№ 3686
гр. София, 08.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Станимира И.а
Членове:Райна Мартинова
Георги Стоев
при участието на секретаря КРАСИМИРА Б. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от Станимира И.а Въззивно гражданско дело №
20211100509660 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №20100138/20.04.2021г. по гр.д. № 79460 по описа за 2018г.
на Софийски районен съд, 170-ти състав са отхвърлени исковете, предявени с
искова молба вх. № 2034061/17.12.2018г. по регистъра на СРС, изпратена по
пощата на 14.12.2018г. от П. К.Б.” ЕООД, ЕИК ******* със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. ******* бл. ******* вх.В срещу Е. К. Е.,
ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. „*******, ап. 33 с правно основание
на чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за
потребителския кредит, чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД , за признаване за
установено, че Е. К. Е., ЕГН ********** дължи на П. К.Б.” ЕООД, ЕИК
******* заплащане на сумата от 1390,95лв. представляваща неплатена сума
по договор за потребителски кредит № **********/27.09.2017г., за която е
издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 38459/2018г. по описа
на СРС.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№
25081445/12.05.2021г. по регистъра на СРС, изпратена по пощата на
11.05.2021г. от ищеца П. К.Б.” ЕООД, ЕИК ******* в частта, в която
1
исковете са отхвърлени. Изложило е съображения, че решението е
неправилно, постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на
материалния закон. Посочил е, че в случая нормите за банковото кредитиране
включително и тези по чл. 60 от Закона за кредитните институции били
неприложими. В случая съгласно чл. 12.3. от ОУ предсрочната изискуемост
на задълженията настъпвала автоматично. В хода на производството се
установило, че ответникът не може да бъде намерен на адреса му, следвало да
се приложи чл. 235, ал.3 от ГПК, чрез особения представител на ответника
била връчена поканата за предсрочна изискуемост. Отделно всички вноски
по договора били с настъпил падеж към 20.09.2018г. и на това допълнително
основание исковете били основателни. Претендирал е разноски.
Въззиваемият- ответник по исковете Е. К. Е., ЕГН ********** чрез
назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител е оспорил
жалбата. Навел е твърдения , че решението в обжалваната част е правилно. В
случая както договора, така и допълнителното споразумение били
недействителни, не били подписани от представителя на ищеца, не били
посочени дата на договора и крайния срок , документите за плащания не
доказвали редовността им, не били посочени условията за прилагането на
лихвения процент, ГПР надвишавал допустимия размер. Таксите за
допълнителни услуги били за управление на кредита и били нищожни поради
противоречие с чл. 10, ал.2 от ЗПК, не било ясно как са формирани
договорната лихва и ГПР и клаузите били нищожни. Претендирал е разноски.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба в вх. №
2034061/17.12.2018г. по регистъра на СРС, изпратена по пощата на
14.12.2018г. от П. К.Б.” ЕООД, ЕИК ******* със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ******* бл. ******* вх.В срещу Е. К. Е., ЕГН
********** с адрес: гр. София, ж.к. „*******, ап. 33 с правно основание на
чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за
потребителския кредит, чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД , за признаване за
установено, че Е. К. Е., ЕГН ********** дължи на П. К.Б.” ЕООД, ЕИК
******* заплащане на сумата от 1390,95лв. ведно със законната лихва от
подаване на заявлението – 12.06.2018г., до изплащането й, представляваща
2
неплатена сума по договор за потребителски кредит №
**********/27.09.2017г., от които 600лв. главница по договора за кредит,
130,40лв. възнаградителна лихва по договора за кредит; 660,55лв.
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, за която е издадена
заповед за изпълнение по заповедно дело № 38459/2018г. по описа на СРС,
като му се присъдят разноски. Навело е твърдения, че на 27.09.2017г.
сключил с ответника договор за потребителски кредит за 600лв.,
предоставена му била сумата, уговорени били възнаградителни лихви от
41,17% в размер на 130,40лв. за срока на договора, сключено било и
допълнително споразумение за допълнителен пакет услуги възнаграждението
за което било 660,55лв. срок за плащането на сумите бил 11 месеца на
месечни вноски с падеж 20-то число, длъжникът не изпълнил задълженията
си по договора и дължал процесните суми, вземанията за които били
предсрочно изискуеми считано от 23.01.2018г. съгласно чл. 12.3. от ОУ.
Оспорил е възраженията на ответника, при сключването на договора на
ответника му била предоставена цялата преддоговорна информация и той се
бил съгласил с клаузите. Допълнителните услуги целели спокойствие на
длъжника и възможността му да се справи с неблагоприятни ситуации,
пакетът се закупувал по избор , не бил задължителен, възнаграждението било
уговорено не за предоставянето на услугите, а за възможността длъжникът да
поиска промяна на договора за кредит Договорът отговарял на изискванията
на чл. 11 от ЗПК, ГПР било определен съобразно изискванията му, нормално
било договорната лихва да е по-висок от този по банкови кредити, защото
ресурс за небанкови институции бил по-скъп. Нито лихвата нито ГПР
надвишавали допустимия от закона размер, нямало противоречие на добрите
нрави.
Ответникът Е. К. Е., ЕГН ********** в предоставения срок за отговор
чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител е
оспорил исковете. Посочил е, че както договора, така и допълнителното
споразумение били недействителни, не били подписани от представителя на
ищеца, не били посочени дата на договора и крайния срок , че ще се плаща
по погасителен план, документите за плащания не доказвали редовността им,
не били посочени условията за прилагането на лихвения процент, ГПР
надвишавал допустимия размер. Таксите за допълнителни услуги били за
управление на кредита и били нищожни поради противоречие с чл. 10, ал.2 от
3
ЗПК, не било ясно как са формирани договорната лихва и ГПР и клаузите
били нищожни. Процесуалният му представител е претендирал
възнаграждение.
По делото е приложено заповедно дело № 38459/2018г. по описа на СРС,
съгласно което по заявление вх. № 3047144/12.06.2018г. . е издадена заповед
за изпълнение, с която е разпоредено Е. К. Е., ЕГН ********** да заплати на
П. К.Б.” ЕООД, ЕИК ******* сумата от 1390,95лв. ведно със законната
лихва от подаване на заявлението – 12.06.2018г., до изплащането й,
представляваща неплатена сума по договор за потребителски кредит №
**********/27.09.2017г., сумата от 30лв. такса и сумата от 8,80лв. мораторна
лихва за забава , дължими по този договор, както и съдебни разноски от
178,60лв., за така издадената заповед длъжникът е уведомен със залепване на
уведомление, на 14.11.2018г. заявителят е уведомен за необходимостта да
представи доказателства в едномесечен срок от съобщението, че е предявил
иск за установяване на вземанията по заповедта и иск е предявен на
14.12.2018г. с искова молба, изпратена по пощата на 14.12.2018г.
По делото са приети искане за отпускане на кредит, , декларации,
стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителски кредит, договор за потребителски кредит №
**********/27.09.2017г., споразумение за предоставяне на пакет
допълнителни услуги от 27.09.2017г., погасителен план, носещ подпис за
потребителя, Общи условия, носещи подпис за представител на страните по
него, съгласно които П. К.Б.” ЕООД се е задължило да предостави на Е. К. Е.
кредит от 600лв. срещу задължение на кредитополучателя да върне сумата за
срок от 11 месеца с падеж на вноска 20-то число на месеца, да плати
договорна възнаградителна лихва от 41,17% годишно в размер за срока
на договора от 130,40лв, при годишен процент на разходи от 49,88%,
отделно да заплати и възнаграждение от 660,55лв. на вноски от по 60,05лв.
за същия срок за допълнителни услуги –приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; възможност за смяна на падеж ; улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични вноски. Съгласно чл. 12.3. от Общите
условия при просрочие на една месечна вноска с повече от 30 дни настъпва
автоматично прекратяване на договора и обявяване на предсрочна
4
изискуемост на задълженията без да е нужно изпращане на уведомление за
същото. В погасителния план са посочени конкретни падежи на всяка от 11-те
вноски, размер на главница и на лихва по всяка вноска както по договора за
кредит, така и по споразумението за допълнителни услуги.
С прието по делото заключение по съдебно-счетоводната експертиза
вещото лице след запознаване с документи по делото и справки при ищеца е
посочило, че няма данни за погасяване на задълженията по договора.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част :
Предявените искове са с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал.2 и
чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит и чл. 79 от
ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребитеския кредит
„договорът за потребителски кредит” е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят” и
„кредиторът”, като „потребител” е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а „кредитор” е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
своята професионална или търговска дейност.
Съдът приема за установено по делото, че на 27.09.2017г. страните са
сключили писмен договор за кредит и писмено споразумение за
допълнителни услуги при Общи условия, съгласно които П. К.Б.” ЕООД се е
5
задължило да предостави на Е. К. Е. кредит от 600лв. срещу задължение на
кредитополучателя да върне сумата за срок от 11 месеца с падеж на вноска
20-то число на месеца, да плати договорна възнаградителна лихва от
41,17% годишно в размер за срока на договора от 130,40лв, при годишен
процент на разходи от 49,88%, отделно да заплати и възнаграждение от
660,55лв. на вноски от по 60,05лв. за същия срок за допълнителни услуги –
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит;
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; възможност за смяна
на падеж ; улеснена процедура за получаване на допълнителни парични
вноски с уговорено в чл. 12.3. от Общите условия при просрочие на една
месечна вноска с повече от 30 дни да настъпи автоматично прекратяване на
договора и обявяване на предсрочна изискуемост на задълженията без да е
нужно изпращане на уведомление за същото. Приетите по делото писмени
доказателства носят подписи за страните по тях и установяват подписването
на горепосочените договор и споразумение на 27.02017г.
