О П Р
Е Д Е Л Е Н
И Е
гр.Плевен, 11.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
Членове: РЕНИ ГЕОРГИЕВА
ЕМИЛИЯ
КУНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдията Кунчева в.ч.гр.дело №
354 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК, във вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Образувано е въз основа частната жалба на„***“
ЕООД гр. София, подадена чрез пълномощника юрк. Н.Л., срещу разпореждането Никополски районен съд № 99 от 26.02.2020 г.
по ч.гр.д. № 36/2020 г., с което съдът е
отказал на основание чл. 411, ал. 2 от ГПК да издаде заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК по заявлението на „***“ ЕООД гр. София, ЕИК ***, срещу
длъжника В.И.К., с ЕГН ********** за заплащане на следните
суми: 34.96 лв. – договорно възнаграждение, дължимо за периода 20.07.2019 г. до
20.01.2020 г.; 90 лв. – неплатено възнаграждение за закупена и използвана
услуга Фаст, дължимо до 20.01.2020 г.; 150 лв. – неплатено възнаграждение за
закупена и използвана услуга Флекси, дължимо до 20.01.2020 г.; 30 лв.
– такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на
04.08.2019 г., по договор за потребителски кредит № *** от 04.07.2019 г.
В частната жалба са изложени оплаквания, че
заповедният съд не разполага с правомощия да преценява валидността на сделката,
от която заявителят черпи права, както и че районният съд неправилно е приел,
че претендираните суми за такси за извънсъдебно събиране на
вземането и за възнаграждение по допълнителни услуги се основават на нищожни
договорни клаузи, а по отношение на договорното възнаграждение, че не е ясно на
каква база се определя, кога се дължи и как се формира. Жалбоподателят претендира отмяната на
разпореждането на районния съд в обжалваната му част и издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Частната
жалба е подадена в предвидения от закона преклузивен срок и от легитимирано
лице, с оглед на което разглеждането й е процесуално допустимо.
По същество
жалбата е частично основателна, предвид следните съображения:
От данните
по делото е видно, че първоинстанционният съд е бил сезиран със заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от „***“ ЕООД гр.
София, срещу длъжника В.И.К.,***, за
следните суми: 300 лв. – неплатена главница; 34,96 лв. – неплатено договорно
възнаграждение, дължимо за периода 20.07.2019 г. до 20.01.2020 г.; 90 лв. –
неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, дължимо до
20.01.2020 г.; 150 лв. – неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси,
дължимо до 20.01.2020 г. 30 лв. – дължими такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането, начислени на 04.08.2019 г.; 44,20 лв. – лихва за забава
от 21.07.2019 г. до 20.01.2020 г.; законната лихва от датата на подаване на
заявлението.
С обжалваното
разпореждане от 26.02.2020 г. Никополският районен съд е отхвърлил заявлението за следните суми: 34,96 лв. – неплатено
договорно възнаграждение, дължимо за периода 20.07.2019 г. до 20.01.2020 г.; 90
лв. – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, дължимо до
20.01.2020 г.; 150 лв. – неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси,
дължимо до 20.01.2020 г. 30 лв. – дължими такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането, начислени на 04.08.2019 г.
За останалите суми по заявлението районният
съд е издал заповед № 32 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
от 26.02.2020 г.
От представените със заявлението писмени
доказателства се установява, че между заявителя и посочения в заявлението
длъжник е сключен договор за потребителски кредит от 04.07.2019 г., при общи условия към същия. Съгласно договора кредитът
е отпуснат при следните параметри: сума на кредита 300 лв., срок на кредита 7
месеца, годишен лихвен процент 40.70 %. Видно е от съдържанието на договора
също така, че кредитът е отпуснат при поискана и закупена услуга Фаст за
приоритетно разглеждане, за която дължимото възнаграждение а 90 лв., и поискана
и закупена допълнителна услуга Флекси за гъвкав погасителен план, за която
дължимото възнаграждение е 150 лв., като сумите за двете възнаграждения се
разсрочват за срока на договора на равни месечни вноски и се добавят към
месечните вноски за погасяване на кредита. Представен е и погасителен план към
договора за потребителски кредит със закупена допълнителна услуга.
Въззивният съд
приема, че правоотношението между страните, на което заявителят основава своето
вземане, следва да бъде разгледано на плоскостта на ЗПК.
С чл. 10а, ал. 2 от ЗПК е предвидена забрана
за кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита.
В случая
уговорените възнаграждения за закупени пакети от допълнителни услуги противоречат
на цитираната по горе разпоредба на чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Установява се от съдържанието на договора за потребителски
кредит и приложените общи условия, които са неразделна част от същия, че тези
възнаграждения са уговорени за
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски
кредит и за възможността да бъде
променян погасителния план, при изпълнение на посочените изисквания. По естеството си тези действия не представляват допълнителна
услуга, а са свързани с усвояването и управлението на кредита.
Следва да бъде
посочено също така, че съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел и резултат заобикаляне изискванията на този
закон, е нищожна. В настоящия случай уговорката
за заплащане на възнаграждение за
„допълнителни услуги“ е нищожна, тъй като изцяло противоречи на визираната в
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрична забрана за уговаряне на такова възнаграждение.
По отношение на
претенцията за заплащане на сумата от 30 лв.,
представляваща разходи за извънсъдебно
събиране на вземането, на първо място следва да се отбележи, че същата се
основава на Тарифа за таксите на „***“ ЕООД, каквато не е приложена към заявлението. Отделно от това, с начисляването на тези
разходи се цели заобикаляне на ограничението,
предвидено в чл. 33 от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания в тежест на
длъжника при забавено изпълнение, каквито не са регламентирани с цитираната
разпоредба.
Изложеното обосновава извод, че са
налице предпоставките на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК да бъде отхвърлено заявлението
за сумата от 90 лв. – неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга
Фаст, дължимо до 20.01.2020 г.; сумата от 150 лв. – неплатено възнаграждение за
закупена услуга Флекси, дължимо до 20.01.2020 г. и сумата от 30 лв. – такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на
вземането, начислени на 04.08.2019 г., тъй като вземането за тези суми се основава
нищожни клаузи.
По отношение на
първоначално претендираното договорно възнаграждение в размер на 34,96 лв. за
периода 20.07.2019 г. до 20.01.2020 г., обжалваното разпореждане е неправилно
за сумата от 31,23 лв., до размера на която кредиторът поддържа тази претенция
с депозираната в заповедното производство уточняваща молба. От приложените
писмени доказателства става ясно, че това е годишният лихвен процент, определен
по размер /фиксиран лихвен процент/ в договора и в погасителния план.
Следователно касае се за възнаградителна лихва, която, съгласно разпоредбите на
Общите условия, се изчислява върху усвоената и непогасена главница за периода
на ползване на кредита и започва да тече от датата на усвояване на кредита. В тази
връзка следва да бъде посочено, че възнаградителната лихва е граждански плод,
който се дължи поради обстоятелството, че за определен период от време се
ползва заета парична сума и в този смисъл възнаградителната лихва се явява
дължимо периодично плащане за главница, наред със задължението за връщане на
дадената в заем сума.
Първоинстанционният съд неправилно е приел, че заявлението следва да
бъде отхвърлено в частта относно претендираното договорно възнаграждение, тъй
като е налице хипотезата на чл. 411, ал. 1, т. 1, което налага налага отмяната на обжалваното разпореждане в
тази му част. Въззивната инстанция следва да се произнесе по същество, като
постанови издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в полза на
заявителя „***“ ЕООД гр. София срещу длъжника В.И.К.,***.
Делото следва
да бъде върнато на първоинстанционния съд за издаване на заповедта, в която следва
да бъдат включени и сторените в настоящото производство разноски в общ размер
на 65 лв., от които 15 лв. – заплатена държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
В останалата му
част разпореждането е правилно и следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран,
Плевенският окръжен съд
О П
Р Е Д
Е Л И :
ОТМЕНЯ
разпореждане № 99 от 26.02.2020 г. на Никополски районен съд, постановено по
ч.гр.д. № 36/2020 г., В ЧАСТТА, в която
е отхвърлено заявлението по чл. 410 ГПК,
подадено от заявителя „***“ ЕООД гр. София против длъжника В.И.К.,***, за
сумата от 31,23 лв. – неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода 20.07.2019
г. до 20.01.2020 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ
ЗАПОВЕД за изпълнение по чл. 410 от ГПК в полза на кредитора „***“ ЕООД,
със седалище гр. София, ЕИК ***,
против длъжника В.И.К., с ЕГН **********,***, за сумата
31,23 лв. – неплатено
договорно възнаграждение, дължимо за периода от 20.07.2019 г. до 20.01.2020 г.,
по договор за потребителски кредит № ***
от 04.07.2019 г., и за сумата 65 лв. –
разноски за въззивното производство по чл. 413, ал. 2 ГПК, от които 15 лв.
държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане № 99 от 26.02.2020 г. на Никополски районен съд, постановено по
ч.гр.д. № 36/2020 г., в останалата му част.
ВРЪЩА делото на
Районен съд – Никопол да издаде заповедта и да предприеме следващи процесуални
действия по администриране на производството.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: