Р Е Ш Е Н И Е
№
52
гр.Пирдоп, 25.06.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД-ПИРДОП, ІII-ти състав, в
публично съдебно заседание, проведено на четвърти юни две хиляди
и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОНКА ПАРАЛЕЕВА
при секретаря Петя
А.,
като разгледа докладваното от съдия Паралеева гр.д. № 198 по описа
на съда
за
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството
първоначално е образувано пред Софийски районен съд с предявяване на искова
молба от „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД срещу Д.Х.Х., с която се иска от
съда да осъди ответника да заплати на ищеца подробно описаните в исковата
молба суми, а именно: сумата от 542.59 евро /с равностойност 1061.21 лв./,
представляваща незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг на автомобил
„Peugeot“ 208 с ДКН СА4594ТТ, за периода от 01.05.2014г. до 21.08.2014г. –
датата, предхождаща развалянето на договора; сумата
от 584.60 евро /с равностойност 1143.38 лв./, представляваща неустойка за
забава за периода от 08.04.2014г. до 21.08.2014г.; сумата от 3057.86 евро /с
равностойност от 5980.65 лв./, представляваща неустойка за пълно неизпълнение
на договора в размер на 20% от лизинговата цена по договора; 2 317.66 лв.,
представляващи обезщетение за ползване на лизинговия автомобил от началото на
месеца, следващ месеца, през който е развален договорът –
01.09.2014г., до датата, на която автомобилът е върнат-
18.11.2014г., формирана от среднодневната пазарна наемна цена за такъв
автомобил; 49.20 лв., представляваща данък за МПС за 2014г., заплатен от
дружеството - лизингодател; 128.22 евро /в левова равностойност от 250.78 лв./,
представляваща лихва за забава, начислена върху първите две суми /за лизингови вноски и
неустойка за забава/, считано от 22.08.2014г.
Софийски районен съд, макар и с голямо закъснение в сроковете, е уважил
възражението на ответника за местна неподсъдност на спора, прекратил е
производството пред себе си и го е изпратил за разглеждане от РС-Пирдоп, при
когото е образувано настоящото гр. дело № 198/2019 г. по описа на РС-Пирдоп.
Ищецът твърди, че на 11.07.2013г. „Лизингова къща
София лизинг“ ЕАД е сключило лизингов договор с №32249 с Д.Х.Х., по силата на
който на ответника е предоставено ползването на автомобил марка “Peugeot”, модел 208 5P Active 1.6e-HDi/92 FAP STT BVM5, с ДК № 4594 ТТ, подробно индивидуализиран в Приложение №1- спецификация към
договора за лизинг и приемо-предавателен протокол към него. Сочи се в исковата
молба, че съгласно раздел VII Б, т.1 във
връзка с раздел IV, т.3 и 5 от посочения договор, за лизингополучателя
възниква задължението да изплаща точно и в срок лизинговите вноски, съгласно
погасителен план, като всяка вноска е дължима до 1-во число на всеки нов месец,
а при забава в плащането повече от 5 дни върху дължимите суми се начислява
неустойка в размер на 1% за всеки ден забава. Сочи се, че по договора са
постъпили плащания, както следва: първоначална вноска в размер на 2888.75 евро
и до 9-та вноска през месец април 2014г. и частично 10-та вноска за месец май
2014г., платени с голямо закъснение, след което ответникът не е извършвал
плащания по този договор, но е продължил да ползва имуществото. На
лизингополучателя било изпратено изрично писмо №918/11.08.2014г. със справка за
наличие на просрочени задължения, като на му бил даден тридневен срок от
получаване на писмото да погаси задълженията си и бил предупреден, че при
неплащане договорът ще се счита за едностранно развален по негова вина. Писмото
било получено лично от ответника на 18.08.2014г., но в тридневен срок сумите не
били заплатени, поради което ищецът счел договора за развален от 22.08.2014г.
Към датата на изпращане на писмото за разваляне, лизингополучателят дължал
лизингови вноски за месеците май, юни, юли, август 2014г. /за сумата от 542.59
евро/, неустойки за забава в плащането на лизинговите вноски /584.60 лв.
неустойка за забава за периода 08.04.2014г.-21.08.2014г. и 3057.86 евро –
неустойка за пълно неизпълнение/, данък МПС за 2014г. /в размер на 49.20 лв./,
премии за застраховка „Пълно каско“ и „Гражданска отговорност“ за 2014г., които
са в претендираните размери. Сочи се, че въпреки разваления договор, ответникът
продължил да ползва имуществото, а автомобилът е върнат от ответника едва на
18.11.2014г., което било видно от съставения двустранен приемо-предавателен
протокол. За периода на ползване на автомобила след разваляне на лизинговия
договор до връщане на МПС-то, ответникът дължал на дружеството-ищец обезщетение
за ползване, изчислено на базата на среднодневна наемна пазарна цена на
автомобил от същия тип и клас, а именно: 1 185 евро – по 15 евро на ден за
79 дни, която сума се равнява на 2 317.66 лв. Сочи се, че към датата на
подаване на исковата молба автомобилът бил върнат, но задълженията на Д.Х. не
били погасени, а общата претендирана сума е в размер на 4 313.27 евро и
2 366.86 лв. На основание чл.86 ЗЗД на длъжника била начислена и лихва за
забава върху сумата, дължима за лизингови вноски и върху сумата, дължима като
неустойка за забава, възлизаща на 128.22 евро. Сочи се в исковата молба, че
задълженията са ликвидни и изискуеми.
В законоустановения
срок по чл. 131 ал.1 ГПК, ответникът Д.Х.Х. е депозирал
отговор на исковата молба и е взел становище чрез упълномощения адв.А.В.Й. от
БАК. Ответникът счита, че лизингодателят - ищец незаконосъобразно и без
основание е обявил Договора за финансов лизинг за развален, тъй като е била
приложима разпоредбата на чл.206 ЗЗД, според която: „Макар и да има противно
съглашение, неплащането на вноски, които не надвишават 1/5 част от цената на
вещта, не дава основание за разваляне на договора“, а в случая трите вноски, които
се твърди, че не са платени са на равностойност 442 евро и тази сума е много
по-малко от 2888.74 евро /която сума е 1/5 от 14443.72/ евро. Освен това,
ответникът счита, че предявените искове са неоснователни и недоказани, а
описаните в исковата молба обстоятелства не отговарят на действителното
положение, затова оспорва исковете по основание и размер. Сочи се, че има
разминаване в издадените от ищеца справки за дължимите суми- едната, приложена
към исковата молба и друга, представена на ответника почти три месеца по-късно,
но с отразена в нея много по-малка сума. Твърди се още, че е невярно
твърдението на ищеца, че след вноската от май 2014г. последващи плащания не са
извършвани, а в действителност за периода март-октомври 2014г. ответникът е
заплатил суми в общ размер на 2435 лв., които суми обаче явно не са отразявани
в счетоводството на ищеца. Твърди се, че ответникът е водил разговори лично и
по телефона с представители на ищеца за това, че плащанията са редовни и е
предоставял вносните бележки на ищеца, тъй като е получавал уверения, че ако
плаща договорът няма да бъде развален. Твърди се, че плащания ответникът Х.
извършвал до октомври 2014г., а в началото на ноември
В допълнително подадено становище
по отговора на исковата молба ищецът „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД
чрез юрк.Й.А. оспорва доводите на ответника, отразени в отговора на исковата
молба. Оспорва твърдението, че договорът за финансов лизинг не бил надлежно
развален поради приложението на чл.206 ЗЗД. Сочи се, че договорът за финансов
лизинг има изрична правна уредба в чл.342-347 ТЗ, като чл.347, ал.2 ТЗ препраща
към съответно прилагане на разпоредбите на договор за наем в ЗЗД, но не и към
чл.206 ЗЗД, касаещ договор за покупко-продажба. Като неверни се определят
твърденията на ответника, че в исковата молба се сочело, че след май 2014г. не
са извършвани плащания. Напротив- такива били извършвани, като с плащането от
29.09.2014г. била закрита частично вноската за месец май 2014г., а останалите
плащания, за които са представени вноски бележки са осчетоводени от лизинговата
къща и отнесени за закриване на друг договор за лизинг, сключен между страните
с №30529/22.02.2013г.
Това действие било позволено от т.6.3, раздел IV
на процесния договор, според която „В случай че
лизингополучателят е сключил повече от един договор за лизинг с лизингодателя,
последният има право по своя преценка да насочи което и да е плащане на
лизингополучателя за покриване на което и да е ликвидно изискуемо задължение
към лизингодателя, по който и да е договор“. Ищецът оспорва твърдението, че
ответникът е заплащал редовно задълженията по лизинговия договор, а
лизингодателят недобросъвестно го е развалил, както и оспорва ответникът Х. да
е бил заплашван и че автомобилът му е бил неоснователно отнет. В допълнителното
становище се твърди още, че съдържащото се в писмо с изх. №918/11.08.2014г.
посочване, че се предявява запис на заповед е техническа грешка и вземанията не
се претендират на основание запис на заповед, а на основание лизинговия
договор. Оспорва се за същите задължения да има издаден вече изпълнителен лист
и образувано изпълнително дело и твърдението, че ищецът се домогвал до повторно
присъждане на същите суми. Оспорва се още претендираните неустойки да
противоречат на добрите нрави. Оспорва се приложението на Закона за защита на
потребителите в настоящия случай, както и неравноправността на клаузи от
договора, тъй като същите били индивидуално уговорени.
Ответникът
Д.Х. също е подал допълнително становище, според което ищецът си противоречи,
като веднъж отрича приложението на чл.206 ЗЗД, а втори път търси възнаграждение
за ползване на чужда вещ именно на основание чл.206, ал.2 ЗЗД. Твърди се, че
обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД, което ищецът претендира, следва да е в
размера на лизинговите вноски, тъй като ползващият следва да изпълнява „всички
задължения по прекратения договор“, едно от които е да заплаща лизинговата
вноска, а не обезщетението да се определя чрез размера на дневен наем за
услугата „рент а кар“, каквато услуга ищецът явно не можел и не желаел да
доказва, че предлага. Отново се акцентира, че според ответника ищецът се
домогва до повторно осъждане за същите суми, тъй като задълженията и по двата
договора, отразени в приложените справки, били много по-малки от размера, за
който бил предявен записът на заповед, а отразеното в писмото, че му се
предявява запис на заповед, не било техническа грешка.
В съдебните
заседания по разглеждане на делото ищецът „Лизингов къща София
лизинг“ ЕАД се представлява от пълномощника си юрк. Й.А., която поддържа
исковата молба и моли съда да уважи изцяло предявените искове, тъй като били
доказани по основание и размер с писмените доказателства и приетата ССчЕ.
Претендират се и разноски, съобразно списък. В предоставения от съда срок юрк.А.
е депозирала писмена защита, в която подробно доразвива съображенията, на които
се основават исковите претенции и отново моли съда да ги уважи.
Ответникът
Д.Х.Х. в съдебните заседания по делото се явява лично и се представлява от
упълномощения адв.А.Й. от БАК. Адв.Й. счита, че ищецът не е успял да изпълни
своята доказателствена тежест и да докаже, че доверителят му дължи
претендираните суми на основание процесния договор, тъй като не успял да обори
възражението, че всички суми са вече присъдени съгласно предявения запис на
заповед. Счита, че ищецът просто отрича неизгодни за него факти. Относно втория
договор, по който ищецът отнасял суми, плащани във връзка с процесния договор,
се сочи, че не са представени никакви доказателства дали е действащ и има ли
основание да продължават да се осчетоводяват суми по него. Счита, че този
договор е прекратен много по-рано. Адв.Й. мотивира и твърдението си, че искът
за обезщетение за ползване остава недоказан. Причините били две – на първо
място ищецът не доказал, че предлага съответната услуга и на второ място
експертизата не могла да даде отговор на въпроса какви са били към онзи момент
размерите на възнагражденията за краткосрочен наем. Според адв.Й. много от
клаузите по договора били неравноправни, вследствие на което начислените на
основание тези неравноправни клаузи обезщетения и неустойки били нищожни. Моли
исковете да бъдат отхвърлени и на ответника да се присъдят разноски.
Самият
ответник – Д.Х. заявява пред съда, че поддържа доводите на адв.Й. и твърди, че
след като му изпратили документите за прекратяване на договора през август
2014г., му се обадил човек от лизинговата къща и му казал да продължи да плаща,
за да бъде възстановен договорът, което и направил, но след това в един момент
му звъннали отново и му казали, че има седмица да върне автомобила. Сега счита,
че го съдят за пари, които е внасял, но те са ги преразпределяли по друг
договор. Ответникът счита, че вероятно има сума, която дължи, но не е съгласен
с размера, който ищецът претендира.
В предоставения от съда срок ответникът чрез адв.А.Й. е
депозирал писмени бележки, в които излага съображенията си за неоснователност
на исковете в писмен вид, доразвивайки тезите, застъпени в отговора на исковата
молба и в хода на устните състезания по делото.
Съдът, след като
прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от
фактическа страна:
По
делото за безспорни и ненуждаещи се от доказване са обявени обстоятелствата, че на 11.07.2013 г. между ищеца „Лизингова
къща София лизинг“ ЕАД като лизингодател (юридическо лице с предмет на дейност „финансов лизинг“,
видно от справка в Търговския регистър) и ответника Д.Х.Х. като лизингополучател е сключен договор за лизинг №32249
на сочения от ищеца автомобил - “Peugeot”, модел 208 5P Active 1.6e-HDi/92 FAP STT BVM5, с ДК № 4594 ТТ, както и че
автомобилът е върнат на лизингодателя на 18.11.2014г., които обстоятелства
освен че не са спорни, са изводими и от доказателствената съвкупност.
Представен е с исковата молба
лизингов договор № 32249/11.07.2013 г., сключен между ищеца и ответника, по силата на който ищецът е отдал
за ползване на ответника автомобил,
чийто спецификации са отразени
в приложение №1
към договора -
марка “Peugeot”, модел 208 5P Active 1.6e-HDi/92 FAP STT
BVM5, с ДК № 4594, и на ответника е предадена лизинговата вещ на 17.07.2013г.,
видно от двустранно подписания приемо-предавателен протокол. В раздел IV, т.1 е предвидено, че
лизинговата цена, която лизингополучателят се задължавал да плати била в размер
на 15289.31 евро с включен 20 %
ДДС. Първоначалната вноска в т.2 е
уговорена в размер на 2888.75 евро, а останалата
сума от 12400.56 евро (според т.3.1.) следвало да бъде изплащана в периода от 05.08.2013 г. до 05.07.2019 г. на 72
равни месечни
вноски, всяка от които е в размер на 172.23 евро (т.3.2) и се дължи на първо
число на всеки нов месец от срока на договора. В т. 6.1, раздел IV е
предвидено, че в случай на забава от страна на лизингополучателя с повече от
пет дни, той дължи обезщетителна
неустойка в размер на 1 % върху дължимото плащане за всеки ден забава, считано
от първия работен ден след петия, като ако договорът бъде развален и до датата
на развалянето лизингополучателят не е платил на лизингодателя дължимите вноски
и/или неустойки, то лизингополучателят дължи и законна лихва за забава на тези плащания,
считано от датата на развалянето на договора. В т.6.3 от раздел IV е определена последователността, в която задълженията ще
се погасяват с извършените плащания, а именно: а) всички дължими суми, които са
различни от лизинговите вноски и неустойки, включително по други правоотношения
между страните; б) неустойки; в) лихви; г) главница по т.3.1 от раздел IV. В същата т.6.3 от раздел
IV е предвидено още, че в случай че лизингополучателят е
сключил повече от един договор за лизинг с лизингодателя, последният има право
по своя преценка да насочи, което и да е плащане на лизингополучателя за
покриване на което и да е ликвидно изискуемо задължение към лизингодателя, по
който и да е договор. Според т.7 от раздел IV
на договора лизингополучателят заплаща и сумите за регистрация на лизинговото
имущество, за застраховане на лизинговото имущество и за данък превозни
средства по ЗМДТ. Съгласно т.1 от раздел XI от
договора същият може да бъде развален едностранно от лизингодателя, без да дава
срок, като една от предвидените предпоставки за разваляне в б. "ж", а
именно при условията на т. 1 от раздел IX на договора, съгласно която при
неплащане на лизинговите вноски или друго дължимо плащане от страна на
лизингополучателя, включително такова за ремонт, лизингодателят има право да
развали едностранно договора, като лизингополучателят дължи неустойка по т. 6.1
от раздел IV от договора и обезщетение за претърпените вреди
и пропуснати ползи. В същата точка е
записано още, че когато лизинговото имущество се намира в държане на
лизингополучателя, при разваляне на договора лизингодателят има право да си
възвърне лизинговото имущество. В случаите на разваляне на договора, т.2 от
раздел IX предвижда, че в хипотезата на т.1,
платените до момента лизингови вноски, остават в полза на лизингодателя като
обезщетителна неустойка за разваляне на договора по вина на лизингополучателя. В т. 2 от раздел XI, е
предвидено, че лизингополучателят дължи на лизингодателя и обезщетителна
неустойка за пълно неизпълнение в размер на 20 % от
лизинговата цена в допълнение към другите неустойки и/или обезщетения
в няколко случая, сред които „при разваляне на договора по вина на
лизингополучателя“. Към лизинговия договор е
представен и погасителен план, в който е посочен размерът на дължимите лизингови
вноски и техният падеж.
Представено е и свидетелството за регистрация на процесния автомобил, от което
е видно, че той е собственост на лизингодателя – „Лизингова къща София лизинг“
ЕАД.
Между страните се
установи, че е сключен още един лизингов договор, предхождащ горецитирания, а
именно: договор за финансов лизинг №30529/22.02.2013г.
С този договор е отдаден за ползване на ответника друг автомобил, а именно:
„Пежо“, модел: 301 Allure 1.6 VTi 115 BVM5, с
ДКН СА6833ТН, за лизинговата цена от 15451.19 евро с включен 20% ДДС, при
първоначална вноска от 1447.19 евро и остатък от 14727.59 евро, платими на 72
равни месечни вноски в размер на 194.50 евро, с последна вноска – платима до
05.02.2019г. Този договор съдържа всички описани по-горе клаузи от процесния
договор, свързани с разваляне на договора, неустойки и начин на разпределение
на сумите при плащане, формулирани по идентичен начин. Към него са налични
приложение №1, отразяващо спецификации на
автомобила, предмет на договора и приемо-предавателен протокол, според който
автомобилът е бил предаден на Д.Х. на 26.02.2013г.
Представено е по
делото писмо от „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД изх.
№918/11.08.2014г., адресирано до Д.Х.Х.. В писмото
адресатът бива уведомен, че не е платил дължимите суми по лизингов договор №32249, съгласно приложена справка и е предупреден, че ако
не погаси задълженията си в 3-дневен срок от датата на получаване на писмото (а
писмото е получено на 18.08.2014г., видно от обратната разписка), на основание
т.1, раздел IX, договорът ще се счита за едностранно
развален. В писмото е записано още, че с него се предявява запис на заповед.
Приложената към писмото справка отразява задължения към 12.08.2014г. по два
договора (с №30529 и 32249), като сумата, която е
посочена като дължима по тези два договора е 3098.14 евро (6059.44 лв.) и
включва незаплатени вноски по финансов лизинг, данък МПС и неустойки.
Ответникът пък е представил два броя справки за дължими суми по два отделни
договора към 30.10.2014г. Справката, отнасяща се за процесния договор – с №32249/11.07.2014г. е за сумата от 2239.77 евро (4380.61
лева) и включва лизингови вноски за месеците юни, юли, август, септември и
октомври 2014г., лихви по забавените вноски, данък МПС и неустойки. Справката,
отнасяща се за другия договор – с №30529/22.02.2013г.,
е за сумата от 3192.73 евро (6244.44 лв.). Справките са подписани от
съставителя.
Видно от
приложения приемо-предавателен протокол по лизингов договор №32249/11.07.2014г., на 18.11.2014г. в гр.София клиентът Д.Х.Х.
е предал на упълномощено от „Лизингова къща – София лизинг“ ЕАД лице процесния
автомобил - марка „Пежо“, модел „208 5P Active
1.6e-HDi/92 FAP STT BVM5“, с
рег. №СА4594ТТ, както и документите и
ключовете към него.
Видно е от
приложеното платежно нареждане от 29 април 2014г., че ищецът „Лизингова къща
София лизинг“ ЕАД е заплатил на Столична община, р-н Кремиковци сумата от
442 300 лв. като данък за МПС-та по опис, в който опис под номер 1318
фигурира и процесният автомобил, като заплатеният за него данък е 49.20 лв.
Приложена е към
отговора на исковата молба нотариална покана от „Лизингова къща София лизинг“
ЕАД до Д.Х.Х., към която пък е приложен запис на заповед от 21.02.2012г.,
издаден в полза на лизинговата къща за сумата от 14727.59 евро, част от която
сума – в размер на 6701.21 евро, се претендира от Д.Х. с нотариалната
покана. Именно тази сума (6701.21 евро),
която е претендирана извънсъдебно с нотариалната покана, е станала предмет на
заповедно съдебно производство по ч.гр.д.
№502 по описа на съда за 2015г. и в полза на „Лизингова
къща София лизинг“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.417 ГПК и изпълнителен лист, на основание на който е образувано
изпълнително дело №2015927040004/2015г.
по описа на ЧСИ Стоян Лазаров и длъжникът Д.Х. е получил покана за доброволно
изпълнение на 02.04.2016г.
Представени са от
ответника 5 бр. вносни бележки от „УниКредит Булбанк“АД, отразяващи следните
плащания в полза на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД: сумата от 720 лв. на
18.03.2014г. (с основание - вноска по договори 30529 и 32249); сумата от 680
лв. на 18.06.2014г. (с основание – вноска по договор 32249/11.07.2013г.);
сумата от 340 лв. на 11.09.2014г. (с основание – вноска по договор
32249/11.07.2013г.); сумата от 340 лв. на 29.09.2014г. (с основание – вноска по
договор 32249/11.07.2013г.); сумата от 340 лв. на 24.10.2014г. (с основание –
вноска по договор 32249/11.07.2013г.). Вносните бележки са били предмет на
обсъждане и на Съдебно-счетоводната експертиза.
Съдебно-счетоводната
експертиза е изготвена от вещото лице Р.Р.С. и е отговорила на поставените от
страните въпроси. От проверката на доказателствата, счетоводството на ищеца и
извършените изчисления експертът е констатирал, че ищецът е получил плащания от
ответника в общ размер на 13790.52 лв., равняващи се общо на 7 050.98
евро. Плащанията били извършени по банков път, като ищецът е разнасял
получените плащания по два договора с ответника. От всички получени плащания,
част в размер на 10893.40 лв. били отнесени за погасяване на задължения по
процесния договор за лизинг с №32249/11.07.2014г.
Плащанията са отразени в таблица, както и закритите с тези плащания задължения
за периода от 11.07.2013г. до 18.11.2014г.- погасени са изцяло задълженията до
05.04.2014г. и частично в размер на 9.29 евро от месечната лизингова вноска за
месец май 2014. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че останалите
плащания в размер на 2897.12 лв. били отнесени по другия договор, който не е
бил предмет на експертизата, но е с номер 30529. Вещото лице е установило, че всички
суми, за които са представени от ответника по делото вносни бележки (описани в
предходния абзац), са били осчетоводени при ищеца по сметка 411 - „Клиенти“ по
партидата на ответника“ и са разпределени за задължения по двата договора, като
вноската от 11.09.2014г. е отнесена изцяло към другия договор – с номер 30529.
След съобразяване на констатираните плащания по дати и размер и дължимите
вноски по подписания между страните погасителен план, неплатените остатъци за
месечни лизингови вноски експертът сочи, че са в размер на 542.59 евро (с
левова равностойност 1061.21 лв.) – 3 пълни месечни вноски за юни, юли и август
2014г. и една частична вноска за май 2014г. От проверката на документите се
констатирало, че не е заплатен и данък МПС за лизинговия автомобил по процесния
договор за лизинг №32249/11.07.2014г.
в размер на 49.20 лв. Вещото лице е изчислило и размера на неплатената неустойка
за забавени плащания (съобразявайки размера от 1% за всеки ден забава), като
сумата, която е получил е 556.30 евро (с левова равностойност 1088.03 лв.) за
периода от 05.04.2014г. до 21.08.2014г. В табличен вид е онагледено формирането
на неплатената неустойка за забава. Изчислена е и неустойката за пълно
неизпълнение, уговорена в раздел XI, т.2,
като сумата, която е получил експертът е 3057.86 евро (с левова равностойност
5 980.66 лв.). Изчислената лихва за забава върху размера на неплатените
лизингови вноски към 21.08.2014г. възлиза, според експертизата, на 119.61 лв.
за периода от 22.08.2014г. до 30.09.2015г., а лихвата за забава върху размера
на неплатената неустойка за забавено плащане възлизала на 122.63 лв.
Експертизата е имала за задача да каже и какъв е размерът на среднодневната
пазарна цена за ползване на автомобил от типа и класа на процесния за периода
от 01.09.2014г. до 18.11.2014г. при краткосрочен наем на автомобил и при
дългосрочен наем на автомобил. Тъй като периодът, който е изследван е стар,
вещото лице не е могло да намери информация за сходни автомобили за посочения
период, а е представил резултати, валидни към момента. Изчислената среднодневна
наемна цена към настоящия момент на база намерените оферти е 13.31 евро, т.е.
26.04 лв. По данни от проучване на вещото лице, от оферта за МПС марка Тойота
Аурис 1.8 куб. см. „Хибрид“ (която е по-висок клас автомобил от процесния
според уточнение от съдебно заседание), валидна към 07.2014г., месечната
лизингова цена за същата е средно 550 лв. с ДДС при условията на 5-годишен
финансов лизинг.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира за
установено от правна страна следното:
Предявени са няколко кумулативно
съединени осъдително искове с правна
квалификация: 1)
чл.345
ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД - за заплащане на произтичащи от
договор за лизинг задължения (за лизинговите вноски и данък МПС за 2014г.); 2)
чл.92 ЗЗД - за заплащане на два вида неустойка (една за забава и една за пълно
неизпълнение); 3) чл.347, ал.2 ТЗ във вр. чл.236, ал.2 ЗЗД – за заплащане на
обезщетение за ползване на лизингова вещ след разваляне на договора за лизинг;
4) чл.86 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за забава.
Доказано
е по несъмнен начин по делото, а и не бе спорно между страните, че между
„Лизингова къща София лизинг“ ЕАД в качеството на лизингодател и Д.Х.Х. в
качеството на лизингополучател са възникнали търговски правоотношения – сключен
е договор за финансов лизинг под №32249/11.07.2014г.,
който е предмет на настоящото дело и на основание на него собственикът- лизингова
компания е предоставил за възмездно ползване на своя клиент – Д.Х., лек
автомобил марка „Пежо“, модел „208 5P Active
1.6e-HDi/92 FAP STT BVM5“, с
рег. №СА4594ТТ. Автомобилът се доказа, че е
бил в държане на лизингополучателя- ответник до 18.11.2014г., на която дата
страните не спорят, че същият е върнат на лизингодателя- собственик.
Доказа
се още, че между същите страни е бил сключен и предходен договор за финансов
лизинг за друг автомобил под №30529/22.02.2013г.,
който не е предмет на настоящото производство, но към задължения, по който се
установява, че са отнесени суми, заплащани от Д.Х., които самият той твърди, че
е плащал по другия договор. Ответникът възрази срещу приемането на този договор
като доказателство в процеса, но той бе представен като такова в допустим
процесуален момент – преди обявяване на проекта за доклад за окончателен /така Определение №1121/23.11.2015 по дело
№3878/2015 на ВКС, ГК, III г.о. относно момента на настъпване на преклузията за представяне на
доказателства/ и във връзка с доводите на отговора на искова молба,
поради което бе приет и няма пречка да бъде обсъждан като доказателство. Този
договор обаче не е бил предмет на изследване от ССчЕ, доколкото никоя от
страните не е задала въпроси, свързани с него, поради което съдът го обсъжда
само що се отнася до въпроса могъл ли е ищецът да отнася към него суми, плащани
с основание друг договор. Установява се от самите вносни бележки, представени
от ответника Х. по делото, че същият на няколко различни дати е заплатил суми,
за чието плащане е посочил като основание „вноска по договор №32249/11.07.2014г.“. Това са следните суми: сумата от 680
лв., заплатена на 18 юни 2014г.; сумата от 340 лв., заплатена на 11.09.2014г.;
сумата от 340 лв., заплатена на 29 септември 2014г. и сумата от 340 лв.,
заплатена на 24.10.2014г. Във вносната бележка от 18.03.2014г. за сумата от 720
лв. са били посочени като основание и двата договора между страните. От
експертизата се установява, че вноската от 18.03.2014г. е разпределена по двата
договора, както е посочено и в самото основание. От вноската от 18.06.2014г. 480.24лв. са отнесени към посочения като
основание договор с №32249/11.07.2014г.,
а 199.76 лв. са отнесени към другия договор. Вноската от 11.09.2014г. от 340
лв., противно на посоченото в нея основание, е била отнесена не към договор с №32249/11.07.2014г., а изцяло към другия договор - №30529/22.02.2013г. От вноската от 29.09.2014г. 268.03 лв.
са отнесени към процесния договор №32249/11.07.2014г.
(който е посочен като основание) и 71.97 лв. са отнесени към непосочения като
основание договор №30529/22.02.2013г.
От вноската от 24.10.2014г. само 18.17 лв. са били отнесени към посочения като
основание договор с №32249/11.07.2014г.,
а 321.83 лв. са отнесени към другия договор. Така общо 933.56 лв. (равняващи се
на 477.32 евро по фиксинга, посочен от вещото лице в експертизата) са били
отнесени като плащания по договор №30529/22.02.2013г.,
независимо че волята на платеца е била плащанията да се отразят като плащания
към договор №32249/11.07.2014г. За да извърши
такова преразпределяне на сумите (както се изразява ответникът Х.) ответникът
се е позовал на т.6.3 от раздел IV,
изр.последно от процесния договор, според което „В случай, че
лизингополучателят е сключил повече от един договор за лизинг с лизингодателя,
последният има право по своя преценка да насочи, което и да е плащане на
лизингополучателя за покриване на което и да е ликвидно изискуемо задължение
към лизингодателя, по който и да е договор“. С
решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., състав на ВКС, І т. о., се е
произнесъл, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие
по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор. Настоящият договор за лизинг несъмнено има
характер на потребителски, доколкото ползвателят на лизинговия автомобил има
качеството „потребител на услуга“. Чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ повелява, че неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Макар ищецът да навежда именно такова твърдение,
че тази и останалите клаузи по договора са индивидуално уговорени, съдът
достига до противния извод, а именно: че тази конкретна клауза (т.6.3
от раздел IV, изр.последно) е част от типовото съдържание на договора за
лизинг. Това може да се установи и при сравнение на двата договора, приложени
по делото. Същите са еднотипови, като разликата се наблюдава единствено в т.1-3
от раздел IV, където е описана лизинговата цена за конкретния
автомобил. Чл.143 ЗЗП определя кои клаузи са неравноправни. Съдът е
категоричен, че клауза, която изключва съобразяване с волята на потребителя по
кой договор заплаща дадена сума, е неравноправна и може да се подведе под
разпоредбата на чл.143, т.19 ЗЗП, защото подобна клауза не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора. В
този смисъл, клаузата е нищожна и упражненото във вреда на потребителя право
ищецът да отнесе суми с посочено основание към друг договор, следва да бъде
отречено. Неправилно отнесените към договор №30529/22.02.2013г.
933.56 лв. (равняващи се на 477.32 евро) следва да бъдат приспаднати от
евентуално дължимите процесни суми. Такова приспадане съдът ще извърши след
обсъждане на всяка от претенциите по отделно. Съществува възможност и други
плащания, извън тези, за които има представени платежни документи, да са
отнесени погрешно по друг договор, но задача, която да изследва този въпрос, не
е била поставена на вещото лице, поради което извод за необходимостта от
приспадане на други суми, не може да бъде направен. Разпоредбата, на която
ищецът се позовава, предвижда че лизингодателят има право по своя преценка да
насочи, което и да е плащане на лизингополучателя за покриване на което и да е „ликвидно“
изискуемо задължение към лизингодателя, по който и да е договор. В случай че
лизингополучателят не е посочил като основание за плащането номера на първия
лизингов договор не може да се приеме, че е налице ликвидност (установеност на
вземането по основание и размер), като дори е възможно същото да е спорно,
респ. недопустимо би било отнасянето на част от сумата за погасяване на част от
това задължение. За ликвидност дори говорим едва при наличие на влязло в сила
съдебно решение, а евентуално при наличие на влязлва в сила заповед за изпълнение.
Довод,
с който ответникът цели да отрече правото на ищеца да претендира суми по
договор за лизинг №32249/11.07.2013г.,
е наличието на влязла в сила заповед за изпълнение, издадена на основание запис
на заповед за сумата от 6701.21 евро, като твърдението е, че претенцията по
записа на заповед прикрива каузалното правоотношение по договор за лизинг,
поради което ищецът се домогва до повторно присъждане на същите суми, предмет
на настоящото дело. Това твърдение не е лишено от хипотетичната възможност да е
вярно, но доказване в тази насока следваше да осъществи страната, която навежда
довода за каузалност, имайки предвид, че записът на заповед е абстрактна правна
сделка. Това е така, тъй като според т.17 от ТР № 4/2014 г. по тълк.д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при въведени твърдения или възражения, основани
на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което ценната
книга е издадена, всяка от страните доказва фактите, на които са основани
твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно -
отричаното право за съществуването, съответно - несъществуването на вземането.
В този смисъл страната, която твърди наличието на кауза и че записът на заповед
е имал обезпечителна функция спрямо каузално правоотношение, в случая е
ответникът. Своята защита той е следвало да осъществи още в проведеното
заповедно производство, като разкрие каузата, при която е издаден записът на
заповед и каузата на претенцията. В настоящия процес ответникът също е следвало
да докаже твърдението си, че процесните суми са веднъж вече присъдени, а не
както неправилно счита – ищецът да се налага да оборва възражението, че сумите
са вече присъдени. От събраните доказателства не се установява по никакъв
начин, че сумите, присъдени със заповедта за изпълнение, са свързани с
процесния договор за лизинг и задължения по него. Ответникът не е поискал и
поставяне на въпроси към Съдебно-счетоводната експертиза за установяване по
какъв начин счетоводно са били отнесени сумите, събирани в изпълнителното
производство, заведено през 2015 година, след издаване на заповед за изпълнение
на основание приложения по делото запис на заповед. Нещо повече, съдът
установява, че в записа на заповед е посочена дата на издаване - 21.02.2012г. –
повече от година и половина преди сключването на процесния договор за лизинг №32249/11.07.2013г., следователно няма как каузата на
записа на заповед да е процесният договор. Възможно е каузата да е предходния
договор за лизинг от 22.02.2013г., а годината в записа на заповед (2012г.
вместо 2013г.) да е техническа грешка, тъй като сумата, за която е издаден
записът на заповед е именно сумата от 14727.59 евро – същата, която Д.Х. е
останало да дължи, след заплащане на първоначалната вноска по договор №30529/22.02.2013г. Все пак обаче не могат по несъмнен
начин да бъдат свързани записът на заповед и някой от договорите за финансов лизинг,
още по-малко – да се установи сумата, за която е осъден Д.Х. в рамките на
ч.гр.д. №502/2015г., да е същата или да
представлява част от сумите, които се претендират в настоящото производство
като задължения, произтичащи от договора за лизинг от 11.07.2013г.
Следва да се обсъди всяка от исковите претенции по
отделно.
По иска с правна квалификация чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2,
пр. 1 вр. чл.79
ЗЗД:
За
да бъде уважен предявеният иск по чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 1, пр.
1 вр. чл.79 ЗЗД от ищеца следва
да бъде установено при условие на пълно и главно доказване 1. наличието на
валидно сключен договор за лизинг през исковия период, обвързващ страните, с уговорени
лизингови вноски в претендирания от ищеца размер и 2. че лизингодателят е
изпълнил своето задължение по договора да предаде лизинговата вещ на
ответника-лизингополучател, като съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154 ГПК в тежест на ответника е да установи, че
е заплатил дължимите лизингови вноски за процесния период.
Предвид
изложените от страните доводи, настоящият състав намира, че между страните е безспорно, че през
исковия период са били обвързани с валиден договор за лизинг на автомобил, като
няма спор, че лизинговата вещ е била предадена на ответника в качеството му на
лизингополучател. Тези факти се установяват и от представените по делото
доказателства – договор за лизинг №32249/11.07.2013г., като от представения приемо-предавателен протокол от 17.07.2013 г., се установява, че ответникът е получил процесният автомобил на посочената дата. Съгласно приемо-предавателен протокол от
18.11.2014 г. се установява, че
на посочената дата автомобил марка "Пежо", модел „208“, с ДКН СА4594ТТ е бил върнат
от ответника на ищеца. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че незаплатените лизингови вноски за периода от
м.
В иска с
правна квалификация чл. 354, ал. 1 ТЗ, вр. с чл. 232, ал. 2, пр. 1 вр.
чл.79 ЗЗД се включва и сумата за данък МПС,
претендирана от ищеца в размер на 49.20 лв. Приложени са доказателства –
платежен документ, от който се установява, че ищецът реално е заплатил данъка
за 2014г. за процесния автомобил на Столична община, р-н Кремиковци. Според т.7
от раздел IV на договора лизингополучателят е лицето,
което дължи заплащане на данък превозни средства по ЗМДТ. В този смисъл претенцията
е основателна, като обаче е основателно и възражението, че лизинговата вещ е
върната преди изтичането на цялата 2014г., поради което част от сумата (за 33
дни от 18.11.2014г. до 31.12.2014г.) следва да се приспадне, тъй като от
18.11.2014г. насетне Д.Х. вече не е бил ползвател, а вещта е могла да бъде
ползвана от друго лице. Изчислението съдът извърши като заплатеният данък от
49.20 лв. бе разделен на броя дни през 2014г. и полученото бе умножено с броя
на дните, през които автомобилът е ползван от ответника. Получената дължима
сума е 43.40 лв., като за горницата до 49.20 лв. претенцията следва да бъде
отхвърлена.
По исковете с правна квалификация чл. 92 от ЗЗД:
Институтът
на неустойката по аргумент от чл. 92, ал. 1 ЗЗД има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Тя има
договорен характер, като от една страна обезпечава изпълнението на поетите с
договора задължения, а от друга като форма на договорната отговорност, служи
като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се
доказват.
В
доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правна квалификация чл.92,
ал.1 ЗЗД е да докаже наличието на договор за лизинг с уговорка за неустойка, в
случай, че лизингополучателят не изпълнява задълженията си по договора, както и
в какъв размер е възникнало вземането за
неустойка в патримониума на лизингодателя. При доказване на посочените
обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е изпълнил задълженията си
по договора.
Ищецът
е претендирал присъждането на неустойка за забава (мораторна) върху всяка една от просрочените лизингови вноски от датата на падежа
на конкретната вноска до 21.08.2014 г., както и неустойка
за разваляне на договора (компенсаторна), клаузите за които неустойки ответникът
счита за нищожни като неравноправни и като противоречащи на добрите нрави.
Раздел ІV, т. 6.1 от договора за лизинг предвижда, че при забава в плащането
на дължима от ответника лизингова вноска с повече от пет дни за всеки ден на
забавата се дължи неустойка в размер на 1% върху дължимата сума. Тази уговорена
от страните лихва за забава е в размер на 365 % на годишна база, който размер е необосновано висок. В тази връзка
следва да се посочи, че според приложимото за исковия период ПМС № 72/1994 г.
(отм.) законната лихва за просрочени задължения във валута при тези задължения
е в размер на тримесечния LIBOR за съответната валута, увеличен с 10 пункта. За
В
случая лизингополучателят по договора е потребител по смисъла на §13, т. 1 ЗЗП
(както бе посочено и по-горе в изложението)
и следователно приложение намират правилата на чл. 143 и сл. ЗЗП. С оглед на изложеното се налага изводът, че уговорената в раздел ІV, т. 6.1 от договора неустойка за забавено плащане по договора
налага задължение на потребителя да заплати необосновано висока неустойка по
смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП
и следователно клаузата е неравноправна по отношение на ответника. От самия
текст на договора и от сравнението му с другия договор за лизинг, е видно, че клаузите в него не са уговаряни индивидуално, а са
предварително изготвени от ищеца, като ответникът потребител не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, още повече, че предлагането на
предварително изготвени договори на клиентите е и обичайна търговска практика
при подобни договори. Според чл. 146, ал. 4
ЗЗП ищецът търговец
следва да докаже, че клаузата за неустойка за забава по договора е индивидуално
уговорена с ответника, а по делото липсват твърдения или доказателства за това.
Поради това трябва да се приеме, че клаузата на раздел ІV, т. 6.1. от договора е
неравноправна клауза, която не е индивидуално уговорена с ответника и поради
това е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Отделно
от това, съдът намира, че уговорената неустойка е нищожна и като
противоречаща на добрите нрави. Условията и
предпоставките, при наличието на които уговорена в търговски договор неустойка
е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 ЗЗД, са предмет на
разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Съгласно приетото в т. 3 от тълкувателното решение
неустойката следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД тогава, когато единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при
съблюдаване и на примерно изброените критерии като естество и размер на
обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други,
различни от неустойката, правни способи; вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на неустойката
и очакваните вреди от неизпълнението.
Горепосочената
клауза на т. 6.1. от раздел IV от договора е израз на признатата в чл.9 ЗЗД
свобода на договарянето. Фактът на двустранното уговаряне на неустойката обаче
сам по себе си е ирелевантен за валидността на неустоечната клауза, ако тя не
съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, в частност на
принципа за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговски
правоотношения. Преценявана към момента на сключване на договора, уговорената
по този начин неустойка безспорно отговаря на присъщата й съгласно чл. 92, ал.
1 ЗЗД обезпечителна функция, доколкото е предназначена да стимулира точното в темпорално отношение изпълнение на възложените работи. Съпоставена обаче със
стойността на очакваните вреди от евентуалното забавено изпълнение, неустойката
излиза извън другите две обичайни нейни функции - обезщетителната и
санкционната. Санкционирането на лизингополучателя с неустойка е предвидено
единствено и само за обезщетяване на вредите от забавеното изпълнение на
паричното задължение за лизингови вноски по договора, поради което и стойността
на очакваната вреда, за която лизингодателят би имал право на обезщетение в
хипотезата на забавено изпълнение, се съизмерява с установения от закона размер
на обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение, евентуално
пропускът от реализиране на доход под формата на възнаградителна лихва. При
липса на уговорка за неустойка лизингодателят би могъл да претендира от
лизингополучателя обезщетение за вредите по общите правила на чл. 86, ал. 1 ЗЗД
в размер на основния лихвен процент, увеличен с десет пункта. Предвидената
неустойка от 1% за всеки ден на
неизпълнението надхвърля многократно очакваната вреда от забавеното изпълнение.
Подобен размер на неустойката (365% на годишна база) многократно надхвърля
размера на пазарните лихви (които при банкови кредити обикновено не надвишават
15% на годишна база, а дори и при кредити от небанкови финансови институции
рядко надхвърлят 40% на годишна база, които следва да се
вземат предви по аналогия), както и на законната
лихва за забава (както се посочи по-горе). Следователно неустойка за забава в
подобен размер няма за цел само да обезпечи изпълнението на задължението, да
обезщети евентуални вреди и да санкционира забавеното изпълнение, а има за цел
да причини имуществена вреда на длъжника, който не изпълни своевременно
задължението си, респ. да доведе до неоснователното обогатяване на ищеца
за сметка на ответника. Този извод още
повече следва от характера на неустойката, която е мораторна и поради това се
дължи продължително във времето (а не еднократно) до изпълнение на
задължението. Посочените съображения се подкрепят и от самото обстоятелство, че
размерът на претендираната неустойка за сравнително кратък период от време
надхвърля размера на главницата, върху която се начислява. С оглед
съотношението й спрямо евентуалната вреда неустойката несъмнено дерогира
уредената в чл. 92, ал. 1 ЗЗД и целена от страните обезщетителна функция, а
предвид размера й, надхвърля и придадената й от договарящите санкционна
функция. Уговореният начин на
формиране на неустойката, преценяван съобразно конкретните обстоятелства по
делото и изброените в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.07.2010 г.
на ОСТК на ВКС примерни критерии, предпоставя отнапред недопустимо обогатяване на
лизингодателя за сметка на лизингополучателя, което мотивира у съда извода, че
съдържащата се в раздел ІV, т. 6.1 от процесния договор за лизинг клауза за
неустойка противоречи на основния принцип за справедливост и добросъвестност в
търговските правоотношения и като накърняваща добрите нрави е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Нищожността
на клаузата за неустойка за забава, при горните две основания, съставлява отрицателен юридически факт, който е препятствал
възникването на вземането за неустойка, предвид което и предявеният иск с
правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на мораторна
неустойка като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
По
отношение на претендираната договорна неустойка поради разваляне на договора в
размер на 20% от лизинговата цена по раздел XI от договора за лизинг, настоящият
състав намира следното: В процесния
договор за лизинг е включена и клауза, задължаваща лизингополучателя за заплащане на неустойка при разваляне
на договора по негова вина, като размерът и е определен като 20 % от
лизинговата цена. За да бъде уважена исковата претенция за присъждането на
неустойката за разваляне, следва да се установи, че процесният договор е бил развален и то поради виновното поведение на ответника.
Съгласно
чл. 87, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни
задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да
развали договора, като даде подходящ срок на длъжника за изпълнение, с
предупреждение, че след изтичане на срока ще смята договорa за развален. Същевременно,
нормата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД е с
диспозитивен характер (така Решение № 86
от 10.05.2016 г. по т. д. № 595 / 2015 г. на ВКС, 1-во тър. отделение),
поради което е възможно, страните да договорят и условия, при които договорът
да бъде развален и без да е необходимо предизвестие. В разглежданата хипотеза
страните са договори „друго“ в т. 1 от раздел XI, а именно:
че ищецът може да развали договора едностранно, без да дава срок в конкретно изброени случаи, сред които е и
незаплащането на лизинговите вноски. С оглед изложеното по-горе настоящият
състав намира, че за лизингодателя
са били налице условията по т. 1, б. "ж" от раздел XI за разваляне на
договора без предизвестие, като за целта е достатъчно единствено изявлението на
изправната страна да е достигнало до ответника. По делото е
безспорно доказано, че договорът е бил развален с
писмо изх. №
918/11.08.2014г. Въпреки, че лизингодателят не е бил задължен, съобразно
договора, да даде срок за изпълнение на длъжника, той го е направил, като е
предоставил 3-дневен срок от получаване на писмото за заплащане на дължимите
суми. Писмото е достигнало до знанието на Д.Х. на 18.08.2014г., като видно от
ССчЕ в 3-дневния срок, изтекъл на 21.08.2014г.,
не са заплащани никакви суми и считано от 22.08.2014г. договорът, обвързващ страните по делото, е бил надлежно развален с едностранно
изявление на лизингодателя, в съответствие с уговореното между страните, като
именно виновното поведение на ответника – незаплащане на дължими лизингови
вноски, е станало повод за това. Неоснователно е възражението на
ответника, че договорът не е могъл да бъде развален поради приложението на
чл.206, ал.1 ЗЗД, доколкото неплатените вноски не са съставлявали повече от 1/5
от сумата по договора. Както правилно отбеляза процесуалният представител на
ищеца, чл.206 ЗЗД се прилага за договорите за продажба, но не и към договора за
лизинг, доколкото чл.347, ал.2 ТЗ препраща само към правилата на договора за
наем, не и към правилата на договора за продажба.
С
разпоредбата на т. 2 от раздел XI на
процесния договор за лизинг страните са уговорили, че лизингополучателят
дължи на лизингодателя обезщетителна неустойка за
пълно неизпълнение в размер на 20 % от лизинговата цена, в допълнение към другите неустойки и/или обезщетения
в няколко случая, сред които „при разваляне на договора по вина на
лизингополучателя“. С изречение последно от същата
норма страните изрично са уговорили съдържанието на понятието “пълно неизпълнение на лизингополучателя” по смисъла на договора за лизинг. Пълно неизпълнение
страните са се съгласили, че е налице в случаите по т. 1, р. XI от договора,
при наличието на които хипотези лизингодателят може едностранно да развали
договора за лизинг без да дава срок, между които и б. "ж", на която
ищецът се позовава. Същата препраща към условията на т. 1, р. IX, пр. 1 от
договора за лизинг, а именно - неплащане
на лизингова вноска. По делото се установи, че ответникът е останал задължен за
плащането на близо три лизингови вноски по
договора за лизинг, предвид което настоящият съдебен състав приема, че е налице
уговореният с нормата на т. 2
от раздел XI на процесния договор за лизинг вид неизпълнение от страна на
лизингополучателя.
В разпоредбата на т. 2,
раздел ХІ от договора страните отнапред са определили размера на обезщетението,
което лизингополучателят дължи на лизингодателя за търпените от последния вреди
от уговорения вид неизпълнение на лизингополучателя. Размерът на вредите във
връзка с чл. 92 ЗЗД и изричната воля на страните по т. 2, раздел ХІ от договора е 20 % от лизинговата цена, като размерът на
неустойката, видно и от заключението по ССчЕ възлиза на 3057.86 евро
(левова равностойност от 5980.66 лв.). Преценявана към момента на сключване на договора,
уговорената по този начин неустойка отговаря на присъщата й съгласно чл. 92,
ал. 1 ЗЗД обезпечителна функция, тъй като е предназначена да стимулира точното
в качествено отношение изпълнение на договора. Съпоставена със стойността на
очакваните вреди от евентуалното едностранно разваляне на договора поради
неизпълнение по някоя от 13-те хипотези на раздел XI т. 1, към момента на
сключване на договора, неустойката в размер на 20% от лизинговата цена е
съответна и на другите две обичайни нейни функции - обезщетителна и санкционна.
Правилото
на чл.92 ЗЗД е диспозитивно и при липса на противна уговорка между страните
обезщетителната функция на неустойката се проявява чрез освобождаване на
изправната страна от необходимостта да доказва вредите от неизпълнението. В
този смисъл и в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение
№229/03.06.2014г. по т.д. №956/2012г. на ВКС, II т.о., изрично е посочено, че
при неустойката настъпването на вредата е предположено, а размерът е определен
от страните в договора. Неустойката по т. 3,
р.ХI от договора има за цел да обезщети изправната страна за вредите от
развалянето, които не са тъждествени с вредите от договорното неизпълнение /за
заплащане на лизинговите вноски/, послужило като основание за развалянето
/така Решение №139/15.10.2015г. по т.д. №4491/2013г. на ВКС, I т.о./.
Предвид изложеното, възражението за нейното
противоречие на добрите нрави е неоснователно.
Клаузата за този вид неустойка не попада и в хипотезите на чл.143 ЗЗП, поради
което не може да бъде счетена за неравноправна, за разлика от клаузата по
другия вид неустойка, обсъден по-горе. От дължимата сума за този вид неустойка
(3057.86 евро) обаче следва да бъде приспадната сумата от 733.80 лв. (равняваща
се на 375.19 евро), която е била заплатена от ответника Х. след разваляне на
договора за лизинг, с основание именно този развален договор за лизинг, а е
била неправилно отнесена за покриване на задължения по друг договор. Така
сумата, която следва да бъде присъдена за този вид неустойка, е 2682.67 евро. За горницата искът следва да бъде
отхвърлен.
По иска с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
След
като ответникът не е изпълнил точно в темпорално отношение своята насрещна
парична престация, е изпаднал в забава
и дължи обезщетение в размер на претендираната законна лихва за забава по чл.
86, ал. 1 ЗЗД върху главницата за незаплатени лизингови вноски. Съгласно приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза размерът на
лихвата за забава върху незаплатените
лизингови вноски за периода от 22.08.2014 г. до 30.09.2015 г. възлизала на сумата от 119.61 лв. Предвид приетото от съда обаче, че се дължат лизингови
вноски на стойност общо 440.45 евро (с левова равностойност
861.45 лв.), то дължимата лихва за забава за периода от 22.08.2014г. до 30.09.2015г.
възлиза на 97.10 лв. (или 49.65 евро, в каквато валута е претенцията).
Претенцията
за горницата над 49.65 евро до пълния предявен размер на лихвата за забава от
128.22 евро следва да бъде отхвърлен. Една част от така претендираната лихва за
забава (според ССчЕ – 122.63 лв.) произтича
от начислението на лихва за забава върху неустойката за забава, която бе приета
за нищожна, поради което обезщетение за забава върху недължимо вземане няма как
да бъде начислено, тъй като претенцията за неустойка
за забава от 584.60
евро (представляваща своеобразна главница) се явява неоснователна и предвид
акцесорния характер на задължението за лихва, претенцията за
него също е неоснователна.
По иска с правна квалификация чл. 347, ал.2 вр. чл.236,
ал.2 ЗЗД:
Както вече бе обсъдено, доказано е по делото, че между
страните е съществувал валиден договор за лизинг, който е преустановил
действието си от 22.08.2014г. поради надлежното му разваляне. Ищецът следваше
да докаже, че от негова страна е реализирано противопоставяне на продължаващото
ползване на автомобила. В писмото с изх. №918/11.08.2014г.,
което е единственият установен писмен документ, достигнал до знанието на
ответника Х., не е поискано връщане на автомобила, т.е. и ищецът не се е
противопоставил автомобилът да продължи да бъде ползван от ответника. В
договора за лизинг на свой ред е записано, че при разваляне, когато предметът
на договора се намира у лизингополучателя, лизингодателят има право да си
възвърне лизинговото имущество, т.е. не е определен някакъв срок, в който
автомобилът следва да бъде върнат. Не може в този случай да се заключи, че по
недвусмислен начин търговецът-лизингодател се е противопоставил на
продължаващото ползване на вещта. Твърдението на ответника е, че представител
на дружеството-ищец му се е обадил през ноември 2014г. и му е заявил, че следва
да върне лизинговия автомобил, в противен случай ще го обявят за откраднат,
поради което той го е върнал на 18.11.2014г. Няма доказателства, които да
свидетелстват за по-ранна дата, на която връщането на автомобила да е било
поискано. В този случай, все пак ползването на лизинговата вещ е продължило и
след преустановяване действието на договора, поради което е следвало да бъде
заплатено обезщетение в размера на съответния брой лизингови вноски до връщане
на вещта на 18.11.2014г. Заключението на ССчЕ е посочило, че се касае за 79
дни. Дължимата месечна вноска е била в размер на 172.23 евро, т.е. по 5.74 евро
на ден (изчислено като вноската се раздели на 30 дни) или 453.46 евро за 79
дни. Претенцията е за сумата от 2317.66 лв., като същата е формирана от ищеца
на база среднодневен пазарен наем за процесния автомобил, ръководейки се от
услугата "rent a car". Този подход е неправилен, тъй като би довел до
неоснователно обогатяване на кредитора. Относно размера на обезщетението, следва да се посочи, че
в случая не се преценяват реално причинени на ищеца вреди, а лизингополучателят дължи
обезщетение в размер на средния пазарен наем/лизинг, като по
силата на закона обезщетението не може да бъде по-ниско от уговорения наем/лизинг.
Обезщетението
не се съизмерва с пропуснати ползи, които следва да бъдат доказани, а
съответства на дължимия наем/лизинг/в този смисъл Решение № 48 от
22.07.2016 г. по т.д. № 480/2015 г., I т.о. на ВКС/.
Уговорената между страните лизингова вноска в конкретния случай е била 172.23
евро на месец, като друг актуален към 2014г. размер не е предложен от ССчЕ за
средна пазарна лизингова вноска на процесния автомобил. Следователно за процесния
период от 79 дни (2 месеца и 18 дни) дължимото обезщетение възлиза на 453.46
евро. Тъй като сумата е претендирана в лева, равностойността на 453.46 евро е
886.89 лв., която сума следва да бъде присъдена на ищеца, а претенцията за
горницата над тази сума до пълния предявен размер от 2317.66 лв. следва да бъде
отхвърлена.
По
разноските:
С оглед изхода на
делото и на основание чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК и двете страни имат право на
разноски в процеса, съразмерно на уважената и отхвърлена част от исковете. Ищецът
е направил разноски в размер на 1281.96 лв. /от които 581.96 лв. заплатена
държавна такса, 400 лв. депозит за експертиза и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение/,
като дължимите му разноски, пресметнати съразмерно с уважената част от исковете,
се равняват на 846.78 лв. Ответникът е направил разноски в размер на 1300 лв.
/от които 1100 лв. за адвокатски хонорар и 200 лв. за експертиза/, като
дължимата му част от тях, пресметната съразмерно на отхвърлената част от
исковете, се равнява на 441.30 лв.
Воден от горното, Съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА, на основание чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1 вр.
чл.79 ЗЗД, Д.Х.Х.,
ЕГН: **********, адрес:
*** ДА ЗАПЛАТИ
на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул. „Ботевградско шосе“ №459 сумата
от 440.45 евро
(четиристотин и четиридесет
евро и 45 евроцента)
– незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг н
автомобил с №32249/11.07.2013г. за периода 01.05.2014 г. – 21.08.2014 г., ведно
със законната лихва от 30.09.2015г. до окончателното погасяване на сумата като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 440.45 евро до пълния предявен размер от 542.59
евро, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 1 вр.
чл.79 ЗЗД, Д.Х.Х.,
ЕГН: **********, адрес:
*** ДА ЗАПЛАТИ
на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул. „Ботевградско шосе“ №459 сумата
от 43.40 лв. /четиридесет и три лева и четиридесет стотинки/, представляваща
част от данъка за лизингово МПС - лек автомобил марка „Пежо“, модел „208 5P Active 1.6e-HDi/92 FAP STT BVM5“,
с рег. №СА4594ТТ
за 2014г., като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 43.40 лв. до пълния предявен
размер от 49.20 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, Д.Х.Х., ЕГН:
**********, адрес: ***
ДА ЗАПЛАТИ на
„Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул. „Ботевградско шосе“ №459, сумата от 2682.67
евро (две хиляди шестстотин осемдесет и две евро
и 67 евроцента) – неустойка
за развалянето на договора, дължима съгласно раздел ХІ, т. 2 от договор
за лизинг с №32249/11.07.2013г., заедно със законната лихва върху посочената суми от 30.09.2015 г. до окончателното
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 2682.67 евро до 3057.86
евро, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ иска с
правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД, предявен от „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул. „Ботевградско шосе“ №459 срещу Д.Х.Х.,
ЕГН: **********, адрес:
*** за сумата от 584.60 евро (петстотин осемдесет и четири евро и 60 евроцента)
– неустойка за забава върху незаплатените лизингови вноски в размер на 1% за
всеки ден забава, съгласно раздел IV, т.6.1.
от договор за лизинг с №32249/11.07.2013г., за периода 08.04.2014г.-21.08.2014г.,
като НЕОСНОВАТЕЛЕН поради произтичане на вземането от нищожна клауза.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
Д.Х.Х., ЕГН: **********,
адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул. „Ботевградско шосе“ №459 сумата от
49.65 евро (четиридесет и девет евро и 65 евроцента) – лихва за забава върху дължимите лизингови вноски по
договор за лизинг с №32249/11.07.2013г. за
периода 22.08.2014 г. до
30.09.2015 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за заплащане на обезщетение за
забава върху дължимата главница по договор
за лизинг с №32249/11.07.2013г. за горницата над
49.65 евро до пълния предявен размер от 128.22 евро, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 347, ал.2 ТЗ във вр. чл.236, ал.2 ЗЗД, Д.Х.Х., ЕГН: **********, адрес:
*** ДА ЗАПЛАТИ
на „Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул. „Ботевградско шосе“ №459 сумата 886.89
лв. (осемстотин осемдесет и шест лева и
осемдесет и девет стотинки) –
обезщетение за ползване на лизингова вещ по договор
за лизинг с №32249/11.07.2013г. след разваляне на
договора, за периода от 01.09.2014г. до 18.11.2014г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
горницата над 886.89 лв. до пълния предявен размер от 2317.66 лв., като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА Д.Х.Х., ЕГН:
**********, адрес: ***
ДА ЗАПЛАТИ на
„Лизингова къща София лизинг“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, бул. „Ботевградско шосе“ №459 сумата 846.78 лв. (осемстотин
четиридесет и шест лева и 78 ст.) – разноски по делото, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА
Лизингова къща София лизинг“ ЕАД,
ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, бул. „Ботевградско шосе“ №459 ДА ЗАПЛАТИ на Д.Х.Х., ЕГН: **********, адрес:
*** сумата 441.30 лв. (четиристотин четиридесет и един
лева и 30 ст.) – разноски по
делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението може
да бъде обжалвано с въззивна жалба в
2-седмичен
срок от съобщаването му на страните пред Софийски окръжен
съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: