РЕШЕНИЕ
№ 616
гр. Бургас, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Димитър П. Стоянов
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Вяра Ив. Камбурова Въззивно гражданско
дело № 20222100500182 по описа за 2022 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по повод
въззивна жалба вх.№27486/09.12.2021г., подадена от ,,МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ“ЕАД, ЕИК206613478 /правоприемник на ,,МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ“ООД, ЕИК *********/, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.,,Рачо Петков“ №4, ет.6, представлявано от изпълнителните директори Розалина
Станкова и Ваня Иванова, чрез адв.Милена Йорданова –САК, със съдебен адрес: гр.София,
ул.,,Рачо Петков“ №4, ет.6, срещу Решение №1317/05.11.2021г., постановено по гр.д.
№2776/2021г. по описа на Районен съд- Бургас.
С посоченото решение, съдът е прогласил нищожността на договор за кредит
№М000000135/13.03.2020г., сключен между Д. Г. Г., ЕГН ********** от гр.Созопол, ул.
„Пеликан“ №14, бл.13, ет.4, ап.13 и ,,МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ООД, ЕИК
*********.
Съдът е осъдил Д. Г. Г. да заплати на ,,МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ООД, сумата от
4373.52лева–непогасена главница по договор за кредит №М000000135/13.03.2020г., като е
отхвърлил иска за разликата над присъдената сума до пълния предявен размер от
5696.56лева, която разлика представлява сума от 825.28 лева- просрочена договорна
възнаградителна лихва за периода от 10.11.2020г. до 10.06.2021г., 14.45лева- начислена
наказателна лихва за забава за периода за периода от 10.11.2020г. до 10.06.2021г.; 14.45лева-
1
начислена наказателна лихва за забава за периода 11.10.2020г. до 11.06.2021г., 483.31 лева-
незаплатена такса за оценка на риска.
Със същото решение, страните са осъдени да заплатят разноски съобразно
уважената/отхвърлена част от иска.
С жалбата се изразява недоволство от обжалваното решение в частта, в която съдът е
прогласил нищожността на сключения между, страните договор за кредит, както и в частта,
в която е отхвърлен предявения от ответника насрещен иск за сума в размер от 825.28 лева-
просрочена договорна възнаградителна лихва за периода от 10.11.2020г. до 10.06.2021г.;
14.45лева- начислена наказателна лихва за забава за периода за периода от 10.11.2020г. до
10.06.2021г.; 14.45лева- начислена наказателна лихва за забава за периода 11.10.2020г. до
11.06.2021г,
Жалбоподателят намира същото за неправилно и необосновано в обажалваната част. Излага
съображения.
На първо място се изразява несъгласие с изводите на съда за нарушение нормите на чл.11,
ал.1, т.9 и т.10 от ЗЗП., както и че съдържанието на договорната клауза, уреждаща
приложимия ГПР не изпълнявала законовоустановените си функции. Посочва се, че при
формиране на ГПР се включвали всички бъдещи разходи по кредита на потребителя.
Навеждат се доводи, че в случая ГПР не надвишавал максимално допустимия размер (чл.19,
ал.4 от ЗПК), като в т.10 от договора се посочвал приложимият процент- 48.63%.
Жалбоподателят намира за недопустимо разширителното тълкуване разпоредбите на ЗПК и
Директива 2008/48/ЕО. Твърди, че в случаите, когато ГПР надвишавал установения в закона
минимум по чл.19, ал.4 от ЗПК, приложение намирала специалната разпоредба на чл.19, ал.5
от ЗПК. Излага аргументи, че с разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО (транспонирани в
ЗПК) се целяло осигуряване максимална информираност на потребителя при сключване
договор за кредит, като при нарушение предвидените законови изисквания относно
необходимото съдържание на договора, следвало да намери приложение установената в
чл.22 от ЗПК санкция.
Посочва, че в случая задължението за неустойка не било включено в процентното измерение
на ГПР по кредита, но горното се добавяло като част от размера на погасителната вноска,
поради което за потребителя съществувала яснота относно общата стойност на кредита.
Направен е подробен анализ на събраните по делото доказателства, включително съдебно-
икономическа експертиза.Развива съображения, че недействителността на отделни
договорни клаузи, не влече след себе си нищожност на договора.
Излага становище относно предявения от ответника в първоинстанционното производство,
насрещен иск. В подкрепа на изложеното цитира съдебна практика на Бургаския окръжен
съд и Окръжен съд- Варна.
Твърди, че съдът не изложил мотиви за отхвърлената претенция за наказателна лихва в
размер на 14.45 лева, която кредиторът претендирал на основание чл.33, ал.1 от ЗПК.
Посочва, че дори да се приемело, че договорът за кредит е нищожен, длъжникът дължал
2
чистата стойност на кредита- главница и лихва за забава.
Иска се отмяна на атакувания съдебен акт в обжалваните части. Претендира се присъждане
на сторените по делото пред настоящата инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран отговор от Д. Г. Г., чрез адв. Мирослав
Михайлов, с който се оспорва въззивната жалба изцяло.
Посочва се, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС, съдът бил длъжен да провери
действителността на договора и на основания, непосочени от страните, а именно: при
нарушение на добрите нрави; неравноправни клаузи във вреда на потребителя; при
нарушаване императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в
страната правов ред (т.3 от ТР №1/15.06.2010г. на ОСГТК на ВКС; Решение
№229/21.01.2013г. по т.д.№1050/2011г. на ВКС, І-во т.о.; Решение №252 от 21.03.2018г. по
т.д.№951/2017г. на ВКС,ІІ-ро г.о на ВКС, ІІ-ро т.-о.; Решение №125 от 10.10.2018г. по гр.д.
№4497/2017г. на ВКС, ІІІ-то г.о.; Решение №23 от 07.07.2016г. по т.д.№3686/2014г. на ВКС,
І-во т.о.; Решение №188 от 15.12.2017г. по т.д.№2613/2016г. на ВКС, ІІ-ро т.о.; Решение
№142 от 01.08.2018г. по т.д.№1739/2017г. на ВКС, ІІ-ро т.о.; Решение №204 от 05.10.2018г.
по гр.д.№3342/2017г. на ВКС, ІV-то г.о.; Решение №198/10.08.2015г. по гр.д.№5252/2014г.
на ВКС, ІV-то г.о.; Решение №384 от 02.11.2011г. по гр.д.№1450/2010г. на ВКС, І-во г.о.).
Излагат се аргументи, че районният съд правилно приел, че процесният договор за
потребителски кредит не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Развиват се
подробни съображения в тази насока. Твърди се, че в сключения между страните договор
била посочена само абсолютната стойност на ГПР в размер на 48.63%. Подчертава се, че
липсвала ясна методика на формиране ГПР по кредита, което обуславяло невъзможност да
се проверят индивидуалните формиращи компоненти и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК.
Навеждат се доводи, че с въвеждането на допълнителни разходи (такса за оценка на риска в
размер на 600 лева и допълнителни разходи в размер на 896.04 лева), които не били
включени в ГПР, се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.
Излага се становище относно хипотезите за приложимост на чл.26, ал.4 от ЗЗД. Посочва се,
че когато не са спазени изискванията на конкретни норми, договорът се явявал изцяло
недействителен (чл.22 от ЗПК). Цитира се съдебна практика на окръжните и районни
съдилища. Изтъкват се допълнителни аргументи за недействителност на договора за кредит-
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, вр. с чл.22 от ЗПК. Твърди се, че в случая се касаело не за неустойка,
а за вземане, платимо заедно с вноските за главница и лихва, представляващо допълнителна
печалба за кредитора и като такава следвало да бъде включено в размера на ГПР и ГЛП.
Заявява се, че погасителния план не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК и
не ставало ясно какви са отделните компоненти на вноските, как са изчислени и на каква
база.
Развиват се съображения за нищожност на клаузите, с които са уговорени такси за оценка на
риска в размер на 600 лева и допълнителни разходи- 896.04 лева.. Твърди се, че на
3
основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД и чл.143, ал.1 от ЗЗП, същите се явявали нищожни поради
противоречие с добрите нрави.
Навеждат се доводи, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора, била регламентирана в разпоредбата на чл.10а,
ал.1 от ЗПК.
Иска се от съда, атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, а въззивната жалба- отхвърлена като неоснователна. Претендира се
присъждане на сторените пред двете инстанция разноски.
Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в
законоустановения срок, от надлежно упълномощен представител на страна, която има
правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК и е
допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид приложените по делото доказателства, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявен е главен иск с правно основание чл.26,ал.1,предл. 3 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК и насрещен
иск с правно основание чл.79, вр. чл.240 ЗЗД.
Производството пред БРС е образувано по искова молба от Г. против „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ООД. Ищецът твърди, че е сключил договор за потребителски кредит
№М0000000135 с ответното дружество на 13.03.2020г. при следните параметри: размер на
кредита за текущи нужди -5000 лв., срок на издължаване-36 месеца, еднократна такса за
оценка на риска-600 лв., ГЛП-31,15 %, ГПР-48,63 %, размер на погасителна вноска 265,74
лв., общо дължима сума 9566,84 лв. Посочва, че съгласно чл.18 от договора следвало да
заплати сумата от 896,04 лв., представляваща сума за извършени разходи от страна на
кредитора, която сума също била включена в общото задължение от 9566,84 лв. Предвид
включването на сумата по т.7.1,т.“в“ и по т.18 счита, че договорът нищожен, тъй като
нарушава добрите нрави и нарушава разпоредбите на чл.11,т.9 и т.10 от ЗПК. При условията
на евентуалност претендира да бъде прогласена нищожността на клаузите по т.7.1т.“в“,чл.8,
чл.10 и чл.18 от договора за кредит.
В срока за отговор ответното дружество е оспорило исковата претенция и е предявило
насрещен иск за осъждане на ищеца по първоначалния иск да заплати на „Мъни Плюс
Мениджмънт“ ООД сумата от 5696.56 лв., представляваща сбор от неплатена главница
4373.52 лв., просрочена договорна възнаградителна лихва за периода 10.11.2020г.-
10.06.2021г.-825,28 лв.,наказателна лихва за забава за периода 11.10.2020г. до 11.06.2021г.-
14,45 лв., незаплатена такса за оценка на риска по чл.7.1 т.“в“-483,31 лв. С насрещната
искова молба е направено изрично волеизявление за обявяване на договор за предсрочно
изискуем.
В срок е подаден отговор на насрещната искова молба, с която е същата е оспорена.
Страните ангажират доказателства вкл. е допусната и приета съдебно-икономическа
4
експертиза.
Видно от изложението на исковата молба и отговора срещу нея, страните не оспорват
сключването на приложения с исковата молба на стр.9 и сл. по делото договор за
потребителски кредит № №М0000000135 от 13.03.2020г., с който ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата от 5000лв. – кредит, а кредитополучателят се е задължил да
я върне в срока и при условията на сключения договор. Съгласно чл.7.1 б.“в“ в общия
размер на кредита е включена еднократна такса за оценка на риска в размер на 600 лв. ГЛП,
който е в размер на 31,15% е уреден в чл.8. Съгласно чл.10 от договора ГПР на кредита е в
размер на 48,63 % като е посочено „всички изчисления са извършени съгласно
законоустановената формула и са посочени взетите предвид допускания. Посочено е също
така, че в ГПР не са включена таксата по чл.19, както и не се предвиждат такси, дължими за
обезпечения, застраховки, нотариални такси, както и такси за откриване и обслужване на
банкови сметки. В чл.18 страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на
потребителя по чл.15 /задължава се в срок от 3 работни дни след сключване на договора да
предостави на кредитора оригинален „документ за доходите“, съдържащ подпис и печат на
издалите го лица/компетентни органи, удостоверяващ пълния размер на декларираните
доходи от страна на потребителя в молбата за оценка на кредитоспособността.
Не се спори от страните, че ищеца е получил главницата по договора в размер на 5000лв.,
като впоследствие е преустановил изпълнението на договора. От приетото по делото
заключение се установява, че към датата на подаване на насрещната искова молба
15.06.2021г. на са погасени вноски с дати на падеж 10.10.2020г. до 10.06.2021г. Посочено е
също така от ВЛ, че по сведение на ответното дружество общо дължимата сума по договора
за кредит възлиза на 8346,45 лв., а не както е посочено в погасителния план, и разбита
сумата е сбор от 5000 лв. главница, 2746,45 лв. възнаградителна лихва и 600 лв. такса за
оценка на риска и оскъпяването е с 3346,45 лв. Ако се приеме, че таксата е олихвяване на
кредита ГРП възлиза на 37 % при ГПР 43,97%. Видно от изготвените от ВЛ таблици с
начислени суми по видове задължения има разминаване на сумите, посочени в погасителния
план, посочен в договора.
Съгласно чл. 16, ал.1 ЗПК преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява
кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в т. ч.
информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на
кредитоспособността на потребителите.
Съгласно чл.19, ал.3 ЗПК при изчисляване на ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
5
Съгласно чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
В случая се установява, че в процесния договор за потребителски кредит са съобразени
изискванията на ЗПК-посочени са ГПР, ГЛП, допусканията, размера на месечните вноски.
Също така е посочено, че таксата за оценка на риска и и неустойката по чл.18 не са
включени в ГПР. Но преценявайки доказателствата в тяхната съвкупност, както и разликата
в дължимата сума между посоченото в договора и установеното от ВЛ по данни на самия
ответник, сочат на извод, че процесната такса и неустойка са включени в общо дължимата
сума. Преди сключване на договора кредиторът оценява кредитоспособността на
потребителя чрез извършването на проверки /в случая това е под формата оценка на риска/,
но законът не предвижда за тази дейност да бъде събрана такса. В случая не се предоставя
никаква услуга на потребителя, а кредиторът предвижда такса в размер на 600 лв. като е без
значение дали е заплатена или е удържана от предоставената в заем сума. Тази такса е
включена в общо дължимата сума и е част от месечната вноска.
Предвидената в чл.19 от договора неустойка не следва да бъде включена в ГПР съгласно
чл.19, ал.3 ЗПК. По делото няма данни дали ищецът е изпълнил задължението си по чл.15.1
от договора, но сумата от 896,04 лв. като извършени разходи от страна на кредитора е
включена в общата дължима сума, посочена в договора.
Сборът от двете такси формира разликата между посочената в договора дължима сума от
9566,84 лв. и тази посочена от ВЛ в приетото по делото заключение. Както бе посочено по-
горе и се признава от ответника те не са включени в ГПР, но това е защото са именувани
такси, а всъщност увеличават задължението и би следвало да бъдат включени в ГПР, както
повелява закона. По този начин, според настоящия състав, се постига именно онова скрито
увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя, което е
забранено от разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и води до заобикаляне на императивните
разпоредби на ЗПК за максималния размер на дължимата от потребителя лихва.
Следователно не са спазени изискванията на чл.11,ал.1,т.10 ЗПК и на основание чл.22 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, а не само отделни негови клаузи. В
светлината на посоченото възраженията на въззивника са неоснователни.
Законодателят е предвидил в чл.23 ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ответникът е предявил насрещен иск, с която е
направил изрично волеизявление за предсрочна изискуемост на кредита. Претендираната
непогасената главница, представляваща чистата стойност на кредита е в размер на 4373,52
лв. и в този размер искът е основателен. В останалите части за просрочена възнаградителна
лихва-825,28 лв. за периода 10.11.2020г. до 10.06.2021г., 14.45лева- начислена наказателна
лихва за забава за периода за периода от 10.11.2020г. до 10.06.2021г.; 14.45лева- начислена
наказателна лихва за забава за периода 11.10.2020г. до 11.06.2021г., 483.31 лева- незаплатена
такса за оценка на риска, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По горните мотиви решението в обжалваните части следва да бъде потвърдено.
6
По разноските:
С оглед изхода от делото разноски се дължат на въззиваемата страна. На основание чл.38,
ал.2 ЗА въззивникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
въззиваемия сумата от 606,24 лв. съобразно чл.9,ал.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, за подадения отговор на въззивната
жалба.
Водим от гореизложеното Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1317/05.11.2021г., постановено по гр.д.№2776/2021г. по
описа на Районен съд- Бургас в обжалваните части.
ОСЪЖДА ,,МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ЕАД, ЕИК206613478 /правоприемник на
,,МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ООД, ЕИК *********/, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.,,Рачо Петков“ №4, ет.6, представлявано от изпълнителните
директори Розалина Станкова и Ваня Иванова, чрез адв.Милена Йорданова –САК, със
съдебен адрес: гр.София, ул.,,Рачо Петков“ №4, ет.6, да заплати на адв. Мирослав
Веселинов Михайлов с ЕГН********** от гр.Пловдив, бул. „Пещерско шосе“ №81,
ет.3,ап.2 сумата от 606, 24 лв. /шестстотин и шест лв. и 24 ст./ адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от съобщаването му на страните
пред ВКС .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7