Решение по дело №2871/2018 на Районен съд - Перник

 

Р Е Ш Е Н И Е  № 921

 

гр. Перник, 17.06.2019 г.

 

В ИМЕТО  НА НАРОДА

 

 

РАЙОНЕН СЪД-ПЕРНИК, десети граждански състав, в откритото съдебно заседание на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

          РАЙОНЕН СЪДИЯ ИЛИНА ЗЛАТАРЕВА

 

при секретаря Лили Добрева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 2871 по описа на съда за 2018 год. на и за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е образувано по предявени от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД срещу М.И.Н. искове за установяване съществуването на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№***. на РС-Перник, а именно: за сумата от 778,19 лв.,  представляваща главница по Договор за паричен заем  № ***г., за сумата от 56,53 лв. -  договорна   лихва за периода от 14.08.2015 г. до 12.02.2016 г., за сумата 490,86 лв. - неустойка за неизпълнение на задължение, за сумата  123,42 лв. - законна  лихва за  периода от  12.02.2016 г. до 20.07.2017г., ведно със законната лихва върху размера на главницата от 778,19 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 26.07.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 28,98 лв.  за държавна такса и 50,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

 Ищецът твърди, че на 06.08.2015г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД като заемодател и М.И.Н. като заемател е сключен договор за паричен заем №***, по силата на който ищецът получил паричен заем в размер на 1100 лв., като се задължила да го върне, ведно надбавка, покриваща разходите на заемателя, при което общата сума, която ответникът се задължил да върне, била 1222,29 лв.  Твърди, че връщането на заема било с уговорен срок до 12.02.2016г., на 27 равни седмични погасителни вноски, от които първата с падеж на 14.08.2015г.  Заемателят не изпълнил договорното си задължение да представи обезпечение в уговорения между страните срок за това, поради което възникнало и задължение за плащане на неустойка в размер на 490,86 лв.Твърди, че върху вземанията за падежирали погасителни вноски била начислена лихва за забава в размер на законната лихва, която за периода от 12.02.2016г. до датата на подаване на заявлението в съда възлизала на 123,42 лв. Поддържа, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД му прехвърлил процесните вземания с договор за цесия от 01.06.2017г., като го упълномощил да съобщи на длъжника за станалото прехвърляне. Отправя искане цесията да се счита за съобщена на длъжника с получаване на приложенията към исковата молба.

При така изложените фактически твърдения отправя искане към съда да признае за установено по отношение на ответника съществуването на вземания по оспорената заповед за изпълнение. Претендира разноски.

В законоустановения срок от ответника чрез назначения му при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител е постъпил писмен отговор на исковата молба, с която исовете се оспорват като недопустими и неонователни поради отсъствието на уведомление до длъжника за  цедурането на вземанията. Поддържа, че цесията следва да се съобщи лично на длъжника и че съобщаването на особен представител не поражда правни последици. 

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и възраженията на страните, приема за установено следното от правна и фактическа страна: 

Правната квалификация на така предявените обективно кумулативно съединени искове е:  чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. чл. 9 ЗПК във вр. с чл. 79, ал.1 ЗЗД, , чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 86 ЗЗД и чл. 422 ГПК във вр. чл. 415 ГПК във вр. с чл. 92 ЗЗД.

Видно от приложеното ч.гр.дело №***. по описа на РС-Перник, по същото съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу длъжника М.И.Н. *** за вземанията, предмет на настоящия иск. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, при което и в указания му едномесечен срок заявителят е предявил установителен иск в хипотезата на чл. 415, ал.1 т. 2 ГПК.

Предвид изложеното, съдът намира, че за ищеца е налице правен интерес от предявения установителен иск по чл. 422 ГПК и същият е процесуално допустим. 

По основателността на иска, съдът намира следното:

Видно от приетия и неоспорен Договор за паричен заем с № *** на 06.08.2015г.  между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е постигнато съгласие за предоставянето на заем в размер на 1100 лева, която М.И.Н. се е задължила да върне за срок до 27 седмици, ведно надбавка, покриваща разходите на заемателя, на 27 равни седмични анюитетни вноски, от които първата с падеж на 14.08.2015г. 

