№ 293
гр. Казанлък, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА ИВ. СТОИЛОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИНА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20235510100653 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба от М. С. З., ЕГН
**********, постоянен адрес: ****, против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ****,
представлявано от С.Н.Н.. Процесуалният представител на ищцата твърди, че
на **** год. същата сключила договор за потребителски кредит № **** с
„Профи кредит България“ ЕООД. Съгласно договора, кредиторът предоставял
на потребителя парични средства в размер на 3 600,00 лв. Договорено било
сумата да се изплати на 24 броя месечни погасителни вноски. В договорът
било посочено, че ищцата щяла да ползва допълнителни услуги, като сумата,
която следвало да заплати по допълнителните услуги била в общ размер на 3
343,44 лева, тоест възнаграждението по тези клаузи било почти 100% от
отпуснатата главница. Уговорено било, че допълнителните такси, щели да
бъдат разсрочени за изплащане заедно с погасителните вноски по заема. Сочи,
че трайна практика в договорите на кредитора била уговорката, че тези
допълнителни услуги щели да се изразяват в приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна на дата на падеж, улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства и др. Твърди, че
към датата на завеждане на иска М. С. З. погасила изцяло задълженията по
процесния договор за потребителски кредит, като платила по договора сума в
общ размер на 8954,00 лева. Смята, че процесният договор бил нищожен на
основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не била спазена
1
предвидената от закона форма. Както и на евентуалния договор за
допълнителна услуга. Смята, че било нарушено изискването процесният
договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-
малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора, не
било предоставено копие от Общите условия, процесният договор не бил
подписан от кредитополучателя на всяка страница, съгласно изискванията на
ЗПК. Размерът на шрифта, с който бил изготвен договорът бил под
минимално изискуемия съгласно ЗПК, а именно под 12.
Смята, че Договорът за потребителски кредит бил нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита. Смята, че липсата на ясно разписана методика на
формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били
включени в него и как се формирал посоченият в договора ГПР, било в пряко
противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и
чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен
процент по заема, без обаче да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла
към ГПР по договора. Описаната в съдържанието на договора допълнителна
услуга обаче водела до различен размер на ГПР от посочения. Сочи, че
съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС „На
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията,
в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването
на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни. В подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“. Счита, че
допустимият ГПР бил многократно над максимално допустимия, вземайки
предвид сумата, която била начислена от кредитора. В процесния договор
било уговорено М. З. да заплати сума за допълнителна/и услуга/и, които
услуги били свързани с отпускането, усвояването и управление на заема.
Счита, че така формулираната клауза /допълнителен договор/ била с цел
заобикаляне на императивни правни норми и по-конкретно на нормите на
ЗПК. Смята, че в пряко нарушение на императивното правило на чл. 19, ал. 1
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК „Профи кредит България“ ЕООД не включило в
ГПР разходите за заплащане на „допълнителна услуга“, която по своята
същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата,
която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния
лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Нещо повече, тези такси били изначално
известни на кредитора. Счита, че било налице нарушение на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като
търговецът заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим
в отношенията между страните. Счита, че клаузите в процесния договор не
2
били формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на
чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволявали на потребителя да прецени
икономическите последици. Счита, че били нищожни отделните клаузи от
процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение
на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Твърди, че
услугите, за които се претендирало заплащане, изобщо не били изпълнявани
от ответното дружество, а дори и да са изпълнявани, то те били част от
управлението на кредита, тоест, съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът нямал
право да събира такси за нея. Съгласно чл. 21 ЗПК, всяка клауза в договора за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на закона била
нищожна. Съгласно чл. 10а от ЗПК, кредиторът можел да събира от
потребителя такси за допълнителни услуги, но с ал. 2 законодателят въвел
забрана кредиторът да начислява такси и комисионни, свързани с действия по
усвояването и управлението на кредита. Целта на таксите и комисионните по
чл. 10а от ЗПК била да се покрият административните такси на кредитора по
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора, за потребителски
кредит, но различни от основната услуга по предоставяне на кредита.
Предвид на това било видно, че така формулираната клауза, на база на която
била събрана сумата се явявала в противоречие с императивното правило на
чл. 10а ал. 2 от ЗПК. Счита, че били налице основания целият Договор за
потребителски кредит да се приеме за недействителен, което по същество
водело до недействителност и на самите клаузи предвиждащи допълнително
възнаграждение за допълнителни услуги, като моли съда да се произнесе
относно действителността на договора в мотивите на решението. Не
предявява самостоятелен иск за обявяване нищожност на договора. Моли
съда да съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която, когато
съдът бил сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение,
или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, без да се иска
обявяване на договора за нищожен, съдът не само можел, но бил и длъжен да
провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези - при нарушение на добрите нрави - така
изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВНС, решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВНС, решение № 252 от
21.03.2018 г. по т. ,д. № 951/2017 г. на ВНС, II т.о., решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВНС, ТК, II т.о, решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВНС, III г.о.; при неравноправни
клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016
г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.
№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.; при нарушаване на императивни правни норми,
които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при
положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на
3
доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. №
3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№
5252/2014 г., ВКС, IV г. о., решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. №
1450/2010 г., ВКС, I г. о. В този смисъл и Тълкувателно решение по
Тълкувателно дело № 1/2О2Ог. ОСГТК на ВКС.
Счита, че бил налице правен интерес за ищцата от предявяване на
настоящия осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23
вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД за претърпените
имуществени вреди в размер на сумата от 3 343,44 лева, представляваща
платена сума за допълнително възнаграждение на кредитора за
„допълнителна/и услуга/и“. Моли съда да постанови решение, с което:д а
обяви нищожността на клаузите в Договор за потребителски кредит № ****,
сключен между М. С. З., ЕГН ********** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ****,
представлявано от С.Н.Н., предвиждащи заплащане на допълнително
възнаграждение за „допълнителна/и услуга/и“. Да осъди на основание чл. 23,
вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. от ЗЗД ответника „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
****, представлявано от С.Н.Н., да заплати на М. С. З., ЕГН **********,
сумата в размер на 3 343,44 лева, представляваща недължимо платени суми за
допълнително възнаграждение „допълнителна/и услуга/и“ по договор за
потребителски кредит № ****, ведно със законната лихва върху нея, считано
от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й
изплащане. Претендира разноски в производството.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
ответника. Заявява, че счита всички изложени в исковата молба възражения,
доводи, твърдения и оспорвания по отношение действителността на
процесния договор за кредит, както и на отделни негови клаузи, за
необосновани, неоснователни и недоказани, а предявения иск за
неоснователен. Сочи, че ответното дружество било в договорни отношения с
ищеца по силата на сключения между страните договор за кредит № **** от
дата **** г. Неоснователни и неправилни били всички доводи и възражения,
изложени в исковата молба по отношение действителността на посочения
договор за кредит, респ. негови отделни клаузи. От представения към
настоящия отговор надлежно заверен препис от договор за кредит, както и
приложенията към него, се установявало, че договорът отговарял на
специалните изисквания на ЗПК за действителността на договора. В текста на
чл. 10 ал. 1 от ЗПК били посочени общите основания за валидност
(действителност) на ДПК, а именно - договорът следвало да се сключи в
писмена форма, на хартиен или на друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, при размер на шрифта не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Счита, че от съдържанието на ДПК и Общите
условия на кредитора за физически лица, представляващи неразделна част от
договора за кредит, приложени в надлежно заверен вид към настоящия
4
отговор на искова молба, можело да се направи безспорно извод, че ДПК
отговарял на общите условия за действителност и бил сключен в
предписаната от закона форма. Нелогично било твърдението в исковата
молба, че процесният договор за кредит не бил подписан на всяка страница от
кредитополучателя. От приложените към отговора на искова молба, договор
за кредит, ведно с Общите условия към договора, представляващи неразделна
част от същия, било видно, че ищецът се подписал на всяка страница от
договора за кредит и общите условия към него като изрично декларирал, че
са му били предоставени екземпляри от подписаните документи. Нелогични
били и твърденията в исковата молба, че Договорът за кредит бил съставен с
размер на шрифта по-малък от 12. Видно от съдържанието на договора за
кредит и приложенията към него, представляващи неразделна част от същия,
всички били съставени с еднакъв размер на шрифта не по-малък от размер 12,
като по ясен и недвусмислен начин с просто око можели да се прочетат и
разберат условията при които е сключен договора. В депозираната искова
молба неоснователно се твърдяло, че договор за потребителски кредит №
**** бил недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Това било така, тъй
като от съдържанието на договора за кредит можело да се установи, че
същият бил действителен, не противоречал на императивни норми на закона и
не съдържал нищожни клаузи. ДПК бил сключен при спазване на
разпоредбите на Закона за потребителския кредит, което се установявало по
недвусмислен начин от уговорените между страните разпоредби, а именно: в
раздел „VI. Параметри” била посочена чистата стойност на кредита – 3600,00
лева, срока за погасяване на кредита - 24 месеца, размера на вноската по
кредита – 222,56 лева, ГПР - 49.90%, ГЛП – 41,17%, както и размерът на
лихвения процент на ден - 0.11%. Посочен бил и размерът на общата дължима
сума по кредита, а именно 5341,44 лева, представляваща сбор от отпусната
чиста стойност на кредита и дължимата лихва. Погасителният план също бил
изготвен и предоставен на ищеца към момента на подписване на процесния
договор. Твърди, че в чл. 4 и чл. 5 от Общите условия, представляващи
неразделна част от ДПК, подписани от ищеца, ясно и недвусмислено било
посочено какво представлявало договорното възнаграждение по кредита,
какви са условията за прилагане на договорения лихвен процент и как е
изчислен ГПР. От така изложеното, безспорно се доказвало, че необходимото
съдържание за действителността на процесния ДПК № **** съгласно
разпоредбите на чл.10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК се съдържало в процесния
договор за потребителски кредит, поради което същият бил действителен.
Възраженията на ищеца, че процесният договор за кредит бил нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като по кредита липсвала ясно
разписана методика на формиране на ГПР, не било ясно кои компоненти са
включени в него, както и че реалния размер на ГПР по кредита е различен от
размера посочен в договора, останали напълно недоказани. Тези твърдения по
същество дори и да се приемат за правилни, това не би довело до
недействителност на процесния договор, тъй като подобно изискване за
5
посочване на методика за изчисляване на ГПР се отнасяло за референтния
лихвен процент, докато в процесния договор бил договорен фиксиран лихвен
процент на годишна основа, както и годишният процент на разходите бил
фиксиран като абсолютна процентна стойност – 41,17%. Сочи, че изискването
в ЗПК за посочване на методика за изчисляване на начина на формиране на
ГПР не било приложимо в настоящия случай, с оглед на което възраженията
на ищеца в тази насока били напълно неоснователни. Твърди, че в
разпоредбата на чл. 5.2. от Общите условия, неразделна част от договора,
били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
ГПР по определения в Приложение № 1 начин, а именно, че договорът за
потребителски кредит ще бъде валиден за срока, за който е бил сключен, и
кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие
с условията и сроковете по договора; както и че ГПР по кредита се изчислява,
като се приеме, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо техния
първоначален размер и ще се прилагат до изтичането на срока на договора. В
чл. 5.2.2 от Общите условия било посочено, че първоначалното изчисление на
ГПР по договора се прави, като се приеме, че лихвата и другите разходи са
неизменни спрямо техния първоначален размер и ще се прилагат до
изтичането на срока на договора. Ето защо, в настоящия случай доводите и
изводите, изложени в цитираното в исковата молба Решение по дело С-
448/2017 г. на СЕС, не можели да бъдат споделени и отнесени за настоящия
казус. Безспорно се доказало, че при така описаните и посочени в договора за
кредит условия и параметри на кредита, не можел да се направи извод, че
потребителят не бил напълно запознат с условията по бъдещето изпълнение
на подписания договор към момента на сключване на договора и не
разполагал с всички необходими данни, които могат да му дадат ясна
представа за размера на задължението му. Безспорно било, че за да изпълни
задължението си за информиране на потребителя, кредиторът било
достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и общата дължима по
договора сума - сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя (§ 1, т. 2 от ДР на ЗПК), без да е необходимо да бъдат
сочени конкретните компоненти. Това посочване било достатъчно, за да
гарантира информираността на потребителя за това колко ще заплати за
услугата през срока на действие на договора и възможността да извърши
преценка на цената. Сочи, че преценката на възможността за въвеждане в
заблуждение законодателят изисквал да се направи спрямо средния
потребител (чл. 68г, ал. 1 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП), който бил сравнително добре
информиран и сравнително наблюдателен и предпазлив, като отчитал
обществените, културни и лингвистични фактори, които се тълкували от Съда
на Европейския съюз. В практиката си Съдът на Европейския съюз трайно
приел, че националните юрисдикции трябвало да вземат предвид
възприятието на средния потребител, който бил относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен (виж решение от 16.07.1998
г. по дело Gut Springenheide, С-210/96, Recueil I-04657, т. 31; решение от
6
13.01.2000 г. по дело Estee Lauder, С-220/98, Recueil I-00117, т. 27-30; решение
от 19.09.2006 г. подело Lidl Belgium, С-356/04, Recueil, стр. I-8501, т. 78;
решение от 12.05.2011г. по дело Ving Sverige AB, С-122/10, т. 23). В същия
смисъл имал повод да се произнесе и Върховният административен съд.
Съобразно Решение № 8601 от 16.06.2011 г. по адм. д. № 1275/2011 г., VII
отд. на ВАС, съставът на съда приемал, че „Приложимата разпоредба на чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП изисква рекламата (или нейни отделни елементи) да е в
състояние да въведе в заблуждение именно средния потребител, т. е. по
определението, дадено в т. 18 от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО на
Европейския парламент и на съвета от 11.05.2005 г., този, който е
сравнително добре информиран и сравнително наблюдателен и предпазлив,
като се отчетат обществените, културни и лингвистични фактори (за всяка
държава - членка)“. Именно към средния потребител компанията насочила
своите усилия, като предоставяла изчерпателна информация за своите
продукти и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали, поради
което счита твърдението за въвеждане в заблуждение на ищеца за абсолютно
неоснователно. Абсолютно неоснователни били и твърденията в исковата
молба, че уговореното възнаграждение по предоставените допълнителни
услуги следвало да бъде включено в размера на ГПР, като невключването му
представлявало нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и водело
до заблуждение на потребителя за действителния размер на ГПР. Тези доводи
и заключения на ищеца били неправилни и не можели да бъдат споделени
поради следните съображения: Съгласно сключения договор за кредит в
раздел V „Допълнителни възможности за клиента“ ищецът избрал да закупи
пакет от допълнителни услуги, като в договора за кредит изрично било
посочено, че изборът и закупуването на допълнителни услуги не е
задължително условие за получаване на потребителски кредит. В раздел VI
„Параметри“ от договора за кредит били посочени параметрите по кредита,
както и параметрите по поискания и закупен пакет от допълнителна услуга.
Допълнителните услуги, уговорени между страните по договора за кредит,
представлявали услуги, предлагани само от конкретния кредитор и не
следвало възнаграждението им да се включва при изчисляване на ГПР,
именно защото би въвело в заблуждение потребителя относно разхода по
кредита. Всеки кредитор предлагал различни преференции, опции и услуги на
клиентите си и те не били включени в ГПР по същите съображения. Съгласно
§ 12 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО договорите за продължително
изпълнение за предоставяне на услуги или за доставка на стоки от един и
същи вид, при които потребителят заплаща за тях през целия период на
предоставянето им чрез вноски, могат значително да се различават по
отношение на интересите на страните по договора и условията и
изпълнението на сделките от договорите за кредит, които са обхванати от
настоящата директива. Такива договори не се смятали за договори за кредит
за целите на настоящата директива. Такива видове договори включвали
например застрахователния договор. В обхвата на общите разходи по кредита,
7
които следвало да се отчетат при формирането на ГПР, попадали разходи за
допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива
допълнителни услуги било задължително условие за сключването на договора
за кредит /по аргумент от § 1, т. 1 от ДР на ЗПК/, какъвто настоящият случай
очевадно не бил. Тоест дължимото по процесиите допълнителни услуги
възнаграждение се дължало от кредитополучателя отделно и независимо от
цената на самия кредит, при което не представлявало разход по смисъла на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, т. е. възнаграждението за закупени
допълнителни услуги не следвало да бъде включвано в изчисляването на ГПР
/така Решение № 309126 от 9.01.2018 г., постановено по НАХД № 19243/2018
г. по описа на СРС, 95-ти състав, потвърдено с Решение № 6308/01.11.2018 г..
постановено по адм. дело № 5771/2018 г., по описа на Административен съд-
София град, VII к.с., с което било отменено по същество наказателно
постановление на Комисията за защита на потребителите/. Сочи, че годишен
процент на разходите (ГПР) означавал общите разходи по кредита за
потребителя, изразени като годишен процент от общия размер на кредита и
когато било приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф Директива 2008/48 . В практиката имало различни становища кога
това изискване е нарушено. В чл. 19, ал. 4 ЗПК бил предвиден максимален
праг на размера на ГПР - пет пъти законната лихва. Чл. 19, ал. 4 от ЗПК не
установявал забрана за постигане на определен правен резултат, а
регламентирал задължителните изисквания, на които следвало да отговаря
формата и съдържанието на договор. В случая при сключването на процесния
договор тези изисквания били спазени (така Решение № 210 от 29.10.2018 г.,
постановено по възз. търг. дело № 243/2018 г. по описа на ОС - Шумен). Ето
защо счита за неоснователни и твърденията на ищеца, че с уговореното
възнаграждение за допълнителни услуги се прикривали разходи, които по
своето същество следвало да са включени в ГПР. Освен това, с оглед
разпоредбата на чл. 19, ал. 6 от ЗПК, дори и да се приеме за вярно, че
размерът на ГПР бил по-висок от законово-допустимия по чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, то последицата от това била недължимост на сумите, с които се
надвишавал размерът, посочен в ал. 4 на същия член, но не и
недействителност на целия договор за кредит. Твърди, че неоснователни
били и твърденията в исковата молба, че било, нарушено правилото на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Съгласно клаузата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. В конкретния случай възнаграждението
за избрани и закупени незадължителни допълнителни услуги, определено в
клауза VI от договор за потребителски кредит № ****, не би могло да бъде
отнесено към тази хипотеза. Съгласно т. 14 от Допълнителните разпоредби на
Закона за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална или
интелектуална дейност, която се извършва по независим начин,
предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне владение
на вещ.“ От това правило се налагал изводът, че описаните по-горе
8
възможности за потребителя представлявали услуги, в смисъл на дейности,
които ще се извършат по повод на сключения договор за кредит в полза на
друго лице - кредитополучателя. В мотивите към законопроекта за изменение
и допълнение на ЗПК в частта, касаеща тези такси, било посочено, че „се
забранява на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които
се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а
именно - такси и комисионни за действия усвояване на кредит, както и за
неговото управление“. Възнаграждението, което се дължало за поискания и
закупения от ищеца пакет от допълнителни услуги, по никакъв начин не
можело да се възприеме като такса за дейност, свързана с усвояването и
управлението на кредита. Допълнителните услуги, които кредиторът
предоставил на ищеца, давали възможности на ищеца да извършва
едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не
представлявали възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни
административни действия по кредита. Със закупуването на пакет от
допълнителни услуги ищецът си гарантирал приоритетното разглеждане и
отпускане на поискания кредит, което означавало, че ищецът си гарантирал
получаването на бързо крайно становище по искането му за кредит и получил
такова - в рамките на един работен ден искането било одобрено, договорът
бил сключен и поисканата сума била усвоена от ищеца. Тази услуга не
представлявала такса за усвояване или за управление на кредита. Тя била
предоставена по избор на ищеца и последният се възползвал от нея. Това
доказвало недобросъвестното поведение на ищеца, който бил добре
информиран за предоставената допълнителна услуга, изявил изрично желание
да се възползва от нея, за да усвои кредита само няколко часа след подаване
на искането за кредит и въпреки това, взел решение да предяви съдебни
претенции срещу ответното дружество с неясни доводи и твърдения. Отделно
от това, ищецът се възползвал и от услугата „Възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски“, включена в предоставения пакет от
допълнителни услуги. Видно от приложените към настоящия отговор препис
от Анекс № 1 към договора за заем, по волята на ищеца, вноска № 5 съгласно
Погасителния план към договора за заем била отложена и съгласно ОУ към
ДПК щяла да бъде дължима едва в края на погасителния план. Тези
обстоятелства били още един безспорно установен факт, който умишлено не
бил изложен в обстоятелствената част на исковата молба, но който по
категоричен начин доказвал, че ищецът бил много добре информиран за вида,
условията и параметрите на предоставените допълнителни услуги, поради
което и сам изявил желание да се ползва от тях. С оглед на всичко
гореизложено, счита, че се доказала действителността на целия договор за
кредит, включително действителността на всяка една негова клауза. С
исковата молба се искало от съда да осъди ответното дружество да заплати на
ищеца сума в размер на 3343,44 лв. Задълженията по процесния кредит били
изцяло погасени, включително било заплатено изцяло уговореното в договора
възнаграждение за предоставения пакет от допълнителни услуги в размер на
9
3343,44 лева. В тази връзка не оспорва размерът на иска, но оспорва
основателността му по изложените по-горе съображения. С оглед на всичко
гореизложено, счита, че се доказала действителността на целия договор за
кредит. Доказало се, че претенцията за осъждане на ответното дружество да
заплати на ищцата претендираната сума, представляваща недължимо платени
суми за възнаграждение за предоставени допълнителни услуги по процесния
договор за кредит, била неоснователна и недоказана. Моли съда да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло предявените от ищеца М. С. З. искове
като неоснователни и недоказани. На основание чл. 78, ал. 5 ГПК прави и
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца, тъй като същото надвишавало
минималния размер, определен съобразно Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатски възнаграждения. Претендира разноски в
производството.
Страните, редовно призовани за датата а съдебно заседание, в писмени
становища поддържат изложеното в исковата молба и в отговора.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от
фактическа страна:
Представен е договор за потребителски кредит "Стандарт" № ****/
****г., сключен между М. С. З., ЕГН ********** и „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, при следните параметри: сума на кредита: 3600 лв.; срок
на кредита: 24 месеца; размер на вноската: 222,56 лв.; ГПР – 49, 90 %; ГЛП –
41,17 %; лихвен процент на ден: 0, 11 %; общо задължение по кредита:
5341,44 лв.. По пакета допълнителни услуги: възнаграждение за закупена
услуга в размер на 3343,44 лв.; размер на вноска по закупени допълнителни
услуги: 139,31 лв.. Общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги: общо задължение: 8684,88лв.; общ размер на вноска: 361,87 лв.; дата
на погасяване: 20-ти ден от месеца. Страните са подписали споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
По делото са приложени общи условия към договора, погасителен
план и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити.
Видно от представения погасителен план, падежът на последната
погасителна вноска е 20.11.2020 г. С част от сумата по договора страните
договорили да бъде извършено рефинансиране по друг договор (т. V на
Договора за потребителски кредит, Допълнителни възможности за клиента“):
Вътрешно рефинансиране към „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД: сума за
рефинансиране: 1894,28 лева. Останалата част от сумата по договора, след
извършеното рефинансиране, не се спори, че е заплатена на ищцата.
Видно от представения договор за потребителски кредит и общите
условия към него, страните са уговорили предоставянето на пакет от
допълнителни услуги приоритетно разглеждане и изплащане на
10
потребителския кредит /т. 15. 1 от ОУ/ и пакет от допълнителни услуги право
на отлагане на вноска при специфични условия/т. 15. 2 от ОУ/.
От изготвената съдебно- счетоводна експертиза с вх. № ****г. се
установи, че общият размер на извършените плащания от М. С. З. по Договор
за потребителски кредит №**** е 8 954,16 лева, разпределени по отделните
елементи на дълга, както следва: главница - 3 600,00лв.; възнаградителна
лихва - 1741,44 лв.; допълнителни услуги - 3 343,44 лв.; лихва за забава
- 159,28 лв; такси - 110,00 лв. Лихвата /обезщетение/ за забава в размер на
159,28 лева е изчислена за периода от 20.12.2018 година до 23.12.2020 година.
Възнаградителната лихва в размер на 1 741,44 лева е изчислена за периода от
16.11.2018 година до 23.12.2020 година. Размерът на ГПР по Договор за
кредит № **** изчислен при условията на отпуснатия потребителски кредит -
размер, срок и годишен лихвен процент, с включени разходи за плащания по
„допълнителната услуга“ и калкулиран, съгласно нормативно установената
формула в Приложение №1 към чл.19 ал.2 от Закона за потребителския
кредит е 171,88% - Приложение № 4 - Калкулатор ГПР.
При така установеното съдът намира от правна страна следното:
Предявени са искове, както следва: установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, под евентуалност чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, обективно кумулативно
съединен с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По предявения установителен иск, в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за заем между страните, както и
твърденията си процесната разпоредба накърнява добрите нрави и заобикаля
закона, а в доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на
изискванията за валидност на клаузата. По предявения осъдителен иск, в
тежест на ищеца е да докаже плащането на процесната сума, а в тежест на
ответника – да докаже наличието на валидно правно основание за
извършеното плащане.
Страните са обвързани на договорно основание – договор за
потребителски кредит "Стандарт" № ****/ ****г. Страните по този договор са
потребителят – физическо лице и кредиторът – юридическо лице. Договорът е
сключен в предвидената в закона /чл. 10, ал. 1 ЗПК/ писмена форма, като
съдържа всички необходими реквизити.
Процесният договор за кредит попада в приложното поле на ЗПК,
поради което следва да отговаря на императивните разпоредби на този закон.
Нормата на чл. 11, ал. 1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът
за кредит. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията
на чл. 11, ал. 1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни
и нарушението им влече нищожност на сключения договор.
Видно от представения договор за потребителски кредит, в същия е
11
предвидено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в общ
размер на 3343,44 лв. при главница по кредита – 3600лв.
От съдържанието на Раздел 15 "Допълнителни услуги" от
представените Общи условия на "Профи Кредит България" ЕООД към
договор за потребителски кредит /ОУ/ се установява, че уговорените
допълнителни услуги имат следното съдържание: чл. 15. 1 – клиентът
закупил допълнителна услуга получава приоритетно разглеждане на искането
за отпускане на потребителски кредит преди клиентите, без закупена
допълнителна услуга . Според чл. 15. 2 всеки клиент, пожелал и закупил
допълнителна услуга получава право отлагане на вноска при изпълнение на
специфични изисквания. Следователно допълнителните услуги се явяват в
две насоки: услуги, свързани със сключването на договора за кредит и
отпускането на потребителския кредит, и услуги, свързани с неговото
изпълнение.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора.
Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора
за потребителски кредит. Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК обаче установява
забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В тази връзка следва да се има
предвид, че допълнителните услуги касаещи действия, свързани с
отпускането на кредита попадат в процесната забрана. Услугата свързана с
отлагане на вноски представлява по своя характер изменения на кредитното
правоотношение по съгласие на страните по реда на чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, а не
допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Ето защо
възнагражденията попадат в хипотезата на императивната забрана на чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, доколкото са уговорени за елемент от съдържанието на самото
кредитно правоотношение, а не за предоставяне на свързана с него
допълнителна услуга.
От друга страна при сключването на договора не се дава възможност
на длъжника да избегне плащането на възнаграждение за допълнителните
услуги, доколкото същите са неразделна част от договора, от погасителния
план и от общите условия на дружеството. След като това е така, във всички
случаи вземането за възнаграждение за тези услуги ще възникне в сферата на
кредитора.
Предоставянето на каквито и да било допълнителни услуги следва да
бъдат включени в годишния лихвен процент, тъй като представляват сигурна
печалба за кредитора. В случая това не е сторено, което води до нарушаване
12
императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК за посочване в договора на
лихвения процент по кредита, тъй като посоченият ГЛП от 41,17 % не
съответства на реалния такъв.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В представения договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 49, 90%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този
размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно – разходите за допълнителните услуги, които
се включват в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Всичко това навежда на извод, че целта на посочените в договора
допълнителни услуги е неоснователно обогатяване на кредитора и
заобикаляне на закона.
По гореизложените съображения, настоящият съд приема клаузата за
начислени допълнителни услуги за недействителна, поради което същата не
поражда права и задължения за страните. Ето защо, претендираната сума в
размер на 3343,44 лева заплатено възнаграждение за пакет допълнителни
услуги, заплатени от ищцата за погасяване на задължения по процесния
договор, е недължимо платена - престирана при начална липса на основание.
С оглед гореизложеното, предявените установителен и осъдителен
иск са основателни и доказани. Върху сумата се дължи и законна лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 27.03.2023 г. до
окончателното изплащане.
По разноските: С право на такива разполага ищецът, който е бил
представляван по реда на чл. 38 ЗАДв., поради което в полза на Еднолично
адвокатско дружество "Д. М.", БУЛСТАТ: *********, ****., следва да се
присъди адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Според чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът (осъществил безплатна адвокатска помощ и съдействие) има право
13
на адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в
наредбата по чл. 36, ал. 2 НМРАВ. В такива случаи съдът осъжда другата
страна да заплати възнаграждението на съответния адвокат. Предметът на
спора, с който е сезиран съдът не е сложен, релевантните факти не са
многобройни, а дори стандартни, доколкото и този адвокат е процесуален
представител на множество ищци с еднотипни дела - искове на потребител
срещу дружества за бързо кредитиране, поради което следва да бъде
присъденото адв. възнаграждение в размер на 761,20лв. с ДДС (с оглед
данните за регистрация по ДДС).
Ищецът е претендирал разноски и при този изход от спора по
правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК такива следва да бъдат присъдени
съобразно изхода от спора в размер на 568, 74 лв., от които разноски за
държавна такса в размер на 183,74 лева и 385 лв. за изготвяне на експертиза.
С оглед изхода на делото, КРС
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявения от М. С. З., ЕГН
**********, постоянен адрес: ****, срещу „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ****,
представлявано от С.Н.Н., че клаузата в раздел VI. Параметри за
допълнителни услуги от сключения между тях договор за потребителски
кредит "Стандарт" № ****/ ****г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
****, представлявано от С.Н.Н. да заплати на Еднолично адвокатско
дружество "Д. М.", БУЛСТАТ: *********, ****, разноски по делото за
адвокатско възнаграждение в размер на 761,20лв. с ДДС..
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
****, представлявано от С.Н.Н. да заплати на М. С. З., ЕГН **********,
постоянен адрес: **** разноски от 568, 74 лв., за държавна такса и 385 лв. за
изготвяне на експертиза.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред ОС –
Стара Загора в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
14