Р Е Ш Е Н И Е
№ V-193 22.10.2020 г. Град Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен състав
На двадесет и седми юли две
хиляди и двадесета
година
В открито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.АЛЕКСАНДЪР МУРТЕВ
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 995 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Д.И.З. ***,
съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Цар Асен“ № 26, против Решение
№183 от 15.01.2020г. по гр.д.№7890/2019 г. по описа на Бургаския районен съд.
С
решението е прието за
установено, че Д.И.З., ЕГН **********, с адрес ***, дължи на „Елко” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ж. к. „Меден рудник“,
бл. 418, вх. Б, ет. 5, ап. 123, следните суми: 13 691 лева – главница по
писмено допълнително споразумение от 01.03.2019 год., с което е прекратен
предварителният договор между страните за покупко-продажба на недвижим имот от
15.09.2017 год.; 1327,26 лева – обезщетение за забава върху главницата от
13 691 лева за периода 17.07.2018-30.06.2019 год., както и 3000 лева –
договорна неустойка за забава по чл. 6 от допълнителното споразумение от
01.03.2019 год., както и обезщетение в размер на законната лихва за забава
върху главницата от 13 691 лева, начиная от 17.07.2019 год. до
окончателното ѝ изплащане, които вземания съставляват част от предмета на
Заповед за изпълнение № 2668/18.07.2019 год. по ч. гр. д. № 5703/2019 год. на
БРС. З. е осъдена да заплати на „ЕЛКО” ЕООД деловодни разноски в размер от
360,37 лева по заповедното производство по ч. гр. д. № 5703/2019 год. на БРС,
както и 2916,40 лева- разноски по гр. д. № 7890/2019 год. на БРС.
Въззивницата счита, че
обжалваното решение е неправилно, необосновано и несъответстващо на
действителните отношения между страните по делото. Оспорва изводите на съда.
Заявява, че не дължи сумата по предявения осъдителен иск, понеже ищецът бил
неизправната страна по представеното допълнително споразумение, което било в
корелативна връзка с подписания между страните предварителен договор,
непредставен от ищеца с исковата молба. От предварителния договор се
установявала неизправността на ищеца, от която следвала и неоснователността на
предявения установителен иск. Заявява, че не дължи претендираното плащане,
понеже претендираното за връщане капаро било по нищожна клауза. Моли решението
на БРС да бъде отменено, а вместо него да се постанови ново, с което иска бъде
отхвърлен.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника „ЕЛКО“ ЕООД,
представлявано от адв.Цена Вичева. С
него жалбата се оспорва като неоснователна. На първо място се сочи, че въззивната
жалба е бланкетна, като в нея липсват изложени съществени аргументи от
фактическа и правна страна. Оспорват се оплакванията в жалбата за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на съдебното решение, в случай, че се
приеме, че такива са наведени. Въззиваемото дружество намира, че при
постановяването на съдебния акт съдът не е допуснал никакви съществени
нарушения на материалния закон, нито такива на процесуалните правила, което да
налага събирането на нови или допълнителни доказателства. Съдът приложил
правилно закона, отчитайки събраните по делото доказателства, липсата на
оспорване за тях като документи по предвидения по ГПК ред и срок, като произнасянето му било изцяло
съобразено със спецификата на конкретния казус и събраните доказателства. В
производството пред БРС били доказани както размерът, така и основанието за
дължимост на присъдените вземания- представено допълнително споразумение, което
не било оспорено, което всъщност било и основанието на ищеца да претендира
заявените с исковата молба суми. В това споразумение била ясно и точно
обективирана волята на страните, както и санкциите, които следват от
неизпълнението, поради което въззиваемото дружество счита, че няма неизпълнение
от негова страна. Намира останалите твърдения в жалбата за неотносими и
противоречащи на добре известни правни постановки.
Сочи, че изявленията за нищожност са изцяло неоснователни, необосновани и извън
процесуалните срокове по чл.266, ал.1 ГПК вр. чл.131 ГПК. Моли обжалваното
решение да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и точно мотивирано.
Претендира разноски за въззивното производство.
По допустимостта на
въззивното производство съдът намира следното:
Въззивната жалба е
подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от
страна, която има правен интерес от обжалването. Жалбата е редовна- отговоря на
изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК, допустима е и следва да бъде разгледана по
същество.
Бургаският окръжен
съд, като взе предвид твърденията на страните и събраните по делото
доказателства, въз основа на приложимите разпоредби на закона приема за
установено от фактическа страна следното:
„ЕЛКО” ЕООД е предявило против Д.И.З.
следните обективно съединени искове за установяване вземанията на дружеството спрямо
ответницата, за които е издадена заповед №2668 от 18.07.2019г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК, издадена по ч.гр.д.№5703/2019г. на БРС, както
следва:
1/ за сумата от 13691 лв.-
главница, дължима по допълнително споразумение от 1.03.2019г., с което е
прекратено действието на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим
имот от 15.09.2017г.;
2/ за сумата от 3000 лв.-
неустойка по чл.6 от цитираното споразумение;
3/ за сумата от 1327,26 лв.-
обезщетение за забавено плащане- законна лихва върху главницата, начислена за
периода от 17.07.2018г. /датата, след изтичането на определения в поканата
доброволен срок за плащане/ до 30.06.2019г. /датата на последния падеж за
връщане на капарото, определена в допълнителното споразумение/;
4/ законната лихва върху
главницата от 13691 лв., считано от датата на подаването на заявлението в БРС -
17.07.2019г. до окончателното изплащане на вземането;
5/ 360,37 лв.- разноски за
заповедното производство.
Ищецът твърди, че на 15.09.2017г.
между страните бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот- три самостоятелни обекта, описани подробно, по който ищцовото
дружество заплатило на ответницата по банков път капаро в общ размер 13691 лв.,
от които 5000 лв. на 14.11.2017г.; 7000 лв. на 13.12.2017г. и 1691 лв. на
24.01.2018г. Окончателното плащане по договора следвало да бъде извършено чрез
отпуснат на ищеца банков кредит, обезпечен с ипотека върху имота, предмет на
продажбата в полза на банката- кредитор. При разглеждането на документацията в
банката било установено съществено несъответствие между ситуацията, отразена в
КККР на гр.Бургас /имотът включвал три отделни обекта/ с фактическото положение на място и
одобрените архитектурни проекти /имотът бил обособен като едно общо помещение/.
След множество консултации с различни институции и при пълно бездействие от
страна на ответницата, представляващо неизпълнение от нейна страна на сключения
договор, ищецът предприел действия по обединяване на трите имота в едно
помещение, което се оказало невъзможно, предвид евентуалното възникване на
съсобственост с трето лице, притежаващо съседно помещение. Междувременно изтекъл и определения от банката
срок за усвояване на отпуснатия на ищеца кредит. При тези обстоятелства
отпаднал интереса на ищеца от закупуването на процесните имоти.
Страните провели преговори и чрез
взаимни компромиси стигнали до общо решение за прекратяване на договорните
отношения и връщане на полученото от ответницата капаро. В споразумението били
посочени размера на дължимото от ответницата капаро, разсрочени на три вноски с
определени падежи, ведно със законната лихва върху общата главница, считано от
17.07.2018г. до окончателното изплащане на общата главница; както и законната
лихва върху всяка от трите вноски от 17.07.2018г. до съответната падежна дата
на вноската. Уговорена била и неустойка при просрочване на някои от
установените падежи в размер на 1000 лв. за всяко от забавянията. Макар
падежите на задълженията по споразумението да били настъпили, ответницата не платила
дори лев на ищеца.
Предявените искове за дължими по
споразумение суми са с правно основание чл.422, ал.1 ЗЗД вр. с чл.365 ЗЗД /за
главницата/, чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД /за неустойката/ и чл.422, вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД- за обезщетенията за забавено плащане. Претендират се и
разноски по делото.
Установителните искове са
допустими, тъй като в полза на ищеца за тези суми е налице издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№5703/2019г. на БРС, а ответницата е подала
възражение по чл.414 ГПК в законоустановения срок, поради което за ищеца е
налице правен интерес от установяване на вземанията си по издадената заповед за
изпълнение. Исковете са предявени в срока по чл.415, ал.4 ГПК.
Ответницата своевременно е представила
писмен отговор, с който е оспорила иска по основание и размер. Заявява, че не
дължи плащане по предварителния договор, който не бил сключен по вина на ищеца,
който не изпълнил своите задължения, поети с подписания договор. Твърди, че не
били настъпили падежите и не били изтекли срокове за плащанията по
допълнителното споразумение. Споразумението било недействително, поради това,
че не били изпълнени задълженията на ищеца по предварителния договор, който не
бил представен по делото.
В съдебно заседание пълномощникът
на ищеца е заявил, че не е в състояние да представи предварителния договор, в
каквато насока ответницата е направила искане, тъй като същият е бил унищожен
от страните в момента на подписване на допълнителното споразумение.
С обжалваното решение РС- Бургас е уважил изцяло
предявените искове. Приел е, че автентичността на представеното споразумение не
е оспорена от ответницата, като с него страните били прекратили действието на
предварителния договор, съгласно договорната свобода по чл.20а, ал.2 вр. с чл.9 ЗЗД. Намерил е недоказано твърдението на ответницата, че ищецът не е изправна
страна по предварителния договор, още повече че противоречало на същността на
съдържанието на споразумението, според което договорът бил прекратен по взаимно
съгласие, а не развален поради неизпълнението му от ищеца. Приел е също, че
в споразумението са уговорени
претендираните от ищеца вземания за главницата, обезщетението за забавено
плащане и неустойките, същите били установени в производството по основание,
размер и изискуемост, поради което е счел исковете за основателни.
При служебната проверка на
обжалваното решение, въззивната инстанция не констатира пороци, водещи до
неговата нищожност или недопустимост, поради което приема, че същото е валидно
и допустимо. По същество, в рамките на правомощията по чл.269, изр.2 от ГПК да
се произнесе само по въведените с жалбата основания, въззивната инстанция
намира, че решението на Бургаския районен съд е правилно, по следните
съображения:
Безспорно е, че на 15.09.2017г. между
страните по делото бил сключен предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот, по силата на който ищецът, в качеството на купувач по
предварителния договор, заплатил на ответницата в качеството на продавач по
предварителния договор капаро в общо размер 13691 лв., на три вноски, с размер
на всяка от тях и дата на плащане, описани в исковата молба. Плащането на
сумите се установява и от приложените банкови извлечения.
Приложено е уведомително писмо от
ищеца до ответницата с дата 16.06.2018г. /л.11 от първоинстанционното производство/,
подписано от страните, съдържащо изявление на управителя на дружеството ищец за
прекратяване на предварителния договор поради несъответствие в документите.
Същото съдържа искане за връщане на капарото, платено от ищеца в 30- дневен
срок, считано от датата на уведомлението. В исковата молба обаче липсват
твърдения, че договорът е прекратен, считано от 17.07.2018г., а се сочи, че
това е станало с допълнително споразумение /което твърдение не се оспорва от
ответницата/.
На 1.03.2019г., страните сключили
процесното допълнително споразумение.
Съгласно чл.1 от допълнителното
споразумение, страните са заявили, че във връзка с разпоредбата на чл.4.3 от
предварителния договор от 15.09.2017г., по взаимно съгласие считат
предварителния договор за прекратен. В чл.2 от споразумението е посочено, че
във връзка с прекратяването на предварителния договор продавачът дължи на
купувача връщане на преведеното по банков път на 14.11.2017г.; 13.12.2017г. и
24.01.2018г. и получено капаро, общо 13691 лв. Върху тази сума, считано от
17.07.2018г. продавачът дължал и законна лихва, течаща във връзка с полученото
от ответницата уведомителното писмо от ищеца за връщането на капарото / връчено
на 16.06.2018г./- така чл.3 и чл.4 от споразумението.
В чл.5 от споразумението е уговорено
разсрочено плащане на задължението на ответницата за връщане на капарото.
Първата вноска, в размер на 5000 лв. е следвало да бъде заплатена не по-късно
от 30.04.2019г., ведно със законната лихва от 17.07.2018г. до 30.04.2019г.
Втората вноска, също в размер на 5000 лв. е следвало да бъде заплатена не
по-късно от 30.05.2019г., ведно със законната лихва от 17.07.2018г. до
30.05.2019г. Третата вноска, в размер на 3691 лв. е следвало да бъде върната не
по-късно от 30.06.2019г., ведно със законната лихва от 17.07.2018г. до
30.06.2019г.
Съгласно чл.6 от споразумението,
при забава във връщането на която и да е от сумите, посочени по-горе на
посочените падежи, продавачът дължи на купувача неустойка в размер на 1000 лв.
за всяко забавяне. Посочено е още, че размерът на неустойката се дължи на
самостоятелно основание и не включва лихвата по чл.3 от споразумението, както и
че продавачът не може да се позове на прекомерност, при предявена претенция за
неустойка.
При така установените факти,
съдът приема следните правни искове.
Представеното допълнително
споразумение от 1.03.2019г. представлява договор за спогодба по смисъла на
чл.365 от ЗЗД, с който на първо място страните са прекратили съществуващия
между тях предварителен договор по чл.19, ал.3 от ЗЗД, сключен на 15.09.2017г.,
а на второ- са уредили отношенията си по повод даденото от купувача капаро по
предварителния договор, като са уговорили връщането му от продавача в сроковете
и по начина, посочени в споразумението.
Допълнителното споразумение не е
нищожно, респективно- недействително, на заявеното от ответницата основание-
поради корелативната му връзка с предварителния договор и неизпълнението на
задълженията на купувача по договора. На първо място, това възражение е твърде
общо, като не се сочи кои задължения на купувача по предварителния договор не
са били изпълнени. Но дори същото да е вярно /а в случая това не е доказано/,
само по себе си неизпълнението на предварителния договор от страна на купувача
няма за последица нищожност/ респективно недействителност на допълнителното
споразумение. Страните не спорят, че договорът по чл.19, ал.3 ЗЗД е бил
прекратен /чл.1 от споразумението/, поради което без значение за останалите
договорки по това споразумение е какви са били причините за прекратяването му,
както и кой е бил неизправната страна по него. Основанието, от което произтичат
претендираните задължения на ответницата към ищеца е споразумението , а не
предварителния договор.
Съгласно разпоредбата на чл.365,
ал.1 ЗЗД с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или
избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки, а според ал.2 на
същата норма, с взаимните отстъпки страните могат да създадат, изменят или да
погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. По силата на
допълнителното споразумение и с оглед настъпилите падежи преди датата на
подаването на заявлението по чл.410 ГПК пред БРС, за ответницата е възникнало
задължение за връщане на капарото /получено от нея по предварителния договор/-
чл.2, също на обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва,
считано от датата на изтичането на срока, посочен в поканата за връщането на
капарото- 17.08.2018г.- до падежната дата на задължението за връщане на
съответната вноска от полученото от нея капаро- чл.3 и чл.5, както и задължение
за заплащане на неустойка при просрочие на всяка от трите вноските, чрез които
е следвало да бъде върнато капарото- чл.6.
Ето защо въззивната инстанция
приема, че установителните искове по чл.422, ал.1 ГПК на ищеца за главницата,
за обезщетението за забавено плащане върху всяка от трите вноски, от които е
съставено вземането по главницата за периода от 17.07.2018г. до падежа на
съответната вноска /30.04.2019г., 30.05.2019г. и 30.06.2019г./, както и за
неустойката, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК са доказани
по основание и размер и следва да бъдат уважени.
От основателността на претенцията
за главницата следва и основателността на акцесорната претенция за присъждане
на законната лихва върху нея за периода от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на задължението за главницата.
Тъй като крайните изводи на двете
съдебни инстанции съвпадат, решението на Бургаския районен съд следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на въззивното
производство въззивницата следва да заплати на въззиваемия деловодни разноски в
размер на 1278 лв. за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.271, ал.1, т.1
от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №183 от
15.01.2020г. по гр.д.№7890/2019 г. по описа на Бургаския районен съд.
ОСЪЖДА Д.И.З., ЕГН **********,
с адрес ***, да
заплати на „Елко” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ж. к. „Меден рудник“,
бл. 418, вх. Б, ет. 5, ап. 123 разноски по в.гр.д.№995/2020г. на БОС в размер на 1278 лв.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.