РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично
съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното
от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 9639
по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 331506 от 06.02.2018 г., постановено по
гр.дело № 31805/2017 г. по описа на СРС, ГО, 70 с-в ответникът „Ю.“ ООД е
осъден да заплати в полза на Л.К.К. сумата от 2610,36 евро, представляваща
дължим размер на командировъчни пари за период от 29.09.2016 г. до 14.03.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2017 г. до
окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 284,58 лева, представляваща
разноски в производството пред първата инстанция, като е отвхърлен предявеният
иск по чл. 215 КТ за горницата над уважения до пълния предявен размер от
10 732 евро.
С решението и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът е
осъден да заплати на ответника сумата от 1540,78 лева, представляваща разноски
в производството пред първата инстанция.
Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
ответникът „Ю.“ ООД е осъден да заплати по сметка на СРС сумата от 277,18 лева,
представляваща държавна такса и разноски в производството пред първата
инстанция.
Срещу първоинстанционното решение е подадена въззивна
жалба вх. № 5038939/09.03.2018 г. от ответника „Ю.“ ООД в частта, с която
предявеният от ищеца Л.К.К. иск е уважен.
В жалбата се излагат съображения за недопустимост,
алтернативно за неправилност и необоснованост на обжалваното решение.
Поддържа се, че районният съд се е произнесъл по
непредявен иск. В тази връзка се посочва, че видно от исковата молба, ищецът е
претендирал сума в размер на 10 732 евро, като твърдял, че сумата му се
дължи като командировъчни, поради договорена брутна часова ставка в размер на
9,73 евро на час, докато в петитума на исковата молба се претендират суми за
доплащане на изплатени командировъчни, като никъде в исковата молба не се
оспорвало направеното от ответното дружество прихващане, нито са наведени
твърдения, че липсва знание за извършването му.
Излагат се съображения, че не е установено по делото,
дали за всеки отделен период, през който ищецът е пътувал в чужбина като ученик
или шофьор на тежкотоварен автомобил, са му били заплащани командировъчни пари
по-малко от дължимите, поради което да се натрупа разлика, която работодателят
все още да му дължи.
Поддържа се, че неправилно първоинстанционния съд не е взел
извършеното от работодателя и отразено в заключението на вещото лице
извънсъдебно прихващане на дължимите командировъчни пари със суми дължими от
работника на работодателя, а именно: сума в размер на 142,00 лева,
представляваща служебен аванс по РКО № 1131; сумата от 227,76 лева,
представляваща невъзстановени служебни пари; сумата от 460 лева, представляваща
обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ; сумата от 4000 лева, представляваща
неустойка за неспазен срок по чл. 8, ал. 7 от трудов договор № 148/29.09.2018
г.
Предвид изложените съображения, моли за обезсилване на
обжалваното решение, алтернативно за неговата отмяна в частта, с която ответкът
„Ю.“ ООД е осъден да заплати на ищеца сумата от 2610,36 евро, представляваща
дължим размер на командировъчните пари за период 29.09.2016 г.-14.03.2017 г.
В срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивна
жалба вх. № 5038939/09.03.2018 г. от насрещната страна в производството - Л.К.К..
Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивна
жалба вх. № 5040662/12.03.2018 г. от ищеца Л.К.К. в частта, с която предявеният
от ищеца Л.К.К. иск е отхвърлен за частта над уважения до пълния предявен
размер.
Във въззивната жалба на Л.К. се посочва, че по делото е
представен анекс към трудов договор от 29.06.2016 г., издаден от ответното
дружество във връзка с командировка на ищеца в чужбина, в който ясно е посочена
определената часова ставка за времето на командироване, а именно 9,73 евро, поради
което жалбоподателят счита, че по отношение на часовата ставка за времето на
командировка следва да се приеме, че същата е в размер посочен в анекса, а
именно 9,73 евро.
Моли се за уважаване на предявения иск в пълния му
размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК „Ю.“ ООД е депозирал
отговор на въззивна жалба вх. № 5040662/12.03.2018 г., в който се излагат
съображения за неоснователност на същата и се моли за оставянето ѝ без
уважение. Претендират се разноски.
Въззивните жалби срещу решение № 331506 от 06.02.2018
г., постановено по гр.дело № 31805/2017 г. по описа на СРС, ГО, 70 с-в са
подадени в срок, от легитимирани лица и срещу акт, който подлежи на
инстанционна проверка, поради което се явяват процесуално допустими и следва да
бъдат разгледани по същество.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства в
първоинстанционното и въззивното производства, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районният съд е бил сезиран с иск по чл. 215 КТ. В
исковата молба ищецът поддържа, че с трудов договор № 148/29.09.2016 г. е бил
назначен в ответното дружество на длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил
12 и повече тона“, както и че за периода от 29.09.2016 г. до 14.03.2017 г. е
бил командирован във Франция и други страни от Европейския съюз за извършване
на международен превоз на стоки. Твърди също, че брутната часова ставка за
времето на командироването му била определена на 9,73 евро, както и че за
периода на командироването е работил 25 седмици с обща продължителност 1400
часа. Излага съображения, че предвид определената брутна часова ставка от 9,73
евро, дължимите му командировъчни пари са в общ размер от 13 622 евро,
като посочва, че през време на престоя му в чужбина от страна на работодателя
са му били преведени командировъчни в размер на 5779,21 лева. Моли, съдът да
осъди ответното дружество да му заплати неизплатената част от командировъчни
пари в размер на 10 732 евро за периода от 29.09.2016 до 14.03.2017 г.
Ответното дружество в депозиран писмен отговор оспорва
иска и моли за неговото отхвърляне. Признава, че страните по делото са били
обвързани от твърдяното в исковата молба трудово правоотношение през процесния
период. Поддържа, че уговорката за 9,73 евро на час не е била постигана между
страните по трудовия договор, както и че командировъчните пари се определяли от
продължителността на командировката в календарни дни и изминати километри, като
продължителността на работното време била ирелевантна към начина на изчисляването им.
Съдът, като взе предвид доводите на страните по реда на
въззивната проверка, приема следното: съгласно уредените в чл. 269 ГПК
правомощия на въззивния съд, той се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално
допустимо. При постановяването му не са допуснати нарушения на императивните
материалноправни норми. В този смисъл, настощият съдебен състав намира за
неоснователно възражението на „Ю.“ ООД за недопустимост на решението на СРС,
тъй като районният съд се е произнесъл по непредявен иск. Правният спор
накърнява не само спорното право, което едната страна претендира, но и правната
сфера на другата страна, която затова отрича претендираното право, защото то
засяга определени нейни права. Всяка от двете страни разполага с право на иск,
за да може да защити това свое право, което според нея се накърнява от правния
спор. От това логично следва, че всеки, който претендира, че е носител на право,
засегнато от правен спор, може, като упражни пръв правото си на иск, да стане
ищец по делото, поставяйки другата страна по спора в ролята на ответник. Видно
от изложеното в исковата молба, ищецът се легитимира като кредитор на вземане,
спрямо ответника, представляващо дължим размер на командировъчни пари за период
от 29.09.2016 г. до 14.03.2017 г.. Изложени са факти относно вида и начина на
формиране на претенцията, както и относно основанието, на което същата се
претендира от ответника. Предвид горните съображения, настоящият съдебен състав
намира, че първоинстанционният съд е бил сезиран с валидна и допустима искова
молба, по която е дължал произнасяне.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 215 от КТ при командироване
по чл. 121, ал. 1 работникът или служителят има право да получи освен брутното
си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в
размери, определени от Министерския съвет, а при командироване по чл. 121а, ал.
1, т. 1 и при изпращане по чл. 121а, ал. 2, т. 1 работникът или служителят има
право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни пари при
условия, определени в наредбата по чл. 121а, ал. 8. В конкретния случай,
претенцията на ищеца се основава на разпоредбата на, ал. 1 от чл. 215 КТ за
неполучени дневни командировъчни пари.
Трайна и безпротиворечива е практиката на Върховния
касационен съд, че издадените на осн. чл. 215 КТ наредби на МС могат да
определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно
при определяне на размера им, работодателят не може да ги фиксира под
предвиденото в наредбите. По-малки размери на обезщетенията не могат да се
уговарят също в колективен или индивидуален трудов договор, нито работодателите
имат възможността едностранно да го сторят. В акт на Министерски съвет, какъвто
е Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, са определени
размерите на командировъчните пари, които се дължат на работниците и
служителите при командироване.
Нормата на чл. 31, ал. 6 Наредбата за служебните
командировки и специализации в чужбина следва да се тълкува в смисъл, че
работодателят може да определи по-голям размер на обезщетенията при
командироване от посочените в приложенията на наредбата, но не и по-малък
такъв. Това разрешение е трайно и непротиворечиво прилагано от Върховния
касационен съд и напълно се споделя от настоящия състав. Нормите на КТ, които
регламентират размерите на обезщетения, включително - делегацията за определяне
на такива, са норми с императивно установен минимум и работодателят може да се
отклони от тях само в интерес на работника.
От приобщения към доказателствения материал по делото трудов
договор № 148/29.09.2016 г. се установява, че през процесния период страните по
спора са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по което през
процесния период ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „шофьор на
тежковарен автомобил 12 и повече тона“.
Видно от горепосочения трудов договор при подписването му копие от същия и от длъжностната
характеристика е връчен на работника, както и последният е запознат с
правилника на вътрешния трудов ред, вътрешните правила за работна заплата,
както и с инструкции, заповеди, оценки на риска и с всички вътрешни актове на
предприятието, регламентиращи трудовия процес.
От приобщените по делото заповед № 184/29.09.2016 г. и
заповед № 84/10.02.2017 г. на работодателят „Ю.“ ООД се установява, че за
процесния период ищецът е бил командирован от ответното дружество за извършване
на превози с тежкотоварни автомобили в
посочените в заповедите страни от Европейския съюз, както и в други страни по
необходимост. Видно от същите документи, приети като доказателства по делото,
ищецът е приел да извършва възложената му командировка при финансови условия,
съгласно заповед № 5/2008 г. и вътрешно нормативни актове, разпоредби, заповеди и указания на работодателя.
Видно от приобщената по делото заповед № 5/24.06.2008
г., издадена от рабодателя „Ю.“ ООД на основание чл. 31, ал. 6 от Наредба за
служебните командировки и специализации в чужбина, се установява, че
работодателят е определил размери на командировъчните пари, съобразно
експлоатационните и технологичните условия на работа. От изготвеното и приетото
в хода на съдебното дирене пред първата инстанция заключение на вещо лице по
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че така установените от работодателя
размери на командировъчните пари са по-високи от тези по методиката, уредена в
приложение № 3, т. 1 от Наредба за служебните командировки и специализации в
чужбина.
По делото е допусната, изготвена и приета
съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на вещото лице е изготвено след
запознаване от страна на вещото лице с представените по делото доказателства и
след справка в счетоводството на работодателя, поради което въззивният съд го намира
за обективно, правилно, ясно и компетентно изготвено.
Въз основа на заключението на вещото лице по изготвената
и приета по делото съдебно-счетоводна експертиза, се установява, че начислените
от работодателя разходи за командировка на ищеца Л.К. за периода 29.09.2016 г.
– 14.03.2017 г. са общо в размер на 5565,23 евро с левова равностойност
10 884,64 лева, както и че начислението е в съответствие с правилника за
вътрешния трудов ред на ответното дружество и с останалите вътрешноведомствени
документи. От заключението по съдебно-счетоводната експертиза се установява
още, че изплатени от работодателя на работника командировъчни пари, касаещи
процесния период са както следва: на 06.12.2016 г. – сумата от 1376,13 лева; на
03.01.2017 г. – сумата от 1300,25 лева; на 31.01.2017 г. – сумата от 1446,47
лева; на 01.03.2017 г. – сумата от 1656,36 лева или в общ размер от 5779,21
лева. Изплащането на горепосочените суми от ответното дружество на ищеца не е
спорно между страните, като това обстоятелство изрично се признава и от ищеца в
исковата му молба. Предвид установените по-горе обстоятелства се налага извод,
че ответното дружество дължи на ищеца сумата от 5105,43 лева, представляваща
разликата между общия размер на дължимите командировъчни пари за процесния
период в размер на 10 884,64 лева и изплатените от работодателя преди
завеждане на делото командировъчни пари в размер на 5779,21 лева.
Неоснователно е възражението на ищеца, наведено във
въззивната му жалба, че с анекс към трудов договор от 29.06.2016 г., издаден от
ответното дружество във връзка с командировка на ищеца в чужбина е определена
часова ставка за времето на командироване, а именно 9,73 евро, поради което
жалбоподателят счита, че по отношение на часовата ставка за времето на
командировка следва да се приеме, че същата е в размер посочен в анекса, а
именно 9,73 евро. В тази връзка следва да бъде посочено, че действително по
делото е представен документ -
приложение за командирован мобилен работник във Франция, в който се съдържа
печат на ответното дружество и посочване на брутна часова ставка за времето на командироване
в размер на 9,73 евро. От друга страна, обаче, настоящият съдебен състав
намира, че горепосоченият документ няма характеристиките на споразумение или
анекс, сключен между страните по трудовото правоотношение, с който същите да са
уредили отношенията си по различен начин от определения в приобщения по делото
трудов договор № 148/29.09.2016 г. За да бъде анекс към договора е необходимо
същият да включва волеизявления и на двете страни в правоотношението,
обективиращи тяхна обща действителна воля за изменение на уговорките,
обвързващи ги по силата на процесния трудов договор, което обстоятелство не се
установява да е налице в настоящото производство. При тълкуване на
действителната воля на страните, съобразно чл. 20 от ЗЗД, а именно отделните
уговорки да се ценят във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите,
практиката и добросъвестността, настоящият състав счита, че не е установено
ответникът да е поел задължение за заплащане на брутна часова ставка за времето
на командироване в размер на 9,73 евро. Напротив, от представените по делото
доказателства се установи, че ищецът е приел да извършва възложената му със заповед
№ 184/29.09.2016 г. и заповед № 84/10.02.2017 г. командировка при финансови
условия, съгласно заповед № 5/2008 г. и вътрешно нормативни актове, разпоредби,
заповеди и указания на работодателя.
Неоснователно се явява и възражението на „Ю.“ ООД,
че
неправилно първоинстанционния съд не е взел извършеното от работодателя и
отразено в заключението на вещото лице извънсъдебно прихващане на дължимите
командировъчни пари със суми дължими от работника на работодателя, а именно:
сума в размер на 142,00 лева, представляваща служебен аванс по РКО № 1131; сумата
от 227,76 лева, представляваща невъзстановени служебни пари; сумата от 460
лева, представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ; сумата от 4000 лева,
представляваща неустойка за неспазен срок по чл. 8, ал. 7 от трудов договор №
148/29.09.2018 г.
Това е така, тъй като по съществото си това възражение е
правопогасяващо и е следвало да бъде направено своевременно, за да бъде дадена
възможност на насрещната страна да се защити срещу него. В този смисъл следва
да се има предвид, че въззивната инстанция не може да се произнесе по възражения,
които не са били своевременно релевирани и разгледани от първоинстанционния
съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 от ГПК, съгласно която във въззивното
производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и
представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в
първоинстанционното производство, е приложима за всички факти и обстоятелства,
които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. В този
смисъл следва да се приеме, че е недопустимо настоящият съдебен състав да
разглежда релевираните от ищеца за първи във въззивната жалба правопогасяващи
възражения по отношение на претенцията за заплащане на командировъчни пари за
процесния период.
По изложените съображения, доколкото други доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт не са наведени, следва да се
приеме, че решението на Софийския районен съд е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено, а подадените срещу него въззивни жалби – оставени
без уважение.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, доколкото и двете въззивни
жалби са неоснователни разноските във въззивното производство остават така,
както са сторени от страните.
Предвид гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
331506 от 06.02.2018 г., постановено по гр.дело № 31805/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 70 с-в.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.