№ 3144
гр. София, 10.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Г.а
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело №
20221100500822 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 02.11.2021г., постановено гр. дело № 29439/2017г. на
СРС, ГО, 38 състав, са уважени предявените от С. А. С. срещу ЗАД “А.Б.” АД
обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 405, ал.1
от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 2
278, 64 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за
застраховка “Каско” на МПС по застрахователна полица № 16-03-
5/091/0000003/ от 31.03.2016г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане и сумата от 173, 78 лева – обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва за периода от 02.08.2016г. до 10.05.2017г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника ЗАД “А.Б.”,
в която са изложени оплаквания за допуснати от съда съществени нарушения
на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните
от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния
закон. Конкретно се поддържа, че съдът не е изложил мотиви в подкрепа на
решаващия си извод, не се е произнесъл по релевираните възражения на
1
ответника, не е анализирал нито едно доказателство по делото, в това число
свидетелските показания и заключението на автотехническата експертиза.
Твърди, че в първоинстанционното производство е навел възражения относно
механизма на увреждане и причинно-следствената връзка между вредите и
процесното ПТП, но в решението липсва произнасяне по същото. По
отношение на събраните гласни доказателствени средства се поддържа, че
същите не са убедителни и не установяват при условията на пълно и главно
доказване обстоятелствата около настъпването на процесния инцидент. При
провеждането на повторния разпит свидетелката е дала противоречиви и
непоследователни показания. Именно поради липсата на ясни и категорични
сведения относно причините за ПТП, както и последващото движение на
автомобила, вещото лице е дало единствено вероятен извод за причинно-
следствената връзка между нанесените вреди върху автомобила и инцидента.
На следващо място, излагат се доводи, че в протокола за ПТП са описани
увреждания единствено в предната част на МПС, поради което счита, че не е
доказано, че претендираните вреди върху лявата, дясната и задната част на
автомобила са причинени именно в резултат на процесното ПТП. Оспорва се
и правилността на изводите на първоинстанционния съд относно приетото за
неоснователно възражение по т.15.2 от Общите условия на ответното
дружество. В посочената клауза изрично е предвидено, че застрахователят не
изплаща обезщетение за щети по МПС, причинени при управлението на
застрахованото МПС от водач, употребил алкохол. По тези съображения е
направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на
друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
Въззиваемата страна С. А. С. оспорва въззивната жалба като
неоснователна и прави искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 405, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на
застрахователно събитие и за присъждане на акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва.
2
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По релевираните във
въззивната жалба доводи за неправилност на същото, настоящият съдебен
състав приема следното:
Безспорно е във въззивното производство, а и от събраните
доказателства по делото се установява, че на 31.03.2016 год. е бил сключен
валиден договор за застраховка „Каско“ на МПС, клауза Стандарт, Стандрат
плюс, Супер - полица No 16-0305/091/0000003, между ищеца С. А. С., от една
страна, като застрахован и ЗАД “А.Б.” АД, от друга страна, като
застраховател, с предмет лек автомобил „Тойота”, с рег. № ****, /които е
собственост на ищеца/, със срок на застрахователно покритие от 12 месеца –
до 01.04.2017г. и застрахователна сума в размер на 3 500 лв., при уговорена
застрахователна премия от 336 лв. и данък върху премията от 6, 72 лв., или
общо 342, 72 лв., платима на четири вноски, всяка от които в размер на 84 лв.
Не се спори между страните, че ищецът е заплатил на ответното дружество
първата вноска от застрахователната премия, поради което договорът е влязъл
в сила. Спазена е формата за деиствителност на договора съгласно чл. 344, ал.
1 и чл. 345, ал. 1 КЗ. Безспорно е също така, че съществувалият между
страните договор за застраховка е включвал и обезщетяване при
настъпването на щети на застрахованата вещ в резултат на пътнотранспортно
произшествие.
Съгласно т. 15.2 от раздел 5 от Общите условия, които обвързват
страните, застрахователят не изплаща обезщетения за щети от МПС,
причинени от водач, употребил алкохол.
За установяване механизма на процесното ПТП са представени писмени
доказателства – протокол за ПТП от 10.02.2016г., съставен от служител на РУ
– Дупница след посещение на място, гласни доказателствени средства чрез
разпит на свидетелите Г.К. и Й.Ч. и заключение на автотехническа експертиза
– основно и допълнително. При съвкупната преценка на тези доказателствени
средства, съдът достигна до следните фактически изводи:
От представения протокол за ПТП от 10.02.2016г., съставен след
посещение на място от служител на РУ – Дупница – свид. Г.К., се установява,
3
че на 10.07.2016г., около 00, 25 часа, в община Сапарева баня на път Трети
клас № 1191 - км. 9+800, водачът на лек автомобил “Тойота”, с рег. № **** –
Й.Ч., самокатастрофирал поради неспазване на достатъчен контрол върху
МПС. Посочено е още, че при проверката е установено, че водачът е
управлявал автомобила след употреба на алкохол, както и видимите щети
върху МПС – изцяло увредена предна част, спукано предно панорамно
стъкло.
Във връзка с посочения инцидент на 10.07.2016г. срещу Й.Ч. е издадено
наказателно постановление № 16-0348-001287 от 19.07.2016г. /влязло в сила –
извод, обоснован с липсата на данни същото да е било предмет на обжалване
в законоустановения срок, считано от връчването му на 15.08.2016г./, с което
е наложено наказание по чл. 185 от ЗДвП – глоба в размер на 20 лева, за
извършено нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, изрязяващо се в управление на
лек автомобил “Тойота” с рег. № **** при неполагане на достатъчен контрол,
вследствие на което губи контрол над МПС и се блъска в страничната
еластична метална ограда. Посочено е още, че пробата за алкохол в
издишания от водача въздух е 0, 25 промила.
По делото е разпитан като свидетел служителят на РУ – Дупница – Г.К.,
чиито показания следва да се кредитират като отразяващи непосредствени
възприятия относно релавантните за спора обстоятелства. От същите се
установява, че свидетелят е посетил произшествието на място, разговарял е с
водача, направил е извод за причините за ПТП, който е отразил в протокола,
както и е описал видимите щети върху автомобила.
От показанията на свидетелката Й.Ч. – водач на увредения автомобил,
се установяват факти и обстоятелства, относими към механизма на
инцидента. Противно на доводите във въззивната жалба нейните показания не
са противоречиви и неубедителни. Напротив, същите кореспондират напълно
с приетото по делото заключение на автотехническата експертиза.
Свидетелката излага, че на 10.07.2016г. е управлявала автомобил “Тойота”,
собственост на С. С., и по пътя от гр. Дупница към гр. Сапарева баня, около
00, 30 часа реализирала пътно-транспортно произшествие. При движение на
ляв завой й се сторило, че излязло животно на пътя, стреснала се, навила
волана рязко в дясна посока и се ударила челно в мантинелата. Колата се
завъртяла няколко пъти и спряла. Свидетелката уточнява, че автомобилът се
4
приплъзнал първо от дясната си страна по мантинелата, завъртял се и се
ударил от лявата страна в същата мантинела, като по този начин се обърнал
обратно на посоката на движение и спрял.
От заключението на основната автотехническа експертиза, което съдът
кредитира като пълно и обосновано, се установява, че всички описани в
протокола за опис от застрахователя вреди върху автомобила, включително
по ляв фар, десен фар, задна броня и др. детайли в дясната, лявата и задна
част, се намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото на
10.07.2016г. произшествие. Към датата на застрахователното събитие
автомобилът е бил в експлоатация 12 години и 11 месеца, а стойността на
уврежданията, определена на база средни пазарни цени, възлиза на 9 639, 20
лева с ДДС. Вещото лице е посочило, че действителната пазарна стойност на
застрахованото МПС към датата на застрахователното събитие е 3 798 лева.
Поради обстоятелството, че стойността, необходима за възстановяване на
автомобила надвърля неговата действителна стойност, е направен извод, че е
налице хипотеза на “тотална щета”. След приспадане на запазените части от
автомобила /27, 2 %/, стойносттта на обезщетението за уврежданията е в
размер на 2 765 лева.
По делото е прието заключение на допълнителна автотехническа
експертиза, което като пълно, обосновано и неоспорено от страните, следва
да се кредитира. От същото се установява, че вследствие на инерционните
сили и моменти възникнали при удара в мантинелата, лекият автомобил се
завъртял по посока на часовниковата стрелка, като извършил едновременно
ротационно и постъпателно движение. Това движение е свързано с
приплъзване на дясната част на лекия автомобил в предпазната еластична
ограда, която е деформируем елемент, ротационно и транслационно движение
напред и повторен удар със задната част. Вещото лице е направило извод, че
от извършената симулация и кинематичен анализ на движението на
превозното средство, ясно се вижда, че всички увреждания по процесния
автомобил могат да бъдат получени по механизма на произшествието,
отразен в представения по делото протокол за ПТП и скицата към него.
Стойността необходима за възстановяване на лекия автомобил, изчислена на
база средни пазарни цени към датата на ПТП е 9 639, 20 лева. При
изслушването му в съдебно заседание експертът е уточнил, че всички изводи
са базирани на събраните по делото гласни доказателствени средства и
5
описаните в протокола за оглед на ищцовото дружество увреждания. При тези
данни е направил симулация за начина, по който автомобилът е осъществил
съприкосновение с мантинелата и е осъществил последващо ротиране. При
извършената симулация е установил с категоричност, че всички описани
увреждания върху процесния автомобил, включително и тези по дясната,
лявата и задната част, са в пряка причинно-следствена връзка с процесното
ПТП. Този механизъм на увреждане може да се получи при движение с около
и над 70 км/ч. Уточнено е още, че при първоначалното съприкосновение на
лекия автомобил с дясната част и удар в мантинелата, самата мантинела се
деформира навътре, при което задната част на мантинелата се удря в цялата
дясна част на МПС. Когато се получи вдлъбнатина в мантинелата,
автомобилът се завърта надясно, като при това завъртане по посока на
часовниковата стрелка отново може да се сблъска с преден ляв калник и
предна лява врата в мантинелата, след което да продължи ротацията навън
към вътрешната част на автомобила.
Противно на доводите на въззивника приетото по делото заключение на
основната и допълнителна автотехническа експертиза не е дало вероятен,
хипотетичен отговор на въпроса относно механизма на произшествието.
Изводите на вещото лице са категорични, а по делото липсват данни за
възможен друг механизъм на причиняване на вредите. Обстоятелството, че в
протокола за ПТП са описани само увреждания в дясната част на превозното
средство не обосноват друг извод. Служители на ответното дружество са
извършили оглед на автомобила и са изготвили опис на щетите един ден след
инцидента – 11.07.2016г. и са посочили множество увреждания, включително
в дясната, лявата и задната част на автомобила. Пътно-транспортното
произшествие е настъпило около 00, 30 часа на 10.07.2016г., а според
показанията на свид. Ч., неопровергани от други доказателства по делото,
автомобилът не е можел да се движи на собствен ход след инцидента, поради
което е репатриран с пътна помощ. По делото липсват данни в периода от
настъпване на пътно-транспортното произшествие до предоставяне на
автомобила за оглед на застрахователя на 11.07.2016г. да е имало друг
инцидент с участието на същия автомобил /който както се посочи не е можел
да се движи на собствен ход/, нито са налице данни или твърдения за
наличието на такива увреждания на дясната, лявата и задната част на
превозното средство при сключване на процесната застраховка. С оглед
6
изложеното се налага еднозначен извод, че всички увреждания върху лек
автомобил “Тойота” са в пряка причинно-следствена връзка с процесното
пътно-транспортно произшествие.
Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна
до следните правни изводи:
Според разпоредбата на чл. 343, ал. 1, чл. 394 и чл. 405, ал. 1 КЗ, с
договора за имуществено застраховане застрахователят се задължава срещу
заплащане на премия да поеме определен риск и при настъпване на
предвидено в договора застрахователно събитие да заплати на застрахования
застрахователно обезщетение за причинените на застрахованото имущество
вреди. Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок, който не
може да бъде по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1-3 или 5 и започва да тече от
деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 106 КЗ.
Предпоставките, които следва да са налице кумулативно, за да бъде
ангажирана отговорността на застрахователя по иск с правно основание чл.
405, ал. 1 КЗ, са: 1. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по
договор за имуществена застраховка; 2. Настъпване на застрахователно
събитие в срока на действие на договора, което се явява покрит от
застраховката риск; 3. Изпълнение на задълженията за уведомяване на
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и представяне на
необходимите документи за неговото установяване. В тежест на ищеца е да
докаже пълно и главно тези предпоставки, както и размера на вредата към
датата на настъпване на застрахователното събитие. В тежест на ответника –
застраховател е да докаже възраженията си за изключен риск, евентуално за
неизпълнение на договорно задължение от застрахования, което е основание
за отказ на застрахователя да заплати обезщетение, респ. да заплати такова в
намален размер.
С договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме
определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на
застрахователно събитие да заплати на застрахования или на трето ползващо
се лице застрахователно обезщетение. Договорът се сключва в писмена
форма като застрахователна полица или друг писмен акт и има следните
задължителни реквизити: данни за страните; предмет на застраховката;
покрития риск; срока на договора, както началото и края на
7
застрахователното покритие; застрахователната сума и застрахователната
премия; дата и място на издаване; подписите на страните.
Предмет на имуществено застраховане може да бъде всяко право, което за
застрахования е оценимо в пари, като сумата, срещу която се застрахова
имуществото не може да надвишава действителната му стойност. За
действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго от същото качество. При настъпване на
застрахователното събитие, застрахователят е длъжен да плати
застрахователното обезщетение в посочения в чл. 405, ал. 1 от КЗ срок.
Обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на
настъпване на събитието.
С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест
за установяване на фактите, съставляващи основание на иска, се носи от
ищеца, който трябва да проведе пълно и главно доказване, като при липсата
на доказателства, установяващи осъществяването на факт извън всякакво
съмнение, съдът в приложение на неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, е длъжен да приеме, че фактът не е осъществен. По
отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността - а именно неосъществяване на дължимо поведение за
престиране на съответната парична сума, е достатъчно твърдението на ищеца,
като ответната страна носи доказателствената тежест да установи
положителния факт, който го изключва - точно изпълнение. Такова обаче
ответникът не твърди, тъй като оспорва изобщо да е породено правото на
ищеца да получи застрахователно обезщетение.
Съгласно 343, ал. 1 от КЗ и чл. 386, ал. 2 от КЗ с договора за
имуществено застраховане застрахователят се задължава срещу заплащане на
премия да поеме определен риск и при настъпване на застрахователно
събитие да плати застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието,
освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена
застрахователна стойност. Застрахователят може да откаже изплащане на
обезщетение, ако са налице основания за освобождаването му от отговорност,
предвидени в закона или уговорени в застрахователния договор в границите
на признатата с чл. 9 от ЗЗД свобода на договаряне.
8
От събраните по делото доказателства се установи, че по валидно
сключения договор за имуществено застраховане е настъпило покрито от
договора събитие и съответно застрахователят – ответното дружество е в
риск.
Неоснователни са наведените от ответното дружество
правоизключващи възражения, основани на клаузата на т.15.2 от Общите
условия. Според посочената разпоредба застрахователят не изплаща
обезщетения за щети от МПС, причинени от водач, употребил алкохол. В
посочената норма е уредено потестативното право с едностранно
волеизявление застрахователят да откаже заплащането на уговореното
застрахователно обезщетение. За да бъде този отказ обоснован e необходимо
да се установи, че неизпълнението на уговореното в договора правно
задължение е съществено съобразно интереса на застрахователя, като то да е
в пряка причинно-следствена връзка с настъпване на застрахователното
събитие. Това са кумулативни предпоставки уредени в разпоредбата на чл.
408, ал. 1, т. 3 от КЗ, съгласно която застрахователят може да откаже плащане
на обезщетение ако при неизпълнение на задължение по застрахователния
договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на
застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и
е довело до възникване на застрахователното събитие, т.е. в случай че бе
изпълнено породеното договорно задължение, не би настъпил вредоносният
резултат, респ. той би бил предотвратен или ограничен. В този смисъл е
постановеното решение № 144/21.01.2021г. на ВКС по т. д. № 2365/2019 г., II
т. о., ТК, в което се приема, че за да е основателен отказът на застрахователя
да изплати застрахователно обезщетение за вреди от настъпило
застрахователно събитие, не е достатъчно застрахованият да не е изпълнил
свое задължение по застрахователния договор, което е предвидено в закон
или в самия договор и е значително от гледна точка на интереса на
застрахователя, а наред с това е необходимо настъпването на
застрахователното събитие и/или обема на произлезлите от него вреди да са
последица от неизпълнението на това задължение, т.е. да съществува
причинно-следствена връзка между неизпълнението и застрахователното
събитие. За да се аргументира право на отказ, не е достатъчно да се
констатира простото неизпълнение от застрахования на конкретното
договорно задължение, макар и предвидено в застрахователния договор като
9
значимо за интереса на застрахователя, а следва да се докаже от
застрахователя, че съществува причинна връзка между договорното
неизпълнение и настъпването на застрахователното събитие, респ. че
неизпълнението е увеличило риска от имущественото увреждане или че е
препятствало доказването на вредите, респ. на обстоятелствата, при които е
настъпило събитието. В същия смисъл е и решение № 140/1.08.2018г. на ВКС
по т. д. № 2278/2017г., I т. о., ТК, в което е прието, че за да се аргументира
отказ за плащане на застрахователно обезщетение не е достатъчно да се
констатира простото неизпълнение от страна на застрахования на
горепосоченото договорно задължение, а следва да се установи и причинна
връзка между него и конкретното застрахователно събитие, както и че същото
това нарушение е увеличило риска от настъпване на имущественото
увреждане.
