РЕШЕНИЕ
Номер 260096 07.04 Година 2022
Град ПЛОВДИВ
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен
съд , Търговско отделение, ХVIII състав
На 15.03.2022 Година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Александър Стойчев
Секретар: Цветелина Бакалова
като разгледа докладваното от Съдията гр. дело номер 203
по описа за 2020 година намери за установено следното:
Иск с правно основание чл. 432 от КЗ.
Предявен е иск от Д.П.А., с ЕГН ********** *** против ЗД
„Евроинс“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, бул.“Христофор Колумб“ № 43, с който се желае да бъде заплатена на ищцата
сумата в размер на 150 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените
от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания поради
обстоятелството, че ** М. И. Т. е починала вследствие на настъпило ПТП на
17.06.2018 г., ведно със законната лихва от датата на уведомяване на
застрахователя 23.07.2018 г. до окончателното изплащане на обезщетението.
Посочва се от ищцата, че на посочената дата е настъпил инцидент с участник
нейната **, която вече е покойна, въз основа на ПТП, като се установява по този
повод, че е налице влязла в сила Присъда № 37 от 10.06.2020 г., постановена по
НОХД № 509/2020 г. по описа на Окръжен
съд - Пловдив, по силата на която е признат за виновен Р.Р.Р.
за това, че на 17.06.2018 г. в ***, управлявайки автобус марка „Ирисбус“, модел „Силиелис“, с рег. № РВ ** МВ, е нарушил разпоредбата на
чл.68, ал.2 от ЗДвП и чл.132, т.3 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил
смъртта на М. И. Т., с което е осъществил състава на престъпление по чл.343
ал.1 б.в от НК. Пострадалата М. Т. е била транспортирана в лечебно заведение,
но поради получените тежки наранявания е починала. В исковата молба се мотивира подробно обстоятелството за
настъпилите неимуществени вреди за дъщерята на починалата. Посочва се
фактическа обстановка на силна връзка между двете, изпълнена с любов,
разбирателство и обстоятелството, че смъртта на майката е интервенирала
по съществено неблагоприятен начин в неимуществената сфера на ищцата. Твърди
се, че към момента на събитието виновният водач е управлявал автобус, който е
имал валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена
с ответното дружество с посочена в исковата молба полица № BG/07/117002624648. Също така А. установява, че е поискала да бъде
заплатено обезщетението за претърпените неимуществени вреди извънсъдебно пряко
от застрахователя и е депозирала молба вх. № 2177/30.01.2019 г. до „ЗД Евроинс“ АД с искане да бъде определено и изплатено
застрахователно обезщетение, но ответното дружество не е репарирало настъпилите
вреди.
Ответникът оспорва всички обстоятелства по исковата
молба, с изключение на факта, че е налице правоотношение между него и процесния автобус по сключена задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ за периода, в който е настъпило
ПТП, както и не оспорва обстоятелството за наличие на влязла в сила присъда по
отношение на водача на автобуса. Счита се, че искът е заведен от ненадлежна
страна. Оспорва се механизмът на ПТП, причинната връзка между него и
неимуществените вреди. Твърди се, че е недоказана особено близка връзка с
починалата, като искът не е основателен поради отсъствието на трайна и дълбока
емоционална връзка между ищцата и починалото лице. Излагат се подробни
съображения във връзка с липсата на настъпили съществени неимуществени вреди за
ищцата. Прави се възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от страна на М. Т., като към момента на инцидента същата е
нарушила ЗДвП. Твърди се, че пострадалата е имала съпътстващи здравословни
проблеми, които са допринесли за настъпване на инцидента, като двигателни
проблеми/проблеми с крайниците, намалени слух/зрение,
ментални проблеми, възрастови психически и/или физически здравословни
отклонения и се твърди съпричиняване в размер на 50 %.
Оспорва се и размерът на претендираното обезщетение,
както и искането за присъждане на лихва от 23.07.2018 г.
Пловдивски Окръжен
Съд, като обсъди обстоятелствата по делото и представените доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност намери за установено следното:
Правното основание на предявената
претенция е чл.432, ал.1 от КЗ. Според посочената новела увреденият, спрямо
който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя. Естествено това е възможно при наличието на преюдициалните
предпоставки на извършен деликт и валидно
правоотношение между причинителя и застрахователя по чл. 429 от КЗ. Това води
до необходимост от изследване предпоставките по чл.45 от ЗЗД. Съгласно
легалното определение на този институт правно релевантните факти, които следва
да бъдат кумулативно изявени са деяние от страна на лицето управлявало МПС за
което е сключена застраховка “ГО”, което в случая е действие и следва да е
противоправно, настъпила вреда в патримониума на
ищеца, причинна връзка между активното поведение на делинквента
и резултата, като това е обединяващия елемент завършващ фактическия състав.
Установява се по
делото, че е налице влязла в сила присъда № 37 от 10.06.2020 г., постановена по
НОХД № 509/2020 г. по описа на Окръжен съд
- Пловдив, по силата на която е признат за виновен Р.Р.Р.
за това, че на 17.06.2018 г. в гр.Пловдив, на **, управлявайки автобус марка „Ирисбус“, модел „Силиелис“, с рег. № РВ**МВ, е нарушил разпоредбата на
чл.68, ал.2 от ЗДвП и чл.132, т.3 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил
смъртта на М. И. Т., с което е осъществил състава на престъпление по чл.343
ал.1 б.в от НК.
Чл. 300 от ГПК определя, че влязлата в сила присъда на
наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието,
неговата противоправност и виновността на дееца.
Ето защо съвкупния анализ на събраните по делото
доказателства, преценени в светлината на постановената присъда на наказателния
съд несъмнено води на извод за наличието на фактическия състав по чл.45 от ЗЗД.
Очевидно е налице виновно причинена вреда от страна на делинквента
в неимуществената сфера на ищеца, като съществува и причинна връзка между активното
поведение на Р., което е и противоправно, и
настъпилия вредоносен резултат- смъртта на пострадалата. /чл.300 от ГПК/ В тази посока са и констатациите на вещите лица по
назначената единична и тройна СМЕ, които съдът изцяло кредитира. Също така е безспорно
между страните по делото, че към момента на настъпването на деликта
по отношение на автобуса управляван от делинквента е
била сключена валидна застраховка ГО с ответното дружество. Представени са и изрични доказателства, от които се
установява, че пострадалата е отправила на основание чл.380 от КЗ
застрахователни претенции към застрахователя преди завеждане на делото. /лист 14
и 15 по делото/. По делото също така са ангажирани доказателства, че ищцата е
от кръга лица имащи възможност да инициират заплащане на обезщетение от
застрахователя./удостоверение за наследници на лист 53/
Основния спор, поради така
изложените факти, който се формира по делото е относно размера на дължимото
обезщетение за неимуществени вреди и обстоятелствата около направените от
ответника възражения за съпричиняване.
Чл. 51 от ЗЗД определя, че обезщетение
се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, а чл.52 прогласява, че обезщетението за неимуществените вреди се
определят от съда по справедливост. Особеното в този случай е, че стойността на
вредата не може да бъде точно фиксирана с допустими по ГПК доказателствени
средства, с оглед на факта, че по същество негативното въздействие на деликта
интервенира в неимуществената сфера на пострадалите и е част от техния психо- емоционален статус. Алюзии в тази посока се съдържат в показанията на разпитаните свидетели, като от съдържанието им следва да се извлече необходима информация за изпитваните от пострадалата болки и страдания след настъпване
на увреждането.
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне на претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност
на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на
това обезщетение.
По делото е разпитан
свидетеля Р.К., която обективира в своите показания,
които съдът изцяло кредитира, обстоятелствата на преживените от ищцата болки и
страдания по повод смъртта на нейната майка. При определяне размера на
обезщетението дължимо от застрахователя следва да се вземе предвид факта, че се
касае за смърт на лице от най- близкия родствен кръг. Съдът все пак отчита и
факта, че М. Т.е била в напреднала възраст, което е факт с правно значение
обосноваващ занижаване размера на обезщетението независимо от установените от
свидетеля отношения между ищцата и починалата. Това е така, тъй като леталния
изход за лице родено ** година е ставал
с годините все по – вероятен и психологически ищцата все пак е била подготвена
в известна степен за предстояща раздяла с майка й. Поискания от ищцата размер на обезщетението, обаче отчита
посочените специфики относно възрастта на починалата.
Ето защо и при съвкупния анализ на събраните
доказателства и отчитайки посочените по – горе обстоятелства настоящият състав на съда намира,
че справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищцата болки и страдания, във връзка с претърпените увреждания, е в размер 150 000 лева.
При така очертаното статукво се
налага да се разгледа направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. По принцип, за да е налице съпричиняване на вредата, е необходимо да бъде установена
по несъмнен начин пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилия вредоносен резултат. На следващо място изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД
не може да почива на предположение и намаляването на дължимото обезщетение за
вреди от деликт на това основание предполага
доказване по безспорен начин на конкретни действия или бездействия на
пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е
създал условия или е улеснил неговото настъпване. Преценката следва да се
извърши с оглед на това дали увреждането би било причинено и то в същата
степен, ако пострадалият не беше извършил конкретно действие или вместо да
бездейства беше направил нещо.
Преценката дали извършените от
пострадалия действия, респ. неговото бездействие обективно способстват за
настъпването на вредоносния резултат, следва да се извършва винаги конкретно, с
оглед установената по делото фактическа обстановка, при която е настъпило
увреждането. Неспазването на установени в нормативен акт правила за
извършването на определено действие, респ. за въздържане от действие, не следва
изначално да бъде квалифицирано като създаване на условия за настъпване на
определен вредоносен резултат, респ. за улесняване на неговото настъпване,
освен в случаите, при които неспазването на тези правила само по себе си е
причинило увреждането. Аналогично на посоченото законосъобразното поведение на
пострадалия, при което същият е предприел определено действие при изрично
разрешение за това дадено от нормативен акт не влече след себе си автоматичен
извод, че не е налице съпричиняване. Критерият следва
да е дали извършените от пострадалия действия, респ. неговото бездействие
обективно способстват за настъпването на вредоносния резултат, и тази преценка следва
да се извършва винаги конкретно, с оглед установената по делото фактическа
обстановка, при която е настъпило увреждането. Естествено дали поведението на
участниците в настъпилия деликт е законосъобразно има
своята правна стойност, но това ще бъде разгледано когато се установява
процентното съотношение на съпричиняването.
Прави се възражение от страна на
застрахователя за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на М. Т., като към момента на инцидента същата е нарушила
ЗДвП. Твърди се, че пострадалата е имала съпътстващи здравословни проблеми,
които са допринесли за настъпване на инцидента, като двигателни проблеми/проблеми с крайниците, намалени слух/зрение, ментални
проблеми, възрастови психически и/или физически здравословни отклонения и се
твърди съпричиняване в размер на 50 %. По делото
обаче не се събраха никакви релевантни доказателства, че починалата е нарушила
някакви правила по ЗДвП, въз основа на което е налице допринасяне за
вредоносния резултат. Същия извод касае и останалите възражения за съпричиняване. От съдържанието на изслушаните две СМЕ може да се направи
категоричния извод, че здравословното състояние на починалата преди инцидента е
било задоволително въпреки наличието на характерни възрастови заболявания. Не
се установява никаква причинно –следствена връзка между тях и настъпилият
летален изход. Установява се обаче, че смъртта е настъпила вследствие на
настъпили усложнения по повод развит сепсис на меките тъкани, които са били
размачкани при инцидента.
В случая след изслушване на
тройната експертиза, която категорично е взела становище, че при висока
ампутация на крака на починалата не би се стигнало до смъртта на Т., ответникът
е направил възражение за съпричиняване, което
очевидно е извършено процесуално действие след изтичане сроковете за това.
Въпреки това съдът приема, че възражението е валидно. Ако застрахователят не е
могъл да узнае за тези правно релевантни факти преди изтичане на срока за
отговор на исковата молба, те могат да бъдат наведени в първоинстанционното
производство и след изтичането на този срок, тъй като съгласно чл.147, т.1 ГПК
до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, страните могат да
твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови доказателства, ако
не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно. След като
възражението за принос на пострадалия по чл.51, ал.2 ЗЗД може да се основава
само на конкретни факти, страната не може да го направи преди да е могла да
узнае за тях. В тази насока е и даденото разяснение в мотивационната част на
т.4 от Тълкувателно решение №1/ 09.12.2013г. по тълк.д.
№ 1 / 2013г. на ОСГТК на ВКС, според което общото правило за преклузия по чл.133 вр. чл.131,
ал.2, т.5 ГПК с изтичане на срока за отговор на исковата молба се отнася само
за възражения, основани на факти, съществуващи и узнати към този момент. С
оглед горното и въз основа на дадените разрешения в решение № 45/ 15.04.2009г.
по т.д. № 525/ 2008г. на II ТО на ВКС; решение № 206/ 12.03.2010г. по т.д. №
35/ 2009г., II ТО на ВКС; решение № 58 / 29.04.2011г. по т.д. № 623/ 2010г. на
II ТО на ВКС, Решение 98 от 29.06.2016 г. по т.
