Р Е Ш Е Н И Е
№ 33
гр. Габрово, 08.04.2021 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на десети март две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛОЗАР РАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИН
КОСЕВ
ДАНИЕЛА ГИШИНА
при
секретаря ЕЛКА СТАНЧЕВА и с
участието на прокурор НАДЕЖДА ЖЕЛЕВА като
разгледа докладваното от съдия Д. Гишина КАД № 33 по описа за 2021
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от
Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1, изр. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и
задържането под стража /ЗИНЗС/.
Производството е образувано по касационна
жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. София срещу Решение
№ 197 от 11.12.2020 година по адм. дело № 249/2020 по описа на Административен
съд – Габрово в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на И.А.Ц. сумата от 400.00
лева, съставляваща причинена му вреда – последица от незаконни действия и
бездействия на администрацията при същата, касаещи условията за пребиваване на
задържаните лица в Следствен арест в гр. Габрово за периода от 29.07.2016-01.12.2016
година, ведно с лихва за забава от 01.12.2016 година, когато е преустановено
увреждащото действие, до момента на изплащане на главницата. Касационният
жалбоподател твърди, че в обжалваната част решението е неправилно поради
нарушение на материалния закон и необосновано, поради което прави искане за
отмяната му в тази част. По
отношение на установеното от съда нарушение, свързано с осигуряването на
постоянен достъп до санитарен възел и
течаща вода, касаторът се позовава на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, като намира, че
Арест Габрово не попада сред изброените в нормата заведения. Касаторът счита,
че в случая е налице произнасяне свръхпетитум или мотиви на съда, които сочат в
тази посока, като този довод е наведен във връзка с позоваването от съда на
Годишен доклад на Омбудсмана като национален превантивен механизъм от 2012
година, прилаган по аналогични дела, вкл. и такива, гледани от настоящия съд,
като касационният жалбоподател счита, че е недопустимо съдът да навежда
доказателства по аналогия, както и това, че се цитират проверки и доклади,
които се отнасят до период, предхождащ претендирания от ищеца. Касационният
жалбоподател сочи, че липсват конкретни изисквания за изграждане на местата за
престой на открито и за наличието на спортни съоръжения в тях. Касаторът
намира, че показанията на разпитания по делото свидетел относно претърпените от
ищеца неимуществени вреди са неконкретни по отношение на вида и календарно
време, което води до порочност на решението; съдът е игнорирал доводите на
представителя на прокуратурата за неоснователност на претенцията; не е
установен фактическият състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Прави се искане за
отмяна на съдебното решение в обжалваната част. Заявява се претенция за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Касационният жалбоподател не се представлява в открито
съдебно заседание. Депозирано е писмено становище от надлежно упълномощен процесуален
представител, в което се развиват доводи по същество и се поддържа искането по
същество /л. 23-26/.
Ответната страна И.А.Ц. се явява лично в открито съдебно заседание, оспорва
жалбата, а по същество се прави искане за оставянето ѝ без уважение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Габрово дава заключение за основателност на жалбата предвид посочените в нея касационни основания.
Касационната жалба е допустима като подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол и от процесуално легитимирано лице – страна в първоинстанционното производство.
Съдът, като прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието с материалния закон на обжалваното решение /чл. 218, ал. 2 от АПК вр. чл. 63, ал. 1 от ЗАНН/, намира касационната жалба за основателна.
В съответствие с нормата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС
Държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под
стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на
нарушения на чл. 3 от закона. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени
и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането,
независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице. Тъй като
имуществената отговорност по ЗИНЗС е обективна, безвиновна, вината не е елемент
от фактическия състав на отговорността. Деликтната отговорност на Държавата не
се презумира от закона, поради което в тежест на ищеца /по аргумент от чл. 154,
ал. 1 от ГПК във връзка чл. 144 АПК/ е да проведе главно и пълно доказване на
осъществено нарушение на чл. 3 от страна на органите по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС. Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на
чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи на главно
доказване от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на обратното доказване,
което също следва да бъде пълно. Тази оборима презумпция се простира и върху
третия елемент на фактическия състав на деликтната отговорност – причинна
връзка между нарушението на чл. 3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. В
съответствие с нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените и задържаните под
стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или
унизително отношение. Ал. 2 на същата норма предвижда, че за нарушение на ал. 1
се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на
достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване,
медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация
без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В процесния случай ищецът в първоинстанционното
производство е основал претенцията си за причинени неимуществени вреди по време
на престоя му в Арест Габрово в периода 29.07.-01.12.2016 година на отсъствие
на санитарен възел и течаща вода в постоянно заключеното помещение, в което
ищецът бил настанен в процесния период, и на отсъствие на условия за двигателна
активност.
Настоящият съдебен състав намира, че ищецът не се е справил
с възложената му доказателствена тежест.
Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Тъй като
Арест Габрово не спада към посочените в цитираната правна норма заведения от
закрит тип и арести в затворите, не съществува задължение за осигуряване на
санитарен възел и течаща вода в спалните помещения. Не е спорно между страните
по делото, като се установява и от събраните по делото доказателства – писмена
справка от Началник на РСИН – Габрово
/л. 20-22 от първоинст. дело/, че в Арест Габрово през процесния период
достъпът до санитарен възел и течаща вода е бил осъществяван извън килиите, като
задържаните са можели да ползват санитарния възел и мивката без ограничение,
разбира се, след подаване на сигнал до лице от надзорно-охранителния състав и
извеждане от килията. Вярно е, че за ползването на санитарен възел и вода
настанените в Ареста лица, в частност и И.Ц., е следвало да подадат сигнал до
НОС посредством звънчева инсталация и монтиран на вратата на всяка килия звънец
или чрез почукване на вратата, но това не означава, че достъпът до санитарен
възел е препятстван. Възприетият ред за ползване на санитарния възел и на
течаща вода от мивката има за цел да осигури реда и сигурността в Ареста, а не
цели лошо и унизително отношение към задържаните лица. В тази връзка настоящият
съдебен състав намира за недоказани твърденията на ищеца за затруднен и забавен
достъп до вода и тоалетна. Твърденията на ищеца в тази насока, както и изобщо в
исковата молба, са общи, без каквато и да било конкретика относно определена
дата, на която достъпът му до санитарен възел и течаща вода да е бил
препятстван или неоснователно затруднен, респ. забавен. Сам ищецът в исковата
молба сочи, че се налагало да изчака, ако има друг ползващ санитарния възел, има
лице, което се приема или предава за конвоиране, провежда се телефонен
разговор, т.е. сочат се обективни обстоятелства, налагащи забавяне достъпа до
санитарен възел и течаща вода, а не действия на служители на ответната страна,
целящи жестоко, нечовешко или
унизително отношение към настанените в ареста лица и в частност към ищеца.
Що се отнася до физическата активност, в чл. 164, ал. 1 от ЗИНЗС е предвидено, че по възможност на всеки лишен от свобода се
осигуряват условия за участие в спортни игри и упражнения по един час на ден
извън времето, определено за престой на открито. В същия смисъл е и
разпоредбата на чл. 151, ал. 5 от ППЗИНЗС, според която освен престоят на открито се осигурява по възможност
физическа или спортна активност. Посочените разпоредби не съдържат абсолютно
задължение на администрацията, респективно абсолютно право на задържаното лице,
а предвиждат допълнителното предоставяне на условия за физическа активност само
при възможност за осигуряването им от страна на администрацията. Местоположението
и разпределението на сградата, в която се помещава Арест Габрово, не предполага
осигуряване на условия за физическа/спортна активност извън възможността за
двигателна активност по време на престоя на открито, който е бил осигуряван
редовно на ищеца. Липсата на условия обаче не би могла да се третира като
нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС предвид обективните обстоятелства и коментираната
по-горе липса на абсолютно задължение за администрацията да осигури такива
условия. С оглед пълнота на изложението следва да се посочи, че по делото не се
установява ищецът да е заявявал желание да му бъдат осигурени условия за
физическа активност, като дори в исковата си молба не посочва какви вреди е
претърпял от твърдяното нарушение.
Настоящият
съдебен състав намира, че в настоящото производство не се установява и намерение у администрацията
на Арест Габрово за унижаване или принизяване на ищеца чрез поставянето му в
неблагоприятни условия.
Настоящият съдебен състав намира, че И.Ц. не
е бил поставен в неблагоприятни условия при престоя си в процесния период в
Арест Габрово, вследствие на което да произтичат подлежащи на обезщетяване
неимуществени вреди. Цялостната преценка на сочените от Ц. условия в Арест
Габрово през процесния период не обосновава извод, че те са сурови, унизителни
и нехуманни, довели до сериозни неудобства и тежки емоционални страдания на
ищеца. Дори и престоят през процесния период в Следствен арест Габрово да е
причинил известен дискомфорт на ищеца, то той не би могъл да се определи като
такъв със значително и интензивно въздействие върху психиката и физическото
здраве на ищеца, за да се приеме, че за него са настъпили подлежащи на
обезщетяване морални вреди. Понесените от Ц. ограничения при пребиваването му в
Ареста, предвид неговата възраст и липсата на данни за влошено здравословно
състояние, не са достигнали онази степен на суровост и унизително третиране, че
да предизвикат сериозни физически и психически последици в личната му сфера,
които да подлежат на обезщетяване. С оглед установените по делото обстоятелства настоящият
съдебен състав намира, че в случая не става въпрос за отнасяне, което да засяга
поне минималната степен на суровост, за да се приеме, че е налице нарушение на
чл. 3 от ЗИНЗС. Понятието справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е
абстрактно, а всякога е свързано с преценката на обективно съществуващи
конкретни обстоятелства, с общественото разбиране за справедливост на даден
етап от развитието на самото общество, а не със субективното усещане за
причинена вреда.
По изложените съображения съдът намира, че в
обжалваната му част решението следва да бъде отменено и искът и в тази му част
да бъде отхвърлен.
Претенцията на ответната страна за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователна по следните съображения:
Липсата на изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за
заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично
отхвърляне на иска/исковете му, не е празнота в правото, която да се запълни по
аналогия на закона чрез прилагането на чл. 78, ал. 3 или ал. 8 от ГПК.
Законодателят е разграничил възнаграждението за един адвокат от разноските по
производството в чл. 143, ал. 1 от АПК, както и в чл. 78, ал. 1 от ГПК.
Стриктното тълкуване на разпоредбата на чл. 286, ал. 2 и 3 от ЗИНЗС води до
извода, че законодателят прави разлика между разноски за производството и
заплатено възнаграждение за един адвокат, респективно юрисконсултско
възнаграждение. Последните, макар и да са разходи по делото, не са разноски по
производството. В ЗИНЗС не е предвидено изрично възстановяването на разхода за
ползваната от ответника адвокатска услуга по делото или заплащане на
юрисконсултско възнаграждение в негова полза, което означава, че при отхвърляне
на иск по ЗИНЗС, в тежест на ищеца остава заплатената от него държавна такса,
като той дължи и заплащане на направените от съда разноски по производството
във връзка с предприетите процесуални действия, но ищецът не дължи
възстановяване на разхода на ответника за адвокатско възнаграждение, ако е бил
защитаван от адвокат или заплащане на юрисконсултско възнаграждение при
осъществено процесуално представителство от юрисконсулт поради липсата на
специална законова уредба в ЗИНЗС, предвиждаща това.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал.
2 от АПК във връзка с чл. 285, ал. 1, изр. 2 от ЗИНЗС, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
Решение № 197 от 11.12.2020 година по
адм. дело № 249/2020 по описа на Административен съд – Габрово в частта, с
която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е осъдена да заплати на И.А.Ц.
сумата от 400.00 лева, съставляваща причинена му вреда – последица от незаконни
действия и бездействия на администрацията при същата, касаещи условията за
пребиваване на задържаните лица в Следствен арест в гр. Габрово за периода от
29.07.2016-01.12.2016 година, ведно с лихва за забава от 01.12.2016 година,
когато е преустановено увреждащото действие, до момента на изплащане на
главницата, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.А.Ц. иск срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ за сумата от 400 лева, съставляваща
обезщетение за причинена му вреда – последица от незаконни действия и
бездействия на администрацията при същата, касаещи условията за пребиваване на
задържаните лица в Следствен арест в гр. Габрово за периода от
29.07.2016-01.12.2016 година.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за касационното производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.