№ 175
гр. Пловдив, 30.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20245001000088 по описа за 2024 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №30/26.05.2023г., постановено по т.д. №12/2022г. по описа
на окръжен съд С., „Д.З.“ АД, с ЕИК ********* е осъдено да заплати на С. А.
Г., с ЕГН **********, от гр. С., на основание чл.432 от КЗ, във връзка с чл.86
от ЗЗД сумата в размер на 40 000лв. по предявения частичен иск от общо 100
000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от
ищеца в резултат на ПТП, настъпило на 17.05.2017г., в гр. С., в близост до
сградата на „Е.Б.“, причинено от С.А.Ч. при управление на микробус „М.С.“ с
рег. №**********, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ в ответното дружество, съгласно Застрахователна полица
№*****************/25.11.2016г., валидна за периода 26.11.2016г. –
25.11.2017г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
30.10.2017г. до окончателното й изплащане.
„Д.З.“ АД, с ЕИК ********* е осъдено да заплати на С. А. Г., с ЕГН
********** направените от него разноски в размер на 395лв. Оставено е без
уважение искането на С. А. Г., с ЕГН **********, релевирано чрез адв. П. К.,
за присъждане на 5лв. от внесения депозит за съдебно-медицинска експертиза
1
и 15лв. държавна такса за депозираната частна жалба.
„Д.З.“ АД, с ЕИК ********* е осъдено да заплати на адв. П. К.
адвокатско възнаграждение в размер на 2 076лв. с ДДС.
„Д.З.“ АД, с ЕИК ********* е осъдено да заплати по сметката на ОС -
С. сумата от 1 600лв. - държавна такса.
С решение №53/24.11.2023г., постановено по реда на чл.247 от ГПК, е
оставено без уважение искането на С. Г., релевирано чрез адв. П. К., за
допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на
Решение №30/26.05.2023г. по т. д. №12/2022г. по описа на съда, поради
непосочването, че искът за законната лихва за забава се отхвърля за периода
25.05.2017г. - 29.10.2017г.
С определение №114/27.09.2023г., постановено по реда на чл.248 от
ГПК, е отхвърлена молбата на С. А. Г., с ЕГН **********, подадена чрез адв.
П. К., с която е направено искане за изменение на Решение №30/26.05.2023г.
по т. д. №12/2022г. по описа на същия съд в частта за разноските, като
допълнително бъдат присъдени още 3 444лв. адвокатско възнаграждение,
изчислено на база на Наредба №1/09.07.2004г. в редакцията й към датата на
приключване на устните състезания - 14.02.2023г.
Срещу решение №30/26.05.2023г. е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – „Д.З.“ АД.
Жалбоподателят счита, че решението е неправилно, поради нарушение на
материалния и процесуалния закон. Оспорена е отговорността на водача,
управлявал застрахованото МПС. Жалбоподателят счита за необоснован
извода на окръжния съд, изграден на база заключението от САТЕ, за вина на
водача на застрахованото МПС, като, според жалбоподателя, заключението от
САТЕ само индикира възможна хипотеза за неспазена дистанция от страна на
водача, които извод на съда не въз основа на пълно и главно доказване.
Твърди се, че съдът не е анализирал поведението на водача в конкретен
аспект на нарушение на правилата за движение по пътищата и изводите в тази
насока почиват на хипотетични предположения. Във въззивната жалба се
съдържа позоваване на съдебната практика, според която водачите нямат
задължение да предполагат неправомерно поведение на останалите участници
в движението и да съобразят поведението си с тези предположения. Позовава
се на разпоредбата на чл.24 ал.1 от ЗДвП. Изразено е несъгласие с изводите на
2
първоинстанционния съд относно своевременно въведеното от ответника
възражение за съпричиняване от страна на пострадалия. Въведено е
оплакване, че в разрез с процесуалния закон, в мотивите на обжалваното
решение не е посочен размерът на дължимото обезщетение, както и степента
на съпричиняване, с която то е намалено. Оспорено е наличието на пряка
причинноследствена връзка между процесното ПТП и твърдените от ищеца
травми, като се твърди, че едва при преглед – 14 дни след инцидента са
установени други травми. Твърди се, че от заключението от СМЕ не се
доказва пряка причинна връзка между сочените от ищеца увреждания и
процесното ПТП, като е изразено предположение, че тези увреждания може
да са в резултат на последващо ПТП. Жалбоподателят счита, че окръжният
съд не е извършил задълбочен анализ на тази експертиза, а се е задоволил да я
кредитира безрезервно и с кратки мотиви е обосновал основателността на
иска. Наведени са подробно доводи, че определеният от съда размер на
обезщетението за неимуществени вреди не съответства на принципите за
справедливост, визирани в чл.52 от ЗЗД и е прекомерен, като е въведено
оплакване, че не е ясен и размерът, който съдът приема за справедлив и
приноса на ищеца за настъпилите вреди и не са отчетени конкретно
съществените обстоятелства. Иска се отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което исковете – главен и акцесорен, да бъдат
отхвърлени.
В постъпилия в срока по чл.263 ал.1 от ГПК отговор от въззиваемата
страна - С. А. Г., се оспорва подадената въззивна жалба. В отговора на
въззивната жалба се съдържа доказателствено искане – за допускане на
гласни доказателства на основанието за допустимост по чл.266 ал.3 от ГПК,
прието за неоснователно от въззивния съд.
Решение №53/24.11.2023г., постановено по реда на чл.247 от ГПК, е
обжалвано от ищеца - С. А. Г., с оплакване за неговата неправилност и искане
за неговата отмяна.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил отговор по тази жалба от
насрещната страна.
Постъпила е и частна жалба от адв. П. К. – пълномощник на ищеца С.
Г., срещу постановеното по реда на чл.248 от ГПК определение
№114/27.09.2023г., с оплакване за неговата неправилност и искане за неговата
3
отмяна.
С постъпилия отговор от „Д.З.“ АД на частната жалба същата се
оспорва изцяло.
Страните претендират сторените по делото разноски, като от
въззиваемата страна се претендират разноски по реда на чл.38 от ЗА.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон.
Въззивните жалби и частната въззивна жалба са допустими, като
депозирани в законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното
от закона съдържание.
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и допустимо
решение.
Същото е постановено по предявен иск с правно основание чл.432 ал.1
от КЗ – за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени вреди.
Ищецът в първоинстанционното производство – С. А. Г., е изложил
фактически твърдения за наличие на предпоставките по чл.432 ал.1 от КЗ, а
именно: На 17.05.2017г., в гр. С., на бул. „Б.“ е пътувал в микробус „М.С.“ с
рег. №**********, управляван от водача С.А.Ч., който нарушавайки
правилата за движение по пътищата, предизвикал ПТП, от което са
причинени травматични увреждания на С. Г.. Позовава се на образувано ДП
№***/2017г. по описа на РУ - гр. С., пр. пр. №****/2017г. по описа на РП - С..
Твърди се, че виновен за настъпилото пътно транспортно произшествие е
водачът С.Ч., а причинените на ищеца телесни увреждания са разкъсно-
контузна рана на ухо, навяхване и разтягане на свързващия апарат на шийния
отдел на гръбначния стълб и счупване на втори шиен прешлен, които са в
пряка причинна връзка с деянието. Веднага след инцидента ищецът е приет по
спешност в МБАЛ „Д-р Б.Ш.“ АД, гр. С., УНГ отделение, където му е
направена рентегография на шийни прешлени, извършено му е хирургично
лечение - шев на разкъсно-контузната рана на лява ушна мида под местна
4
анестезия. На следващия ден ищецът е изписан, но поради болки в областта
на шията и болезнени ограничени движения в тази област, му е извършен
преглед от ортопед - травматолог и му е приложена терапия шанц - яка. При
вторичния преглед на 01.06.2017г. на ищеца е извършена компютърна
аксиална томография /КАТ/ на шиен отдел на гръбначния стълб, от което
изследване са установени данни за фрактура на в. С2 с ход на фрактурата косо
от ляво отпред на дясно назад, през основата на двете дъги на прешлена, с
дислокация на дъгите назад с 2.5 мм, както и остеохондрозни промени на
скенираните дискове, спондилоартрозни и спондилозни промени в шийния
отдел. Твърди се, че поради продължаващи оплаквания за болки в шията и
изтръпване на дясната ръка, на ищеца е извършено МРТ на шиен отдел на
07.06.2017г. и същият е хоспитализиран в „МБАЛ - П.“ АД, Неврохирургично
отделение, където са му направени изследвания и медикаментозна терапия,
като на 12.06.2017г. е изписан. Посочени са факти относно последващи
консултации, изследвания и поставена диагноза. За периода 17.05.2017г. до
12.11.2017г. С. Г. е ползвал отпуск по болест, като в резултат на получените
от процесното ПТП увреждания същият е търпял много болки и страдания, а
възстановяването не е приключило. За дълъг период от време движенията в
областта на шията са ограничени, а ищецът е разчитал е на близките си за
задоволяване на елементарни жизнени потребности в ежедневието, изпитвал е
цялостен дискомфорт, с нарушения на съня, изживял е силен стрес и за дълго
време е бил неработоспособен.
Отговорността на ответника се ангажира на основание наличие на
валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на
автомобилистите с „Д.З.“ АД за автомобила, в който е пътувал ищецът.
Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с което
ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение в размер на
40 000лв., частичен иск от 100 000лв. /след допуснато увеличение на иска/ за
причинените неимуществени вреди, ведно със законните лихви върху
главницата от 25.05.2017г., като е посочено, че това е датата, на която изтича
срокът по чл.429 ал.3, във вр. с чл.430 ал.1 от КЗ.
В представения в срока по чл.367 от ГПК отговор на исковата молба
ответникът „Д.З.“ АД оспорва същата. Възраженията по основателността на
иска за неимуществени вреди, относими към въззивното производство, се
5
поддържат под формата на оплаквания и във въззивната жалба, посочени по-
горе и те касаят вината на водача на застрахованото МПС, пряката причинна
връзка между такова виновно поведение на водача на МПС и настъпилите
вреди, размера на обезщетението за неимуществени вреди и е релевирано
възражение за съпричиняване, изразяващо се в непоставен обезопасителен
колан.
От събраните по делото доказателства се установи следното:
Претенцията е за репариране на вреди при условията, визирани в
чл.432, ал.1 от Кодекса за застраховането, съгласно която увреденото лице,
спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението
пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, при
спазване на изискванията на чл.380. В чл.432, ал. 1 от КЗ е признато право в
полза на увреденото лице, спрямо което застрахованият по разглеждания вид
застраховка е отговорен по правилата на чл.45 и сл. от ЗЗД, да предяви пряк
иск срещу застрахователя за заплащане на дължимото обезщетение. За да се
ангажира отговорността на застрахователя по чл.432, ал.1 от КЗ, е
необходимо към момента на увреждането да съществува валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
„Гражданска отговорност”, между прекия причинител на вредата и
застрахователя. Наред с това, следва да са налице и всички кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител – застрахован, спрямо увредения за
обезщетяване на причинените вреди – а именно: да е причинена вреда, тази
вреда да е причинена виновно, същата да е резултат от противоправно
поведение, наличие на причинна връзка между противоправното поведение и
причинената вреда.
Установено в първоинстанционното производство и неспорно пред
настоящата инстанция е наличието на претърпени от ищеца вреди – разкъсно-
контузна рана на лявата ушна мида, травма на шийния отдел на гръбначния
стълб и фрактура на втори шиен прешлен – съгласно заключението от
съдебномедицинската експертиза, допусната при първоинстанционното
разглеждане на делото.
Първият спорен въпрос, очертан с предметните предели на въззивна
жалба, се свежда до наличие на деликтно поведение от страна на водача на
6
зактрахованото МПС и причинените вреди, респективно – наличие на
причинна връзка между противоправно поведение на водача на
застрахованото МПС и настъпилите при ищеца увреждания.
Относим в тази насока е механизмът на ПТП , установен от допуснатата
при първоинстанционното разглеждане на делото съдебмноавтотехническа
експертиза по следния начин: На 17.05.2017г. малко след 17.35ч. /през
светлата част на денонощието/, в гр. С., се движил със скорост около 47 км/ч.
в посока от кв. „Р.“ към кв. „У.“ микробус „М.С.“ с рег. №**********,
управляван от водача С.А.Ч.. Водачът предприел аварийно спиране с цел
предотвратяване настъпване на ПТП с движещия се пред него автомобил,
спрял внезапно на намиращата се в зоната пешеходна пътека, в резултат на
което возещият се в микробуса ищец, под действието на центробежните и
кинематични сили загубил своята стабилна позиция на седалката, политнал
напред и след ротация на тялото паднал на пода. Не може да се възприеме за
основателно оплакването на жалбоподателя, че изводът на първостепенния
съд за виновно поведение на водача на микробуса не е основан на пълно и
главно доказване, и че описаното поведение на този водач в заключението от
САТЕ само индикира такова виновно поведение. Установено и неспорно по
делото /заключението от САТЕ и гласните доказателства – показанията на
свидетеля С.А.Ч. – водач на въпросния микробус/, че причина за аварийното
спиране на микробуса е внезапно спиране на движещ се пред него автомобил,
което спиране е поради намиращата се в зоната пешеходна пътека. Съгласно
заключението от САТЕ, настъпилото ПТП е безконтакто – не са настъпили
материални щети по двете МПС-та. Но от съществено значение в случая е
отговорът, на въпрос 4-ти, съдържащ се в заключението. Вещото лице е
разяснило механизма на т.н. „аварийно спиране“ от техническа гледна точка.
Процесът на спиране представлява движение на превозното средство при
наличие на отрицателно ускорение, при което неговата скорост намалява.
Аварийното спиране е процес, при който водачът предприема спиране, чрез
задействане на спирачната система с максимално натискане на спирачния
педал. Спирачното закъснение може да се определи чрез следствен
експеримент или да се определи от експерта в зависимост от показанията на
водача за интензивността на спирането. Максималното спирачно закъснение,
което би могло да има МПС, без да остави спирачни следи, е 4.5 – 5м/с2. Ако
се касае за плавно или нормално спиране, спирачното закъснение би било по-
7
малко. Комфортабилно спиране – без залитане на пътниците, е налице при
спирачно закъснение в границите на 1.5-1.8м/с2. В конкретния случай
липсват данни за оставени спирачни следи. При проведена симулация с
професионален инструмент за автомобилни симулации е констатирано, че
водачът на микробуса е задействал спирачната система със спирачно
закъснение 5м/с2 – т.е. – далеч надвишаващо нормално или плавно спиране,
което спирачно закъснение от 5м/с2, е довело до залитане на пътниците. От
заключението от САТЕ се извежда категоричният извод, че аварийното
спиране на микробуса е било рязко такова, а не плавно, което би могло да се
случи при положение че водачът на микробуса го е управлявал на достатъчно
необходима дистанция от движещия се пред него друг автомобил и с
подходящата скорост. Това се извежда и от разясненията на вещото лице,
дадени в съдебно заседание – колкото е по-голяма спирачното закъснение,
толкова по-големи сили въздействат върху пасажерите; колкото по-рязко е
едно натискане на спирачния педал, толкова по-големи центробежни сили
влияят на обектите в превозното средство. Независимо че по делото не е
установено на какво разстояние микробусът се е движел спрямо автомобила
пред него /т.2 от заключението/, то описаният механизъм на аварийното
спиране – спирачно закъснение далеч надвишаващо нормално или плавно
спиране, сочи, че при тази обстановка, за да избегне сблъсъка с движещия се
пред микробуса автомобил, водачът на микробуса го е управлявал на
неподходяща дистанция от движещото се пред него МПС. А това категорично
е нарушение на правилата за движение по пътищата, визирани в чл.23 ал.1 от
ЗДвП, съгласно които, водачът на пътно превозно средство е длъжен да се
движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно
средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта
или спре рязко. В случая се касае и за нарушение на правилата за движение
по пътищата, визирани в разпоредбата на чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП, по
смисъла на които, водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните
превозни средства, които управляват, както и да се съобразяват с пътната
обстановка, да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато
възникне опасност за движението. Вярно е, че в случая се е очертала
необходимост от спиране, но нормата не предвижда рязко спиране, а със
спирачно закъснение в необходимите граници - 1.5-1.8м/с2 – т.е. – спиране по
начин, който да не предизвика залитане на пътниците, каквото в случая е
8
настъпило. Това се извежда и от нормата на чл.24 ал.1 от ЗДвП, на която се
позовава жалбоподателят и съгласно която водачът на пътно превозно
средство не трябва да намалява скоростта рязко, освен ако това е необходимо
за предотвратяване на пътнотранспортно произшествие. Правилата за
движение по пътищата, визирани в цитираната разпоредба, не са изолирани
от тези, визирани в чл.23 и чл.20 от ЗДвП, а следва да се спазват съвкупно.
Вярно е, че водачите нямат задължение да предполагат неправомерно
поведение на останалите участници в движението и да съобразят поведението
си с тези предположения, но те са длъжни да спазват вменените им от закона
задължения, като в случая от страна на водача на микробуса, в който е
пътувал ищецът, са нарушени правилата за движение, съдържащи се в
разпоредбите на чл.23 и чл.20 от ЗДвП. На още по-голяма основание това
нарушение се извежда и от факта, че инцидентът /аварийното спиране/ е
настъпил в зоната пешеходна пътека. Жалбоподателят се позовава на
Постановлението за прекратяване на досъдебното производство –
Постановление от 12.05.2020г. на Районна прокуратура – С.. Постановлението
обаче е отменено с определение от 11.06.2020г., постановено по ч.н.д.
№243/2020г. на РС С., с указания за привличане на С.Ч. като обвиняем. Но
дори и Постановление от 12.05.2020г. на Районна прокуратура – С. съдържа
констатация, че микробусът не се е движел зад преднодвижещия се
автомобил на дистанция, „която да бъде съобразена с безопасността на
движението, така че заднодвижещият се автомобил да спре при предприемане
намаляване скоростта на преднодвижещия се“. Всичко казано по категоричен
начин сочи на наличието на деликтно поведение в гражданскоправен аспект
от страна на водача на микробуса – Ч. и изводите на окръжния съд в тази
насока са правилни и обосновани и не са изведени от хипотетични
предположения.
Описаният механизъм на ПТП е относим и към своевременно
въведеното от ответника – настоящ жалбоподател, възражение за
съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставен
обезопасителен колан.
В материалноправната норма - чл.51 ал.2 от ЗЗД е предвидена
възможност за намаляване на обезщетението за вреди от деликт, като
намаляването на обезщетението е обусловено от наличие на причинна връзка
между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. Както е посочено в
9
мотивите към т.7 от ТР №1/23.12.2015г. по тълк.д. №1/2014г. на ОСТК, дали
поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за
увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай.
Съпричиняване е налице, когато освен с поведението на деликвента
увреждането се намира в пряка причинно-следствена връзка и с поведението
на самия увреден. Както се посочи, съгласно заключението от САТЕ,
вследствие на внезапното спиране на микробуса, возещият се в микробуса
ищец, под действието на центробежните и кинематични сили загубва своята
стабилна позиция на седалката, полита напред и след ротация на тялото пада
на пода. Правилно от заключението на САТЕ окръжният съд е извел
категоричният извод, че ищецът е пътувал в микробуса без поставен
обезопасителен колан. Съгласно заключението от САТЕ, всички седалки в
микробуса са оборудвани с обезопасителен колан, като ролята на това
предпазно средство е да задържи тялото на пътуващия към облегалката при
наличие на отрицателно ускорение /каквото в случая е налице/ - при челни
сблъсъци или внезапно спиране. Фактът, че пасажерът С. Г. е загубил
стабилното си положение на седалката и посредством центробежните сили е
полетял към предната част на автомобила, води до извода, че същият е бил
без предпазен колан. Посоченото поведение на пострадалия – непоставяне на
обезопасителен колан, категорично сочи на нарушение правилата за
движение по пътищата, визирани в чл.137в от ЗДвП, вменяващи в задължение
на пътниците в МПС да използват системи за обезопасяване, с които
моторните превозни средства са оборудвани. Именно неизползването на
обезопасителен колан, е онова конкретно действие на пострадалия, което по
безспорен начин обективно е допринесло за настъпване на вредоносния
резултат. Преценката за наличие на съпричиняване се извежда именно с оглед
на това, че уврежданията не биха били причинени, ако пострадалият е
пътувал с ползване на съответната система за обезопасяване.
Основателно е оплакването на жалбоподателя, че уважавайки
предявения частичен иск за обезщетение за неимуществени вреди, окръжният
съд не посочил конкретно размера на обезщетението, който приема за
справедлив, както и степента на приноса на ищеца за настъпилите вреди. При
определяне степента на съпричиняване следва да се съпостави поведението на
деликвента спрямо поведението на пострадалия – на съпоставка подлежи
тежестта на нарушението на деликвента и това на увредения, за да бъде
10
установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за
настъпването на пътното произшествие. Посоченото поведение на
пострадалия, представляващо конкретен принос за настъпване на
увреждането, с което поведение увреждането се намира в пряка причинна
връзка, съпоставимо с деликтното поведение на водача на лекия автомобил –
който е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл.23 и
чл.20 от ЗДвП, е в процентно отношение – 20%, което следва да намери
приложение спрямо общо определения размер на обезщетението за
неимуществени вреди.
Този размер на обезщетението за репариране на претърпените
неимуществени вреди следва да се определи при преценка на редица
конкретни обстоятелства от обективна и субективна страна. С оглед
спецификата на отговорността по чл.45 ЗЗД такива обстоятелства са
характерът на увреждането, последиците, възрастта на увредения,
общественото му положение. При определяне размера на претърпените
неимуществени вреди следва да се има предвид и личният характер на тази
претенция, свързана пряко с изживяванията и личността на този, който понася
вредите. Отчитайки функционалната обусловеност на задължението на
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на
пострадалото лице от съдържанието и размера на деликтното обезщетение,
дължимо от застрахования делинквент по реда на чл.45 от ЗЗД, то и в
хипотезата на упражнено по реда на чл.432 ал.1 от КЗ пряко право е
приложим въведеният с чл.52 от ЗЗД принцип за справедливост.
Справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 от ЗЗД, както това изрично
е прието още в ППВС №4/68г., означава да бъде определен онзи точен
паричен еквивалент не само на болките и страданията, понесени от
конкретното увредено лице, но и на всички онези неудобствата, емоционални,
физически и психически сътресения, които съпътстват същите.
Относими към спора – характера и интензитета на търпените от ищеца
болки и страдания, са показанията на свидетелите Г.а – съпруга на ищеца и Б.
– близка на семейството. Свидетелката Г.а, притежаваща непосредствени
впечатления от състоянието на ищеца, установява, че същият е бил и е със
силно влошено физическо и психично състояние. Непосредствено след
инцидента С. Г. не е могъл да говори и да си движи главата, като целият е бил
в кръв, идваща от дясното ухо, което е било зашито, но със съсиреци кръв. На
следващо място обяснява, че първоначално съпругът й не е могъл да се
съблича и облича сам, както и да се храни и да пие вода, а само със сламка,
11
стоял е скован в едно положение, с много силни болки във врата и затова
лекарите са му изписали твърда яка, която е носил денонощно 8 месеца и от
която са предизвикани рани. Свидетелката Г.а говори за настъпилите
промени при ищеца след инцидента - неспокоен сън и хъркане, високо
кръвно налягане и аритмии, болки, променена походка и изгърбване, както и
невъзможност да продължи работата си. Същият е работел като ел.техник,
след ползван 6-месечен отпуск поради временна нетрудоспособност се е
върнал на работа, но преценявайки че здравословното му състояние не
позволява да работи, е напуснал работа и впоследствие не е сключвал нов
трудов договор. В идентичен смисъл са и показанията на свидетелката Б.,
която е посетила пострадалия непосредствено след инцизента.
Показанията на свидетелката Г.а, преценени и съобразно разпоредбата
на чл.172 от ГПК, се кредитират напълно като непосредствени и убедителни и
преди всичко, като изцяло подкрепящи се от останалите доказателства –
показанията на свидетелката Б., както и от представената медицинска
документация и преди всичко от заключението от съдебномедицинската
експертиза.
Както се посочи, съгласно заключението от съдебномедицинска
експертиза, изготвена от вещо лице неврохирург, уврежданията на ищеца, са
следните: разкъсно-контузна рана на лявата ушна мида, травма на шийния
отдел на гръбначния стълб и фрактура на втори шиен прешлен. Експертът
дава заключение, че разкъсно-контузна рана на лявата ушна мида е
причинило разстройство на здравето, извън случаите по чл.128 е чл.129 от НК
– т.е. – касае се за лека телесна повреда. Травма на шийния отдел на
гръбначния стълб и фрактура на втори шиен прешлен са довели до трайно
затруднение на движенията на шията – ограничаване на флексия, екстенцзия,
както и ротация за продължителен период от време по смисъла на чл.129 от
НК – т.е. – касае се за средна телесна повреда. Разкъсноконтузната рана на
лявата ушна мида е предизвикала силна болезненост по време на причиняване
на травмата и през първите няколко дни. След приложеното лечение и
хирургична обработка на раната болката е персистирала за период от време,
през който период пострадалият е приемал болкоуспокояващи, но не повече
от 10 дни. Пълният възстановителен период е до зарастване на раната и
свалянето на конците – или 2 седмици, при положение че не се установят
усложнения, каквито при ищеца не са настъпили. Към момента на
извършения от вещото лице личен преглед – 03.04.2023г., е установен белег
от раната, обработена хирургично. Травмата на шийния отдел на гръбначния
стълб и счупването на втори шиен прешлен е предизвикала силна болезненост
в зоната на травмата и е довела до значително ограничаване подвижността в
шийния отдел за продължителен период от време. Наложено е лечение с
имобилизационна яка – в продължение на 6 месеца, което е облекчило
страданията, но е ограничило възможността за движение. При травмата на
шийния отдел на гръбначния стълб и фрактурата на втори шиен прешлен
възстановителният период е значително продължителен. Срастването на
счупването е продължителен период, който зависи от възрастта на
пострадалия, спазването на охранителен режим, придружаващи заболявания.
Последиците от тази травма довеждат до ограничаване на движенията –
флексия и ротация, в шийния отдел и възстановяването в пълен обем е
12
ограничено. При извършения личен преглед от вещото лице на 03.04.2023г. –
около 6 години след инцидента, е констатирано ограничаване в ротацията и
флексията.
Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че не е установена
причинната връзка между описаните увреждания и процесното ПТП. Вещото
лице – лекар – неврохирург е констатирало, че получените увреждания са
фиксирани в медицинската документация. Вещото лице е категорично, че
представените документи – първичен преглед от МБАЛ С. и епикризите от
лечебните заведения сочат по несъмнен начин, че уврежданията – разкъсно-
контузна рана на лявата ушна мида и травма на шийния отдел на гръбначния
стълб с фрактура на втори шиен прешлен, доказана на магнитнорезонасна
томография и потвърдена от контролни КАК изследвания се намират в пряка
причинно-следствена връзка с претърпяното ПТП. Тези увреждания са
последица от действието на твърд тъп предмет по механизма на удар или
притискане от такъв от пряко и тангенциално охлузване /какъвто е
механизмът, описан от САТЕ, на изпадане на ищеца от седалката, който, под
действието на центробежните и кинематични сили, загубва своята стабилна
позиция на седалката, полита напред и след ротация на тялото пада на пода/ и
те са получени така, както е отразено в документите. Характерът на
уврежданията травма на шийния отдел на гръбначния стълб с фрактура на
втори шиен прешлен са по тип „камшичен удар“. Генезията на описаните
увреди е в пряка и непосредствена връзка с претърпения инцидент.
Заключението от съдебномедицинската експертиза е компетентно изготвено,
не е оспорено от страните и се кредитира изцяло и от настоящата инстанция.
Вярно е, че, както и самият ищец е посочил, фрактурата на втори шиен
прешлен не е констатирана непосредствено след ПТП. В съдебно заседание
от 26.04.2023г. по повод на въпроса на настоящия жалбоподател /молба –
л.178, докладвана в същото СЗ/- възможно ли е травмата – фрактура на
прешлен, констатирана 14 дни след датата на ПТП, да възникне при
последваща злополука, вещото лице неврохирург е дало разяснения, че
медицинската документация сочи, че още при първоначалното приемане,
пострадалият е имал оплаквания в шийния отдел и фактът, че това увреждане
не е констатирано по съответния начин непосредствено след инцидента е
вследствие несвоевременно назначени медицински изследвания. Носещата
доказателствената тежест страна - ищецът – е установила
причинноследствената връзка между уврежданията и процесното ПТП –
съгласно заключението от СМЕ, уврежданията травма на шийния отдел на
гръбначния стълб с фрактура на втори шиен прешлен са в пряка и
непосредствена връзка с претърпения инцидент. От носещата
доказателствената тежест страна – ответника не е проведено каквото и да е
насрещно доказване за друго претърпяно от ищеца ПТП, а соченото от
жабоподателя за възможност за получаване на травмите от последващо ПТП е
само в сферата на предположенията.
При съобразяване конкретния обем преживени болки и страдания от
ищеца – посочени по-горе и преценени като обективен критерий,
обстоятелството, че се касае за комплексни средни и лека телесни повреди,
фактът, че с оглед медикобиологичния характер на увреждането е било
наложително поставянето на имобилизационна яка за срок от 6 месеца,
13
продължителността на възстановителния процес, следва да се приеме, че
сумата от 60 000лв. е справедлив паричен еквивалент на понесените и
понасяните от С. Г. страдания. При определяне на този размер на
обезщетението се съобразява възрастта на ищеца – на 68 години към момента
на ПТП, прогнозите за пълен оздравителен процес – както се посочи,
съгласно заключението от СМЕ, последиците от тези травми довеждат до
ограничаване на движенията – флексия и ротация, в шийния отдел и
възстановяването в пълен обем е ограничено, като при извършения личен
преглед от вещото лице, около 6 години след инцидента, е констатирано
ограничаване в ротацията и флексията.
В случая определеният цялостен размер на обезщетението от 60 000лв.
/при предявен петитум за 40 000лв., частично от 100 000лв./ не е произнасяне
за повече от претендираното, тъй като определеният цялостен размер на
обезщетението в мотивите на решението, който не е присъден с диспозитива
на решението не се ползва със сила на присъдено нещо. При отчитане
степента на съпричиняване и приспадане на съпричиняването, допуснато от
самия пострадал, което се определи на 20%, размерът на обезщетението за
неимуществени вреди намира цифрова стойност 48 000лв. В случая
петитумът на иска е за сумата от 40 000лв., макар и частично предявена и тази
сума следва да се присъди, както правилно, като краен резултат, е присъдена
от първоинстанционния съд, тъй като е недопустимо да се присъжда повече
от претендираното.
По изложените съображения подадената от „Д.З.“ АД въззивна жалба
срещу решение №30/26.05.2023г. се явява неоснователна и обжалваното
решение, като правилно, като краен резултат, следва да бъде потвърдено.
По подадената от С. А. Г. въззивна жалба срещу решение
№53/24.11.2023г., постановено по реда на чл.247 от ГПК:
Както се посочи с цитираното решение е оставено без уважение
искането на С. Г., релевирано чрез адв. П. К., за допускане на поправка на
очевидна фактическа грешка в диспозитива на Решение №30/26.05.2023г. по
т. д. №12/2022г. по описа на съда, поради непосочването, че искът за
законната лихва за забава се отхвърля за периода 25.05.2017г. - 29.10.2017г.
Така постановеното решение и въззивната жалба срещу същото е във
връзка с акцесорната претенция на ищеца за присъждане на законната лихва
върху обезщетението за неимуществени вреди. Както се посочи, с исковата
молба тази претенция е заявена с начален момент 25.05.2017г.
Първоинстанционният съд правилно е приложил действащата правна уредба.
Същата изрично регламентира, че застрахователното покритие включва и
лихвите по чл.429 ал.2, т.2 от КЗ, тоест застрахователят отговаря за лихвата за
забава, когато застрахованият отговаря за тях пред увреденото лице. В чл.429
ал.3 от КЗ е регламентирано, че лихвите за забава на застрахования по ал.2,
т.2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя
само в рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/, като в
този случай от застрахователя се плащат лихвите за забава, дължими от
застрахования, считано от датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или
на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която от
14
датите е най-ранна. Окръжният съд правилно и съобразно представените по
делото доказателства е констатирал, че най-ранно установената дата по
смисъла на чл.429 ал.3 от КЗ е датата 30.10.2017г. /молба от адв. А.Б. до
„Д.З.“ АД, с вх. дата 30.10.2017г. – л.97/. Мотивите на решението сочат на
възприета неоснователност на искането за присъждане на законната лихва
върху обезщетението за неимуществени вреди за периода 25.05.2017г. -
29.10.2017г., което не е намерило отражение в диспозитива на решение
№30/26.05.2023г. В този смисъл искането за допускане на поправка на
очевидна фактическа грешка в диспозитива на Решение №30/26.05.2023г. по
т. д. №12/2022г. по описа на съда, с изричен диспозитив, че искът за
законната лихва за забава се отхвърля за периода 25.05.2017г. - 29.10.2017г. е
било основателно. Ето защо решение №53/24.11.2023г., постановено по реда
на чл.247 от ГПК, следва да се отмени и да се постанови друго, с което се
отхвърли искът за присъждане на законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди за периода 25.05.2017г. - 29.10.2017г.
По подадената частна жалба срещу определение №114/27.09.2023г.:
Същото е постановено по подадена молба от адв. П.К.. Искането за
изменение на решението в частта за разноските е аргументирано с доводи, че
при определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение при условията
на чл.38 от ЗА следва да се съобрази редакцията на Наредба №1/09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения – ДВ бр.88/2022г.,
както и че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение следва
да се съобрази и броят на проведените съдебни заседания с оглед
разпоредбата на чл.7 ал.9 от Наредбата. За да остави молбата за изменение на
решението в частта за разноските без уважение, окръжният съд се е
аргументирал, че договорът за правна защита и съдействие е сключен на
24.08.2017г. – т.е. – преди изменението на Наредбата с – ДВ бр.88/04.11.2022г.
Позовал се е на материалноправен характер на разпоредбите на Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за
които обратно действие не е предвидено. Така приетото от
първоинстанционния съд е неправилно. Известна е противоречивата практика
по този въпрос, но настоящият състав приема, че при определяне размера на
адвокатското възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА, размерът на
адвокатското възнаграждение следва да бъде определен съобразно Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в
редакцията към момента на приключване на устните състезания –
26.04.2023г., до който момент безплатната правна помощ реално е
предоставена, а именно в редакцията след изменението с ДВ, бр.
88/04.11.2022г. С договора за правна помощ, сключен при една от хипотезите
на чл.38 ал.1 от ЗА, съвпадението на насрещните волеизявления на страните
/адвокат и клиент/ е за безплатно процесуално представителство. Т.е. – цената
по договора /адвокатското възнаграждение/ не е определена. Тази цена обаче
е определяема и тя се дължи от насрещната в исковото производство страна.
Това се извежда и от разпоредбата на ал.2 на чл.38 от ЗА, съгласно която
съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
Наредбата и осъжда другата страна да го заплати. Ето защо при определянето
на адвокатското възнаграждение от съда, същият следва да съобрази именно
редакцията на Наредбата, действаща към момента на приключване на устните
15
състезания. По смисъла на разпоредбата определянето става при
постановяване на решението и следователно при отчитане на релевантната
редакция на Наредбата към момента на даване ход на устните състезания /в
случая - въведена с ДВ бр. 88/04.11.22г. / - към който приключва и
осъществяваната защита пред съответната инстанция. /В този смисъл
Определение №605/28.07.2023г. на ВКС по ч. т. д. №1074/2023г., I т.о.;
Определение №50119/13.06.2023г. на ВКС по т. д. № 1883/2021г. II т. о.;
Определение №2157/14.07.2023г. по ч. гр. д. №2863/2023г., III гр. о.;
Определение №398/12.10.2020г. на ВКС по ч. гр. д. №2938/2020г., III г. о. и
др./
При исковия материален интерес от 40 000лв. минималното
адвокатско възнаграждение съгласно чл.7 ал.2, т.4 от Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е
3 850лв. С обжалваното определение окръжният съд не е обсъдил
аргументите на молителя относно приложението на чл.7 ал.9 от Наредбата,
съгласно която разпоредба, при защита по дело с повече от две съдебни
заседания за всяко следващо заседание се заплаща допълнително по 250лв. В
случая пред окръжния съд са проведени пет съдебни заседания, при което за
всяко следващо второто СЗ се дължат по 250лв. или 750лв. Следователно
адвокатското възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА се явява в размер на
4 600лв., а с ДДС – 5 520лв. Т.е. - освен присъденото с решението адвокатско
възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА в размер на 2 076лв. /с ДДС/, следва да се
присъди допълнително 3 444лв. с ДДС.
По изложените съображения определение №114/27.09.2023г.,
постановено по реда на чл.248 от ГПК, следва да бъде отменено, като се
присъди допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗА в
размер на 3 444лв., с ДДС.
По разноските, сторени във въззивното производство:
От въззиваемата страна се претендират разноски по реда на чл.38 ал.2
от ЗА. Съобразно обжалваемия материален интерес – 40 000лв., минималното
адвокатско възнаграждение съгласно ориентира, регламентиран в чл.7 ал.2,
т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е 3 850лв., а с ДДС – 4 620лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖАВА решение №30/26.05.2023г., постановено по т.д.
№12/2022г. по описа на окръжен съд С., с което „Д.З.“ АД, с ЕИК ********* е
осъдено да заплати на С. А. Г., с ЕГН **********, от гр. С., на основание
чл.432 от КЗ, във връзка с чл.86 от ЗЗД, сумата в размер на 40 000лв. по
предявения частичен иск от общо 100 000лв., представляващи обезщетение за
16
неимуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на
17.05.2017г., в гр. С., в близост до сградата на „Е.Б.“, причинено от С.А.Ч.
при управление на микробус „М.С.“ с рег. №**********, застрахован по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество,
съгласно Застрахователна полица №*****************/25.11.2016г., валидна
за периода 26.11.2016г. – 25.11.2017г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 30.10.2017г. до окончателното й изплащане.
ОТМЕНЯ решение №53/24.11.2023г., постановено по реда на чл.247 от
ГПК, с което е оставено без уважение искането на С. Г., релевирано чрез адв.
П. К., за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в
диспозитива на Решение №30/26.05.2023г. по т. д. №12/2022г. по описа на
съда, поради непосочването, че искът за законната лихва за забава се
отхвърля за периода 25.05.2017г. - 29.10.2017г., вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. А. Г., с ЕГН ********** срещу „Д.З.“
АД, с ЕИК ********* иск за присъждане на законната лихва върху
обезщетението за неимуществени вреди от 40 000лв. за периода 25.05.2017г. -
29.10.2017г.
ОТМЕНЯ определение №114/27.09.2023г., постановено по реда на
чл.248 от ГПК, с което е отхвърлена молбата на С. А. Г., с ЕГН **********,
подадена чрез адв. П. К., с която е направено искане за изменение на Решение
№30/26.05.2023г. по т. д. №12/2022г. по описа на същия съд в частта за
разноските, като допълнително бъдат присъдени още 3 444лв. адвокатско
възнаграждение, изчислено на база на Наредба №1/09.07.2004г. в редакцията
й към датата на приключване на устните състезания - 14.02.2023г., вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, с ЕИК ********* да заплати на адв. П. К. – САК
допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 3 444лв. с ДДС за
оказано безплатно процесуално представителство на С. А. Г., с ЕГН
********** в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, с ЕИК ********* да заплати на адв. П. К. – САК
адвокатско възнаграждение в размер на 4 620лв., с ДДС за оказано безплатно
процесуално представителство на С. А. Г., с ЕГН ********** във въззивното
производство.
17
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта, имаща характер на
определение, подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред ВКС – в
едноседмичен срок.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18