РЕШЕНИЕ
№ 79
гр. Велико Търново , 09.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на втори
март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Йордан Воденичаров
Светослав Иванов
при участието на секретаря Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Светослав Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20204100500779 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 269 и сл. ГПК.
С решение № 211/31.07.2020 г. по гр. д. № 2121/2019 г. на Г. районен съд (ГОРС) е
осъден Г. А. М., ЕГН: **********, гр. Р., ул. „А. е.“ № ..., вх. 1, ет. I, ап. 2, да заплати на
„Н.В.К.“ ЕООД, ЕИК: ........., гр. Р., ул. „Т.“ бл. "Ш.“, вх. „В“, ет. IV, ап. 10, сумата от 5100
лв. – част от обезщетение в общ размер на 27 930 лв. за умишлено причинена вреда от
теглене от банковата сметка на дружеството на парични суми и неотчитане на разходването
им в периода от 12.03.2017 г. до 07.02.2018 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до
окончателното изплащане на присъдената сума, като е отхвърлил иска в частта за периода от
01.01.2016 г. до 11.03.2017 г. и периода от 08.02.2018 г. до 15.02.2018 г. Със същото
решение първоинстанционния съд е отхвърлил иска на търговското дружество срещу
физическото лице за сумата от 5 100 – част от обезщетение в общ размер на 24 958.38 лв. за
умишлено причинена имуществена вреда от неотчитането на получената продажна цена по
извършени в периода от 01.01.2016 г. до 15.02.2018 г. продажби в брой, ведно със законната
лихва от 20.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумата. С решението си районният
съд е възложил разноските на страните съобразно с уважената, респ. отхвърлената, част от
всеки иск.
Срещу това решение е постъпила въззивна жалба от Г. А. М., гр. Р. в частта, с която
1
същият е осъден да заплати обезщетение в размер на 5 100 лв., предявено частично от
обезщетение в общ размер на 27 930 лв. Навеждат се доводи за неправилност на атакуваното
решение, възразява се срещу квалификацията на иска и разпределението на
доказателствената тежест от първоинстанционния съд. Моли В. окръжен съд (ВТОС) да
отмени обжалваното решение на ГОРС и да постанови ново, с което да отхвърли така
предявения иск. Претендират се и разноски в двете инстанции.
В отговор на въззивна жалба на „Н. В. К.“ ЕООД, гр. Р., се навеждат доводи за
правилност на частично обжалваното решение на районния съд. Претендират се и разноски.
Срещу решението на ГОРС е постъпила въззивна жалба от „Н. В. К.“ ЕООД, гр. Р., в
частта, с която е отхвърлен предявеният иск на жалбоподателят срещу Г. А. М. за сумата от
5 100 – част от обезщетение в общ размер на 24 958.38 лв. за умишлено причинена
имуществена вреда от неотчитането на получената продажна цена по извършени в периода
от 01.01.2016 г. до 15.02.2018 г. продажби в брой, ведно със законната лихва от 20.03.2019 г.
до окончателното изплащане на сумата. Релевират се доводи за неправилност на атакуваното
решение в тази му част поради противоречие с материалния закон. Моли ВТОС да
постанови решение, с което да отмени решението на районния съд в обжалваната му част, и
да постанови ново решение, с което да уважи така предявения иск. Претендират се и
разноски.
След като взе предвид събраните по делото доказателства, посредством
предвидените в закона доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите,
възраженията и оплакванията на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
В. окръжен съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:
С оглед на служебните задължения, установени в чл. 269, във вр. с чл. 270 ГПК,
ВТОС счита, че обжалваното решение на районния съд е валидно и допустимо, което
обуславя възможността на въззивния съд да произнасяне по неговата правилност.
Постъпилите въззивни жалби са редовни, съдържат законоустановените реквизити по чл.
260 ГПК и приложения по чл. 261 ГПК, подадена е в срока по чл. 259 ГПК от процесуално
легитимирани страни срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по смисъла на
чл. 258 ГПК, поради което въззивните жалби се явяват и процесуално допустими. Отговорът
на въззивната жалба е подаден от „Н. В. К.“ ЕООД в срока по чл. 263 ГПК, притежава
необходимото съдържание по чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и съдържа приложенията по
смисъла на чл. 261 ГПК.
