Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…..………..….
Гр.София, 10.09.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на шести юни две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева Мл. Съдия Андрей Георгиев
при участието на
секретаря Татяна Щерева, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр.дело
№ 10632 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва
се решение № 153336 от 22.06.2017г.,
постановено по гр. дело № 51695/2015г. на СРС,46 състав, с което е признато за установено на основание чл.422 ,
вр. с чл.415 от ГПК, че Т. Е. Л. дължи на „Т.С.” ЕАД , както следва: 1/
сумата от 2 211,49лв. - главница, представляваща неизплатена
стойност на топлинна енергия и на услугата за дялово разпределение за периода
м.05.2012г. – м.04.2014г. за топлоснабден имот - ап.№ 6, находящ се в гр.София,
ж.к.*********бл.*********с аб.№ 050462,
ведно със законната лихва от 23.04.2015г.- до окончателното изплащане, както и 2/ сумата от 403,55лв.- мораторна лихва
върху главницата , натрупана за периода 30.06.2012г.- 03.04.2015г. , за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 22202/2015г. по описа на
СРС,46 състав. Решението се обжалва и в частта, с която Т. Е. Л. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД –
сумата от 586,16лв.- разноски по делото за първоинстанционното исково
производство и сумата от 102,30лв.- разноски за заповедното производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивницата - ответник
Т. Е. Л. заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
част. Поддържа възражение за недоказаност на исковите претенции по основание и
размер. Възразява, че между нея и ищеца
не съществува договорно правоотношение, тъй като по делото не е доказано да е собственик
на процесния имот и съответно- да има качеството на потребител на топлинна
енергия /ТЕ/. Поддържа постановяване на обжалваното решение в нарушение на
нормите на чл.62 и чл.147 от ЗЗП. Възразява , че в нарушение на процесуалните
правила от първата инстанция не са допуснати заявените от нея с отговора на
исковата молба доказателствени искания. Като последица от това, поради липсата на доказателства за въвеждане на
абонатната станция на сградата в експлоатация и липсата на доказателства за
извършен метрологичен контрол на топломера, поддържа недоказаност на исковата
претенция за главницата по размер. С
изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивницата-ответник мотивира искането си за
отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Заявява искане за
присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД не депозира писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК. В хода на въззивното
производство заявява становище за неоснователност на жалбата. Претендира
присъждане на разноски за настоящото производство- юрисконсултско
възнаграждение. Поддържа евентуално
възражение за липса на доказателства за реалното заплащане на адвокатското
възнаграждение от въззивницата, както и възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззивницата.
Третото лице – помагач на ищеца
- „Н.“ ЕАД – не заявява становище по
въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на
страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност по реда
на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззвивен
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав намира, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение е
прието, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответницата
има качеството на потребител на ТЕ,
съгласно легалната дефиниция на пар.1,т.42 от ЗЕ /отм., но приложим за частта
от исковия период – 01.05.2012г. до 17.07.2012г./ и съответно- качеството на
клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл.150,ал.1 от ЗЕ и
пар.1,т.2“а“ от ЗЕ, /приложими към останалата част от исковия период
17.07.2012г.-30.04.2014г./, като собственик на процесния
топлоснабден имот. Собствеността на ответницата върху процесния имот се установява
от представения по делото нот.акт №114 от 27.04.2006г., том І по
нот.дело 103/ 2006г., с който ответницата е закупила процесния имот.
Съгласно
разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие - на
клиентите на топлинна енергия за битови нужди, се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР. Следователно между страните за процесния период е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни Общи условия
за продажба, каквито са Общите условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя
от 14.01.2008г. и тези от 12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от
10.02.2014г. и в-к „ 19 минути“. В
случая съдът съобразява и разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която
предоставя възможност за клиентите, които не са съгласни с предвидените в
Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да
внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат
специални условия.
Ответницата не твърди и не установява да
е упражнила правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия,
поради което съдът намира, че ги е приела. С оглед изложените мотиви съдът приема, че за
исковия период от време между ищеца и ответницата е съществувало валидно
облигационно правоотношение с предмет – доставката на топлинна енергия за
битови нужди за процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл.139 –
чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1,
т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за
процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за
които са издадени фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота
на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на
документите за отчет на индивидуалните уреди за разпределение, като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези документи, представени по делото и изготвеното въз основа на тях заключение на
съдебно-техническата експертиза и заключението на ССЕ се установява стойността
на действително доставената ТЕ за имота на ответницата за процесния период
от време в размер на 2211,49лв.. Неоснователно
е възражението на ответницата за недоказан размер на задължението, обосновано с
липсата на доказателства за въвеждане на абонатната станция на сградата в
експлоатация, с липсата на доказателства за метрологичен контрол на топломера и
липсата на отчетите на топломера на сградата за исковия период. Действително, с определението на първата
инстанция, постановено по реда на чл.140 от ГПК в нарушение на процесуалните
правила е отказано събирането на тези доказателства,
своевременно заявени по реда на чл.190 от ГПК от ответника с отговора на исковата молба и относими към защитната му
теза. Това процесуално нарушение е отстранено от въззивната
инстанция и доказателствата са събрани в настоящото въззивно производство по
реда на чл.266,ал.3 от ГПК. От тях се установява, че абонатната станция в
сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот е надлежно въведена в
екслоатация, след извършена надлежна 72 часова проба, съгласно протокол от
20.08.2004г. и Констативен акт за установяване годността за приемане строежа от
21.09.2004г. На топломера в абонатната
станция са извършани надлежни проверки метрологичната проверка, видно от
представените във въззивното производство свидетелства на л.26, л.28 и л.30 от
настоящото дело, като наличието на тези документи е установено и в първоинстанционното
производство при извършената проверка от вещото лице по СТЕ. На последно място,
от приетите във въззивното производство
по реда на чл.266,ал.3 от ГПК отчети на топломера /л.32 от настоящото дело/ е
видно, че показанията им съответства на тези, приети от СТЕ в първата
инстанция. Ето защо, неоснователно се явява възражението на ответницата за недоказан
размер на реално доставеното количество ТЕ, основано на липсата на
гореобсъдените документи.
Следва да се посочи, че на настоящия съдебен състав
служебно е известно решение № 4777/13.04.2018г. по адм.дело № 1372/2016г. на ВАС,
което не е влязло в сила, тъй като е предмет на последващ инстанционен контрол
от 5-чл. състав на ВАС, както и решение № 11603/ 31.07.2019г. по адм.дело №
13721/2017г. на ВАС, които също не е влязло в сила. Като допълнителен аргумент
следва да се посочи, че дори формулите от методиката за дялово разпределение,
установена с Наредба № 16-344/2007г. ,
да бъдат отменени с влязло в сила съдебно решение, то съдебното решение
за отмяна ще има действие само за в бъдеще – от момента на влизането му в сила,
съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК, поради което и не би рефлектирало върху
приложимите правни норми за конкретния казус, които остават в сила за процесния минал /предходен / период,
доколкото отмяната няма обратно
действие.
На
последно място, настоящият съдебен състав приема, че дължи произнасяне по заявените за пръв път с въззивната жалба
възражения, касаещи приложението на императивни правни норми на ЗЗП, доколкото
те не попадат в проложното поле на чл.266,ал.1 от ГПК, тъй като за тяхното
приложение съдът следи служебно при всяко положение на делото. Съдът намира за
неоснователно възражението за извършване доставката на ТЕ за процесния имот в
нарушение нормата на чл.62,ал.1 от Закона за защита на потребителите. На първо
място, нормата на чл.62 от ЗЗП е
материално-правна и има действие само за в бъдеще – от момента на влизането й в
сила, а тя влязла в сила на 25.07.2014г.- след възникването на облигационното
правоотношение между страните и процесния период, за който се претендира цената
на доставената топлинна енергия, поради което и е неприложима. На второ място
възражението на ответницата за „принудителна продажба“ на топлинна енергия се
явява и неоснователно и предвид обстоятелството, че именно в качеството й на потребител на
топлинна енергия, който се намира в облигационно правоотношение с ищеца, тя е
подала молба-декларация за откриване на партида на нейно име при ищцовото
дружество /л.19 от делото на СРС/, както и е подписала индивидуалните отчети за доставената ТЕ през
исковия период. Що се отнася до императивната норма на чл.147“а“ от ЗЗП, на
която се позовава ответницата във въззивната жалба, тя също е влязла в сила на
25.07.2014г.- след възникването на облигационното правоотношение между страните
и процесния период, за който се претендира цената на доставената топлинна
енергия, поради което и е неприложима, тъй като има действие за в бъдеще- от
момента на влизането й в сила.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение искът за
главницата, представляваща стойността на доставената през исковия период ТЕ е
уважен в рамките на доказания размер от
2211,49лв.
Основателността
на претенцията за главницата- цена на ТЕ обуславя основателността и на иска за
акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата. Настоящият съдебен състав приема, че за
процесния период 30.06.2012г.- 03.04.2015г.,
ответницата е в забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно
дължими суми, представляващи стойност на ТЕ за времето м.05.2012г.- м.01.2014г.
Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ дължат
плащане на месечно дължимата сума в 30
дн.срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Т.е. за стойността на ТЕ за първия месец от
исковия период- м.05.2012г., падежът за плащане е настъпил на 30.06.2012г. и от
този момент ответницата е в забава. Това се отнася и за стойността на
ТЕ за останалата част от исковия период – до месечно дължимата сума за
м.01.2014г., чийто падеж е настъпил на 04.03.2014г.г. Настоящият съдебен състав определя обезщетението за забава по чл.86,ал.1 от ГПК
върху главницата от 1 719,22лв., представляваща стойност на ТЕ за периода
м.05.2012г.- м.01.2014г., което се
следва на ищеца за времето на забавата 30.06.2012г.-03.04.2015г. по реда на чл.162 от ГПК – в размер на 335,60лв.,
до който размер исковата претенция се явява основателна.. За разликата над тази сума от 335,60лв.- до
пълния предявен и уважен размер от 403,55лв.,
настоящият съдебен състав приема, че искът по чл.86,ал.1 от ГПК се явява
неоснователен и като такъв - следва да бъде отхвърлен по следните мотиви:
Настоящият съдебен състав приема, че върху главницата, представляваща стойност
на ТЕ за м.02.2014г.- м.04.2014г. , ответницата
не са изпаднала в забава за плащане, поради нищожност на клаузите на
чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за този период от време ОУ от 2014г. / в сила
от 12.03.2014г./. С посочените договорни клаузи е регламентиран падежът за изпълнение на
задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен състав намира,
че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са нищожни, на основание
чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите, като неравноправни -
противоречащи на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на
чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие на правата и
задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ - ответник по
делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита
на потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за
вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2014г., които
попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че ответницата не е изпаднала в забава, тъй като липсва договорен
падеж, както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на
чл.84,ал.2 от ЗЗД.
С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение в частта, с която е уважената исковата претенция
по чл.86,ал.1 от ЗЗД за разликата над
сумата от 335,60лв.- до уважения размер от 403,55лв. , претендирана като
мораторна лихва върху главницата, следва да бъде отменено и вместо него– да
бъде постановено друго, с което искът за посочената разлика да бъде отхвърлен.
В останалата обжалвана от ответницата част, с която искът е уважен за сумата от
335,60лв. , дължима за мораторна лихва върху главницата, натрупана за периода 30.06.2012г.- 03.04.2015г., първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като законосъобразно и правилно.
По разноските
по делото:
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ищецът има правото на разноски за първата инстанция съразмерно с
уважената част от исковете от 570,92лв. /държ.такса, възнаграждения за вещи
лица и юрисконсултско възнаграждение/, поради което за разликата над тази сума-
до пълния присъден размер от 586,16лв. – обжалваното първоинстанционно решение
следва да бъде отменено. За заповедното производство ищецът има правото на
разноски за държ.такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената
част от исковете от 99,64лв., като за разликата над тази сума – до пълния
присъден размер от 102,30лв.- обжалваното решение следва да бъде отменено.
За възивното производство ищецът има правото на
разноски съразмерно с отхвърлената част от жалбата на ответниците. Ищецът заявява искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. Настоящият съдебен състав приема, че такова не
се дължи на ищеца, тъй като от процесуалния му представител реално не са
извършвани никакви процесуални действия в конкретното въззивно производство, извън а еднотипната
молба, която ищецът подава по всички водените от и срещу него дела, с която е
заявено бланковото искане за уважаване на исковете. искове.
Съответно,
на основание чл.78,ал.3 от ГПК на ответницата се дължат разноски за
първоинстанционното производство съразмерно с отхвърлената част от исковете, но
доколкото от нея не е заявено и не е доказано извършването на разноски, такива
не й се следват. За въззивното производство на ответницата се дължат разноски
за държавна такса, съразмерно на уважената част от жалбата й от 1,79лв.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 153336 от 22.06.2017г., постановено по гр. дело № 51695/2015г. на
СРС, 46 състав, в частта, с която е признато
за установено по реда на чл.422 от ГПК, че
Т. Е. Л. дължи на „Т.С.” ЕАД , на
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - разликата
над сумата от 335,60лв.- до размера на сумата от 403,55лв.- мораторна лихва
върху главницата, натрупана за периода 30.06.2012г.- 03.04.2015г. , за която е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 22202/2015г. по описа на СРС, 46
състав, както и в частта, с
която Т. Е. Л. е осъдена да заплати на „Т.С.”
