№ 161
гр. А. 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – А. ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мария М. Караджова
при участието на секретаря Йорданка Д. Алексиева
като разгледа докладваното от Мария М. Караджова Гражданско дело №
20215310102200 по описа за 2021 година
Субективно съединени искове с правно основание чл.108 от ЗС във
връзка с чл.56, ал.1 от ЗС.
Ищецът Л.Т. твърди, че е продал на ответницата М.Г. правото на
собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор
00702.513.32.5.5 по КККР на гр. Асеновград с предназначение жилище,
апартамент, като си е запазил правото да владее и ползва същия. След това
между двамата бил сключен договор за наем, по силата на който той предал
държането на вещта, в която се намирали много негови лични вещи и
обзавеждане, на М.Г., а тя се задължила да му заплаща наем от 100 лева
месечно и правила това за периода от месец април 2008г. до месец юли 2021г.
През 2009г. дал своето съгласие облигационното право на ползване да се
упражнява и от ответницата Д.Г. и п.с. Така за периода от месец януари
2009г. до месец май 2016г. апартаментът е използван от Д.Г. и п.с, а след
раздялата им – само от Д.Г.. През месец юли 2021г. ищецът уведомил
ответника за намерението си да използва недвижимия имот съобразно правата
си, но при проведените разговори това му било отказано. Поради това
изпратил нотариална покана за получаване на свободен достъп и за
осигуряване на необходимите условия за безпрепятствено ползване на
апартамента. С това той прекратил договора за наем, вследствие на което от
1
август 2021г. наемна цена не е заплащана. Въпреки това получил отговор на
поканата, че правото му ползване е погасено по давност. Това не отговаря на
истината, тъй като той е упражнявал това си право като е събирал
гражданските плодове от вещта, държал е в апартамента личните си вещи и
обзавеждане, за които се е съгласил да бъдат стопанисвани от лицата,
обитаващи имота. Ето защо моли да бъде постановено решение, с което да се
признае за установено по отношение на ответниците, че е носител на вещното
право на ползване върху описания недвижим имот и същите да бъдат осъдени
да му предадат фактическата власт върху него. Претендира направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор, с който
ответницата М.Г. оспорва предявените искове. Признава факта, че между нея
и ищецът е сключен договор за покупко-продажба на процесния имот, при
който той е запазил правото си на ползване върху него. Същото обаче е
погасено по давност поради неупражняването му в продължение на 13
години. Твърди, че е получила владението върху вещта още през 2007г. В
жилището е извършен основен и от 2009г. до средата на 2021г. то е ползвано
от Д.Г. и нейното семейство. От 2007г. в този апартамент няма нито една вещ,
която е собствена на ищеца, като същият не е влизал в него повече от 13
години. До месец юли 2021г. той не е имал претенции за ползване на вещта.
Между тях никога не е имало уговорка за заплащане на наем, съответно
договор за наем не е сключен, като такъв не е и прекратен с изпращане на
нотариалната покана. Твърди, че през 2018г. тя срещнала ищеца, който й
заявил, че му дължи 4000 лева, които бил похарчил за нея по време на
връзката им. Тя счела, че претенцията му е основателна, поради което се
задължила да му върне тези пари, но на части, което и направила до месец
юли 2021г. включително. Ето защо моли предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира направените по делото разноски.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено следното:
С нотариален акт №76/2008г. е оформен договор за покупко-продажба,
по силата на който ЛЮБ. ИВ. Т. е продал на М. С. Г. правото на собственост
върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 00702.513.32.5.5 по
КККР на гр. Асеновград с предназначение жилище, апартамент. В него е
включено уговорка, по силата на която ищецът е запазил правото си да владее
и ползва описания недвижим имот до края на живота си. На 30.07.2021г. той
2
изпратил нотариална покана до купувача за предоставяне на свободен достъп
и осигуряване на необходимите условия за безпрепятствено ползване на
апартамента от него. На същата дата тя е връчена на адресата. Последният
изпратил отговор от 10.08.2021г., в който се позовал на погасяване на правото
на ползване поради неупражняването му.
От фактическа страна няма спор, че от момента на сключване на
сделката ищецът не е живял в имота в смисъла на постоянно обитаване на
същия. По съдържание упражняване на вещното право на ползване от
ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото
и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището, а като
всяка форма на фактическо и правно използване на имота като постоянно или
временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на
дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и други.
Ползвателят може да предостави ползването на имота на друго лице под
формата на наем /по аргумент от чл. 60 от ЗС/, както и под формата на заем
за послужване и съответно да упражнява правото си чрез другиго. Именно
това е основният спорен въпрос в настоящия случай – дали ищецът е
упражнявал правото си чрез друго лице.
От показанията на свидетелите б.м., И.М., п.с, З. Г. и В.П. се
установява, че той е закупил апартамента на ул.“В.Л.“ преди около 20 години
и първоначално живял в него, като негови съседи били свидетелите И.М. и
п.с. След това той заживял на съпружески начала с М.Г. в нейното жилище,
което се намира в сградата, в която живее свидетелят В.П.. Това станало най-
късно през 2007г., когато свидетелката З. Г. се запознала със съпруга си и
неговата майка – М.Г.. Тогава тя разбрала от нея, че е закупила жилището, но
прехвърлянето станало през 2008г., тъй като документите за сделката не били
готови. След закупуване на жилището започнал основен ремонт на същото. В
него не останали вещи на Л.. В края на 2008г. или началото на 2009г. в него
заживели на съпружески начала свидетелят п.с и Д.Г.. Пет години по-късно те
се разделили, като в апартамента останала да живее само Д.Г.. Това
продължило до август 2021г., когато тя заминала за чужбина. М.Г. и Л.Т. се
разделили около година и половина преди раздялата между свидетеля С. и
Д.Г.. Между тях имало уговорка М.Г. да му плаща наем, а той да не живее в
апартамента докато те са там. Четири-пет пъти М. е предавала парите на
свидетелката М., а после започнала да ги изпраща с пощенски запис. Преди
три-четири години М.Г. споделила със свидетелката З. Г., че дължи пари на
3
Л.Т., които той бил похарчил по време на съвместното им съжителство.
Тогава тя започнала да му ги връща, но на части. Това знае и свидетелят В.П..
Той си спомня, че Л. живял в тяхната сграда около пет-шест години – от
2008г. до 2013г. След като се разделили с М. се разбрали тя да му дава пари,
които били влагали по време на съвместното им съжителство.
В тежест на ищеца е да установи чрез пълно и пряко доказване
твърденията си, че е упражнявал правото на ползване чрез друго лице, като
още след сключване на договора за покупко-продажба през 2008г. е сключил
договор за наем с М.Г., а през 2009г. дал своето съгласие в апартамента да
живеят п.с и Д.Г.. Такива доказателства не са събрани. Свидетелката б.м. не
сочи, че парите, които е получавала от М.Г., за да ги предаде на Л.Т., са за
наем на жилището. А свидетелите Г. и П. знаят, че със заплащането им са
уредени други финансови отношения между Л.Т. и М.Г., произтичащи от
съвместното им съжителство. Единствено свидетелят С. знае за уговорка за
заплащане на наем, но показанията му не са основани на непосредствени
впечатления за такава договореност. От тях не става ясно кога и как е разбрал
за нея, поради което същите не могат да бъдат кредитирани в тази им част. В
изпратената нотариална покана от ищеца до М.Г. не се споменава нищо
относно сключен договор за наем между тях – в нея не се съдържа изявление
за прекратяването му или друго подобно, което да подкрепи твърденията, че
между тези страни е сключен такъв.
Но дори да се приеме обратното, то според свидетеля С. тази
договореност е постигната между М. и Л. когато те се разделили. Този момент
не е категорично установен, като според свидетеля С. това е станало година и
половина преди раздялата му с Д.Г., а тя е станала пет години след като се
преместили в спорния апартамент, или приблизително в средата на 2011г.
Това обаче противоречи на показанията на свидетеля П. – според него Л.Т. е
живял с М.Г. до 2013г., и на свидетелката М. – според нея п.с и Д. са се
разделили преди около пет години – или през 2017г. (а това означава, че М. и
Л. са прекратили съвместното си съжителство през 2015г.).
Тоест за периода от сключване на сделката до раздялата между М.Г. и
Л.Т. е изтекъл период от пет години, през който ищецът не е доказал, че
упражнявал фактическата власт чрез друго лице, съответно на основание чл.
59, ал.3 от ЗС правото му на ползване е погасено.
4
Съществено за разрешаване на правния спор е още едно обстоятелство.
И в исковата молба се твърди, а и от показанията на свидетеля С. се
установява, че всички уговорки (доколкото се приеме, че такива е имало) са
между ищецът и М.Г.. Безспорно е обаче, че в жилището са живели
първоначално Д.Г. и п.с, а впоследствие – само Д.Г.. В същото време липсват
и твърдения, и доказателства, че между М.Г. и тях двамата са съществували
някакви договорни отношения, по силата на които тя е им е отдала под наем
апартамента или им е предала ползването върху него по силата на договор за
заем за послужване. Действително те са живели в него със знанието и без
противопоставянето както на М.Г., така и на Л.Т.. Това обаче не може да се
приравни на съществуването на договор, за което е необходима изрична
уговорка в този смисъл. Ето защо липсва основание да се приеме, че Л.Т. е
упражнявал правото си на ползване чрез тях. Твърденията на същия касаят
само и единствено наличието на уговорки с М.Г. – с нея е сключил договор за
наем, тя е поискала Д.Г. и п.с да живеят в апартамента и той се е съгласил.
Това означава, че той твърди, че чрез нея е упражнявал правото си на
ползване, но е безспорно, че тя не е упражнявала фактическата власт върху
вещта. Липсват твърдения, че тя е предоставила ползването на Д. и Пламен.
Отделно от всичко това и както се спомена вече тези факти на са и доказани.
Защитата на ограниченото вещно право с ревандикационен иск поставя
безусловното установяване на първо място, че страната ищец е титуляр на
вещното право, чиято защита се търси по делото. В настоящия случай се
установи, че то е съществувало, но е погасено поради неупражняването му в
продължение на пет години на основание чл.59, ал.3 от ЗС.
Необходимо е също така фактическата власт по отношение на вещта,
обект на ограниченото вещно право и неговото съдържанието на ограничено
вещно право, в това по чл. 56 ал.1 ЗС, да се упражнява от лицето-ответник.
От събраните по делото доказателства се установи, че М. Г. никога не е
упражнявала същото, а Д.Г. е напуснала апартамента през месец август 2021г.
И на трето място – необходимо е тази фактическа власт и упражняване
съдържанието на вещното право да е без наличие на правно основание за това.
В случай, че се приеме, че Д.Г. използва вещта по силата на договор за заем за
послужване, то това упражняването на фактическата власт от нея не е без
правно основание. Това е така, тъй като нотариалната покана за осигуряване
5
на достъп и условия за ползване на вещта, е отправена само до М.Г.. Тоест в
случай, че съществува договор за заем за послужване с Д.Г. и се приеме, че тя
все още упражнява фактическата власт върху спорния имот, то същият не е
прекратен.
По изложените съображения предявеният иск по чл. 108 от ЗС във
връзка с чл. 56, ал.1 от ЗС е неоснователен и недоказан и следва да бъде
отхвърлен.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи на ответниците
направените по делото разноски. Тъй като са представени доказателства за
извършени такива само от М. С. Г., то същият следва да й заплати 800 лева,
заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от ЛЮБ. ИВ. Т., ЕГН ********** от
гр. А. ул.“В.Л.“ №21, ет.7, ап.21, за признаване на установено по отношение
на М. С. Г., ЕГН ********** от гр. А. ул.“Е.П.“ №40 и Д. ИВ. Г., ЕГН
********** от гр. А. ул.“В.Л.“ №41, вх.А, ет.1, ап.4, правото му на ползване
върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор 00702.513.32.5.5 по
КККР на гр. А. адрес: гр. А. ул.“В.Л.“ №41, вх.А, ет.1, ап.4, намиращ се на
ет.1 в сграда идентификатор 00702.513.32.5, предназначение на жилищната
сграда – многофамилна, разположена в поземлен имот №00702.513.32,
предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на
обекта: 1, посочена в документа площ: 65 кв.м., прилежащи части: избено
помещение , таванско помещение, 4,75% идеални части от общите части на
сградата, ниво:1, съседни самостоятелни обекти: на същия етаж
00702.513.32.5.4, под обекта: няма, над обекта: 00702.513.32.5.11, стар
идентификатор: няма, както и за предаване на фактическата власт върху него.
ОСЪЖДА ЛЮБ. ИВ. Т., ЕГН ********** от гр. А. ул.“В.Л.“ №21, ет.7,
ап.21, да заплати на М. С. Г., ЕГН ********** от гр. А. ул.“Е.П.“ №40, сумата
от 800 лева (осемстотин лева), направени по производството разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен Съд – Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
6
Съдия при Районен съд – Асеновград: _______________________
7