В случая по делото е установено от представеното наказателно
постановление, а и това обстоятелство е изрично признато от ищеца в
съдебно заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 03.12.2019г.,
че водачът на увредения автомобил е управлявал същия след употреба на
алкохол. Конкретното съдържание на алкохола е 0, 25 %, установено чрез
техническо средство, определящо концентрацията на алкохол в кръвта чрез
измерването му в издишания въздух.
Независимо от изложеното следва да се има предвид, че ответното
застрахователно дружество нито твърди, нито установява, че водачът на
автомобила видимо е бил в състояние на алкохолно опиянение и вследствие
именно на това опиянение той е изгубил контрола върху автомобила, удряйки
се в eластичната метална ограда. В процеса на доказване ответникът не е
провел пълно и главно доказване на релевираното от него правоизключващо
възражение, че настъпването на процесното застрахователно събитие
вследствие изгубването на контрол върху управлявания от автомобил е
естествена, присъща, закономерна последица от алкохолното опиянение на
водача /в необходимата причинно-следствена връзка по чл. 408, ал. 1, т. 3 от
КЗ/. Не може по договорен път причинната връзка да бъде презюмирана, като
същата следва да се докаже в процеса, на основание чл. 154 ГПК от
застрахователя. В този смисъл са решение № 102 от 02.10.2012 г. по т. д. №
615/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, и решение № 167 от 07.02.2017 г. по т. д. №
10
1655/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС.
В тази връзка следва да се отчете обстоятелството, че нарушението, за
което на водача Й.Ч. е наложено административно наказание, не е за
управление на моторно-превозно средство с концентрация на алкохол в
кръвта над допустимата /чл. 174, ал. 1 от ЗДвП в приложимата редакция към
датата на извършване на нарушението/, а за нарушение по чл. 20, ал. 1 от
ЗДвП, съгласно който водачите са длъжни да контролират непрекъснато
пътните превозни средства, които управляват. Не се доказва дали ниската
концентрация на алкохол в кръвта на водача, би могла да доведе до дефицити
при управление на МПС. В тази връзка няма как да не се отчете и фактът, че
законодателят не е забранил шофиране след употреба на алкохол, независимо
от концентрацията му в кръвта, а е предвидил определен праг, до който
управление на МПС е допустимо.
С оглед изложеното не е налице основание за освобождаване на
застрахователя от задължението му да изплати застрахователно обезщетение.
При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените
правни доводи настоящата съдебна инстанция достига до правния извод, че
всички юридически факти за пораждане на предявеното спорно материално
право са възникнали в обективната действителност, като остана недоказано
възникването на материалните предпоставки, обуславящи правната
възможност на застрахователя обосновано да откаже заплащане на
дължимото застрахователно събитие - на основание чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ.
По отношение на обема на имуществената отговорност на ответното
дружество:
При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по
действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие. Обезщетението трябва да бъде равно на размера
на вредата към деня на настъпване на застрахователното събитие, като не
може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителната
/при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността,
срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със
същото качество, съответно стойността, необходима за възстановяване на
имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка,
11
строителство, монтаж и други.
Разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното
обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на
настъпване на събитието и целта е да се стигне до пълно репариране на
вредоносните последици, което обстоятелство обуславя наличието на
застрахователния интерес. Следователно, от съществено значение е размерът
на действително причинения вредоносен резултат, като е ирелевантно
обстоятелството дали причинените вреди действително са били отстранени
чрез тяхното отремонтиране. Според споделяната от настоящия състав
константна практика на ВКС /решение № 165 от 24.10.2013г. по т.д. №
469/2012г., ІІ ТО на ВКС, решение № 52/08.07.2010г. по т.д. № 652/2009г. на
ВКС, ТО, решение № 115/09.07.2009г. по т.д. № 627/2008г., ІІ ТО на ВКС/
при съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно
обезщетение съдът следва да определи застрахователното обезщетение по
действителната стойност на вредата към момента на настъпване на
застрахователното събитие – 386, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014г. Обезщетението
също така не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото
имущество, т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
може да се купи друго от същия вид и качество /чл. 400, ал. 1 от КЗ/,
съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото с ново
от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка,
строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 от
КЗ/. Застрахователното обезщетение не може да надвишава действителната
стойност на имуществото към момента на застрахователното събитие, а от
своя страна действителната стойност не може да надвишава пазарната му
стойност.
От приетото в първоинстанционното производство заключение на
автотехническата експертиза е установено, че всички вреди върху процесния
автомобил, са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП, както
и че стойността на уврежданията, определена по средни пазарни цени към
датата на настъпване на събитието, е 9 639, 20 лева, а действителната
/средната пазарна/ стойност на същия към датата на настъпване на събитието
е 3 798 лева. С оглед изложеното е направен извод, че стойността на
12
възстановителните работи надхвърля действителната стойност на лекия
автомобил и е налице хипотеза на „тотална щета“ на превозното средство.
Посочено е още, че стойността на запазените части от техническа гледна
точка е 27, 2 %, като след приспадане на същите от стойността на дължимото
обезщетение /от действителната стойност на автомобила/, дължимото
застрахователно обезщетение възлиза на сумата от 2 765 лева. С оглед
изложеното се налага извод, че в случая е налице тотална щета по смисъла на
чл. 390, ал. 2 от КЗ, тъй като стойността на разходите за необходимия ремонт
надвишава 70 на сто от действителната стойност на автомобила.
По правило в хипотеза на „тотална щета“ от действителна стойност на
автомобила следва да бъде приспадната остатъчната стойност на увреденото
имущество, за да се получи размера на дължимото обезщетение. Вещта има
остатъчна имуществена стойност, която представлява имуществена полза за
ищеца, причинена от вредоносното деяние. Ако тази имуществена полза не
бъде приспадната, би се нарушил основен принцип при обезщетяването на
вреди - обезщетението да доведе до изравняване на имущественото състояние
на увредения, в сравнение с това отпреди увреждането, но не и да го надвиши.
В подобна хипотеза следва да се извърши компенсация между вредите и
ползите, причинени от един вредоносен факт, за да се получи стойността на
дължимото обещетение. Ето защо при тотална щета застрахователят има
право да приспадне тази остатъчна стойност от размера на дължимото
обезщетение. Възможността да се приспада стойността на запазените части се
основава на идеята, че тези запазени части могат да бъдат реализирани на
вторичния пазар и срещу същите да се получи насрещна престация, като по
този начин загубите /неблагоприятното изменение в имуществото на
застрахования/ се компенсират с ползите /придобитата насрещна престация/.
С оглед изложеното предявеният иск с правно основание чл. 405, ал. 1
от КЗ е основателен за пълния претендиран размер от 2 278, 64 лева.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу
правилността на решението в частта му по иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва
върху главното парично вземане, поради което и с оглед липсата на
нарушение на императивни норми на материалния закон - то не може да бъде
отменено в тази част и следва да се потвърди /чл. 272 ГПК/. Предметът на
13
въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив,
по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само
от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни
материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд
изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд
относно изпадането в забава за плащане на главното парично задължение,
началния и крайния период на забавата и размера на вземането. Предвид
изложеното предявената претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е основателна до
размера и за периода, посочен в първоинстанционното решение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски. В
тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от
жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5
ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004
г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в
същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от
10.10.2022г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 800 лева, която сума е
заплатена изцяло в брой от възложителя. Материалният интерес в конкретния
случай възлиза на 2 452, 42 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при
интерес от 1 000 до 5 000 лв. минималното възнаграждение е 300 лв. + 7 % за
горницата над 1 000 лв. То в частност е равно на 401, 67 лв. Въззивният съд
намира, че заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен към действителната
фактическа и правна сложност на делото /въззивното производство се е
развило в 1 съдебно заседание и не са събирани нови доказателства, а
14
конкретният правен спор не е с висока фактическа или правна сложност/, се
явява прекомерен и следва да бъде намален до 450 лв. Ето защо в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 450 лева.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от
ГПК, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20206445 от 02.11.2021г., постановено
по гр.д. № 29439/2017г. по описа на СРС, ГО, 38 състав.
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО
“А.Б.” АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр. София, бул. “****
да заплати на С. А. С., ЕГН **********, гр. Дупница, жк ****, на основание
чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 450 /четиристотин и петдесет/ лева
– съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15