Р Е Ш
Е Н И Е
№ 2284 05.06.2019 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско
отделение, I граждански състав, в публично заседание на двадесет
и девети май две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНЕТА ТРАЙКОВА
при участието на секретаря Цвета Тошева, като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 2522 по описа на съда за
2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по делото е
образувано по искова молба на В.Т.Т. с ЕГН ********** срещу „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК *********.
Ищецът твърди, че между него
и ответника „Профи Кредит България“ ЕООД е сключен
договор за потребителски кредит № ***/09.03.2017г., по който е получена сумата
от 2500 лева, с ГПР от 49,89%, и уговорена възнаградителна
лихва от 41,17%..
Ищецът твърди, че
уговорената с договора възнаградитерна лихва е поради
противоречието й с добрите нрави като се иска връщане на сумата от 100 лева,
представляваща недължимо платена сума по клауза възнаградителна
лихва, ведно със зак. лихва от завеждане на исковата
молба в съда до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че
уговорената с договора клауза за заплащане на възнаграждение за пакет
допълнителни услуги е нищожна поради противоречието й със закона – член 21, ал.
1 от ЗПК. С уговарянето на дължимо възнаграждение за този пакет се надвишава
петкратния размер на зак. лихва и се иска връщане на
сумата от 100 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза заплащане
на възнаграждение за пакет допълнителни услуги,
ведно със зак. лихва от завеждане на исковата
молба в съда до окончателното й изплащане. Исковете са били увеличени в
последното по делото с.з., съобразно приетото по
делото ССЕ с в.л. ******. Претендира разноски.
В законоустановения срок
по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба. Оспорват се исковете като неоснователни и
недоказани. Претендира разноски.
Пловдивски
районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на
страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от правна и
фактическа страна следното:
Предявени
са обективно съединени искове по член
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
От представения договор за
потребителски кредит, сключен на 09.03.2017г. в
град *** между „Профи Кредит България“ ЕООД, е видно, че на
ищеца е била предоставена сумата от 2500 лева, при фиксиран годишен лихвен
процент от 41,17%, ГПР в размер на 49,89%,
общ размер на всички плащания от
3709,20 лева, срок на кредита – 24 месеца, договорено възнаграждение за закупен
пакет от доп. услуги от 3001,20 лева с размер на
вноската по пакета от 125,05 лева, платима на 8 ден от месеца. Между страните няма спор, че сумата е била предоставена на ищеца и че
между страните е налице сключен договор за потребителски кредит.
Ишецът
е посочил, че е налице нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва поради противоречие с добрите нрави. Уговорения по договора ГПР е 49,89
%, а фиксираният годишен лихвен процент е 41,17 %. Договорът е сключен за 24
месеца.
За
периода 09.03.2017г. до 09.03.2019г. основният лихвен процент на БНБ е 0 % + 10
пункта /съгласно ПМС № 72 от 08.04.1994 г. приложимо към 2009 г./ прави размер
на законната лихва към дата на сключване на договора 10 %. Трикратният размер
на законната лихва към 09.03.2017г. е 30 %. По процесния
договор ответникът е получил 2500 лева като се е задължил да върне 3709,20
лева. Страните са се съгласили това да стане на 24 месечни погасителни вноски.
По принцип няма пречка страните да уговорят договорна лихва в размер по-голям
от законната лихва. За съобразяването дали тази уговорка е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по
производството – в този смисъл решение № 61/21.10.2015 г., т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС. Приема се,
че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва) - решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., решение № 378/18.05.2006
г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, II
г. о.. Ето защо съдът намира, че така уговореният ГЛП в размер на малко повече от
4 пъти противоречи на добрите нрави.
Предвид характера на предоставяната по договора услуга, следва да се
приеме, че процесните уговорки не съответстват на
изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения
и равнопоставеността на страните по договора.
Ето защо иска за прогласяване на нищожността на възнаградителната
лихва ще се уважи като основателен.
Установява се от заключението на вещото лице ***, което не е било оспорено от страните, че платената по
договора възнаградителна лихва е в размер на 599,62
лева, която сума следва да бъде върната на ищеца поради началната липса на
правно основание за нейното получаване от кредитора с оглед установената по
делото нищожност на възнаградителната лихва. Ето защо
искът за връщането й при начална липса на основание ще се уважи като
основателен.
По иска за възнаграждение пакет доп. услуги:
Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора клауза за
заплащане на възнаграждение за доп. пакет услуги е
нищожна като противоречаща на закона.
Възможността за събиране от потребителя на
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е
регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014 г.,
в сила от 23.07.2014 г.), но член 10а, ал. 2 от ЗПК не допуска кредиторът да
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Както законът, така и договорът не
съдържат легално определение на понятията „такса за управление на кредита” и
„такса за усвояване на кредита”, като съдът намира, че първата от уговорените
услуги – приоритетно разглеждане и изплащане на потр.
кредит попадат под обхвата на втората посочена такса, затова и тази уговорка
противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Освен това, с уговарянето на
допълнително възнаграждение в размер на 465,66 лв., съдът намира, че се
заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, която ограничава размера на ГПР, а
съгласно член 21, ал. ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, се явява нищожна.
На следващо място възнаграждението е уговорено за предоставено от кредитора на
длъжника възможност от ползването от тези услуги, при възникване на
необходимост от това, а не за реално представена и ползвана от потребителя
услуга, което противоречи на принципа за недопустимост на неоснователното
обогатяване. Действително свободата на договаряне обхваща въпросите дали да се сключи договор, с кого
да се сключи и какво да е съдържанието му, като
е възможно страните да се отклонят от правните норми, но член 9 от ЗЗД
определя границите на свобода на договаряне и ограниченията във връзка със
съдържанието на договора, като принципа на справедливост
и недопустимост за неоснователно обогатяване. Този принцип защитава
всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на
интересите на правните субекти, като при колизия между интересите, последните
се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Установява се от заключението на вещото
лице ***, което не е било оспорено от
страните, че платеното по договора възнаграждение за пакет доп.
услуги е 1240 лева, която сума следва да бъде върната на ищеца поради началната
липса на правно основание за нейното получаване от кредитора с оглед
установената по делото нищожност на клаузата възнаграждение за пакет доп. услуги.
Ето защо искът за връщането й при начална липса на
основание ще се уважи като основателен.
По
разноските:
На адвокат Б. на осн.
член 38, ал. 2 от ЗА ще се присъдят разноски за адв.
възнаграждение за всеки един от уважените искове в размер на общо 614 лева,
платими от ответника.
На осн. член 78,
ал. 6 ГПК на ответника ще се възложат разноските в това производство в размер на 100 лева
държавна такса и 120 лева разноски за ССЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК ********* да върне на В.Т.Т.
с ЕГН ********** сумата от 599,42 лева, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва, уговорена в договор за потребителски
кредит № ***, сключен на 09.03.2017г. в град *, между Профи
Кредит България“ ЕООД с ЕИК ********* и В.
Т.Т. с ЕГН **********, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
завеждане на исковата молба в съда – 29.10.2018г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК ********* да
върне на В.Т.Т. с ЕГН ********** сумата
от 1240 лева, представляваща недължимо платено възнаграждение за пакет доп. услуги, уговорена
в договор за потребителски кредит № ***, сключен на
09.03.2017г. в град ***, между Профи Кредит България“
ЕООД с ЕИК ********* и В. Т.Т. с ЕГН **********,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата
молба в съда – 12.02.2019г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК ********* да заплати на адв. *** на осн.
член 38, ал. 2 от ЗА адв. възнаграждение в размер на
614 лева.
ОСЪЖДА
„Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК ********* да
заплати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на
Пловдивския районен съд сумата от 100 лева, представляваща държавна такса върху
уважените искове, както и 120 лева разноски за ССЕ.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Пловдивски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Районен съдия:/п/ Анета Трайкова
Вярно с оригинала: Ц.Т.