д. 1499/2015 г. на 1 ТО на ВКС, решение № 92 / 24.07.2013г. по т.д. № 540/
2012г. на I ТО на ВКС, Решение № 41 от
26.04.2017 г. по т. д. № 3133/2015 г. и
други, настоящият състав счита, че надлежно възражение за съпричиняване
по чл.51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство
може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба,
ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на
които се основава възражението. Съдът намира, че фактите по делото обосновават
извод, че застрахователя е узнал за
настъпилият сепсис и отказът на пациента за ампутация след изслушване на
тройната СМЕ. Както се каза и по – горе съдът изцяло кредитира изводите на
вещите лица. Поради това очевидно е налице допринасяне за леталния изход от
самия пациент. Установява се несъмнено по делото наличието на причинна връзка
между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно
е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на смъртта.
Относно стойността, с която
сумата определена от съда, като справедлив паричен еквивалент на настъпилите
неимуществени вреди, следва да се редуцира, критерият би следвало да е в каква
степен делинквента и починалата са предприели
действия и бездействия в унисон с нормативни правила. Ясно е, че смъртта е настъпила по повод на две действащи успоредно причини. Противоправното поведение на делинквента
и отказът на пострадалата да приеме ампутация са в пряка причинно следствена
връзка с настъпилата смърт на майката на ищцата. При определяне степента на съпричиняването
подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения,
за да бъде
установен действителният обем, в който всеки
един от тях
е допринесъл за настъпването на вредата./ в този смисъл е и Решение № 118 от 27.06.2014 г. на ВКС по т.
д. № 3871/2013 г., I т. о., ТК/ Т.е.
по принцип обстоятелствата около това дали поведението на участниците в ПТП са
били в унисон с нормативните правила следва да повлияе на процентното
съотношение на съпричиняването, като
законосъобразното или незаконосъобразно поведение се съпостави и с обективните
данни относно настъпването на инцидента. В случая е очевидно, че единствено
причинителят на ПТП е действал противоправно. Т.е.
налице е закононарушение от негова страна, което не може да се каже за
поведението на Т.. Отказът на последната да се съгласи с предлаганата ампутация
от медицински консилиум по некакъв начин
не може да се квалифицира, като противоправно
поведение. Поради това и съдът намира за справедливо да се приеме съпричиняване от страна на починалата в размер на 20 %,
поради което и окончателния размер на обезщетението, което следва да се присъди
на ищцовата страна е в размер на 120 000 лева.
Следва да
се присъди и законната лихва върху главницата. Предявеният иск е с правно
основание чл. 432, ал.1 КЗ, тъй като застрахователното събитие е настъпило на 17.06.18г.,
а застрахователния договор е сключен след влизане в сила на КЗ, обн. ДВ, бр.102 от 29.12.2015г. т.е. не е налице хипотезата
на § 22 от ПЗР на КЗ. Функционалната отговорност на застрахователя е дефинирана
в разпоредбата на чл.429 ал.1 от КЗ и
съгласно т.1 от цитираната разпоредба, с договора за застраховка „Гражданска
отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената
в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования
за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които
са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие. В ал.2 на чл.429
от КЗ е регламентиран обхватът на застрахователното обезщетение, а именно – в
застрахователното обезщетение се включват и: 1. пропуснати ползи, които представляват
пряк и непосредствен резултат от непозволено увреждане; 2. лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред
увреденото лице при условията на ал.3. А ал.3 гласи: лихвите за забава на
застрахования по ал. 2, т. 2, за които
той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя само в рамките на застрахователната
сума (лимита на отговорност). В този случай от
застрахователя се плащат само лихвите за забава, дължими от застрахования,
считано от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал.1, т.2 КЗ или от
датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от
увреденото лице, която от датите е най-ранна. С оглед съдържанието на цитираната
разпоредба в обхвата на отговорността на застрахователя, като отговорност –
дублираща или съвпадаща с отговорността на деликвента,
е отговорността за заплащане на лихви за забава, когато застрахованият отговаря
за тяхното плащане пред увреденото лице. Единственото ограничение на тази
отговорност е дадено в разпоредбата на чл.429, ал.3 от КЗ и то е – лихвите за
забава, ведно с дължимото обезщетение от прекия деликвент
да попадат в рамките на застрахователната сума – лимита на отговорност и
застрахователят да е уведомен за настъпването на застрахователното събитие - по реда на чл.430 ал.1, т.2 от КЗ – от
застрахования или от увреденото лице. Именно от този момент – от по-ранната от
двете дати на уведомяване, възниква функционалната отговорност на
застрахователя за заплащане на лихвата за забава, която се дължи от самия деликвент. Няма спор, а и видно от приложените
доказателства, застрахователната претенция от увреденото лице е предявена пред
застрахователя през 2019г., но е налице уведомяване за настъпилото застрахователно
събитие на 23.07.2018г. /доказателство на лист 14/. Законната лихва, която при непозволено
увреждане се дължи от датата на увреждането, по приложимия специален закон –
чл.429, ал.3 от КЗ е с начало един по-късен момент – момента на уведомяването /за
разлика от отменения КЗ/. Т.е. – независимо от това дали застрахователят е в
„собствена“ забава по смисъла на чл.497 ал.1 КЗ, при двете хипотези по т.1 и
т.2 от КЗ, от момента на по-ранното уведомяване по чл.429 ал.3 от КЗ, той дължи
законна лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди,
но на основание чл.429, ал.3 от КЗ, във вр. с чл.493,
ал.1, т.5 /лихвите по чл.429 ал.2, т.2/ и чл.429, ал.2, т.2 КЗ, доколкото
лихвите, прибавени към обезщетението за неимуществени вреди, не надхвърлят
застрахователната сума. Тези лихви застрахователят дължи не за собствената си
забава, а за забавата на застрахования делинквент, с
оглед функционалната обусловеност на отговорността на застрахователя от
отговорността на делинквента. Ето защо обезщетение
ще се присъди със законната лихва начиная от 23.07.2018г.
Ищцата е
освободена от внасяне на държавна такса и разноски. Следователно по аргумент от
чл. 78, ал. 6 ГПК осъденото лице следва да понесе дължимата за производството
по уважения иск такса. Цената на уважения иск за неимуществени вреди е в размер
на 120 000 лв. Поради това ответникът следва да бъде осъден да внесе ДТ от 4800
лв. по сметка на ПОС. Аналогично – съобразно уважения
размер на претенциите, ответникът следва да заплати по сметка на ОС – Пловдив и
депозита за работата на вещите лица, който е бил за сметка на бюджета на съда
или сумата от 320 лв.
Ищците следва да заплатят на
ответното дружество сума в размер на направени деловодни разноски съразмерно на
отхвърлената част от иска. В случая ответникът
е представил списък за разноски, които желае да му бъдат репарирани на
лист 298 от делото, в размер на 1238 лева. Съразмерно с отхвърлената част от
иска ищецът следва да заплати на ответника сумата от 248 лева. Отправено е
искане от ищцовата страна за присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА. Искането е своевременно направено,
като очевидно поради липса на парични средства на доверителя, пълномощникът е
извършвал услугата безплатно. /пълномощно и договор за правна помощ- лист 8 и 9/
Ето защо и следва ответникът да бъде осъден да заплати на адв.
Р.М. сумата от 3930 лева дължимо адвокатско възнаграждение, ведно с ДДС,
съразмерно на уважената част от исковете.
Ето защо и Съдът
Р
Е Ш И
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“Христофор Колумб“ № 43 да заплати на основание
чл.432 от КЗ на Д.П.А., с ЕГН ********** *** сумата в размер на 120 000 /сто
и двадесет хиляди/ лв., представляваща обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания поради обстоятелството,
че майка й М. И. Т.е починала вследствие на настъпило ПТП на 17.06.2018 г.,
като се установява по този повод, че е налице влязла в сила Присъда № 37 от
10.06.2020 г., постановена по НОХД №
509/2020 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, по силата на която е
признат за виновен Р.Р.Р. за това, че на 17.06.2018
г. в ** , управлявайки автобус марка „Ирисбус“,
модел „Силиелис“,
с рег. № РВ**МВ, е нарушил разпоредбата на чл.68, ал.2 от ЗДвП и чл.132, т.3 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на М. И. Т., с което е осъществил
състава на престъпление по чл.343 ал.1 б.в от НК, ведно със законната лихва върху главницата начиная от 23.07.2018г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск до пълния му
претендиран размер, като неоснователен.
ОСЪЖДА ЗД
„Евроинс“ АД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“Христофор Колумб“ № 43 да заплати по сметка на ПОС ДТ в размер на 4800 лева съразмерно на уважената част
от иска, както и сумата от 320 лева заплатени от бюджета на съда възнаграждения
на назначените по делото експертизи.
ОСЪЖДА Д.П.А., с ЕГН ********** *** да заплати на ЗД „Евроинс“ АД,
с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул.“Христофор Колумб“ № 43 сумата от 248 лева направени деловодни разноски
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА ЗД „Евроинс“ АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул.“Христофор Колумб“ № 43 да заплати на адвокат Р.И.М. с
личен номер в адвокатски регистър при ВАС № ********** и адрес на упражняване
на дейността *** сумата от 3930 лева на осн. чл.38, ал.2 от ЗА представляваща адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част
от исковете, ведно с дължимото ДДС върху сумата.
Решението подлежи на обжалване в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните пред Пловдивски Апелативен Съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ :