Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 06.11.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав,
в
публичното съдебно заседание на двадесет и осми юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА К.
при секретаря Д. Такова, като разгледа т.д. № 5595/2015 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът Б.П.Б. ЕАД
твърди, че по силата на договор за предоставяне на концесия от 08.09.2011 г.
има качеството на концесионер на пристанищен терминал Бургас изток-2,
представляващ част от Пристанище за обществен трансП.с национално значение
Бургас. Поддържа, че в част от отдадената на концесия територия ответникът А. ООД
е изградил /преди сключване на договора за концесия/ и ползва /по време на
действие на концесионния договор/ съоръжение за претоварване на течни
хранителни продукти. За ползването на тази част от пристанищната територия
между страните не бил сключен договор, нито - въпреки отправената покана - ответникът
заплащал наемно възнаграждение съгласно установената от ищеца тарифа. Ето защо
ищецът счита, че е налице неоснователно разместване на блага – за периода на
ползването ответникът се е обогатил, а ищецът – обеднял със стойността на
дължимата наемна цена, която би следвало да бъде заплатена при възмездно
експлоатиране на имота като открита складова площ. Поради това претендира
обезщетение за неоснователното си обедняване, ведно с дължимата върху него
лихва, като предявява частични искове както следва: за сумата от 450 000
лв., представляваща част от общо дължимото обезщетение за ползване без
основание за периода 01.01.2012 г. – 31.08.2015 г., и 50 000 лв.,
представляваща част от общо дължимата лихва за забава за периода от отправяне
на поканата до 31.08.2015 г. съгласно уточнителна молба от 16.10.2015 г. /л.
106, т. І/. Претендира законна лихва и разноски. Възразява за прекомерност на
заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение.
Ответникът А. ООД оспорва исковете при твърдението, че ищецът няма
активната легитимация на обеднял, тъй като не е собственик на имота, нито има
право да го отдава под наем, а единствено да осъществява пристанищна услуга.
Поддържа, че ищецът е знаел за изграденото съоръжение при сключване на
концесионния договор и не се е противопоставил да получи имота в това
състояние. Твърди, че обедняването на ищеца се дължи единствено на неговото
поведение – тъй като не оказва на ответника като собственик на съоръжението
съдействие същото да бъде търговски експлоатирано по начин, по който и двете
страни да извличат облага. Оспорва и размера на иска за обезщетение, като
твърди, че площта, върху която е изградено съоръжението, е по-малка от сочената
от ищеца, както и че стойността на дължимото възнаграждение не следва да се
съотнася към наемната цена за открита складова площ, каквато спиртният терминал
не е. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Безспорно между страните е, че 1/. по силата на концесионен
договор, действащ от 01.01.2012 г., ищецът е придобил концесионно право да управлява пристанищни услуги върху
пристанищен терминал Бургас-изток 2, част от Пристанище за обществен транспорт
с национално значение Бургас; 2/. че по силата на договор за наем от 04.10.1994
г., сключен с Пристанище Бургас ЕООД, ответникът в качеството си на наемател получил държането на имот, представляващ
част от концесионната територия /ПИ с идентификатор 07079.618.1014/ и изградил върху тази част съоръжение за
товарене на течни хранителни продукти /спирт/; 3/. за процесния период 2012 г.
- 2015 г. посоченото съоръжение, ведно с прилежаща към него незастроена
територия, е оградено и се държи от
ответника.
Спорни са следните въпроси: 1/ налице ли е правно основание за
ответника да държи процесното съоръжение /терминал/ върху част от пристанищната
територия; 2/ налице ли е обедняване на ищеца в причинна връзка с
осъществяваната от ответника фактическа власт и налице ли е обогатяване на ответника
от този факт; 3/ ако да – как следва да се определи стойността на дължимото за
изравняване на обедняването обезщетение.
За отговор на спорните въпроси съдът съобрази следното:
Предмет на договора за концесия съгласно чл. 3.1.2 е управление на пристанищни
услуги по обработка на товари и поща, и морско-технически услуги, за които се изисква ползване на пристанищна
територия по смисъла на чл. 116, ал. 3, т. 2 ЗМПВВППРБ /л. 32, т. І/. На
концесионера е предоставено срещу концесионно плащане правото да експлоатира
услугата, като получава приходите от нея /чл. 3.1.1/.
Щом предметът на концесията включва използване на пристанищна територия, то
договорът създава в полза на
концесионера облигационно право да държи имота, като го използва по
предвиденото в договора и в ЗМПВВППРБ предназначение – в случая като предоставя
услуга по обработка на товари, вкл. тяхното „товарене,
разтоварване, подреждане, съхраняване, преопаковка“ /чл. 116,
ал. 2, т. 2 ЗМПВВППРБ/. Поради това неоснователно е възражението на ответника,
че ищецът не е активно легитимиран да претендира обезщетение за своето
обедняване, настъпило в причинна връзка с невъзможността да се ползва земята –
именно ползването на недвижимия имот е част от предоставеното право на
управление на пристанищните услуги.
От своя страна ответникът е имал облигационно право да държи имота,
учредено съгласно договор за наем от 04.10.1994 г., който обаче е прекратен
преди предоставяне на процесната концесия. Следователно, към момента на
фактическото предоставяне на ползването на имота по силата на концесионния
договор, извършено с приемо-предавателен протокол от 4-5 януари 2012 г. /л.
186, т. І/, ответникът не е имал правно
основание да държи процесната част от имота – нито като експлоатира
изградения от него по силата на договора за наем спиртен терминал, нито като
препятства чрез ограждане и застрояване достъпа на ищеца до пристанищната
територия, върху която последният има правото да осъществява пристанищни
услуги. Притежанието на съоръженията от страна на ответника не създава правно
основание да се ползва земята под тях, нито земята около тях, необходима за
тяхното експлоатиране - съгласно чл. 8.2.7. от концесионния договор,
концесионерът е длъжен да не възпрепятства единствено дейността на операторите,
получили право да предоставят морско-технически услуги, за извършването на
които не се изисква ползването на пристанищна територия /л. 50, т. ІІ/, какъвто
не се явява ответникът. Същевременно съоръженията, дори да са трайно прикрепени
към земята, не са изградени при условията на учредено право на строеж, за да
обосноват в полза на ответника правото да ползва тях и прилежащия им терен /напротив, съгласно чл. 1.5. от
договора за наем /л. 77, т. І/, наемателят е следвало да вдигне собствените си
съоръжения, построени по време на договора за наем.
Не може да се приеме също, че липсата на противопоставяне от страна на
ищеца при приемане на имота учредява в полза на ответника право да ползва
оградената територия. С чл. 3.3.7 от концесионния договор е въведена забрана за
концесионера да отдава под наем части от обекта на концесията, свързани с
извършване на пристанищните услуги. Действително, тази забрана е облигационна,
т.е. относителна /не е учредена със Закона за концесиите, който предвижда
възможност и за друга уредба – чл. 39, ал. 2, т. 9 ЗК/ и поради това не е годна
да влияе върху валидността на евентуално сключения в нейно нарушение договор за
наем с трето лице. За да се приеме обаче, че ищецът в нарушение на тази забрана
е сключил с ответника договор за наем за ползване на процесния имот, не е
достатъчно конклудентното му поведение, изразено в липса на противопоставяне – при
наличие на договорно поето задължение за въздържане от пренаемане воля за нарушаването му не може да се
изведе само от конклудентните действия на ищеца. Освен това твърдението за липса на противопоставяне
противоречи на установените по делото факти – действително, при подписване
на приемо-предавателния протокол ищецът е приел имота със съществуващото
съоръжение, но впоследствие неколкократно е отправял до ответника покани за
освобождаване на имота.
Неоснователно е и възражението на ответника, че ищецът следва да търпи
разполагането на съоръженията в част от концесионната територия поради
наличието на задължение сам да осигурява предоставянето на такава услуга.
Задължението за предоставяне на услуга в обществен интерес не включва по необходимост задължението тя да се предоставя чрез вече
изградените, принадлежащи другиму, съоръжения. Напротив, ищецът, комуто е
предоставено правото да получава пряко и в цялост приходите от осъществяваната
от него пристанищна услуга, не може да
бъде задължен да я осъществява чрез трето лице, на което да предоставя част от
приходите. Ето защо ответникът не би могъл да се брани с възражение за
допринасяне от страна на ищеца за обедняването му поради несъгласие за извършване
на съвместна с ответника търговска дейност, нито като изтъква експлоатационната
годност на стопанисваните от него съоръжения /ирелевантно е дали те са годни за
ползване, щом ищецът не желае да предоставя на тази площ подобна услуга или
дори да желае, би я предоставял сам, чрез свои съоръжения/.
Поради изложеното настоящият състав приема, че ответникът ползва процесния имот без да има /противопоставимо на ищеца/
правно основание за това, като държи – независимо от това дали експлоатира
по търговски начин или само съхранява в имота – изградени от него съоръжения за
претоварване на течни товари. В причинна връзка с поведението на ответника
ищецът е в невъзможност да осигурява от свое име и изцяло за своя сметка
/каквото право и задължение има по концесионния договор/ пристанищни услуги –
било то по товарене и складиране на течни продукти, било то по съхранение на
стоки в открит склад.
За осъщественото ползване ответникът не е заплащал възнаграждение,
следователно се е обогатил, спестявайки средства за заплащане на ползването. От
своя страна, ищецът е имал право да предоставя върху същата територия възмездни пристанищни услуги, и като не
е могъл да стори това, е обеднял със стойността на нереализираните приходи
/фактът на сигурното ползване на имота не се оспорва от ответника, който
напротив – твърди, че ищецът е осуетявал реални възможности за търговска
експлоатация/.
Субсидиарният характер на иска по чл. 59 ЗЗД не изключва основателността му
спрямо ползващия, независимо от това, дали концесионерът би могъл да има
претенция срещу концедента за неосигуряване на безпрепятственото ползване на
концесионната територия – тъй като субсидиарността на иска за неоснователно
обогатяване е само по отношение на едно и също лице. Спрямо лицето, ползващо
без основание площта, която концесионерът има право да експлоатира, извличайки
доходи, ищецът няма друг път на защита.
Поради това искът за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване
е доказан по своето основание.
Спорен между страните е и размерът на дължимото обезщетение и начинът на
неговото определяне. За отговор на този въпрос са изслушани съдебно-технически
и съдебно-оценителни експертизи, насочени към установяване характера на
ползваната от ответника площ, а оттук – и стойността на дължимия за ползването
й наем.
От анализа на всички изслушани и приети заключения съдът приема, че
ползваната от ответника част от концесионната територия съставлява открита
площ, върху която ответникът е разположил /преместваеми/ съоръжения. До този
извод съдът достигна, изхождайки от обстоятелството, че видът на площта следва да се определя не според състоянието, в което
ответникът я е привел /застроена/, а според състоянието, което площта би
имала, ако ответникът не осъществяваше неоснователното ползване – защото
стойността на ищцовото обедняване се определя от пропуснатата полза, която
ищецът щеше да реализира, ако ответникът
не беше е разположил своите съоръжения. Следователно ирелевантно е какъв е
характерът на разположените от ответника върху имота съоръжения – достатъчно е
да се установи каква полза би могъл да извлича ищецът от тази заградена от
ответника площ.
Както се сочи в съдебно-техническите експертизи, вкл. на в.л. Р. /л.193, т.
ІІ/, при премахване на цистерните процесният имот би бил открита складова площ.
От заключението на ССчЕ, изготвено от в.л. Р.С., е видно, че размерът на
дължимото обезщетение, изчислен според стойността на спестения от ответника
разход за ползване на имота и неполучения от ищеца приход за същото, надхвърля многократно
заявения в настоящото производство частичен размер от 450 000 лв. –
независимо от това дали ще се изчисли въз основа на стойността за открита площ
или като обем за съхранение на резервоарите, както и каква е конкретната
ползвана от ответника площ /3 733 кв.м. или 3672 кв.м./. Същевременно по
въпроса за пълния размер на дължимото възнаграждение настоящото решение не би
формирало сила на пресъдено нещо, поради което съдът не излага и конкретни
мотиви относно него - искът следва да бъде изцяло уважен в заявения си частичен
размер без оглед възможните различни варианти за изчисление на цялото дължимо
обезщетение. За пълнота обаче следва да се отбележи, че дължимото обезщетение в
неговия пълен размер би съответствал на този вариант на ССчЕ, който третира
имота изцяло като открита складова площ.
По иска по чл. 86 ЗЗД:
Обезщетение по чл. 59 ЗЗД се дължи след покана. Такава е отправена и е
получена от ответника на 27.07.2012 г. /л. 84, т. І/. В поканата е даден
десетдневен срок за плащане, поради което за дължимото към момента на поканата
обезщетение ответникът изпада в забава с изтичане на определения срок за
плащане /т.е. считано от 07.08.2012 г./, а за периода на ползване, осъществен
след след това – с всеки ден на осъществено ползване.
С оглед частичния характер на иска същият следва да бъде изцяло уважен по размер и отхвърлен само за
периода 11.07.2012 г. - 06.08.2012 г.
По разноските:
Ответникът следва да заплати на ищеца разноски в размер на 37 300 лв.
/адвокатско възнаграждение, държавна такса и депозити за вещи лица/.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА А. ООД, ЕИК********,
да заплати на Б.П.Б. ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД по предявени частични искове сумите както
следва: 450 000 лв.,
представляваща част от общо дължимото за периода 01.01.2012 г. – 31.08.2015 г. обезщетение
за ползване без основание на имот с идентификатор № 07079.618.1014, включен в
пристанищната територия, върху която съгласно договор за концесия от 08.09.2011
г. ищецът има право да осъществява пристанищни услуги, и 50 000 лв., представляваща част от общо дължимата лихва за
забава за периода от 07.08.2012 г. до 31.08.2015 г., както и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 37 300 лв. разноски,
като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 86 ЗЗД за
периода 11.07.2012 г. – 06.08.2012 г.
Решението
може да бъде обжалвано
пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: