Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. Враца, 24.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ВРАЦА, първи
граждански състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ИНА ГЕНЖОВА
при
секретаря Цветелина Банинска, като
разгледа гр.д. № 5137 по описа на ВРС за
2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба и уточнителна молба вх. № 335/10.01.2019 г.,
депозирани от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК *********,
чрез юрисконсулт Д.А., против И.Р.И., ЕГН **********, с която са предявени
кумулативно обективно съединени установителни искове за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество следните суми: сумата от
1 000,00 лева, представляваща главница по договор за паричен заем №
2993831/13.07.2017 г.; сумата от 147,40 лева, представляваща договорна лихва за
периода от 27.07.2017 г. до 19.04.2018 г.; сумата от 701,20 лева, представляваща
неустойка за неизпълнение на задължение, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 01.06.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед № 1499/04.06.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2406/2018 г. по
описа на РС – гр. Враца, ГО, IX състав.
С влязло в
сила определение № 122/14.01.2019 г. на основание чл. 232 ГПК производството по
делото е частично прекратено, в частта, с която се иска признаване за установено,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 45 лева – разходи за извънсъдебно
събиране на задължения и сумата от 45,20 лева, представляваща лихва за забава
върху главницата за периода от 28.07.2017 г. до 23.05.2018 г., както и е
обезсилена издадената заповед за изпълнение в посочената част.
В исковата и
уточнителна молба вх. № 335/10.01.2019 г. се твърди, че въз основа на Договор
за паричен заем № 2993831 от 13.07.2017 г., сключен между ответника и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, последното дружество в качеството му на заемател
предоставило на И.И. паричен заем в размер на
1 000 лева. Заемополучателят се задължил да върне получената сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва или общо сумата от 1 147,40 лева на 20
седмични вноски, всяка в размер на 57,37 лева. Крайният срок на договора е
настъпил на 19.04.2018 г. Сочи се, че ответникът дължи възнаградителна лихва в
общ размер на 147,40 лева, начислена за периода от 27.07.2017 г. до 19.04.2018
г. Сочи се, че в договора е уговорено още, че в 3-дневен срок от усвояване на
сумата заемополучателят ще предостави на кредитора едно от обезпеченията,
посочени в договора, като при неизпълнение дължи еднократна неустойка – 701,20
лева, която е разсрочена към погасителните вноски.
В исковата
молба се твърди още, че по силата на Приложение № 1 от 01.02.2018 г. към Рамков
договор за прехвърляне на парични вземания от 30.01.2017 г., „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е прехвърлило вземанията си към ответника И. на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. Сочи се, че по депозирано от ищеца заявление е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, която е връчена на длъжника
при условията на 47 ГПК – чрез залепване на уведомления, което обуславя правния
му интерес от водене на настоящото производство.
Иска се
постановяване на решение, с което да бъде признато, че ответникът И.И. дължи на ищцовото дружество
следните суми: сумата от 1 000,00 лева, представляваща главница по договор
за паричен заем № 2993831/13.07.2017 г.; сумата от 147,40 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 27.07.2017 г. до 19.04.2018 г.; сумата от 701,20
лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 01.06.2018 г. до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед № 1499/04.06.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2406/2018
г. по описа на РС – гр. Враца, ГО, IX състав. Претендира се присъждане на
сторените в заповедното и в настоящото производство разноски.
В срока по
чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника И. чрез назначения му
особен представител адв. М.Д., с който предявените искове се оспорват като
неоснователни. Сочи, че не се установява реалното предоставяне на заемната
сума. Клаузите за фиксиран лихвен процент от 35,00% и ГПР от 41,74% са нищожни
поради противоречие с добрите нрави. Ответникът не е получил уведомление за
извършената цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, поради което и цесията не е породила
своето действие. Договорът е изцяло недействителен на основание чл. 22 ЗПК
поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Иска се
постановяване на решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Районен съд - Враца, като прецени доказателствата по
делото и доводите на страните, намира за установено от фактическа страна
следното:
Представен е
рамков договор за продажба и прехвърляне на задължения от 30.01.2017г. между „Изи
Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за контрол на просрочени задължения” ООД и
извадка от Приложение №1 към него, видно от които на ищеца са прехвърлени
вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити, сключени от
прехвърлителя, като в Приложение №1/01.02.2018г. под № 488 е посочено вземането
срещу И.Р.И. по договор 2993831.
Установява
се от договор за паричен заем № 2993831 от 13.07.2017г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и И.Р.И., че на ответника е предоставена сумата от 1000 лева,
която се задължил да върне на 20 вноски за 40 седмици, като в договора са
посочени падежите на всяка от вноските, първата от които дължима на
27.07.2017г., а последната – на 19.04.2018г. Уговорен е годишен лихвен процент
по заема в размер на 35% и годишен процент на разходите в размер на 41,74 %. Общата дължима сума по
кредита била в размер на 1147,40 лева. В чл.3 от договора е удостоверено, че
заемната сума е предадена при неговото подписване. Заемателят се е задължил в
срок от три дни след сключване на договора да представи обезпечение на банката:
две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в
чл.4, ал.1 от договора – да представи служебна бележка от работодател за размер
на трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лева, да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател
или поръчител по друг договор за заем, сключен с ищеца, да няма неплатени
осигурителни вноски за последните две години, да няма задължения към други банкови
и финансови институции, ако има кредитната му история в ЦКР на БНБ за една
година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“ или банкова гаранция за
сумата то 1147,40 лева с валидност 30 след крайния срок на договора. При
непредставяне на обезпечение е уговорено да бъде заплатена неустойка в размер
на 701,20 лева, която да бъде заплащана заедно с погасителните вноски за заема
в размер на 35,06 лева за всяка двуседмична вноска. Представено е предолжение
за сключване на договор за паричен заем от 13.07.2017г., в което заемателят е
поискал сумата от 1250 лева. Към него са приложени Тарифа на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и Ръководство на „Изи Асет Мениджмънт“ АД за ред за предоставяне
на потребителски кредити от ищеца.
Представено
е уведомление за прехвърляне на вземанията по чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената
цесия между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ищеца, както и потвърждение от цедента,
което да послужи пред длъжника, но липсват доказателства същата да е получена
от ответника.
Към молба за
встъпване на трето лице помагач е представен договор за продажба и прехвърляне
на вземанията от 03.05.2019г., съгласно който процесното вземане е прехвърлено
от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД и приложение №1 от същата дата, от което е видно че под №22711
е посочено вземането по договор за кредит № 2993831 на И.Р.И. за главница 1000
лева и договорна лихва в размер на 147,40 лева. Установява се, че цедентът е
упълномощил цесионера да уведоми длъжника, като е съставил и потвърждение за
извършеното прехвърляне на вземането / лист 71-72/.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
Исковете за
установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415
от ГПК са подадени в законоустановения месечен срок и са допустими. За
ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на
вземането му, тъй като заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 2406/2018г.
на РС-Враца е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, като на заявителя
са дадени указания, че може да предяви иск за вземането си в едномесечен срок
от уведомяването, като исковата молба, по която е образувано производството е
постъпила в този срок.
Разпределението
на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен
установителен иск ищецът да докаже възникването на спорното вземане, а
ответникът следва да докаже фактите, които изключват, унищожават или погасяват
това вземане.
Възраженията
на ответника относно редовността на уведомяването за цесията, са неоснователни.
Според изискванията на чл.99, ал.4 от ЗЗД и съобразно приетото с ТР №142-7 от
11.11.1954г. на ОСГК на ВС прехвърлянето на вземане има действие спрямо
длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за станалото
прехвърляне, като съобщаването следва да бъде извършено от цедента /стария
кредитор/. Целта на това разрешение е да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. Трайната
съдебната практика приема, че съобщаването за сключен договор за цесия може да
се извърши с исковата молба, стига към същата да са приложени съответните
документи. В случая към исковата молба са приложени както договорът за цесия и
уведомление до длъжника от името на цедента, така и пълномощно за цесионера да
извърши уведомяването. В този смисъл изискването на чл.99, ал.4 от ЗЗД е
спазено, тъй като в случая не се касае до лично и незаместимо действие, поради
което няма пречка същото да се осъществи от пълномощник, особено ако се вземе в
предвид, че съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само за
противопоставимост /в този смисъл Решение №137 от 2.06.2015г. на ВКС по гр.д.№
5759/2014г., III г.о./.
Предвид
горното възраженията на ответника за ненадлежно уведомяване са неоснователни,
още повече че длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване,
само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на уведомлението,
каквато не е настоящата хипотеза /в този смисъл Определение №987/18.07.2011г.
по гр.д.№867/2011г. на ВКС, IV г.о./.
С оглед
изложеното съдът намира, че договорът за цесия е произвел действие по отношение
на ответника, което обосновава извод за доказаност на активната и пасивната
материална легитимация по предявения иск. Конституиран е като трето лице
помагач на страната на ищеца цесионерът по договор за прехвърляне на вземанията
между ищеца и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.
От
представения договор за паричен заем, сключен на 13.07.2017г. в град Враца между „Изи Асет Мениджмънт“ АД с
ЕИК *********, като заемодател, и И.Р.И.,
ЕГН ********** като заемател, е видно, че на ищеца е
била предоставена сумата от 1000 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от
35%, ГПР в размер на 41,74%, общ размер
на всички плащания от 1147,40 лева, срок
на заема в седмици: 40, на двадесет броя двуседмични погасителни вноски в
размер на 57,37 лева и дати на плащане на всяка една от погасителните вноски – 27.07.2017г.,
10.08.2017г., 24.08.2017.; 07.09.2017г.; 21.09.2017г.; 05.10.2017г.;
19.10.2017г.; 02.11.2017г.; 16.11.2017г.; 30.11.2017г.; 14.12.2017г.;
28.12.2017г.; 11.01.2018г.; 25.01.2018г.; 08.02.2018г.; 22.02.2018г.;
08.03.2018г.; 22.03.2018г.; 05.04.2018г.; 19.04.2018г. В договора е удостоверено, че сумата е
получена изцяло в брой, като същият има силата на разписка за получеване на
сумата.
Относно възраженията за
недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с
разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:
Договорът е сключен на 13.07.2017г.,
поради което и съгласно § 5 от ЗПК приложим е сега действащият ЗПК в сила от
12.05.2010г. Договорът за потребителски паричен кредит е сключен в писмена
форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, съставен е в два
екземпляра, съгласно член 11, ал. 1 от ЦПК, като липсват нарушения на формата,
съгласно специалния ЗПК. Общите условия са неразделна част от договора и всяка
страница е подписана от ответника, като поставените подписи не са оспорени. В
договора в член 2 се съдържат условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя,
периодичността и датите на погасителните вноски и общата сума, която следва да
се изплати. Не са наведени доводи за
извършени плащания от ответника, нито са представени доказателства за
погасяване на задължението чрез плащане.
Не са налице
нарушения и на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК
фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза на
договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един
постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно § 1, т. 5 от ДР
на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран
или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на
усвоения кредит.
В сключения
договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 35% , а при положение, че лихвения
процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от
27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва
липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В
договора са посочени условията за издължаване на кредита от потребителя, ето
защо не е налице основание за
недействителност на договора на посочените основания.
Ответникът е направил възражение за
нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, тъй като същата противоречи на
добрите нрави. Уговорения по договора ГПР е 41,74 %, а фиксираният годишен
лихвен процент е 35 %. Договорът е сключен за 40 седмици, поради което общия
размер на договорната лихва е 147,40 лв. за периода 13.07.2017г. до 19.04.2018
г.
За този период основният лихвен
процент на БНБ е 0 % + 10 пункта /съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994 г. приложимо
към 2009 г./ прави размер на законната лихва към дата на сключване на договора
10 %. Трикратният размер на законната лихва към 13.07.2017г. е 30 %. По
процесния договор ответникът е получил 1000 лева като се е задължил да върне 1147,40
лева. Страните са се съгласили това да стане на 20 двуседмични погасителни
вноски. По принцип няма пречка страните да уговорят договорна лихва в размер
по-голям от законната лихва. За съобразяването дали тази уговорка е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни
по производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014
г. на I т. о. на ВКС. Приема се, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва) -
решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II г. о.. Ето защо съдът
намира, че така уговореният ГЛП в размер на малко повече от 3,5 пъти
противоречи на добрите нрави. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи
на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на страните по
договора. Ето защо искането за
прогласяване на нищожността на възнаградителната лихва следва да бъде уважено.
По отношение на предявения иск за
заплащане на неустойка по договора, настоящият съдебен състав намира, че
предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза
за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора
в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са
предвидели неустойка във фиксиран размер от 1190,05 лв. Така предвиденият
размер е близо 70 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това
задължение има вторичен характер като неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно
от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т.
1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения
на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с повече от 50 % от заетата сума. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още 70 % от предоставената главница.
Предвиденото
за заемателя задължение в чл. 4 от договора за представяне на обезпечение е
трудно изпълнимо. За да предостави обезпечението по т. 1 заемателят следва да
осигури двама поръчители, всеки от които да отговаря на много на брой поставени
от заемодателя изисквания /служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение; нетният размер на осигурителния доход да е над 1000
лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по
друг паричен заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма други задължения към други банкови и финансови
институции и др./. Следва да се посочи, че за заемателя е обективно невъзможно
в предвидения тридневен срок да се снабди с тази информация за всекиго от
поръчителите, за да я предостави на заемодателя. Освен това част от изискуемата
информация представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради
което заемателят следва да ангажира всеки един от поръчителите да се снабди
лично с тази информация, което допълнително препятства възможността да се
изпълни договореното задължение в тридневен срок от сключването на договора.
Втората алтернативно предвидена обезпечителна мярка предвижда внасянето на сума
от заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция. Сумата следва да е в
размер на 1147,40 лв. Видно от данните по договора, същият е сключен за заемна
сума в размер на 1000 лв., която следва да бъде погасена на 20 вноски, като със
всяка от тях се заплаща и договорна лихва. Не може да се очаква от ответника,
че в тридневен срок от сключването на договора той ще разполага със сума, равна
на сбора от заемната сума и договорната лихва за целия период на договора,
която да предостави като банкова гаранция.
Не на
последно място, видно от разпоредбата на ал. 2, още със сключването на
договора, страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с
дължимите месечни вноски – по 35,06 лв. на месец. Съдът намира, че изначално
заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното
задължение, предвидено в чл. 4 от договора, поради което в договора е уговорен
начин за изплащане на дължимата неустойка.
Следователно
уговорената по този начин неустойка за обезщетяване неизпълнението на договорно
задължение излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, създава
условия за неоснователно обогатяване на предоставящия заемната сума и нарушава
принципа за справедливост. Уговорката за неустойка за неизпълнение на едно от
договорните задължения на заемателя, определена в размер близък до размера на
предоставения паричен заем, в случая над половината от заемната сума, е нищожна
поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД
/в този смисъл е константната практика на ВКС – например Решение №
110/21.07.2016 г. по т. д. № 1226/2015 г., ВКС, I т. о., Решение №
193/09.05.2016 г. по т. д. № 2659/2014 г., ВКС, I т. о. и Решение №
219/09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., ВКС, I т. о./. Следва да се посочи
още, че предвиденото задължение на заемателя да заплати необосновано висок
размер на неустойка представлява и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143,
т. 5 ЗЗП, която е нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Съдът следи
служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора, когато тя е
свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /в този смисъл Решение
№ 178/26.02.2015 г. по т. д. № 2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229/
21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., ВКС, ІІ т. о., т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС/. Доколкото
противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при
сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по
чл. 4, ал. 2 от договора. Следва да бъде уважено искането за приемането на неустойката
за нищожна.
По разноските:
Съгласно
т.12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за
дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с
осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй
като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта й относно разноските отпада. На ищецът следва да бъдат
присъдени сторените от него разноски в заповедното производство в размер на 88.78 лева, както
и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да му заплати
направените в настоящото производство разноски. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК
във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ във вр. с чл. 25, ал.1 от Наредба
за заплащането на правната помощ съдът определя юрисконсултско възнаграждение в
полза на заявителя в размер на 100,00 лв., държавна такса от 111.22 лева, 185 лева
депозит за особен представител, или общо 396.22 лева. Неоснователно е искането на
третото лице помагач да му бъдат присъдени сторени разноски за юрисконсултско
възнаграждение с оглед разпоредбата на чл.78, ал.10 ГПК, в която е посочено, че
на третото лице помагач не се присъждат разноски.
Водим от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 , предявен от „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД, ЕИК *********, срещу И.Р.И., ЕГН **********, че И.Р.И. дължи на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД, ЕИК ********* сумата от 1 000,00 лева /хилядя лева/,
представляваща главница по договор за паричен заем № 2993831/13.07.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 01.06.2018 г. до окончателното изплащане на
задължението, за която е издадена Заповед № 1499/04.06.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2406/2018 г. по описа на РС –
гр. Враца, ГО, IX състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Агенция за контрол на
просрочени задължения“ ООД, ЕИК ********* срещу И.Р.И.,
ЕГН **********, за признаване за установено на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че И.Р.И. дължи на „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД сумата от сумата от 147,40 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 27.07.2017 г. до 19.04.2018 г.;
сумата от 701,20 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 от ГПК И.Р.И., ЕГН ********** да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД,
ЕИК *********, сумата от 396.22 лева /триста деветдесет и шест лева и 22 ст./ представляваща разноски по делото,
както и разноски в заповедното производство по ч.гр.д. №2406/2018г. в размер на
88.78 лева /осемдесет и осем лева и 78
ст./.
След влизане
в сила на решението заверен препис от същото да се приложи по ч.гр.д. №2406/2018 г. по описа на ВрРС, девети граждански състав.
Решението е
постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца - „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********.
Решението подлежи
на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Враца в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: