Решение по дело №217/2019 на Окръжен съд - Пазарджик

Номер на акта: 189
Дата: 28 май 2019 г. (в сила от 30 юни 2020 г.)
Съдия: Красимир Георгиев Ненчев
Дело: 20195200500217
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 март 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

 

 

Номер: 189 Година  2019г.  Град  Пазарджик, обл. Пазарджишка 

 

 

 

             В   ИМЕТО  НА    НАРОДА

 

 

ОКРЪЖЕН СЪД – ГР. ПАЗАРДЖИК                     ВЪЗЗИВЕН   СЪСТАВ

На 28.05.                                                                         2019 година  

 

В публично( закрито) заседание , в следния състав:

 

 

                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР НЕНЧЕВ

                                                                                ЧЛЕНОВЕ: ВЕНЦИСЛАВ  МАРАТИЛОВ

                                                                                                         БОРИСЛАВ ИЛИЕВ   

                                                                                                 

 

СЕКРЕТАР : ГАЛИНА  МЛАДЕНОВА

ПРОКУРОР: ………………………

като разгледа докладваното от съдията   КРАСИМИР НЕНЧЕВ  в. гр. д. № 217 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и сл.от ГПК – въззивно обжалване.

С Решение № 1407/29. 11. 2018г. на районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 3022/2014г. по описа на съда е изнесен на публична продан недвижимия имот , който е допуснат до делба . Отхвърлени са, като неоснователни претенциите   по сметки на  съделителите   Д.К.М. ,  ЕГН  **********,*** и И.В.М. , ЕГН **********,*** ,против съделителите  А.Т.А.,  ЕГН **********,*** и М.В.В., ЕГН **********,***.

Уважени са претенциите по сметки  на седелителите  А.Т.А.,  ЕГН **********,*** и М.В.В., ЕГН **********,***, против съделителите Д.К.М. ,  ЕГН  **********,*** и И.В.М. , ЕГН **********,*** . Осъдени са съделителите Д.К.М.  и И.В.М. да заплатят в полза на съделителите А.Т.А. и М.В.В.,  сторените разноски  във връзка с претенциите по чл. 346 от ГПК.  

Решението на районния съд се обжалва с въззивна жалба от  съделителите Д.К.М.  и И.В.М.,подадена чрез пълномощника на страните , в частта , в която са отхвърлени претенциите  им  по чл. 346 от ГПК , в частта ,в която са уважени претенциите  по чл. 346 от ГПК на съделителите А.Т.А. и М.В.В., и в частта за разноските по делото .      

Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на решението  в обжалваните части   ,поради нарушение на материалния закон  , необоснованост  и нарушение на съдопроизводствените правила .  Искането е да се   отмени решението на районния съд в обжалваните части  и се постанови ново решение от  въззивната инстанция по  съществото на спора, с което  се уважи подадената въззивна жалба с присъждане на съдебно –деловодни разноски за двете инстанции.  

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК  е постъпил писмен отговор от противната страна по въззивната жалба . В отговора се  оспорва въззивната   жалба. Прави се искане  решението на районния съд ,  като правилно и законосъобразно да се остави в сила в обжалваните части .Прави се искане за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски във въззивното производство. 

В открито съдебно заседание страните,чрез пълномощниците си ,поддържат становищата си.

Пазарджишкият окръжен съд , след като обсъди основанията за неправилност на съдебното решение ,  които са посочени във въззивната жалба , като взе предвид събраните доказателства пред първата инстанция  и  при спазване разпоредбата на чл.  235 от ГПК ,прие за установено следното :

Въззивната жалба е    процесуално допустима .

Жалбата е   подадена от активно легитимирани страни  (   съделители    в производството пред районния съд ). 

Жалбата  е    подадена  в преклузивния двуседмичен срок по чл.259 ал. 1 от ГПК.

В текста на чл. 269 от ГПК са посочени правомощията на въззивния съд при проверка на обжалваното съдебно решение. Посочено е ,че съдът служебно се произнася по валидността на решението .  По допустимостта на решението  в обжалваната му част . По останалите въпроси въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата .

Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания за нищожност на обжалваното съдебно решение или за неговата процесуално недопустимост. Възраженията , които се правят са  свързани с правилността на съдебното решение .

І. По въззивната жалба в частта , в която са  отхвърлени претенциите на съделителите Д.К.М.  и И.В.М.,по чл. 31 ал. 2 от ЗС.   

Въззивната жалба е неоснователна.

В претенцията на съделителите е посочено ,че през последните няколко години само съделителите А.Т.А. и М.В.В. са ползвали процесния недвижим имот за техни жилищни нужди . По своето съдържание претенцията е следната :

-       заплащане на сумата по 1150лв. на всеки един от съделителите, представляваща обезщетение за  ползването на съсобствения недвижим имот за времето от 30. 10. 2015г. ( датата на получаване на поканата по чл. 31 ал. 2 от ЗС)   до датата на предявяване на претенцията по сметки 23. 01. 2018г.;

-       заплащане на сумата по 200лв. на всеки един от съделителите, представляваща изтекли лихви за  забава върху главницата, за времето от 30. 10. 2015г. до 23. 01. 2018г. ;

-       заплащане на сумата по 600лв. на всеки един от съделителите, представляваща  сторени съдебно –деловодни разноски за предявяване на претенцията .

Фактическият състав на чл. 31 ал. 2 от ЗС  е разгледан в ТР № 7/ 02. 11. 2012г. на ОСГК на ВКС,във връзка с   поясняване  съдържанието на  понятието „ лично ползване „, употребено в правната норма .  Той е следният:

-фактическо ползване на общата вещ само от някои от съсобствениците;

-писмено искане на неползващия съсобственик за  ползване на общата вещ;

-искането да е доведено до знанието на  ползващия съсобственик;

-ползващия съсобственик да  не е отстъпил частта , съответстваща на дела на претендиращия съсобственик или   не му е предоставил възможността да ползва общата вещ заедно с него;

По делото не е спорно обстоятелството,че съсобствения имот се ползва само от съделителите А.Т.А. и М.В.В..  Останалите елементи от  фактическия състав на чл. 31 ал. 2 от ЗС обаче не са осъществени . По делото са представени покани от съделителите  Д.К.М.  и И.В.М.  до съделителите А.Т.А. и М.В.В. , изпратени по телепоща на 29. 10. 2015г. и получени на 30. 10. 20125г. В тези покани се съдържа искане на съсобствениците за заплащане на обезщетение в размер на 50 лв. месечно за ползването на тяхната част от съсобствения имот.Няма искане за лично ползване на съсобствения имот от съсобствениците,съобразно техните права. Това е достатъчно основание да се приеме ,че съсобствениците нямат право на обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС,тъй като по делото не е  установено възпрепятстване или ограничаване на ползването от страна на ползващите съсобственици.

Неоснователността на главното искане води до неоснователност и на акцесорните искания  за заплащането на лихви за забава и на съдебно разноски по предявяване на претенцията.

ІІ. По възражението  на съделителите Д.К.М.  и И.В.М. за това ,че вземанията на съделителите А.Т.А. и М.В.В. за извършени подобрения в чужд имот  са погасени по давност.                 

Възражението е неоснователно.

Според утвърдената съдебна практика (  виж  т. VІ. 13.   на Постановление на Пленума на ВС №6  / 27. 12. 1974г. ;  Определение № 18/ 11. 01. 2012г.  по гр. д.№ 1532/2010г. на І-во гр.отд. на ВКС; Определение № 1382/ 28. 12. 2009г.  по гр. д.№ 1388/2009г. на І-во гр.отд. на ВКС; ) погасителната давност за вземане на  добросъвестния или  недобросъвестния владелец започва да тече от  :

-       момента на прекъсване на владението ( хипотезата има предвид случаите на изоставяне на владението или предаване на имота на собственика);

-       превръщане на владението в държане със съгласието на собственика ;

-       смущаване на владението от собственика чрез предявяване на иск за имота  ;

В конкретния казус е налице третата хипотеза. Погасителната давност на вземането  на съсобствениците  за  извършени  подобрения   в чужд имот е започнала да тече от момента на предявяване на иска за делба  ,а това е датата  09. 10. 2014г.Вземането се погасява с общата 5- годишна  погасителна давност  по чл. 110 от ЗЗД.До  посочената дата погасителна давност не е текла ,тъй като вземането не е станало изискуемо ( чл. 114 ал. 1 от ЗЗД).

ІІІ. По възражението  на съделителите Д.К.М.  и И.В.М. за това ,че вземанията на съделителите А.Т.А. и М.В.В. за извършени подобрения в чужд имот  са  неоснователни ,тъй като са извършени без  съответните строителни разрешения .      

Възражението е неоснователно.

В т. ІІ.7  на Постановление на Пленума на ВС №6  / 27. 12. 1974г. по някои въпроси относно подобренията в недвижим имот,  е посочено ,че подлежащите на премахване незаконни   строежи не се заплащат ,освен ако собственика на имота желае да ги запази . В такъв случай при определяне на стойността им се държи сметка за евентуалното им премахване или отнемане в полза на държавата .

Следователно ,  общото правило е,че незаконните строежи не представляват подобрения по смисъла на чл. 72 и чл. 74 от ЗС и не подлежат на заплащане .

В текста на параграф 43  от ДР на ЗУТ е дадено легално определение на понятието „текущ ремонт“. От заключението на приетата по делото СТЕ( основно и допълнително )  и от обясненията на свидетелите   М. П.З.и   Л.С.С.е установено ,че след закупуване на имота през  2004г. съделителите А.Т.А. и М.В.В.  са извършили ремонт на  жилищната сграда. От   заключението на СТЕ съдът прави извода ,че по своята техническа характеристика извършения ремонт  се определя като    „текущ ремонт „ ,тъй като  имат за предмет   подобряване и поддържане в изправност на жилищната сграда, както и  вътрешно преустройство на жилищните помещения, при което някои от помещенията са променили предназначението си, но това не е довело до увеличаване на натоварването в тях.

Текстът на параграф 43 б. „в“ от   ДР на  ЗУТ изисква кумулативното наличие и на двете предпоставки- да не се променя предназначението на помещенията и  натоварванията в тях. В случая е променено предназначението на някои от помещенията ,но не и натоварванията в тях , което определя  ремонта на помещенията ,като „текущ ремонт „. 

От заключението на СТЕ не се установява при извършените ремонтни дейности да е засегната конструкцията на сградата,основни части , съоръжения или инсталации на сградата , премахване или преместване на съществуващи зидове,за да се определи ремонта ,като „основен ремонт „  по смисъла на параграф 42 и 43 от ДР на ЗУТ.   

Според текста на чл. 151  ал. 1 т. 1 от ЗУТ не се изисква разрешение  за строеж за текущ ремонт на сгради ,постройки, съоръжения и  инсталации.     

Ето защо следва да се приеме ,че ремонта , който е извършен на жилищната сграда представлява  „законен строеж“ по смисъла на ЗУТ и за извършените подобрения се дължи на подобрителите  обезщетение по реда на чл. 72 и чл. 74 от ЗС.

По отношение на ремонта ,който е извършен на паянтовата  сграда   от 48 кв.м. в западната част на имота.   

От заключението на СТЕ се установява,че паянтовата сграда  е съборена изцяло и на нейно място е изградена нова второстепенна постройка на допълващо застрояване(  лятна кухня ).

Според текста на чл. 147 ал. 1 т. 1 от ЗУТ за строежи на допълващо застрояване по чл. 44 и чл.46 ал.1 от ЗУТ не се изисква одобряване на инвестиционни проекти за издаване на разрешение за строеж.  

От допълнителното заключение на  СТЕ се установява,че за постройката на допълващо застрояване няма издадено разрешение за строеж, което прави строежа незаконен.

Въззивната инстанция счита,че въпреки незаконността на  строежа съсобствениците дължат обезщетение по реда на чл. 72 и чл. 74 от ЗС по следните съображения :

 1/ По делото няма никакви доказателства за това дали  незаконния строеж подлежи на премахване.Според задължителната практика на ВС на РБ,формирана в т. ІІ.7  на Постановление на Пленума на ВС №6  / 27. 12. 1974г., не се обезщетяват, като подобрения само онези незаконни строежи , които подлежат на премахване.  Няма доказателства по делото за това ,че  строежа не представлява „търпим строеж „ по смисъла на параграф 16 ал. 3 от ПЗР на ЗУТ и подлежи на премахване .Тежестта за доказване е на страната ,която е направила възражението за незаконност на строежа. В случая възражението е останало недоказано .

2/Няма доказателства по делото за това ,че съсобственика на имота  не желае да запази незаконния строеж. Тежестта на доказване отново е на страната , която е направила възражение за незаконност на строежа.                  

ІV. По възражението  на съделителите Д.К.М.  и И.В.М. за това ,че  съделителите А.Т.А. и М.В.В. нямат качеството на „добросъвестни подобрители“ по смисъла на чл. 72 ал. 1 от ЗС.

Възражението е неоснователно.

Според задължителните указания, дадени в т. І.1., т.2. и т.5. на Постановление на Пленума на ВС №6  / 27. 12. 1974г.,по някои въпроси относно подобренията върху недвижим имот ,  както и указанията дадени в ТР № 85/ 02. 12. 1968г. на ОСГК на ВКС, право на обезщетение за извършени подобрения в чужд имот по чл. 72 и чл. 74 от ЗС  има само владелецът, но не  и държателя на имота . При изясняване на въпроса дали подобрителя е владелец  съдилищата са длъжни да изхождат то презумпцията по чл. 69 от ЗС ,като изследват доколко тя не е оборена.   Ако съсобственика не е владелец на частите на останалите съсобственици, отношенията му с тях за извършените подобрения  се уреждат  от правилото на чл.  30 ал.3 от ЗС , правилото на  неоснователното обогатяване или това на воденето на чужда работа без пълномощие.           

От доказателствата по делото следва  безспорния извод за това ,че съсобствениците А.Т.А. и М.В.В. са извършили подобренията в имота в качеството им на  „владелци“ на  частите на останалите съсобственици , а не  като държатели .

От обясненията на разпитаните по делото свидетели се установява ,че  след закупуване на имота през 2004г. единствено съсобствениците А.Т.А. и М.В.В. са владели процесния имот. Владението е било непрекъснато ,  спокойно , необезпокоявано, което води до извода ,че фактическата власт върху имота е осъществявана за себе си , а не за другиго. По никакъв начин не е оборена презумпцията по чл.69 от ЗС. Няма данни по делото подобренията в имота да се извършвани със съгласието на останалите съсобственици,за да се приеме ,че фактическата власт е осъществявана под формата на „държане „ , а не под формата на „владение“.     

От доказателствата по делото съдът прави извода ,че владението е било „добросъвестно“ по смисъла на чл. 72   ал. 1 от ЗС във вр. с чл. 70 от ЗС.

На първо място следва да се отбележи,че според практиката на ВКС( виж Определение № 462/ 24. 09. 2013г.  по гр. д.№ 2264/2013г. на І-во гр.отд. на ВКС;Р. № 359/ 21. 07. 2010г. по гр. д. № 1205/2009г. на ІІ.ро гр. отд. на ВКС;) съдът не е обвързан от правната квалификация на владението , която е дадена в  исковата молба . Формата на владението следва да се определи от съда според доказателствата по делото  и на това основание да се разгледа претенцията за подобрения .

По делото е установено ,че към момента на придобиването на имота през 2004г.  съдеблителите А.Т.А. и М.В.В. не са знаели ,че една от праводателките им ( С.П.М. ) не е била собственик на имота. Това те са узнали  след получаване на препис от исковата молба за делба . Имотът е придобит от съсобствениците на правно основание ,годно да ги направи собственици, а именно договор за покупко- продажба , оформен с нот.акт № 7/27. 12. 2004г.( за правното основание по смисъла на чл. 70  ал.1 от ЗС виж т. ІІІ.9. на Постановление на Пленума на ВС №6  / 27. 12. 1974г.,по някои въпроси относно подобренията върху недвижим имот).  Налице са елементите на чл. 70 ал. 1 от ЗС ,за да се приеме добросъвесттност на владението . Добросъвестността е съществувало към момента на възникване на правното основание. Презумпцията за добросъвестност по чл.70 ал. 32 от ЗДС не е оборена от противната страна .

V. По възражението  на съделителите Д.К.М.  и И.В.М. относно размера на подобренията .

Възражението е частично основателно.

Според разпоредбата на чл.  72 ал. 1 от ЗС за извършените подобрения в чужд имот  добросъвестния подобрител има право на „увеличената стойност на имота“   , в резултат на вложените труд ,средства  и материали .  Увеличението се заплаща  доколкото съществува към деня на постановяване на решението.   Увеличената стойност на имота се определя по пазарната цена на имота . Увеличената стойност на имота може да бъде по-малка или по- голяма от разходите за подобренията(виж   в този смисъл  т. ІІ..6. на Постановление на Пленума на ВС №6  / 27. 12. 1974г.,по някои въпроси относно подобренията върху недвижим имот  и Р. -2348-71-І ГО на ВС ).

От заключението на    СТЕ се установява ,че увеличената стойност на имота е сумата 19 150 лв. Към тази сума следва да се прибави стойността на  насажденията в размер на 3152, 14лв. Общата стойност на увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения е сумата 22 302, 14лв.  1/3  от тази сума ( колкото е размера на дела на съделителите Д.К.М.  и И.В.М.) е сумата 7434лв. Тази сума следва да заплатят съделителите Д.К.М.  и И.В.М..

С обжалваното съдебно решение съдът не е присъдил увеличената стойност на имота, а стойността на извършените подобрения (  стойност на извършените подобрения в имота според СТЕ  36110лв. 1/3   от тази стойност е сумата 12036, 67лв. , колкото е приел в мотивите си районния съд,че се дължи ) .

В мотивите на съдебното решение и в диспозитива съдът е присъдил необходимите разноски за запазването на вещта( чл. 72 ал. 2 от ЗС)  , каквато претенция съделителите А.Т.А. и М.В.В. не са предявили. Претенцията на съделителите е за заплащане стойността  на извършените подобрения в качеството им на добросъвестни владелци ,поради което се определя като такава по чл.   72 ал. 1 от ЗС . При тази претенция се дължи увеличената стойност на имота в резултат на подобренията , а не стойността  на подобренията .Претенция по чл. 72 ал 2 от ЗС за заплащане на необходимите разноски за запазването на вещта съделителите не са предявили.  При тази претенция  се присъжда  стойността на подобренията . Действително ,в молбата по чл. 346 от ГПК пълномощника на съделителите е употребил и понятията „поддържане и съхранение“. Тези понятия са употребени и в писмените бележки на пълномощника на страната по съществото на спора. Това не означава обаче,че са предявени две претенции – по чл. 72 ал.1 и ал.2  от ЗС. В молбата по чл. 346 от ГПК са описани вида и  стойността на извършените подобрения.  Подобренията са наименувани ,като такива „за  възстановяване , ремонт и привеждане в състояние , в което имотът е в момента „. В описаните в молбата подобрения няма   описани необходими разноски за запазването на вещта. Касае се за две различни по своята правна природа претенции .  Едната е за извършени подобрения в чужд имот , а другата е за необходими разноски за запазването на вещта.

На основание чл. 271 ал. 1 от ГПК  ще следва да се отмени обжалваното решение в частта, в която са присъдени в полза на съделителите А.Т.А. и М.В.В.  разходи за подобрения ,представляваща увеличената стойност на имота над размера 7434лв. , както се отхвърли иска в тази му част.

С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция  ще следва да се отмени решението  на районния съд и в частта за разноските по делото .

На основание чл. 355 от ГПК във вр. с чл.  78 ал.1 и ал. 3  от ГПК ще  следва да се осъдят  съделителите А.Т.А. и М.В.В. да заплатят в полза на съделителите Д.К.М.  и И.В.М.,сумата  267 лв. , представляваща част от сторените съдебно – деловодни разноски пред двете инстанции, съобразно отхвърлената част  от  претенцията по чл. 346 от ГПК на съделителите А.Т.А. и М.В.В..

На основание чл. 355 от ГПК във вр. с чл.  78 ал.1 и ал.3  от ГПК ще  следва да се осъдят  съделителите Д.К.М.  и И.В.М. да заплатят в полза на съделителите А.Т.А. и М.В.В. ,сумата 1530 лв. , представляваща част от сторените съдебно – деловодни разноски пред двете инстанции, съобразно уважената  част на претенцията по чл. 346 от ГПК на съделителите А.Т.А. и М.В.В..

Предвид на гореизложеното и на основание чл. 235 от ГПК и чл.  270 ал.1 от ГПК  Пазарджишкия Окръжен съд

 

 

Р   Е   Ш   И :

 

 

ОТМЕНЯВА Решение № 1407/29. 11. 2018г. на районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 3022/2014г. В ЧАСТТА , в която са осъдени съделителите  Д.К.М. ,  ЕГН  **********,*** и И.В.М. , ЕГН **********,*** , да заплатят   в полза на съделителите   А.Т.А.,  ЕГН **********,*** и М.В.В., ЕГН **********,***.,сумата  2487, 61лв. , представляваща припадащата се част от увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения ,вместо което постановява :

ОТХВЪРЛЯ ИСКА  на А.Т.А.,  ЕГН **********,*** и М.В.В., ЕГН **********,***, против Д.К.М. ,  ЕГН  **********,*** и И.В.М. , ЕГН **********,*** , за заплащане на сумата  2487, 61лв. , представляваща припадащата се част от увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения,  като  НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОТМЕНЯВА Решение № 1407/29. 11. 2018г. на районен съд Пазарджик, постановено по гр. д. № 3022/2014г. В ЧАСТТА за разноските по делото,вместо което постановява:

ОСЪЖДА  А.Т.А.,  ЕГН **********,*** и М.В.В., ЕГН **********,***, да заплатят в полза на  Д.К.М. ,  ЕГН  **********,*** и И.В.М. , ЕГН **********,*** , сумата  267 лв. , представляваща част от сторените съдебно – деловодни разноски пред двете инстанции, съобразно отхвърлената част от претенцията по чл. 346 от ГПК на съделителите А.Т.А. и М.В.В..

ОСЪЖДА Д.К.М. ,  ЕГН  **********,*** и И.В.М. , ЕГН **********,*** , да заплатят  в полза на  А.Т.А.,  ЕГН **********,*** и М.В.В., ЕГН **********,***, сумата 1530 лв. , представляваща част от сторените съдебно – деловодни разноски пред двете инстанции, съобразно уважената  част от претенцията по чл. 346 от ГПК на съделителите А.Т.А. и М.В.В..

В останалата обжалвана част  ПОТВЪРЖДАВА решението.

 

 

На основание чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК решението на въззивната инстанция    подлежи на касационно обжалване  в едномесечен срок от съобщението на страните за изготвянето му пред ВКС.  

                                                                                                         

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

                                                                                                          ЧЛЕНОВЕ :