Същеврменно, съдът приема, че по делото не е установено валидно
постигнато съглашение по договора за кредит в частта за плащане на
възнаградителна лихва. Действително, съгласно договора дължимост на
такава е уговорена в размер на 41,17% годишно при ГПР от 49,88%. Така
уговорената клауза по договора съдът приема че противоречи на добрите
нрави и като такава е нищожна на основаниена чл. 26, ал.1 пр. 3 от ЗЗД .
Договорната свобода позволява страните да уговарят възнаградителна лихва ,
включително и над размера на законната лихва за забава. Ограничение на
договорната свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД – съглашението да не
противоречи на закона и на добрите нрави. Волята на страните е меродавна,
само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл.
10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е регламентиран в нашето
законодателство. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, като е предписал за нарушаването им правна последица,
идентична с тази при нарушението на закона. Добрите нрави съществуват
като общи принципи или произтичат от тях и за спазването им съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес.
6
Условията и предпоставките за валидност на договорна клауза за
възнаградителна лихва произтичат от нейните функции, както и от принципа
за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката
за нищожност на възнаградителната лихва поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора. По същността си възнаградителната лихвата
представлява цена на парите като капитал, но и цена на времето, през което
търговецът е лишен от ликвидността на този капитал. Така възнаградителната
лихва е капитал, чиято стойност нараства с времето. Затова и преценка за
съотвествието на уговорената лихва с добрите нрави може включва
съобразяване на размера на законната лихва за забава, но и пазарната цена на
този капитал, както и другите фактори които влияят върху цената на
предоставянето на капитала – риска от невъзстановянаето му, включително и
с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на
икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и др.
Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции. В
съдебната практика постановена по приложението на Закона за задълженията
и договорите трайно е прието , че противоречи на на добрите нрави да се
уговаря възнаградителна лихва по обезпечен кредит с ипотека, надвишаваща
двукратния размер на законната лихва, а за необзепчене кредит – размер,
съпоставим с трикратния размер на законната лихва за забава. За валидността
на клаузите по договора съдът следи служебно. Добросъвестността и
справедливостта са основен принцип в гражданските и търговски
взаимоотношения. Спазването им предотвратяват несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Преценката дали е
нарушен някой от основните правни принципи се прави от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от
страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД.
В конкретния случай уговаряне на възнаградителна лихва от 41,17%
годишно при съобразяване че предоставена сума е 600 лв., а възнаградителна
лихва за срока на договора от 11 месеца е 130,40лв. съдът приема, че е в
разрез с присъщите на възнаградителната лихва функции. Икономическата
7
цел на отпуснатия заем е придобиване на парични средства и за двете страни.
За заемополуателя целта е получаване на средства за покриване на текущи
стопански нужди, за заемодателя целта е да покрие разходите по заема и да
получи печалба чрез получаване на възнаградителна лихва. Извън тази цел,
всеки получен доход излиза извън присъщата функция. Възнаградителната
лихва е възнаграждението за предоставянето на финансовия ресурс. (В този
смисъл Решение № 378/18.05.2006г. по гр.д. № 315/2005г. на ВКС, ІІІ-то
Г.О.). В случая уговорената лихва не е установено да съответства на
присъщата й функция. Този извод се налага при съобразяване на размера на
предоставената сума, срок за който е предоставена и размера на
възнаградителната лихва. Договорът е за кратък срок – 11 месеца, размер на
лихви по банкови кредити към този момент е няколко пъти по-нисък от
уговореното с договора, размер на лихвата надвишава многократно размер на
законната лихва за забава, ищецът е икономически по-слабия субект , като не
е установено да е могъл да влияе върху съдържанието на клаузата. При така
възприето съдът приема, че клаузата в договора за кредит, уговаряща размер
на възнаградителна лихва е нищожна.
Съдът приема, че нищожността на клаузата за възнаградителна лихва в
случая води до нищожност на целия договор за кредит. За да се приеме, че
нищожността на отделни клаузи от договора води до нищожност на целия
договор следва да се установи, че прилагането на договора без тези клаузи е
невъзвожно съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора без
нищожните клаузи следва да се разбира възможността за изпълнение на
останалите условия по договора. Преценката дали договорът може да се
приложи и без нищожните клаузи включва и обсъждане на евентуално
предположение дали договорът би бил сключен и без нищожните му клаузи
от гледна точка на възможността на средния потребител да съобрази
икономическите последици от сделката и нищожните клаузи да могат да
бъдат заместени по право от повелителни законови разпоредби или от
диспозитивни правни норми. Заместването с императивна разпоредба е
уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми в облигационното
право намират приложение при липса на уговорка между страните, поради
което след като клауза от договора е нищожна, тя не се счита за част от
договорното съдържание, като за уреждане на отношенията между страните
се прилага законовата норма. Договор, който не може да се изпълнява без
8
нищожните клаузи е нищожен в своята цялост. ( В този смисъл Решение №
146/01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, І-во Т.О).
Договорът за заем с уговорена възнаградителна лихва е двустранен и
възмезден. Клаузата за възнаградителната лихва по договор за кредит е
съществен елемент от него, защото урежда възнаграждението за
кредитодателя. Премахването изцяло на клаузата за определяне на
възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит би променило
възмездния му характер, поради което и извод, че такъв договор би се
сключил и без да е уговорено такова възнаграждение не може да се обоснове.
Този извод се налага при съобразяване на събраните доказателства по делото,
от които се установява, че кредитодателят е търговец, който по занятие
предоставя кредити, тоест целта на договора за кредитодателя е печалба.
Съглашението за възнаградителна лихва по договор не може да бъде
заместено от норми на закона, защото такива не са въведени от законодателя,
включително и на основание на разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. При така
възприето съдът приема, че нищожността на клаузата от договора, уговарящ
размер на възнаградителната лихва, води до нищожност на договора в
неговата цялост.
С оглед гореизложеното съдът приема, че за ответника не е възникнало
валидно задължение за плащане на суми по договора за кредит на основание
на договорното правоотношение. Нищожният договор не е валидно основание
за плащане на суми на основание на договора. Даването на суми по нищожен
договор е основание да се иска връщането им по правилата за
неоснователното обогатяване – чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл.
23 от ЗПотр.Кр. не въвежда ново правило , а възпроизвежда разпоредбата на
чл. 55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД. В случая исковете са предявени на основание на
договорно правоотношение, по което е страна ответникът, поради което и
недопустимо е на ищеца да се присъдят суми по иск за неоснователно
обогатяване, какъвто не е предявен.
Съдът приема за нищожно и споразумението за допълнителен пакет
услуги от 27.09.2017г. Вземането за възнаграждение по това споразумение е
уговорено с потребителски договор между кредитодател и
кредитополучател, те са съглашения във връзка със задължения по
договор за потребителски кредит и независимо, че споразумението за
9
допълнителния пакет услуги е изведено в отделен документ, но и като
съобрази че съществените характеристики на това споразумение се съдържат
и в договора за потребителския кредит, то императивните разпоредби на чл.
143 от ЗЗП намират приложение, за тях приложение намират и разпоредбите
на Закона за потребителския кредит в сила от 12.05.2010г. в редакция към ДВ
,бр. 59/29.07.2016г. приложима за процесния договор, сключен на
16.10.2017г. Съгласно разпоредбите на чл. 10а и на чл. 33, ал.2 ЗПК
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита, а при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва. В случая
претенцията е за възнаграждеие за възможности свързани с преддогворни
отношения, както и възможности в хода на развитие на правоотношението, но
обусловени от невъзможност да се плащат вноските при вече уговорени
условия. Фактически тези съглашения попадат в хипотезата на действия по
усвояване и управление на кредита, съответно със забава на плащанията, а не
са за допълнителни услуги по договора за кредит. Това е така, защото тези
услуги са част от преддоговорните отношения и част от съдържанието на
договора за потребителския кредит като права на кредитополучателя. При
така възприето съдът приема, че уговарянето възнаграждение е в нарушение
на чл. 10а от ЗПК и на чл. 33 от ЗПК.
С оглед гореизложеното съдът приема, че по делото не е установено
валидно възникнало вземане на ищеца срещу ответника за заплащане на
процесните суми на договорно основание, на каквото са предявени исковете.
При така възприето съдът приема, че поради съвпадане на крайни изводи
на въззивия съд с тези на районния съд решението на СРС в обжалваната част
макар и поради други мотиви следва да се потвърди.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото отговорността за разноски следва да се постави в
тежест на въззивника, въззиваемият не е доказал да е направели разноски в
производство пред СГС и такива не му се следват.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20100138/20.04.2021г. по гр.д. № 79460 по
описа за 2018г. на Софийски районен съд, 170-ти състав в обжалваната част.
Решението е окончателно
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11