Видно от уговорката по чл. 3 от договора за заем с подписа си заемателят е удостоверил, че е получил от заемодателя заемната сума, като договорът има силата на разписка.   Положеният подпис има характер на признание за неизгоден факт. Подписът не е оспорен по законоустановения ред. Ето защо същият е поставен от ответника и доказва сключването на договора между страните и получаването на сумата. В тази насока и изслушаната ССчЕ.

С оглед на това съдът приема, че е възникнало и задължението на кредитополучателя  да върне заетата сума съобразно условията и реда, предвидени в договора. 

Договорът за потребителски кредит е сключен в писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин. Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/.

Вземанията по процесния договор са цедирани от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на „Агенция за контрол на просрочени задължение“ ООД с рамков договор за прехвърляне на парични вземания от 30.01.2017г. Под № 910 от приложението към цитирания договор са посочени номер на договора № 2***, датата на сключването му – 06.08.2015 г., както и името и ЕГН-то на кредитополучателя  М. И. Н. /на л. 18 от делото/ Т. е. посочен е номерът на процесния договор и е индивидуализиран кредитополучателят. В договора за цесия е посочено, че приложенията са неразделна част от договора, а с общите условия към договора за кредит заемополучателят се е съгласил, че заемодателят може по всяко време да прехвърля правата си по договора на трети лица. Представено е пълномощно от цедента, с което се упълномощава цесионерът да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник /виж решение №. 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. и решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о./. Към приложенията на исковата молба е представено уведомително писмо по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД от цесионера до длъжника. Уведомлението, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника /виж решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г., т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ІІ т. о./. Следователно от датата на връчване исковата молба и приложенията на ответника чрез назначения му особен представител – 16.11.2018 г. е изпълнена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и извършеното прехвърляне на вземането е съобщено на длъжника. В този смисъл е и практиката на Окръжен съд-Перник, обективирана в Решение №56 от 23.02.2018г. по ч.г.р.д. № 670/2017г. по описа на същия съд, в което се възприема по аналогия разрешението ВКС относно редовността на уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост на вземанията по договор за кредит чрез назначения му при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител / решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о. и решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС/.   В този смисъл е и Решение 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на Първо т.о. ВКС.

По иска за главница:

Претендира се остатък от неплатена главница в размер на 778,19 лв.. От неоспорената ССчЕ се установява, че размерът на непогасената главница по договора за посочения период съвпада с размера на исковата претенция. Крайният срок на договора е изтекъл на 12.02.2016 г. В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията са за ответника, поради което искът за главница е основателен в пълния си размер от 778,19 лв. Като законна последица на ищеца се следва и законна лихва от датата на подаване на заявлението – 26.07.2017 г. до окончателното изплащане.

По иска за договорна лихва:

Претендира се договорна лихва в размер на 56,53 лв. за периода от 14.08.2015г. до 12.02.2016г. Съобразявайки срока на договора, размера на кредита, обстоятелството, че ГЛП не надвишава петкратния размер на законната лихва, рискът от сделката, както и автономията на волята, съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва по договора не е нищожна.

В тежест на ответника е да докаже плащане на претендираната сума. Същият не ангажира доказателства в тази връзка, поради което и като възприема заключението по изслуваната ССчЕ  и неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на задълженията за ответника, съдът намира иска за договорна лихва за основателен в пълен размер.

По иска за неустойка:

Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др., както и следи служебно за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.

Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение  противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 736,29 лв., платима разсрочено, ведно с погасителните вноски. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение  и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на  сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с над 50 % от заетата сума. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя.Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка.

Предвид изложеното претенцията за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение на стойност 490,86 лв. ще се отхвърли изцяло, поради противоречието на клаузите на чл. 4, ал. 1 и 2 от процесния договор на добрите нрави.

Относно лихвата за забава:

Страните са уговорили, че при забава на плащането, на която и да е погасителна вноска, кредитополучателят дължи на кредитодателя законната лихва за всеки ден забава, считано от датата на настъпване на просрочието до неговото погасяване. Съгласно заключението на ССчЕ размерът на лихвата за забава е 123,42 лв. поради което и предявеният иск за същата сума следва да бъде уважен изцяло.

 За пълнота на изложението следва да се добави следното:

 Съгласно разпоредбата на чл. 153 ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право.

В случая ответникът не е направил възражение за прихващане /приспадане/ на платените суми за неустойка по чл. 4 от договора. Въпреки, че съдът намира калузата за неустойка по чл. 4 от договора за нищожна поради противоречие с добрите нрави, той няма как да приспадне от дължимите суми платените доброволно суми. Същите суми биха могли да бъдат приспаднати само при наведено в срока за отговор възражение за прихващане на недължимо платени суми, каквото в случая липсва. Съдът не може да основава решението си на обстоятелство, което ответникът не е заявил като възражение срещу иска в отговора на исковата молба /виж решение № 42 от 12.02.2013 г. по гр.д. № 701/2012 г., I г.о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр.д. № 3848/2015 г., IV г.о./. В нито един момент до приключването на съдебното дирене /не само в срока за отговор по чл. 131 ГПК/ ответникът не е направил възражение за приспадане на платените суми за неустойка по чл. 4 от договора.

Вследствие на изложеното, съдът намира, че исковата претенция е основателна и следва да бъде уважена за претендираните главница, възнаградителна лихва и лихва за забава,  а за претенцията за неустойка същата следва да бъде отхвърлена.

 

По разноските:

Разноски са дължими и на двете страни по съразмерност.

В заповедното производство заявителят е представил доказателства за направени разноски в размер на 28,98лв. за платена държавна такса. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПрП, съдът му е определил юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. С оглед уважената част от иска от така направените разходи на ищеца следва да се присъди сумата от 38,52 лв.

В исковото производство ищецът е направил разноски на обща стойност 675 лв., от които 25 лв. за държавна такса, 200 лв. за възнграждение на вещо лице и 450 лв. за възнаграждение на особения представител на ответника. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПрП, съдът му определя юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в исковото производство в размер на 100 лв. От така направените и признати разходи с оглед изхода на делото М.И.Н. следва да бъде осъдена да му плати сумата от 353,58 лв.

Ответникът не е представил доказателства за направени разноски в исковото и заповедното производство, поради което такива не следва да му се присъждат.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е  Ш  И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, ЕИК: ********* срещу М.И.Н. с ЕГН ********** положителни установителни искове по реда на чл. 415, ал. 1 т. 2 ГПК, че  М.И.Н. с ЕГН ********** дължи на “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, ЕИК: ********* следните суми, произтичащи от Договор за паричен заем № *** от 06.08.2015г, сключен между “Изи Асет мениджмънт” АД и М.И.Н., вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 30.01.2017г. на “Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД, а именно: за сумата от 778,19 лв. /седемстотин седемдесет и осем лева и 19 ст./ представляваща главница по Договор за паричен заем  № ***г., за сумата от 56,53 лв. /петдесет и шест лева и 53 ст./, представляваща договорна   лихва за периода от 14.08.2015 г. до 12.02.2016 г.,  за сумата  от 123,42 лв. /сто двадесет и три лева и 42 ст./, представляваща законна  лихва за  периода от 12.02.2016 г. до 20.07.2017 г., ведно със законната лихва върху размера на главницата от 778,19 лв., считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 26.07.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, за  които е издадена Заповед №4002/27.07.2017г. по ч.гр.д. №***. по описа на РС-Перник.

ОТХВЪРЛЯ предявения от “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, ЕИК: ********* срещу М.И.Н. с ЕГН ********** положителен установителен искове по реда на чл. 415, ал. 1 т. 2 ГПК за признаване за установено че  М.И.Н. с ЕГН ********** дължи на“АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, ЕИК: ********* сумата 490,86 лв. /четиристотин и деветдесет лева и 86 ст./ - неустойка за неизпълнение на задължение по издадената Заповед №4002/27.07.2017г. по ч.гр.д. №***. по описа на РС-Перник.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.И.Н. с ЕГН **********  да заплати “АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ООД, ЕИК: ********* сумата от 38,52 лв. за разноските по ч.гр.дело № ***. по описа на РС –Перник и сумата от 353,58 лв. за разноски по настоящето дело.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред  Окръжен съд-Перник в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: