Решение по дело №2820/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263378
Дата: 25 май 2021 г.
Съдия: Соня Николова Найденова
Дело: 20201100502820
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 6 март 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ ..………….. / 25.05.2021 г. гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети октомври 2020 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА

                                                                мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   2820  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            Образувано е по въззивни жалби от Ц.Ц.Д. срещу три решения по първоинстанционно гр.д.№ 12679/2012 г. на СРС, 72 състав : 1/ жалба вх.№ 5123036/17.08.2017 г., с две допълнения към нея-вх.№ 5125405/23.08.2017 г. и вх.№ **********.08.2017 г., срещу  основното решение № 137224 от 05.06.2017 г., с което са отхвърлени предявените от Ц.Ц.Д.  срещу „П.Ю.“ ЕАД /правоприемник на „Озеленяване“ ЕАД/, иск за заплащане на основание чл. 225, ал. 3 КТ на обезщетение за незаконно недопускане до работа на длъжноiтта „енергетик“ за периода от 08.02.2011 г. до 14.02.2012 г., в размер на 110000 лв., и иск за заплащане на основание чл.86 ЗЗД на лихва за забава за сумата от 15000 лв. за периода от 14.02.2009 г. до 14.02.2012 г., 

            2/ жалба вх.№ 5095314/28.12.20017 г., към която има подадени още две жалби /допълнителни/ вх.№ 5195310/28.12.20017 г. и вх.№ 5195312/28.12.2017 г.,  срещу решение  № 227624 от 03.10.2017 г.  по чл.247 и чл.250 от ГПК, с което е допусната поправка на очевидни фактически грешки в първото решение, като в диспозитива на решението вместо „енергетик“ да се чете „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД“ и вместо „08.02.2011 г.“ да се чете „08.02.2001 г.“, като е отхвърлена молбата на ищеца Ц.Ц.Д. за допълване на първото решение,

            3/ жалба вх.№ 5043156/13.03.2019 г. срещу решение по чл.250 от ГПК от 19.12.2018 г., с което е допълнено решение № 137224 от 05.06.2017 г., като е отхвърлен предявения от Ц.Ц.Д. срещу „П.Ю.“ ЕАД иск за заплащане на основание чл.86 от ЗЗД на лихва за забава за периода 8.2.2001 г. до 14.02.2009 г.

            По първите две жалби е било образувано в.гр.д.№ 2791/2018г. на СГС, ГО, ІІ-Г състав-прекратено, а по третата е било образувано в.гр.д.№ 5019/2019 г. на СГС, ГО, ІV-Д състав-прекратено. Въззивните жалби срещу трите решения по първоинстанционното дело се разглеждат в настоящето производството.

            Срещу първото решение - това по същество на спора от 05.06.2017 г. въззивникът-ищец  прави  оплаквания за допуснато от СРС нарушение на процесуалния закон, свързани с възстановяване от съда на правата на ответника по чл.131, ал.2, т.3,4 и т.5 от ГПК, въпреки неподаването на отговор на исковата молба от ответника в срока по чл.131 от ГПК. Твърди, че с исковата молба е предявил иск за обезщетение  за недопускане до работа на длъжността „енергетик“ в ОФ „Озеленяване“ за периода 8.02.2001 г.-14.02.2014 г./дата на исковата молба/ съгласно възстановяване на работа по решение по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, а не иск по чл.225, ал.3  от КТ за заплащане на обезщетение за недопускане до работа на длъжността „енергетик“ за периода 8.02.2001 г. - 14.02.2012 г. Правят се и оплаквания относно несъобразяване с решение от 25.10.2010 г.  по гр.д.№ 7508/2001 г., с което е била отменена заповед № 37/08.02.2001 г. и ищецът е бил възстановен на заеманата преди тази заповед длъжност-тази, на която е бил възстановен с решението. Твърди с тази въззивна жалба, че като е подписал заповед № 36/8.02.2001 г. се е съгласил да заеме длъжността „енергетик“ по връчената му на тази дата длъжностна характеристика, и така се е създало ново трудово правоотношение /ТПО/ по тази заповед № 36, което ново ТПО било прекратено със заповед № 37/8.02.2001 г. Твърди, че като е приел първоинстанционния съд с обжалваното решение, че със заповед № 36/8.02.2001 г. работодателят е допуснал ищеца до работа на длъжността, на която е възстановен  с решение по гр.д.№ 8291/97 г. на СРС, е направил неправилен извод, тъй като с това решение по делото от 97 г. нямало диспозитив възстановяван на работа по чл.344, ал.1, т.2 от КТ, и не е съобразил СРС, че ТПО възстановено със заповед № 36, не е прекратено със заповед № 37, а с нея е прекратено несъществуващо ТПО за длъжност „енергетик. Счита, че ТПО, създадено по заповед № 36 за длъжността „енергетик“ съществува от 8.02.2001 г. до подаване на настоящата искова молба. Сочи спорен въпроса със заповед № 37 кое ТПО се прекратява, една и съща ли е длъжността, създадена със заповед № 36 и длъжността, на която е възстановен ищеца с решението по гр.д.№  8414/95 г. на СРС, и прави ли връчването на ищеца на дл. характеристика за длъжността „енергетик“ на 8.02.2001 г. по заповед № 36 създаване на ново ТПО, което да е различно от ТПО за длъжността „Енергетик“, на която ищецът е възстановен с решението по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, Заповед № 37/8.02.001 г. прекратила ли е ТПО за длъжността „енергетик“, създадено със заповед № 36/8.02.2001 г. Счита с тази въззивна жалба и допълненията към нея, ако се приеме за правилен извода на СРС, че със заповед № 36/8.02.2001 г. ответникът е допуснал ищеца до работа на длъжността, на която е възстановен с решението по гр.д.№ 8414/95г. на СРС, то следвало събраните доказателства за искане и явяване на работа съгласно решението по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, да бъдат признати за валидни съгласно доказателствата по гр.д.№ 1380/2002 г. на САС. Счита, че ответникът е признал в о.с.з. на 14.12.2016 г. по делото, че ищецът е отстранен от работа със заповед № 37/8.02.2001 г. Иска съда да обсъди изложеното от ответника вкл. и в заповед № 37/8.02.2001 г., и решението по гр.д.№ 7508/2001 г. на СРС, с което е прието, че ищецът е полагал труд на 8.02.2001 г. при прекратяване на ТПО на 8.02.2001 г. Счита, че след като със заповед № 37/8.02.2001 г. е прекратено ТПО, което не е възникнало, то със тази заповед № 37 ответникът го е отстранил от работа към момента на полагане на труд.

            По втората въззивна жалба- тази срещу решението № 227624 от 03.10.2017 г.  по чл.247 и чл.250 от ГПК, излага оплаквания за несъобразяване с исковата молба, с определението за спиране на делото, тъй като към момента на подаване на исковата молба е било висящо гр.д.№ 7508/2001 г. на СРС, заради което е спряно настоящето дело. Също сочи, че не е налице грешка, която да се отстрани по този ред, а е налице несъобразяване от СРС с определението по гр.д.№ 14453/2015 г. на СГС. А по отношение поправката на длъжността, сочи вярното да е „енергетик в дружеството“, а не „енергетик в Озеленяване“.

            По третата въззивна жалба – тази срещу решението по чл.250 от ГПК от 19.12.2018 г., сочи, че не е искал такова допълване, а съдът служебно го прави.

Въззиваемата страна-ответник „“П.Ю.“ ЕАд чрез пълномощник адв.Х.Б., оспорва поотделно, с подавани писмени отговори по всяка жалба в сроковете по чл.263, ал.1 от ГПК, и трите жалби срещу трите постановени по първоинстанционното дело решения, с възраженията, че обжалваните решения са правилни и не страдат от сочените от жалбоподателя пороци. По първата жалба оспорва липсата на отговор по чл.131 от ГПК да прави иска основателен и да лишава ответника от възможността да прави възражения и да оспорва доказателства.

По втората жалба сочи още, че същата е неясна защо се твърди нищожност на решението.

По третата жалба сочи още, че искът за лихва за забава е отхвърлен за исковия период, защото е отхвърлен главния иск за обезщетение.

Моли жалбите срещу трите решения по делото на СРС да се оставят без уважение. Претенидрат се разноски в производството.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбите съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

И трите обжалвани пръвоинстанционни решения са валидни и допустими, тъй като имат съдържанието по чл.236 от ГПК и първоинстанционният съд с тях се е произнесъл съобразно предявените искове.

Ищецът Ц.Ц.Д. е предявил срещу ответника  „Озеленяване“ ЕАД / чийто правоприемник в хода на делото е „П.Ю.“ ЕАД/ искове за заплащане на обезщетение по чл. 225 ал.З от КТ за незаконно недопускане на ищеца до работа в периода от 08.02.2001 г. до подаване на исковата молба -14.02.2012 г., в размер на 110 000 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на 15 000 лв.  за същия период 08.02.2001 г. до подаване на исковата молба - 14.02.2012 г. /съгласно определение на СГС, с което е отменено определение за частично връщане на исковата молба и прекратяване на делото/ и съгласно направеното уточнение на периода в първото отркито съдебно заседание пред СРС на 26.10.2016 г. /л.61 от делото на СРС/, както и иск за признаване за установено, че отвеникът не го е допуснал да изпълнява трудовите си задължения, да изпълнява работата, на която е бил възстановен с решение по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, 67 състав за длъжността «енергетик» в «Озеленяване»ЕАД.  на която е бил възстановен. Твърди ищецът , че със съдебно решение по гр. дело № 8414/1995 г. на СРС, 67 с-в, ищецът е бил възстановен на заеманата работа „енергетик” в дружеството, влязло в сила това решение на 08.10.1997 г., като след това, на 30.10.1997 г. ответникът със заповед № 1231/30.10.1997 г., е възстановил ищеца на длъжност, различна от заеманата от него като място и характер на работа, и която заповед № 1231/30.10.1997 г. е била отменена с решение по гр. дело № 8291/1997 г. на СРС 75 с-в като незаконосъобразна, което ново решение е влязло в сила на 10.01.2001 г. Ищецът твърди, че с молба № 51 от 18.01.2001 г. е  поискал да бъде допуснат на работа, съгласно посочените по –горе решения, но на 08.02.2001г. ответникът издал заповед № 36, с която възстановил ищеца на длъжност „енергетик” при основна месечна заплата от 200 лв., която заповед ищецът подписал с особено мнение, тъй като не бил съгласен със заплатата. Твърди, че след това, на същата дата 08.02.2001 г. ответникът издал заповед № 37, с която прекратил трудовото правоотношение и след това не допускал ищеца до работа, и тази нова заповед № 37 от 08.02.2001 г. е била отменена от СРС 72 с-в по гр. дело № 7508/2001 г. Сочи още ищецът, че с решение по гр. дело № 1380/2002 г. на Софийски апелативен съд от 10.01.2005 г., ответникът бил осъден да заплати на ищеца обезщетение за незаконно недопускане до работа за длъжността, на която бил възстановен с решение 8414/95 г. на СРС 67 с-в, като обезщетението е за периода 30.12.1999 г. - 08.02.2001 г. Твърди, че недопускането му до работа на длъжността, на която е бил възстановен с решението по гр. дело № 8414/1995 г. на СРС, 67 с-в, продължавало и след 08.02.2001 г. до подаване настоящата искова молба, при което ответникът му дължи обезщетение и след 08.02.2001 г., като размерът на обезщетението следвало да се съобрази и с колективния трудов договор /КТД/, както и му дължи ответникът и лихва за забава върху обезщетението за същия период - от изискуемосттта- 08.02.2001 г. до исковата молба-14.02.2012 г.  

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор по делото от ответника. Липсата на отговор от ответника в срока по чл.131 от ГПК, съгласно установената практика по правилното приложение на процесуалния закон, не освобождава съда - както първоинстанционния, така и въззивния съд, от задължението му да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и да установи фактите и породените от тях правоотношения, независимо от наличието или липсата на отговор по чл.131 от ГПК/ в този смисъл напр. решение № 27 от 25.05.2018 г. по гр. д. № 2136/2017 г., Г. К., І г. о. на ВКС/. Ето защо оплакването на ищеца с въззивната жалба, че СРС е „възстановил“ на ответника правото на отговор, се явява неоснователно.

За да отхвърли предявените иск за обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ, първоинстанционният съд е приел, че  със заповед № 36/08.02.2001 г. ответникът е допуснал до работа ищеца на длъжността „енергетик“, и с последваща заповед № 37/08.02.2001 г. е прекратено това трудово правоотношение, като с решение по гр.д. № 7508/2001 г., в сила от 25.10.2010 г.  по отношение на исковете по чл. 344, ал.1, т.1. и т.2 КТ на 29.11.2010 г., е признато за незаконно и отменено уволнение на Ц.Д. извършено със заповед № 37/08.01.2001 г. и той е възстановен на длъжността „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД.  Приел е още, че със заповед № 36/08.02.2001 г. ответникът е допуснал до работа ищеца на длъжността „енергетик“, и че от заповедта от 2001 г. и до отмяната й не е съществувало трудово правоотношение между страните и обезщетение не се дължи на ищеца.Приел е, че не е доказано по делото ищецът да се е явил при работодателя на работа след влизане в сила на решението по гр.д. № 7508/2001 г. на 25.10.2010 г. по отношение на исковете по чл. 344, ал.1, т.1. и т.2 КТ на 29.11.2010 г., за да заеме длъжността, на която е възстановен с това решение, като е счел представената от ищеца молба за явяване на работа, депозирана при ответника на 06.08.2010 г., да е била подадена  преди решението по гр.д. № 7508/2001 г. да е влязло в сила. Така е счел иска за обезщетение за неоснователен, респ. за неоснователен и  акцесорния му иск за лихва за забава.

Въззивният съд намира тези изводи за частично неправилни по отношение иска за обезщетение поради неправилно приложение на материалния закон- чл.225, ал.3 от КТ, и чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ. 

По иска за обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ, въззивният съд намира следното:

С решение от 16.07.1997 г. по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, 67 състав, ищецът Ц.Д. е възстановен на длъжността „енергетик“ в ОФ Озеленяване, което решение е влязло в сила на 23.10.1997 г. Със заповед № 1231/30.10.1997 г. ищецът Д. е възстановен на длъжност „енергетик“, направление ПЕП, считано от 23.10.1997 г. Тази заповед от 30.10.1997 г. е отменена с решение № 181  от 10.07.2000 г. по гр.д.№ 8291/1997 г. на СРС, е отменена горната заповед, по мотив, че с нея ищецът е възстановен на друга длъжност, а не на тази по решението по гр.д.№ 8414/1995 г. , което решение е  влязло в сила на 10.01.2001 г.

Междувременно, със заповед № 218 от 29.07.1999 г., ищецът е уволнен дисциплинарно от заеманата длъжност „енергетик“. С решение от 15.03.2006 г. по в.гр.д. № 1332/2000 г. на СГС, ІІ-А, допълнено и поправено с решение от 08.02.2007 г. по първоинстанционно гр.д.№ 5280/1999 г. на СРС, 62 състав /отхвърлени исковете с първоинстанционното решение/,  е отменено решението на СРС по гр.д.№ 5280/1999 г. на СРС, 62 състав, и заповедта за дисциплинарно уволнение  от 29.07.1999 г. е отменена и ищецът е възстановен на длъжността преди уволнението „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД. Присъдено е на ищеца и и обезщетение за оставане без работа от 29.07.1999 г. до 23.01.2000 г., като е отхвърлен иска за обезщетение за период повече от 6 месеца оставане без работа. Оставени са  в сила решенията по в.гр.д. № 1332/2000 г. на СГС, ІІ-А,  с решение № 717 от 28.07.2010 г. по касационно гр.д.№ 331/2010 г. на САС по чл.218а, ал.2, б.“а“ от ГПК/отм./ , като така се считат за влезли в сила на 28.07.2010 г. Съгласно мотивите на двете решения на СГС, ІІ-А въззивен състав по в.гр.д. № 1332/2000 г. на СГС, съдът е приел, че ищецът следва да се възстанови на заеманата преди дисциплинарното уволнение длъжност в ответното предприятие – енергетик в ОФ“Озеленяване“, на която е бил възстановен с решението по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС.

Докато е било висящо пред съд делото по спора за дисциплинарното уволнение със заповед № 218 от 29.07.1999 г., ищецът е подал молба до ответника с вх. № 51/18.01.2001 г. за допускане до работа след влязло в сила на 10.01.2001 г. решение № 181/10.07.2000 г., по гр. д. № 8291/1997 г. по описа на СРС, 75 с-в. С влязлото в сила на 28.10.2010 г. решение по гр.д.№ 7508/2001 г. на СРС, 72 състав, в частта по уважените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ, е прието, че на 08.02.2001 г. е възникнало ново трудово правоотношение /ТПО/ между същите страни, по силата на молбата на ищеца от 18.01.2001 г. заповед № 36/08.02.2001 г., издадена от изп. директор на „Озеленяване” ЕАД на основание чл. 345, ал. 1 КТ във връзка с влязло в сила решение по гр. д. № 8291/97 г. по описа на СРС, 75 състав. Това ново ТПО е счел съда с решението по гр.д.№ 7508/2001 г., че е незаконосъобразно прекратено със заповед № 37/08.02.2001 г. и е отменил тази заповед № 37, и е уважил иска за възстановяване на ищеца на заеманата преди заповедта длъжност - енергетик. В тези части решението е в сила от 29.11.2010 г. С основното и допълнителното решения по същото гр.д.№ 7508/2001 г. на СРС, 72 състав, са били отхвърлени исковете на Ц.Д. срещу „Озеленяване“ ЕАД, за признаване за установено съществуване на ТПО за периода общо 24.10.1997 г. -29.12.2003 г. В тези части решението е в сила от съобразно влизане в сила на решението по въззивното му от 2.03.2012 г. по в.гр.д.№ ********** г. на СГС, ІV-Г въззивен състав, т.е. от 24.01.2013 г.

Докато е висящо гр.д.№ 7508/2001 г. на СРС, 72 състав, ищецът Ц.Д. е подал до ответника молба  с вх.№ 774/06.08.2010 г. по регистъра на ответното предприятие, / която молба е в 14-дневния срок от влизане в сила на решението по в.гр.д. № 1332/2000 г. на СГС, ІІ-А,  с което е отменено дисциплинарното уволнение-в сила на 28.07.2010 г./, с която молба ищецът заявява, че се явява да изпълни служебните си задължения за длъжността „енергетик“ в Озеленяване ЕАД и моли да му се определи работно място. Няма данни работодателят-ответник да е удовлетворил тази молба и да е допуснал ищеца Д. за изпълнява длъжността, на която е бил възстановен с влязлото в сила  решението по в.гр.д. № 1332/2000 г. на СГС, ІІ-А, а именно „енергетик“ в „озеленяване“ ЕАД - която е и длъжността, която Д. е заемал към уволнението му на 29.07.1999 г. и на която е бил възстановен с решението по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, 67 състав.

Непротиворечива е съдебната практика, вкл. и на ВКС по правилното приложение на материалния закон, че с отмяната на заповедта за уволнение с обратна сила се заличават последиците на уволнението и трудовото правоотношение се възстановява във вида и по отношение на лицата между които е съществувало към момента на прекратяването му. / напр. решение № 666 от 23.12.2010 г. по гр. д. № 71/2010 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС/. Към дата 08.02.2001 г. - началото на исковия период за обезщетение по настоящето дело, ищецът Д. се счита с прекратено ТПО поради дисциплинарното му  уволнение, извършено със заповед № 218 от 29.07.1999 г., и което дисциплинарно уволнение е отменено и ищецът е възстановен на длъжност с влязло в сила решение на 28.07.2010 г. / по в.гр.д.1332/2000 г. на СГС, ІІ-А/. Или за периода от 8.02.2001 г. до 28.07.2010 г. /когато е отменено дисц уволнение/ не е съществувало ТПО за длъжността, на която е възстановен с решението по гр.д.№ 8414/1995 г.- „енергетик“ в ответната фирма по щатното разписание до 2000 г.

А съобразно влязлото в сила на 29.11.2010 г. решение по гр.д.№ 7508/2001 г. на СРС, 72 състав по иска по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 от КТ, на 8.02.2001 г. възниква ново ТПО между същите страни, и това ново ТПО е прекратено на същата дата, и се счита възстановено това ново ТПО от влизане в сила на решението по гр.д.№ 7805/2001 г-. по исковете по чл.344, ал.1 и ал.2 от КТ, на дата 29.11.2010 г., както е удостоверено по това решение от съда, следователно и за периода 8.02.2001 г.-29.11.2010 г. не съществува ТПО, но то не това ТПО, което се възстановява след отмяната на дисциплинарното уволнение, а е ново ТПО, възникнало на 08.02.2001 г. по заповед № 36/8.02.2001 г. Според решение по същото това дело № 7508/2001 г., е отхвърлен иск за признаване съществуване на ТПО за периода 24.10.1997 г. - 08.02.2001 г. и след това от 08.02.2001 г.  - 29.12.2003 г.

По настоящето дело искът е за обезщетение за недопускане до работа на длъжността, на която ищецът е възстановен с решението по гр.д.№ 8414/95 г. за периода 8.02.2001 г.- 14.02.2012 г. /втората е датата на исковата молба/. Изложеното по –горе от въззивния съд сочи, че в част от исковия период по настоящето дело, а именно в периода  08.02.2001 г. -28.07.2010 г. - когато влиза в сила решението за отмяна на дисциплинарното уволнение, не е налице съществуващо ТПО между страните за длъжността, на която ищецът Д. е бил възстановен с решението по гр.д.№ 8414/95 г., а именно  енергетик в ОФ“Озеленяване“/ в последствие „Озеленяване“ ЕАД и сега „П.Ю.“ ЕАД/.  Макар решението за отмяна на дисциплинарното уволнение да влиза в сила по време, когато още не е приключил спора по гр.д.№ 7508/2001 г. за отмяна на заповед № 37/08.02.2001 г., настоящият въззивен състав  приема, че  по сила на решението по в.гр.д. № 1332/2000 г. на СГС, ІІ-А, е възстановено ТПО във вида, в който е съществувало към датата на дисциплинарното уволнение 29.07.1999 г., и работодателят е бил длъжен да изпълни това решение и да възстанови ищеца на длъжността „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД и да го допусне до работа за тази длъжност съгласно молбата му от 06.08.2010 г., което работодателят-ответник не е направил. Достатъчно е само веднъж ищецът да е поискал да бъде допуснат, което той е и сторил с молбата на 06.08.2010 г. и не е нужно да иска непрекъснато допускане до работа.

Доколкото ищец Д. не е бил допуснат до работа на 06.08.2010 г., ответникът му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за времето през което не е бил допуснат до работа, или за периода 06.08.2010 г.- до 14.02.2012 г.-датата на подаване на исковата молба. Само за този период искът за обезщетение се явява основателен. За периода 08.02.2001 г. - 05.08.2010 г. искът за обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ е неоснователен, тъй като за този период не съществува ТПО между страните и няма възстановено такова за длъжността, на която ищецът е бил възстановен с решението по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС. Признаването на определено дисциплинарно уволнение или незаконосъобразна заповед за прекратяване на ТПО по друга причина, за незаконни и тяхната неговата отмяна,  не предпоставят наличието на трудово правоотношение за времето от уволнението до влизане в сила на решението за възстановяване на работа, а се прилага уредената в чл. 354, ал. 1 КТ законна фикция, че времето от уволнението/прекратяване на ТПО до възстановяването на работа, се признава се за трудов стаж, макар в това време да не е съществувало трудово правоотношение. Ето защо всички доводи за признание недопускане до работа и подаване на молби за допускане до работа от 29.07.1999 г. - дисц.уволнение,  до 28.07.2010 г.-влизане в сила на решението за отмяна на дисциплинарното уволнение,  нямат отношение към доказване основателността на иска до 05.08 .2010 г. Доводи в обратен смисъл не следват и от влязлото в сила решение от 10.01.2005 г. по в.гр.д.№ 1380/2002 г. на САС, ГК, 1 състав, с което е уважен иск на Д. срещу същия ответник по чл.225, ал.3 от КТ за сумата 1875 лв. обезщетение за периода 30.12.1999 г.-08.02.2001 г. , тъй като това решение има сила на присъдено нещо до 08.02.2001 г.  и не обвърза настоящия съд при разглеждане на иск за следващ период от 08.02.2001 г. нататък.

Съгласно чл. 225, ал.3 от КТ, и Тълкувателно решение № 2 ОТ 12.12.2013 Г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГК на ВКС, размерът на обезщетението се съизмерява с последното брутно месечно възнаграждение, получено от работника преди незаконното уволнение, като същото не може да бъде по-малко от размера на установената за страната минимална работна заплата за периода на недопускането на работа. Приетата по настоящето дело пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, е дала заключение за размера на обезщетението за целия исков период 08.02.2001 г.-14.02.2012 г., като е взело за стартова заплата тази, която ищецът би получил на 08.02.2001 г. – 438 лв., изчислена при коефициента по КТД от 5,54, и е дало заключение за дължимото обезщетение за целия исков период, по години.   Доколкото настоящият въззивен състав приема, че искът за обезщетение е основателен не за целия исков период, а за по-кратък такъв, или само за периода 06.08.2010 г.-14.02.2012 г., то, на база данните по заключението на вещото лице по ССчЕ, и по реда на чл.162 от ГПК, въззивният съд определя, според таблицата на стр.2 от заключението,  че в дължимото обезщетение се включва цялата сума за 2011 г. от 16 620 лв. бруто, цялата сума за 2012 г. от 2244 лв. бруто, и за 2010 г.- само сумата 6 433,46 лв. /определена на база 1/12 от 15 955 лв.=1329,58 лв., и въз основа на нея съответно за 26 дни от м.август 1 115,13 лв. и за още 4 месеца до края на 2010 г.6 433,46 лв./. Или за периода 06.08.2010 г.-14.02.2012 г. искът е основателен и доказан за сумата 25 297,46 лв.  обезщетение по брутно трудово възнаграждение, както сочи чл.225, ал.3 от КТ. За разликата над този размер от 25 297,46 лв. до предявения размер от 110 000 лв. и за исков период 08.02.2001 г. - 05.08.2010 г. , искът по чл.225, ал.3 от КТ е неоснователен и подлежи на отхвърляне.

Поради частично разминаване изводите на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд в частта, в която е отхвърлен иска за обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ за сумата 25 297,46 лв.  за периода 06.08.2010 г.-14.02.2012 г. , подлежи на отмяна и уважаване на иска в този размер и за този период. В останалата обжалвана част, в която искът по чл.225, ал.3 от КТ е отхвърлен над 25 297,46 лв. до предявения размер от 110 000 лв. и за исков период 08.02.2001г. - 05.08.2010 г. ,решението следва да се потвърди, макар и по частично различни мотиви от посочените от първоинстанционния съд.

По иска за лихва за забава по чл.86, ал.1 от ЗЗД, въззивният съд намира следното:

Този иск е предявен за 15 000 лв. и за  периода 08.02.2001 г. - 14.02.2012 г., съгласно направеното уточнение на периода в първото открито съдебно заседание пред СРС на 26.10.2016 г. /л.61 от делото на СРС/.

Въззивният съд намира за изцяло неоснователен иска за заплащане на мораторна лихва върху обезщетението за исковия период по иска за лихва 08.02.2001 г.-14.02.2012 г., която се претендира за същия исков период, за който се претендира и обезщетението. За претендираната като обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ сума, лихва за забава се дължи от датата на поканата за нейното заплащане, тъй като от този момент ответникът е бил поставен в забава /чл. 86, ал. 1 ЗЗД/, а не от датата на която служителят е следвало да бъде допуснат на работа. В случая това е датата на исковата молба 14.02.2012 г., с която е поискано заплащане на обезщетението, ето защо лихва за забава за  времето преди подаване на исковата молба не се дължи от ответника / в този смисъл напр. горе цитираното решение № 666 от 23.12.2010 г. по гр. д. № 71/2010 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС/. Ето защо искът за мораторна лихва е неоснователен и подлежи на отхвърляне, както върху обезщетението за периода 08.02.2001 г.-05.08.2010 г.- за който период и искът за главница е неоснователен, така и за периода 06.08.2010 г.-14.02.2012 г.-за който период искът за главница е основателен, но лихва за забава не се дължи според посоченото по-горе. Поради съвпадане крайния решаващ извод на двете инстанции по неоснователност на иска за лихва за забава по чл.86, ал.1 от ЗДД, макар и по частично различни мотиви изложени от въззивния съд, отхвърлителното решение на СРС по този иск за периода 08.02.2001 г.-14.02.2012 г.  и сума 15 000лв. подлежи на потвърждаване.

Съобразно приетото от настоящия въззивен състав за длъжността, за която на ищеца се дължи обезщетение, и за предмета на делото по исковете за обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ по размер и период и по иска за лихва за забава по чл.86, ал.1 от ГПК по размер и период, се явяват правилни ккато второто обжалвано първоинстанционно решение № 227624 от 03.10.2017 г.  по чл.247 и чл.250 от ГПК, в частите, с които е допусната поправка на очевидни фактически грешки в първото решение, като в диспозитива на решението вместо „енергетик“ да се чете „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД“ и вместо „08.02.2011 г.“ да се чете „08.02.2001 г.“, така и третото-допълнителното решение № 137224 от 05.06.2017 г., с което  е отхвърлен предявените от Ц.Ц.Д.  срещу „П.Ю.“ ЕАД иск за заплащане на основание чл.86 от ЗЗД на лихва за забава за периода 8.2.2001 г. до 14.02.2009 г. Подадените от ищеца Ц.Д. въззивни жалби и допълнение към тях срещу тези две последващи решения- като второто в частта му по поправка на грешки, така и третото, са неоснователни, тъй като изложеното в тези жалби не кореспондира с датата на подаване на исковата млоба- 14.02.2012 г. така и с предмета на делото по исковете, както е очертан от самия ищец с исковата молба и в първото  съдебно заседание пред СРС, в което е обявен окончателния доклад по чл.146 от ГПК, така и със съдържащите се, макар и не прецизно формулирани, оплаквания във въззивната му жалба срещу решението от 05.06.2017 г. и по въззивната му жалба срещу решението от 03.10.2017 г. по чл.247 и чл.250 от ГПК, сочещи, че първоинстанционният съд не се е произнесъл изцяло по иска му за лихва за забава по чл.86 от ГПК  за периода, който се твърди да е посочен в исковата молба и в откритото съдебно заседание на 26.10.2016г. пред СРС, а именно 08.02.2001г.-14.02.2012 г. Последното въззивният съд е констатирал с определението си по чл.253 от ГПК от 05.12.2018 г. по в.гр.д.№ 2791/2018 г. на СГС, ІІ-Г-прекратено, при което постановеното трето решение по първоинстанционното дело е по довод на самия ищец за липса на произнасяне по целия предмет на иска му по чл.86, ал.1 от ЗЗД, а не е налице служебно произнасяне от съда. Ето защо второто решение на СРС- това от 03.10.2017 г.  по чл.247 и чл.250 от ГПК, в частите, с които е допусната поправка на очевидни фактически грешки в първото решение, като в диспозитива на решението вместо „енергетик“ да се чете „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД“ и вместо „08.02.2011 г.“ да се чете „08.02.2001 г.“, така и третото-допълнителното- решение № 137224 от 05.06.2017 г., като е отхвърлен предявените от Ц.Ц.Д.  срещу „П.Ю.“ ЕАД иск за заплащане на основание чл.96 от ЗЗД на лихва за забава за периода 8.2.2001 г. до 14.02.2009 г.,  следва да се потвърдят като правилни.

По жалбата на ищеца Д. срещу решение  № 227624 от 03.10.2017 г.  по чл.247 и чл.250 от ГПК, в частта, в която е отхвърлена молбата на ищеца Ц.Ц.Д. за допълване на първото решение,  въззивният съд намира същата за основателна относно наличие на предявен още едни иск, по следните съображения:

 С молбата си вх.№ 5123041/17.08.2017 г. и вх.№ 5123038/17.08.2017 г. , ищецът е поискал СРС да се произнесе допълнително и по предявениято него с исковата молба иск, че ответникът «Озеленяване» ЕАД не го е допуснал да изпълнява трудовите си задължения, да изпълнява работата, на която е бил възстановен с решение по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, 67 състав за длъжността «енергетик» в «Озеленяване»ЕАД.  И по това искане, СРС е постановил решението си с № 227624 от 03.10.2017 г., като е отхвърлил молбата за допълване в посочение от ищеца смисъл, по мотиви, че не било налице непълнота на съдебното решение, тъй като установяването дали работодателят не  е допуснал ищеца  до работа е един от елементите на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ, по наличието на който съдът се произнася в мотивите на съдебния акт и това не подлежи на самостоятелно установяване с произнасяне от съда по отделна искова претенция, а относно това с кое решение и кога ищецът е бил възстановен на заеманата от него длъжност и недопуснат да я изпълнява, е въпрос на преценка на фактическата обстановка по делото.  

Въззивният съд не споделя този краен извод. С исковата молба, подадена  пред СГС на 14.02.2012 г., ищецът Д. е изложил обстоятелства, като е формулирал и ясен петитум на самостоятелен иск за  признаване за установено, че ответникът «Озеленяване» ЕАД не го е допуснал да изпълнява трудовите си задължения, да изпълнява работата, на която е бил възстановен с решение по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, 67 състав за длъжността «енергетик» в «Озеленяване» ЕАД, отделно от друг формулиран петитум на осъдителен иск за осъждане ответника да плати на ищеца обезщетение за недопускане до работа на която е възстановен за периода 08.02.2001 г. до подаване на сиковата молба в размер на 110 000 лв. Това сочи, че е предявен с исковата молба и самостоятелен установителен иск, по който съдът дължи произнасяне, независимо дали искът е допустим или основателен. Покриване на този иск с факти от състава на осъдителния иск за обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ не го поглъща от иска за обезщетение, доколкото ищецът е този, който с исковата молба очертава предмета н аспора и вида на исковете си. Ето защо решението от 03.10.2017 г., в частта, в която  е отхвърлена молбата на ищеца за допълване, следва да се отмени и въззивният съд да се произнесе по това искане за допълване, като прецени допустимостта и основателността на този установителен иск.

Въззивният съд намира, че така предявеният от ищеца самостоятелен установителен иск за установяване на факт с правно значение – за недопускане ищеца до работа, е недопустим.  Съгласно чл.124, ал.4, изр.второ от ГПК, иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение /извън установяване истиността на документ по изр.първо/ се допуска само в случаите, изрично предвидени в закона. В случая законът не е предвидил правната възможност фактът на допускане/недопускане до работа  да се установява самостоятелно със сила на пресъдено нещо, което прави този иск недопустим, и по тази причина на съда е забранено с изрична процесуална норма на чл.124, ал.4, изр. второ от ГПК да го разглежда като самостоятелен иск и да постановява нарочно решение по него с диспозитив, който да се ползва със сила на присъдено нещо.

Ето защо този иск не подлежи на разглеждане и съдът не може да преценява дали същия е сонованелен или не. Този факт с правно значение-недопускане до работа, съдът разглежда в рамките на другия предявен самостоятелен иск  за обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ.

По разноските: Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция и частичното отменяне на обжалваното решение по иска по чл.225, ал.3 от КТ, ответникът следва да заплати на основание чл.78, ал.6, вр. чл.83, ал.1, т.1 от ГПК държавна такса по уважения размер на иска по чл.225, ал.3  от КТ в размер на 1011,90 лв. на СРС и 57,48 лв. съразмерно на уважения размер на иска от за възнаграждението на вещото лице /платени 250 лв. от бюджета на СРС/ и 505,95лв. на СГС. Ответникът не е доказал да е сторил разноски пред СРС и такива не му се дължат.

По разноските за въззивната инстанция : Ищецът няма разноски пред въззивния съд. Пред въззивния съд е направено искане от ответника за възстановяване по списък по чл.80 от ГПК на сумата 1750лв. платено адв.възнаграждение по банков път. Този размер е по-нисък от минималния размер по чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС за минималните размери на адв. възнаграждения според интереса  /общо 125 000лв. цена на исковете/ , и не може да бъде намаляван повече по направеното от ищеца възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК. Съобразно изхода на спора пред въззиния съд, на ответника се дължи съответна част от това възнаграждение, съразмерна на отхвърления размер на исковете/ отхвърлени за общо 99 702,54 лв./ или сумата 1395,83 лв. разноски / 99702,54х1750/125 000/ .  

Воден от горното съдът

Р  Е  Ш  И :

 

            ОТМЕНЯ решение  № 137224 от 05.06.2017 г., поправено с решение  № 227624 от 03.10.2017 г., двете постановени по гр.д.№ 12679/2012 г. на СРС, 72 състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен иск на Ц. Д.срещу «П.Ю. ЕАД за заплащане на основание чл. 225, ал. 3 КТ на обезщетение за незаконно недопускане до работа на длъжността „енергетик“ в „Озеленяване“ ЕАД“ за периода от 06.08.2010 г. до 14.02.2012 г. и за размер от 25 297,46 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „П.Ю.“ ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление *** /правоприемник на „Озеленяване“ ЕАД/ да заплати на  Ц.Ц.Д. с ЕГН ******** ***, на основание чл.225, ал.3 от КТ сумата 25 297,46 лв. за период 06.08.2010 г.-14.02.2012 г., представляваща обезщетение в размер на брутно трудово възнаграждение за  недопускане до работа на длъжността «енергетик» в «Озеленяване» ЕАД, която длъжност е заемал по силата на решение по гр.д.№ 9414/95 г. на СРС.

             ОТМЕНЯ решение  № 227624 от 03.10.2017 г.  по гр.д.№ 12679/2012 г. на СРС, 72 състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлена молбата на ищеца Ц.Ц.Д. за допълване на решението, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:  ДОПЪЛВА на основание чл.250 от ГПК решение  № 137224 от 05.06.2017 г. по гр.д.№ 12679/2012 г. на СРС, 72 състав КАТО ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ като недопустим съгласно чл.124, ал.4, изр. второ от ГПК,  предявеният от Ц. Д.срещу «П.Ю. ЕАД /приемник на  «Озеленяване» ЕАД/, иск за признаване за установено, че ответникът «Озеленяване» ЕАД не е допуснал Ц.Д. да изпълнява трудовите си задължения, да изпълнява работата, на която е бил възстановен с решение по гр.д.№ 8414/95 г. на СРС, 67 състав за длъжността «енергетик» в «Озеленяване» ЕАД. 

            ПОТВЪРЖДАВА решение  № 137224 от 05.06.2017 г., поправено с решение  № 227624 от 03.10.2017 г. и допълнено с решение № 5652232 от 19.12.2018 г., трите решения постановени по гр.д.№ 12679/2012 г. на СРС, 72 състав, В ОСТАНАЛИТЕ ЧАСТИ.

ОСЪЖДА П.Ю.“ ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление ***, да заплати на основание чл.78, ал.6 вр. чл.83, ал.1, т.1 от ГПК, НА срс  сумата 1011,90 лв. за държавна такса и 57,48 лв. за възнаграждението на вещото лице, и на СГС сумата 505,95лв. за държавна такса.

ОСЪЖДА Ц.Ц.Д. с ЕГН ******** ***, да заплати на „П.Ю.“ ЕАД, ЕИК *****, седалище и адрес на управление *** /правоприемник на „Озеленяване“ ЕАД/ на основание чл.78, ал.3 от ГПК, сумата 1395,83 лв. разноски за адвокат за въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.

                                                                                   

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

               ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                    2.