силата на което ответникът като заемодател, е
предоставил на ищеца като заемател сумата в размер на 300 лв. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв
за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон- ЗПК.
Въведените от ищеца основания за нищожност на атакуваните клаузи, предвиждащи
такса за неустойка и експресно разглеждане, следва да бъдат разгледани в последователност
съобразно тежестта на всеки от твърдените пороци. Не може да бъде споделен доводът за
недействителност на договора поради липса на форма, тъй като по делото е представен ДПК
в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, с погасителен план и декларирано получени
по ел. път ОУ. Не се констатира и шрифт в размер по-малък от 12. В разглеждания случай
съдът констатира, че не е налице директно противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4
въвеждаща ограничения в допустимия ГПР по договора, тъй като посоченият в договора % е
под предвидения максимум. Оспорените от ищеца обаче клаузи, с които се предвижда
допълнителна такса за неустойка и експресно разглеждане, умишлено заобикалят
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В тази връзка следващия по тежест довод за
нищожност на клаузите следва да бъде квалифицирани именно като нищожност поради
заобикаляне на закона. Това е така, защото клаузата за неустойка възлага в тежест на
потребителя в изключително кратък срок да предостави обезпечение, което да бъде
одобрено от кредитора, а неизпълнението на това задължение поражда допълнителна,
акцесорна отговорност за потребителя, изразяваща се в задължение за заплащане на
неустойка в размер на 42,56 лв. Клаузите на чл. 4, ал. ал. 1 и ал. 2 от договора, съпоставени с
естеството на сключения договор за паричен заем, налагат разбирането, че те представляват
скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил като неустойка за
неизпълнение на допълнително задължение. Изискванията за предоставяне на някое от
изброените обезпечение и краткият срок, в който следва да бъде изпълнено задължението,
са практически неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Правно и житейски
4
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата
възнаградителна лихва или поръчители, които да бъдат одобрени от кредитора в този кратък
срок. При това положение е видно, че кредиторът цели да се обогати, като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, той не включва
т. н. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото иначе би
надхвърлил позволения размер. Този извод се подкрепят и от това, че в чл. 4, ал. 2 от
договора, самият кредитор изначално разсрочва вземането за неустойка към всяка
погасителна вноска, с което същата се увеличава. Това установява и очакването, че
потребителят не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Заплащането на допълнителна такса за „експресно разглеждане“, уговорена в чл. 1,
ал. 3 от ДПК, също по горните съображения, представлява скрит разход, който следва да
бъде включен към ГПР, тъй като ответното дружество предоставя кредитно финансиране по
занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документи/заявка/,
подадена от всеки клиент. Освен това тази „допълнителна такса“ е предварително уговорена
и разсрочена към месечните вноски от погасителния план. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на
паричен ресурс, която е задължителна стъпка за усвояване на кредита, то ответникът не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в
какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Тази допълнителна такса в размер на
63,91 лв. представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането
на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита /§1, т. 1 от ДР на ЗПК/ за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Изложеното води до извода, че е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай, в чл. 2, т. 8 от договора е посочено, че ГПР е 49,44 %, но
същият не съответства на действителния процент на разходите, който от заключението на
вещото се установява, че е 986%, ако в него бяха включени и разходите за експресно
разглеждане и неустойка. При тази разлика от посочения в договора и действителния ГПР,
съдът приема, че не е спазено императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
действителният ГПР по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Следователно уговорената клауза за неустойка и такса за експресно разглеждане
целенасочено заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като ако договорът съдържа
действителния размер на ГПР, то клаузите щяха да са изначално нищожни на основание чл.
19, ал. 5 от ЗПК. Ето защо, предявените установителни искове са основателни, като на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, клаузата на чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1, и клаузата на чл. 1, ал. 3, от
ДПК № 5757825/06.12.2021 г. следва да бъдат прогласени за нищожни.
Акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага
заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако то му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по
кредите), той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора, което е в директно противоречие с чл. 3, пар. 1
и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
5
последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
което пък води до нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла
на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Този извод е от значение за предявения кондикционен иск, с който се претендира връщане
на платеното по договора без правно основание.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, безспорно се установи от заключението на ССчЕ, че в изпълнение на задълженията си
по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер от
444,91 лв., от която 300 лв. главница, 18,87 лв. договорна лихва, 63,91 лв. такса за експресно
разглеждане, 42,13 лв. неустойка и 20,00 лв. разходи за събиране на вземането. Плащането
на сумата е извършено от ищеца при начална липса на основание, предвид гореизложеното,
поради което недължимо платените суми с оглед диспозитивното начало / за неустойка,
такса експресно разглеждане и разходи/ подлежат на връщане, на основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД. Ответната страна не установи наличието на валидно правно основание, по силата
на което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо, предявеният кондикционен
осъдителен иск е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от 126,04 лв.,
Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 14.06.2023 г. до окончателното й плащане.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
понесе сторените от ищеца разноски/ за д. т. и възнаграждение за вещо лице/, за които е
представен списък за разноски по чл. 80 от ГПК. В рамките на настоящото производство, на
ищеца, на по-късен етап от делото, е предоставена втора безплатна правна услуга от
различен адвокат /ЕАД „М.“/, като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е
договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. При
определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът съобрази разясненията
възприети в Решения на Съда на ЕС разбиране (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела
C 427/16 и C 428/16, Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на
голямата камара на CEO), които са задължителни и за националните съдилища, и в които е
направен общия извод, че националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с
ограниченията, наложени относно минималните размери на адвокатските възнаграждения,
определени с акт на адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и
забраната съдът да определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като
това ограничаване "би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са приложими не само за
потребителя на адвокатска услуга, но и за насрещната страна в съдебното производството,
която при неблагоприятен изход на производството дължи заплащане на размера на
адвокатския хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Съдът намира, че това
води до нарушаване основни принципи в съдебното производство и прегражда
правомощията му да прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди
справедлив размер на сторените разноски / в този смисъл е и практиката, обективирана в
Определение №1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен/.
Настоящият съдебен състав на РС Плевен, напълно споделя изложената практика и не
следва да зачита посочения в Наредбата на адвокатското сдружение минимум на адвокатско
възнаграждение. Затова при определяне на дължимото възнаграждение, съдът взе предвид и
посоченото в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, а
именно дали конкретните условия за прилагането НМРАВ действително отговарят на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели. Критериите и целите,
6
които следва да съобрази са: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне
значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по делото. В
разглеждания случай адв. М. предоставя безплатна правна помощ на ищеца на по-късен
етап от делото, поради което същият не е не е изготвил писмена искова молба, не е
ангажирал писмени доказателствени средства, и разглеждането на делото е приключило в
рамките на три открити съдебни заседание. Процесуалният представител на ищеца не се е
явил за насрочените съдебни заседание, не е ангажирал доказателства за реализиран
допълнителен разход по повод предоставената защита, а единствено е подал писмени
становища за съдебните заседание. За установяване на фактите и връзката между фактите
съдът е назначил по искане на ищеца съдебна експертиза, която е спомогнала на страната да
установи своите твърдения. Производството по делото не се характеризира с особена правна
и фактическа сложност, продължителност или многобройни съдебни заседание.
Съобразявайки тези факти настоящият съдебен състав намира, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в размер на 72 лв. с включено ДДС, за всеки
един от предявените искове, или общо 216 лева, които ответникът следва да заплати на ЕАД
„Д. М.“.
Предвид горните съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
за нищожна клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договор за потребителски кредит №
5757825/06.12.2021 г., сключен между Н. Е. П., ЕГН **********, като потребител и „***“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от С.П.,
правоприемник на „***“ ООД, ЕИК ***, като кредитор, поради заобикаляне на забраната
посоченият в договора годишен процент на разходите да не надвишава повече от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левова или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България.
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 21, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за потребителски кредит №
5757825/06.12.2021 г., сключен между Н. Е. П., ЕГН **********, като потребител и „***“
АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от С.П.,
правоприемник на „***“ ООД, ЕИК ***, като кредитор, поради заобикаляне на забраната
посоченият в договора годишен процент на разходите да не надвишава повече от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левова или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
представлявано от С.П., правоприемник на „***“ ООД, ЕИК ***, да заплати на Н. Е. П.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата
от 126,04 лв., представляваща недължимо платени суми / 42,13 лв. за неустойка, 63,91 лв.
такса за експресно разглеждане и 20 лева разходи за събиране на вземането/ по договор за
потребителски кредит № 5757825/06.12.2021 г., сключен между страните, ведно със
законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда /14.06.2023 г./ до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА "***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
представлявано от С.П., правоприемник на „***“ ООД, ЕИК ***, да заплати на Н. Е. П.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 405
лв, представляваща сторените от ищеца разноски за държавна такса и възнаграждение за
вещо лице.
ОСЪЖДА "***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
представлявано от С.П., правоприемник на „***“ ООД, ЕИК ***, да заплати на ЕАД „Д. М.“,
7
ЕИК *********, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, сумата от 216 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца безплатно процесуално
представителство и правна помощ в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в двуседмичен срок от
връчването му на страните, с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
8