ЕАД – разликата над дължимата сума от 99,64лв.- до размера на сумата от 102,30лв.-
разноски по делото за заповедното производство и разликата над дължимата сума
от 570,92лв.- до размера на сумата от 586,16лв.- разноски за исковото
производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
по реда на чл.422, ал.1 от ГПК от „Т.С.“
ЕАД срещу Т. Е. Л. , положителен
установителен иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за разликата над сумата от 335,60лв.- до
размера на сумата от 403,55лв.- мораторна лихва върху главницата, натрупана за
периода 30.06.2012г.- 03.04.2015г. , за която е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.дело № 22202/2015г. по описа на СРС, 46 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение
№ 153336 от 22.06.2017г., постановено по гр. дело № 51695/2015г. на СРС, 46
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА “Т.С.“
ЕАД да заплати на Т. Е. Л. - сумата
от 1,79лв.- разноски по делото за въззивното производство, на основание
чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
Особено мнение
на младши съдия
Андрей Георгиев по решението по
въззивно гражданско дело № 10632 по
описа за 2018 г. на
Софийския градски съд, IV-в
въззивен състав
Не съм съгласен с мнението на мнозинството от състава по частта
от решението, с които се отхвърля частично искът на „Т.С.“ ЕАД за лихва, а
именно по отношение на извода, че клаузите на чл. 33, ал. 1 и 2 от общите
условия на „Т.С.“ ЕАД за продажба на топлинна енергия на битови клиенти,
относно настъпването на падежа на задълженията след публикуване на сметките за
тях в интернет. Смятам, че първоинстанционното решение следва да се потвърди
напълно и в частта относно иска за лихва за забава върху цената за топлинна
енергия.
Не намирам, че посочените клаузи водят до дисбаланс между
интересите на средния потребител и топлофикационното дружество. Целта на
потребителското право е да осигури защита единствено на добросъвестния и
информиращ се потребител (така напр. параграфи 49 и 51 от решението на Съда на
Европейския съюз по делото на C‑186/16 Andriciuc;
виж и 18 съображение от преамбюла на Директива 2005/29/ЕО относно
нелоялните търговски практики и съображение 16 от преамбюла на Директива
1993/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори),
съобразявайки неговите финансови, стопански и пазарни възможности и разходите,
които той поема за защитата си. В началото на 21. век, когато
средностатистическият потребител има възможност да получи достъп до интернет по
много начини, като за това ползва не само свое, но и чуждо устройство, намирам,
че приемането, че свързването на обявяване на информация в интернет с идея за
недостъпност е много трудно да се обоснове.
В конкретния случай в интернет се публикуват данни за размер
на задълженията на физически лица към търговско дружество. Тези данни обаче не
са достъпни единствено в интернет и средностатистическите потребители са
наясно, че сметките за топлинна енергия се дължат ежемесечно. Поради това и
могат спокойно да проверят на каса на „Т.С.“ ЕАД или друг платежен оператор
какъв е размерът на задължението им – те не са ощетени от публикуването на
известието за съставената фактура в интернет. От друга страна търговецът
представя допълнителна прозрачност на по-голямата част от потребителите си,
като им дава възможност да проверяват сметката си и без посещение на физически
търговски обект. Определянето на падежа на задължението по датата на
публикацията в интернет единствено задължава потребителите да са добросъвестни
и да направят тази проверка, която е възможна онлайн без разход на време, или
(за онези, които нямат връзка с интернет) – на каса или в търговски обект.
Отделно от това в днешно време дори и хора без мобилни
устройства могат да си осигурят достъп до интернет, като просто помолят роднина
или приятел за достъп. За онези, за които това е невъзможно, както беше
посочено по-горе съществува и възможност за проверка на сметките в търговски
обект.
Следва да се има предвид, че уведомяването по интернет в
днешно време е и много по-надеждно от това по традиционната хартиена поща,
където пратките се бавят, могат да бъдат откраднати или умишлено унищожени.
Напротив, за средния потребител е много по-удобно да може да провери данните
онлайн, по всяко време и без да следи пощенската си кутия. Следователно
предвидената в общите условия от 2014 г. алтернатива за съобщаване на сметки
по-електронен път е много по-щадяща потребителя от предвиденото при по-старите
общи условия изискване за известяване с пощенска пратка.
Поради това не намирам, че съдът следва да препятства развитието
на гражданските отношения чрез използване на възможностите на технологиите и да
създава прекомерни изисквания към търговците за съобщаване на информация по
пощенски път, при положение, че хората без достъп до интернет (особено в София,
на чиято територия единствено оперира дружеството „Т.С.“ ЕАД) са относително
малък процент и все повече намаляват. Следователно уреждането на задължение за
потребителите да установяват информация в интернет през определен период от
време, ако тази информация може да бъде намерена и по друг, физически начин, не
съставлява изискване, което нарушава баланса на интересите между потребител и
доставчик, а и в никакъв случай не нарушава добросъвестността, доколкото
гарантира правата на потребителя в по-голяма степен от алтернативата –
изпращане на писмо на хартия. Ето защо приемам, че посочените по-горе клаузи от
общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са неравноправни.
Този мой извод не влияе на крайното ми становище по
съществото на спора, тъй като по делото „Т.С.“ ЕАД не е представило
доказателства, че е изпълнило задължението си да публикува съдържанието на
потребителските фактури в интернет. Особеното ми мнение е единствено по
мотивите на съдебния акт, но намирам същото за важно за развитието на правото,
поради което и го излагам изрично.
|
|
МЛАДШИ СЪДИЯ: |