2
По фактите:
Несъмнено установено по делото е обстоятелството, че между страните е бил
сключен трудов договор № 3/21.12.2015 г. (л. 152 от гр. д. № 2121/2019 г. на ГОРС), с който
те са се споразумели Г. А. М. да престира трудовата си сила срещу възнаграждение при „Н.
В. К.“ ЕООД като „продавач разносна търговия“ при основно месечно трудово
възнаграждение от 700 лв. С допълнително споразумение № 1/01.09.2017 г. (л. 153 от същ.
д.) между страните бил постигнат консенсус трудовото възнаграждение на ответника М. да
бъде увеличено на 1200 лв. Видно от длъжностната характеристика (л. 154 от същ. д.) на
служителя основните му трудови задължения били посещение на търговски обекти на
клиенти, предлагане на стоки и продажбата им, в т. ч. и приемане на продажната цена за
това, връщане на ресто, издаване на бележки и фактури. При изпълнение на тези
задължения ответникът носел отчетническа отговорност във вр. с поверените му парични и
материални ценности, като бил длъжен да се отчита пред управителя на ищцовото ЕООД.
От разпита в о. с. з. на 06.02.2020 г. на св. Ю. Д. К., служителка в „Н. В. К.“ ЕООД в
периода от 27.09.2017 г. до 01.08.2018 г., се установява, че в изпълнение на трудовите си
функции Г. А. М. се срещал с клиенти, приемал заявките и им доставял стоката, когато те се
намирали на територията на гр. Р. и около този град, а в останалите случаи – прибягвал до
услугите на спедиторска фирма. Свидетелката заявява, че плащанията на продажните цени
ставали, по принцип, по банков път по сметка на дружеството в търговска банка, без да се
ползва клаузата „наложен платеж“. Но К. свидетелства и че когато ответникът доставял
лично стоката, в издадените за това фактури от нея в името на ищцовото дружество се
отбелязвало въпросното обстоятелство, като се издавал и касов бон; когато получел стоката,
клиентът подписвал фактурата и получавал касов бон, а получените по този начин пари
оставали у Г. А. М.. Свидетелката К. сочи, най-сетне, че около 10 пъти се налагало да
коригира фактури, които първоначално били издадени за плащане по банков път, защото
ответникът доставял лично стоката и получавал цената в брой.
По делото са представени 183 бр. фактури за извършени продажби в брой на
стойност общо от 24 958.38 лв. в периода от 09.02.2016 г. до 15.02.2018 г., от тях обаче не би
могло да се установи, че всичките удостоверени в тях продажби са били извършени
действително от Г. А. М.. Така фактура № **********/31.05.2016 г. не е била подписана от
ответника, поради което не му е противопоставима: арг. от чл. 180 ГПК. Обсъдените
подробно от ГОРС 23 бр. фактури от въпросния период (№ **********/23.03.2016 г., №
**********/11.05.2016 г., № **********/28.06.2016 г., № **********/01.08.2016 г., №
**********/04.08.2016 г., № **********/10.08.2016 г., № **********/10.08.2016 г., №
**********/10.09.2016 г., № **********/15.09.2016 г., № **********/18.10.2016 г., №
**********/29.12.2016 г., № **********/21.03.2017 г., № **********/28.04.2017 г., №
**********/15.05.2017 г., № **********/15.05.2017 г., № **********/06.06.2017 г., №
3
**********/14.06.2017 г., № **********/22.06.2017 г., № **********/22.06.2017 г., №
**********/22.06.2017 г., № **********/04.08.2017 г., № **********/15.09.2017 г., №
**********/18.09.2017 г.) също не са били подписани от Г. М., при което няма как да му
бъдат противопоставени, респ. да удостоверяват, че въпросните продажби са били
извършени от него, а още по-малко, че той е събрал паричните за вземания по всяка
удостоверяваните с тях продажби. Ищцовото дружество не е ангажирало допълнителни
доказателства във връзка с това: От една страна, свидетелските показания на Ю. Д. К. са
инсуфициентни за тази цел, тъй като те се отнасят до обичайния начин на работа на
служителя в дружеството, но не и до конкретно извършени от Г. А. М. доставки, съотв. до
конкретно събрани парични суми от него. От друга страна, не представлява подобно
доказателство и записаното от вещото лице (ВЛ) в кредит по сметка 498: „Други дебитори и
кредитори“ с коментар „Неотчетени суми от Г. М.“ – задача № 2 от съдебно-счетоводната
експертиза (ССЕ) от 24.06.2020 г. (л. 214 от гр. д. № 2121/2019 г. на ГОРС). Това е така,
защото, както сочи и ВЛ, сумите, за които дружеството твърди, че му се дължат от М. и не
са постъпили по сметката на дружеството, не са били заведени като вземане в нито една от
синтетичните разчетни сметки в счетоводната му отчетност.
По отношение на останалите 159 бр. фактури за периода от 09.02.2016 г. до
15.02.2018 г., които носят подписа на Г.М., ВТОС намира, че са съставени от него и
плащането по тях е извършено така, както е било удостоверено – в брой. Освен това ВЛ
заключава в задача № 2 от ССЕ, че стойността на същите фактури за същия период е била
осчетоводена от дружеството като платени в брой пари – по дебита на счетоводната сметка
501 „Каса“ и по кредита на счетоводната сметка 411 „Клиенти“. По-късно по всяка от
фактурите, без фактури № **********/18.01.2017 г. и № **********/21.03.2017 г. (платени
по банковата сметка на дружеството), са направени следните счетоводни записвания с обща
стойност на фактурата: по дебита на счетоводната сметка 501 „Каса“ – със знак минус
(сторно) срещу кредита счетоводната сметка 498 „Други дебитори и кредитори“ със знак
минус (сторно) и с аналитичност на клиента по фактура с коментар „Неотчетени суми от Г.
М.“. В края на всеки месец с обща стойност на фактурите са направени следните
записвания: по дебита на счетоводната сметка 501 „Каса“, внесени от Л. В. средства с
основание „Покриване на липси в касата“ и по кредита на счетоводна сметка 498 „Други
дебитори и кредитори“. В края на всеки месец сумата от такива неотчетени фактури е
плащана за сметка на управителя и в края на месеца в касата няма липса. ВЛ посочва, че
правилно е било закрито салдото по всяка фактура, защото при издадена касова бележка не
може да бъде отразено вземане към клиент, но може да се отрази вземане към служител за
неотчетена сума.
От задача № 4 на ССЕ се установява по делото, че постъпленията по банковата
сметка на ищеца в „П. Б.“ ЕАД от 14.07.2016 г., 18.08.2016 г. и 17.05.2017 г. в общ размер на
1067.64 лв. от наложени платежи от спедиторска фирма „С.“, могат да бъдат отнесени към
4
плащания на фактура № **********/12.07.2016 г., № **********/16.08.2016 г. и №
**********/15.05.2017 г. (неподписана за свидетел). Страните по делото не спорят, че на М.
е била предоставена дебитна карта, подчинена посочената банкова сметка на ищцовото
дружество, която била активирана на 23.02.1017 г. и деактивирана на 19.02.2018 г. Това
обстоятелство следва и от издаденото удостоверение от същата търговска банка. От
твърденията на страните, които си кореспондират в тази части, а също и от показанията на
св. К. се доказва, че банковата карта била предоставена на Г. М., за да оперира с парични
средства в брой във връзка с търговската дейност на дружеството: гориво, ремонт и
обслужване на служебния автомобил, заплащането на куриерски услуги и закупуването на
консумативи.
Съгласно признанието на ответника, което ВТОС цени съгласно чл. 175 ГПК,
предвид подкрепата му от извлеченията за периода от 01.03.2017 г. до 28.02.2018 г. от
процесната сметка на търговското дружество в настоящата търговска банка за периода от
12.03.2017 г. до 07.02.2018 г. М. е изтеглил чрез дебитната карта от банковата сметка общо
сумата от 27 930 лв. Съгласно представените фактури № *********/16.05.2017 г., №
3757/31.05.2017 г., № **********/24.11.2017 г., № 7681/14.12.2017 г., **********/05.04.2017
г., № 34876/22.06.2017 г., № 35617/14.09.2017 г., № 4359/05.10.2017 г., №
**********/27.11.2017 г., № 126/08.12.2017 г., № 1061/06.11.2017 г., № 1064/10.11.2017 г., №
1067/14.11.2017 г., № 1070/20.11.2017 г., № 1071/24.11.2017 г. и фискалните бонове към тях,
през периода, в който е била активна дебитната карта, от името на ищцовото дружество
ответникът е закупил офис-консумативи, резервни части и консумативи за автомобил,
заплатил е ремонти дейности на автомобил на обща стойност от 2014 лв. Получател по тези
фактури е „Н. В. К.“ ЕООД, действащо чрез Г.М.. Ето защо ВТОС намира, че плащането е
извършено от М.: Макар и фактурите да не са подписани, то по делото е несъмнено, че
банковата карта била в негово държане през въпросния период, следователно не би могло да
се приеме, че плащането е направено от друго лице, освен от М.. Останалите фактури от
въпросния период удостоверяват заплащане на куриерски услуги и закупуване на материали
и консумативи. Те са издадени на управителя на дружеството или на трети по делото лица и
част от тях също не са подписани. Въззивният съд намира, че плащането по тези фактури не
е било извършено от Г.М., тъй като те не съдържат неговия подпис, а освен това липсва
някакви доказателства за това (арг. от противното на чл. 154, ал. 1 ГПК).
От разпита на св. Ю. Д. К. ВТОС установи, че трудовото възнаграждение е било
заплащано от ответника М., а ако свидетелката е разполагала със служебни пари – разликата
била доплащана отново от ответника М.. От заключението по задача № 7 на процесната
ССЕ се доказва, че за периода от м. септември 2017 г. до м. януари 2018 г. св. К. е
получавала трудово възнаграждение общо от 2 315.85 лв., а 3-4 месеца преди бъде назначена
като служител в ответното дружеството е получавала минималната за този период заплата от
460 лв. по „устна уговорка“ с управителя на дружеството, като последното възнаграждение
също било платено от ответника. Въззивният съд дава вяра на показанията на
свидетелката при преразпита пред първоинстанционния съд, поради това че пред ГОРС не
5
са били събирани други гласни доказателства между двата разпита, но и не са били
извършвани каквито и да било други действия по установяването на обективната истина.
Впрочем, така установеното обстоятелство от св. К. кореспондира с останалия
доказателствен материал, поради което ВТОС дава вяра на показанията на свидетелката при
преразпита пред ГОРС (арг. от чл. 172 ГПК). Прочее възражението в обратния смисъл на
„Н. В. К.“ ЕООД за нарушение на чл. 171, ал. 1 ГПК е неоснователно.
Видно от представените разчетно-платежни ведомости и заключението на ВЛ по
ССЕ, задача № 3, за периода от м. януари 2016 г. до м. февруари 2018 г. Г.М. е получил
трудово възнаграждение общо от 16 689.45 лв. За плащането им не са били издавани касови
ордери, тъй като, както сочи и ВЛ, в случая това не е било необходимо, защото служителят
е подписал лично ведомостите.
От разпитаните по делото свидетели се установя, че отношенията между управителя
на дружеството, счетоводителката и ответника М. се влошили, при което трудовото
отношение между „Н. В. К.“ ЕООД и Г. А. М. било прекратено със заповед № 4/15.02.2018 г.
(л. 157 от същ. д.) по взаимно съгласие на страните, считано от 15.02.2018 г. Съгласно
приемно-предавателен протокол от 16.02.2018 г. М. е предал на ЕООД ключовете и
документите за поверения му автомобил, а на 01.03.2018 г. – служебния мобилен телефон и
банковата карта, видно от приемно-предавателен протокол от 01.03.2018 г.
По правото:
ВТОС намира, че ГОРС е бил сезиран с обективно и кумулативно съединени
осъдителни искове на „Н. В. К.“ ЕООД – като работодател, срещу Г. А. М. – като служител,
с правно основание чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, във вр. с чл. 45 ЗЗД, с които се иска служителят
да бъде осъден да заплати на работодателя: (1) обезщетение от 5000 лв., предявено частично
от сумата от 27 930 лв., представляваща умишлено причинена вреда от теглене от банковата
сметка на дружеството на парични суми и неотчитането на разходването им в периода от
01.01.2016 г. до 15.02.2018 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до окончателното
изплащане на присъдената сума; и (2) обезщетение за заплащане на сумата от 5100 лв.,
предявено частично от сумата от 24 958.38 лв., за умишлено причинена вреда от
неотчитането на получена продажни цени по извършени в периода от 01.01.2016 г. до
15.02.2018 г. продажби в брой, ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до окончателното
ѝ изплащане.
Правната квалификация на така предявените искове по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, във вр.
с чл. 45 ЗЗД се извежда от твърденията на ищцовото дружество за фактите, посредством
6
които се обосновават вземанията му – причиняване на вреди от ответника в резултат на
негови противоправни и умишлени действия, изразяващи се в разпореждане с парични
средства на дружеството, намиращи се в банковата му сметка, до която ответникът е имал
достъп посредством банкова карта, и неотчитане от ответника на получени парични
средства в брой за дружеството. Тези твърдения обаче не биха могли да се подведат под
разпоредбата на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, каквито доводи се релевират от Г. А. М.. Това е така,
защото отговорността за вреди, причинени от отчетници, се носи, когато вредата е с
неустановен произход, респ. в исковата молба се навеждат подобни твърдения. Само че в
случай в исковата молба на „Н. В. К.“ ЕООД се съдържат твърдения, че вредите за
дружеството са причинени тъкмо от Г. А. М., и то умишлено.
За да са основателни така предявените искове по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, във вр. с чл.
45 ЗЗД, ищцовото дружество следва да докаже, че: Първо, че между страните е било
постигнато съгласие М. да престира трудовата си сила в полза на „Н. В. К.“ ЕООД срещу
възнаграждение. Второ, че Г. А. М. е обсебил претендираните суми, от една страна, като се
е разпоредил с претендираните суми в периода от 01.01.2016 г. до 15.02.2018 г. от банковата
сметка на ЕООД; от друга страна, като се е разпоредил с получените суми в брой като цени
по договори за продажби в периода от 01.01.2016 г. до 15.02.2018 г. Трето, трябва да бъде
доказан размерът на вредите: от първото деяние – 27 930 лв., предявена частично за сумата
от 5000 лв.; от второто деяние – 24 958.38 лв., предявена частично за сумата от 5100 лв.
Четвърто, че тези деянията (обсебвания) на М. са били в причинно-следствена връзка с
настъпилите вреди. Пето, че М. е действал умишлено, тъй като в гражданското право се
предполага само небрежната, но не и умишлената вреда (арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
Противоправността е юридически въпрос, който следва от подвеждането на установените
факти под правните норми. Ответникът Г. А. М., от своя страна, носи доказателствена
тежест да докаже всички обстоятелства, от които извлича възраженията си срещу исковете
на „Н. В. К.“ ЕООД: че е изразходвал изтеглените и получените суми за разходи на
дружеството и пр.
Първото обстоятелство по делото е било надлежно доказано, а и е безспорно между
страните, че на 21.12.2015 г. „Н. В. К.“ ЕООД и Г. А. М. са сключили трудов договор, по
силата на който М. е престирал работната си сила в полза на търговското дружество срещу
възнаграждение до 15.02.2018 г. Съставът на ВТОС намира, че второто обстоятелство по
делото – обсебването на твърдените суми от Г.М. – не е било надлежно доказано от „Н. В.
К.“ ЕООД, поради което на основание чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е длъжен да приеме същото
(обстоятелство) за ненастъпило. При това положение и двата предявени иска са
неоснователни; останалите им предпоставки е безпредметно да бъдат изследвани.
7
Обсебването на парични средства, което би могло да ангажира деликтна отговорност
по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, във вр. с чл. 45 ЗЗД, предполага, от една страна, че на отговорното
лице са били връчени определени парични суми на някакво правно основание (в случая
договор за наем на труд). Това означава, че тези парични суми се държат от отговорното
за ощетеното лице. От друга страна, обсебването е налице, когато тези парични суми са
били присвоени от отговорното лице. Това ще рече, то е извършило акт на фактическо или
правно разпореждане с паричните суми, и то по неправомерен начин, било в своя, било в
чужда полза. (Както се посочи в тежест на ищцовото дружество е да докаже конкретните
актове, с които М. е обсебил претендираните по делото средства.)
По първия иск:
Въззивният съд счита, че по делото е било доказано, че Г. А. М. е изтеглил
посредством процесната банкова карта от банковата сметка на „Н. В. К.“ ЕООД в периода от
12.03.2017 г. до 07.02.2018 г. суми в общ размер 27 930 лв. Следователно М. е придобил в
държане съответните суми за търговското дружество. По делото обаче не беше доказано, и
то по никакъв начин, как и дали Г. А. М. се е разпоредил с тези суми (като ги е употребил в
своя полза). Част от получените суми М. е използвал за разходи по поддръжка на служебния
автомобил и закупуване на консумативи на стойност общо 2 014 лв. и за работна заплата на
К. в размер на 2 315.85 лв. и за възнаграждение за работата преди (официалното )
назначаване в размер на 1 840 лв. (минимална работна заплата за четири месеца). Освен това
М. е плащал с тези средства и своето трудово възнаграждение. (ВТОС приема, че това
възражение на М. срещу иска на ЕООД не е преклудирано, понеже в отговора на исковата
молба ответникът е заявил, че с получените суми е плащал трудови възнаграждения, в т. ч. и
своето.)
Съгласно трудовия договор на М. възнаграждението му се е дължало до двадесет и
пето число на следващия месец и е било в първоначален размер 700 лв., а след 01.09.2020 г.
(шест месеца) преди прекратяване на правоотношението – 1 200 лв. Плащанията на
трудовите възнаграждения на М. следва да бъде съотнесено към теглите от него от по 800
лв. и за три месеца – 1 200 лв. на четвърто и пето число всеки месец. Всичко това е
достатъчно, за да се приеме, че осъдителният иск за сумата от 5 100 лв. (предявен частично
от 27 930 лв.), с която се твърди, че била обсебена от Г. А. М. в периода от 01.01.2016 г. до
15.02.2018 г. от банковата сметка на „Н. В. К.“ ЕООД, е неоснователен и недоказан. По
делото е надлежно установено, че М. се е разпоредил с тези суми по правомерен начин в
полза на дружеството: обслужвал е служебния автомобил, изплащал е възнаграждения на
работниците, в т. ч. и на себе си, в общ размер над 5100 лв. Понеже действията на М.а са
правомерни, те не биха могли да бъдат виновно извършени, съотв. увреждащи ищцовото
дружество.
Само в допълнение трябва да се изтъкне, че управителят на дружеството е знаел за
8
финансовите операции, които М. е вършил, но въпреки това не му е противопоставил
своевременно, а едва с исковата молба през 2019 г. ВТОС прави извод, че управителят на
дружеството мълчаливо (конклудентно) е одобрявал действия на М., с които той е използвал
парични средства от банковата сметка на дружеството, за да заплаща задълженията му.
Неправилен е изводът на ГОРС в обратния смисъл, също както и заключението му, че
ответникът е трябвало да докаже как се е разпоредил с въпросните средства, които е
изтеглил и разходвал. Напротив, в тежест на ищцовото дружеството е да докаже кога и по
какъв начин ответникът се е разпоредил, и то в своя полза, с получените средства.
Като е уважил така предявеният иск по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, във вр. с чл. 45 ЗЗД,
макар и само в периода от 12.03.2017 г. до 07.02.2018 г., ГОРС е постановил неправилно
решение, което следва да бъде отменено частично (чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК). Вместо него
трябва да бъде постановено, че искът на „Н. В. К.“ ЕООД за осъждането на Г. А. М. да
заплати сумата от 5 100 лв. (предявена частично от 27 930 лв.), която била получена от него
чрез банковата карта на дружеството и обсебена в периода от 12.03.2017 г. до 07.02.2018 г.,
ведно със законна лихва от 20.03.2019 г. върху тази сума, е неоснователен и недоказан.
Обаче решението на ГОРС в частта, с която е отхвърлил така предявения иск за периода от
01.01.2016 г. до 11.03.2017 г., е правилно и трябва да бъде потвърдено (чл. 271, ал. 1, изр. 1
ГПК). При това положение въззивна жалба на Г. А. М. се явява основателна и трябва да
бъде уважена.
По втория иск:
По отношение на вторият иск за вреди от неотчетени суми от извършени продажби в
брой на „Н. В. К.“ ЕООД срещу Г. А. М. следва да посочи, че е безспорно, че Г. А. М. е
заемал длъжността „продавач разносна търговия“ при „Н. В. К.“ ЕООД и основните му
трудови задължения са включвали извършване на продажби от името и за сметка на ищеца.
Няма спор и по това, че М. е извършвал продажби, като е получавал пари в брой. Това е
видно от приложените по делото общо 159 бр. подписани от М. фактури за периода
01.01.2016 г. до 15.02.2018 г. Оттук ВТОС прави извод, че М. е получил съответните
продажни цени в държане за дружеството.
Получаването на тези парични суми от М. в брой, макар и в нарушение на
установения от работодателя начин на работа, самостоятелно не обуславя ангажиране на
имуществената отговорност на М. по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, във вр. с чл. 45 ЗЗД. Основание
за нея е, както се посочи вече по-горе, обсебването от Г. А. М. на получените от името на
търговското дружество парични средства. Това обсебване би могло да се изрази в правно
или фактическо разпореждане с получените суми от М. в своя или в чужда полза. „Н. В. К.“
ЕООД обаче не е ангажирало каквото и да било доказателство, от което да е видно кога и
как Г. А. М. се е разпоредил с получените от него суми в брой. Следователно на основание
чл. 154, ал. 1 ГПК въззивният съд намира това твърдение на ЕООД за недоказано и
9
ненастъпило.
Трябва да се изтъкне още, че част от претендираните суми от търговското дружество
се обосновава с фактури, които сочат, че продажби са извършвани – не от М., а от К. и
управителя на ЕООД. Такива са останалите 24 бр. фактури, които не са били подписани от
М. и съотв. са му непротивопоставими). Получената продажна цена по тях обаче не е
постъпвала в държане на Г.М.. Следователно няма как той да е обсебил парите от
продажбите, които не е придобил в държане.
По делото е видно и че част от цената от продажбите, извършени от Г. А. М., са
платени по банков път (фактура № **********/18.01.2017 г. и фактура №
**********/21.03.2017 г.), друга част са платени от куриерското дружество по наложени
платежи (фактура № **********/12.07.2016 г. и фактура № **********/16.08.2016 г.), а
останалите са заплатени от управителя на дружеството с основание „покриване на липси в
касата“. По повод на тези плащания в счетоводството на дружеството не е отразено
задължение, дължимо от Г.М., от клиента или кое да е трето лице, което ги е платило на М.
за ЕООД. Ето защо следва да се приеме, че цените по тези фактури въобще не са били
придобити от М. в държане за търговското дружество.
„Н. В. К.“ ЕООД интерпретира, навеждайки оплаквания в тази насока, че
счетоводните записвания удостоверявали, че дружеството има вземане от М. и задължение
към управителя. Този извод обаче е несъстоятелен. Това е така, защото плащането на чужд
дълг от трето лице – било то управител на дружеството или едноличен собственик на
капитала нему вече не му се дължи нищо (арг. от чл. 73, ал. 1 ЗЗД). Тъй като е удовлетворен,
кредиторът – „Н. В. К.“ ЕООД – не е материално-правно легитимиран, за да взиска отново
(второ) изпълнение от длъжника – Г. А. М.. (Ако е налице вземане срещу М., то негов
кредитор би могъл да бъде само този, който е платил чуждия дълг, и то съгласно
вътрешните им отношение по чл. 60 и сл., чл. 225 и сл., чл. 280 и сл. ЗЗД и т. н.)
Като е отхвърлил така предявеният иск по чл. 203, ал. 2, пр. 1 КТ, във вр. с чл. 45 ЗЗД,
с който „Н. В. К.“ ЕООД иска да бъде осъден Г. А. М. да му заплати сумата от 5100 лв.
(предявена частично от 24 958.38 лв.), която била получена в брой като цени по договори за
продажби в периода от 01.01.2016 г. до 15.02.2018 г., ведно със законна лихва от 20.03.2019
г. върху тази сума, поради неоснователност и недоказаност, първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което трябва да бъде потвърдено (чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК).
При това положение въззивната жалба на „Н. В. К.“ ЕООД се явява неоснователна и следва
да бъде уважена. (На основание чл. 273 ГПК въззивният съд следва да препрати към
подробните мотиви на първоинстанционния съд за отхвърлянето на иска.)
По разноските:
10
При този изход на правния спор право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
има ответника, и то както в първоинстанционното – в размер на 250 лв. за експертиза, така и
във въззивното производство – в размер на 102 лв. за държавна такса и 600 лв. за адвокатски
хонорар; или всичко в общ размер на 952 лв. Направените разноски от ищцовото дружество
следва да останат за негова сметка.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 2 ГПК и чл.
78, ал. 1, ал. 3 ГПК, В. окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 211/31.07.2020 г. по гр. д. № 2121/2019 г. на Г. районен съд в
частта, с която Г. А. М., ЕГН: **********, гр. Р., ул. „А. е.“ № ..., вх. 1, ет. I, ап. 2, е бил
осъден да заплати на „Н. В. К.“ ЕООД, ЕИК: ........., гр. Р., ул. „Т.“ бл. „Ш.“, вх. „В“, ет. IV,
ап. 10, сумата от 5100 лв. – част от обезщетение в общ размер на 27 930 лв. за умишлено
причинена вреда от теглене от банковата сметка на дружеството на парични суми и
неотчитане на разходването им в периода от 12.03.2017 г. до 07.02.2018 г., ведно със
законната лихва от 20.03.2019 г. до окончателното изплащане на присъдената сума, КАТО
НЕПРАВИЛНО и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Н. В. К.“ ЕООД, ЕИК: .........., гр. Р., срещу Г. А. М.,
ЕГН: **********, гр. Р., осъдителен иск за сумата от 5100 лв. – част от обезщетение в общ
размер на 27 930 лв. за умишлено причинена вреда от теглене от банковата сметка на
дружеството на парични суми и неотчитане на разходването им в периода от 12.03.2017 г.
до 07.02.2018 г., ведно със законната лихва от 20.03.2019 г. до окончателното изплащане на
присъдената сума, КАТО НЕДОКАЗАН и НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТМЕНЯ решение № 211/31.07.2020 г. по гр. д. № 2121/2019 г. на Г. районен съд в
частта за разноските, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Н. В. К.“ ЕООД, ЕИК: ........, гр. Р., да заплати на Г. А. М., ЕГН:
**********, гр. Р., сумата от 952 (деветстотин петдесет и два) лева, представляваща
съдебно-деловодни разноски в двете инстанции.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен
съд (чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК) в едномесечен срок (чл. 283 ГПК) от връчването му на страните
при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, посочени в изложение по чл. 284,
ал. 3, т. 1 ГПК, което трябва да бъде (при)подписано от адвокат или юрисконсулт, освен ако
страната притежава юридическа правоспособност, за което следва да представи
11
доказателства (чл. 284, ал. 2 ГПК).
Препис от решението да се връчи на страните (чл. 7, ал. 2 ГПК): : Г. А. М., ЕГН:
**********, гр. Р., ул. „А. е.“ № 6, вх. 1, ет. I, ап. 2, действащ чрез адв. Г. Ч., гр. Р., ул. „А.“
№ ... ет. II; и „Н. В. К.“ ЕООД, ЕИК: ..........., гр. Р., ул. „Т.“ бл. „Ш.“, вх. „В“, ет. IV, ап. 10,
действащо чрез адв. П. П., гр. Р., пл. „О. П.“ № 2, ет. VII, офис 702.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12