Р Е
Ш Е Н
И Е
№………………
гр.
София, 05.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІІ- Б въззивен състав
в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември през
две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: КОНСТАНТИНА
ХРИСТОВА
при участието на секретаря Донка Шулева,
като разгледа докладваното от съдия К.Анастасова
гр. дело № 2269 по
описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 547654/28.11.2018 г. постановено по
гр.д.№ 36320/2018 г. по описа на СРС, 51 с-в са отхвърлени предявените от С.П.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, срещу С.Г.С., ЕГН **********, с адрес: *** *****,
искове по чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 439 ГПК за признаване за установено, че С.П.К.
не дължи на С.Г.С. сумите 10 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди
поради силни физически болки в периода от 13.04.2005 г. до 13.07.2005 г., 4000
лева - обезщетение за неимуществени вреди поради претърпян страх от задушаване
и от усложняване на здравословното състояние, 1000 лева - обезщетение за
неимуществени вреди поради посттравматичен стрес, ведно със законната лихва
върху тези суми от 09.04.2008 г. до окончателното им изплащане, сумите 3983,53
лева, 1593,43 лева и 398,31 лева - мораторни лихви върху посочените главни
вземания за периода от 13.04.2005 г. до 09.04.2008 г., както и 340 лева -
съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 16.05.2011 г. по
в.гр.д. 7711/ 2010 г., по описа на СГС, II Д състав.
С постановеното решение, на основание чл.78, ал.3 ГПК е осъдена С.П.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на С.Г.С., ЕГН **********,
с адрес: *** *****, сумата 1000 лева - съдебни разноски.
Срещу първоинстанционното решение, в частта в която
са отхвърлени предявените искове е подадена въззивна жалба от ищеца, в която са
изразени доводи за неправилност, поради неправилно приложение на материалния
закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят
поддържа, че последното валидно изпълнително действие е било предприето на
25.10.2011 г., когато е извършен опис на имота на длъжника /изп.д. на ЧСИ М.Б./.
От своя страна наложения от ЧСИ М.Б.запор върху пенсията на длъжника с размер
под минималната работна заплата за страната представлява незаконосъобразно
изпълнително действие, тъй като вземането е несеквестируем доход. Поради това описаното
изпълнително действие не прекъсва давността. Формираният извод от съда, че в
периода 20.12.2011 г.-21.10.2015 г. по изпълнителното дело са постъпвали суми
по наложения запор на пенсията на длъжника е незаконосъобразен и неправилен, в
противоречие с материалния закон.
Неправилно е придадено соченото правно действие на
молбата на взискателя от 15.10.2015 г. до ЧСИ М.Б.– същата не е била уважена от
ЧСИ и по нея не са били предприети изп.действия, поради което не прекъсва
погасителната давност.
Поддържа, че като наследник на длъжника е узнала за
образуваното изп.дело едва с получаване на покана за доброволно изпълнение на
17.04.2018 г. от ЧСИ Р.М.. Поради това, от издаване на изпълнителния лист до
получаване на поканата за доброволно изпълнение е била изтекла предвидената от
закона погасителна давност. Поради това, жалбоподателят счита, че не дължи сумите
по изпълнителния лист. Ето защо моли решението да бъде отменено в обжалваната
му част, а предявените искове – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Въззиваемата страна С.Г.С. изразява становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба. Излоага правни и фактически
доводи, че постановеното от първата инстанция решение е правилно и
законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание
чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Страните не спорят и се установява от приложеното
копие на изп.дело № 20118380404556, по описа на ЧСИ М.Б., че същото е било
образувано по молба на ответника С.С. въз основа на издаден в негова полза
изпълнителен лист срещу Ц.А.за събиране на вземанията му по изпълнителния лист
от 16.05.2011 г., издаден по в.гр.д. № 7711/ 2010 г., по описа на СГС, II Д
състав. С подадената молба взискателят е възложил на съдебния изпълнител на
основание чл. 18 ЗЧСИ да извършва цялостно проучване имуществото на длъжника,
както и да предприема изпълнителни действия с цел удовлетворяването на
вземанията му. С подадената молба С.С., като взискател е посочил конкретен
изпълнителен способ, който да бъде предприет от съдебния изпълнителен - запор
на вземанията на длъжника по банковите му сметки.
Установява се, че на 06.07.2011 г. е изпратено
запорно съобщение до Столично/районно управление „Социално осигуряване”
София-град, което е получено на 07.07.2011 г., с което е наложен запор на
пенсията на наследодателя на ищеца Ц.Д.А./ удостоверение за наследници №
УН-1287/02.09.2014 г. на СО, Район Възраждане и нотариално завещание № 2, том
І, рег.№ 6114, дело № 2/13.10.2014 г./
Чрез представеното по делото копие от удостоверение
с изх.№ 46635/ 15.05.2018 г. по изп.дело № 20118380404556, по описа на ЧСИ М.Б.,
както и от направените отбелязания върху изпълнителния лист се установява, че в
периода от 20.12.2011 г. до 21.10.2015 г. по изпълнителното дело са постъпвали
суми в общ размер на 6714.02 лв. от
наложения запор на пенсията на длъжника, част от които са преведени на
взискателя, а друга част е използвана за погасяване на задължения за такси към
съдебния изпълнител.
Страните не спорят и се установява, че с
Постановление на ЧСИ М.Б.от 14.03.2018 г. изпълнително дело № 20118380404556 е
било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК-поради неизвършване на
същински изпълнителни действия в рамките на две години.
Страните не спорят, че през 2018 г. въз основа на същия
изпълнителен лист е образувано друго изпълнително дело по описа на ЧСИ Р.М., в
рамките на което са предприети действия по принудително изпълнение срещу ищцата
С.К., като наследник по завещание на Ц.А., по отношение на недвижим имот,
находящ се в с. Мрамор.
Съгласно чл. 439, ал. 1 от ГПК длъжникът може да
оспорва чрез иск изпълнението. Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. С оглед наведените във въззивна
жалба доводи, които препращат към исковата молба, правният спор пред въззивната
инстанция се съсредоточава единствено по отношение на обстоятелството дали процесното
изпълняемо право е погасено чрез изтичане на законоустановения срок на
погасителна давност. Следователно, за да бъдат уважени предявените искове
следва да бъдат установени в обективната действителност следните
материалноправни предпоставки - след влизане в сила на решението, въз основа на
което е издаден изпълнителен лист и преди изтичане на пет години от
настъпването му са се осъществили факти, довели до спиране/прекъсване теченето
на давностния срок. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ответника.
Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се
прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване
образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато трае
изпълнителното производство давност не тече.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по
тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие
по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не се спира. Прекъсва давността предприемането на кое да
е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. /така т. 10 от ТР № 2/201 Зг. на
ОСГТК на ВКС/.
Според изразеното становище в Решение № 51 от
21.02.2019 г. по гр.д. № 2917/2018 г.,
Г. К., ІV Г. О. на ВКС, което се възприема от настоящия състав, отмяната на
ППВС № 3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. - датата, на която е
прието противоположното тълкуване.
Следователно до 21.10.2017 г. /две години след датата
на последните постъпили суми във връзка с наложения запор от ЧСИ М.Б./ давността
по отношение на сумите, които ищецът е осъден да заплати на ответника е била
спряна по силата на самия факт, че за тяхното събиране е образувано
изпълнително производство. Давността е продължила да тече след 21.10.2017 г.,
но е прекъсната с предприемането на изпълнителни действия по образуваното ново
изпълнително дело през 2018 г. (чл. 116 б. "В" ЗЗД). Давностният
срок, както за главницата, така и за лихвите, е 5 години (чл. 117, ал. 2 ЗЗД) и
към настоящия момент не е изтекъл. Искът, с който се претендира установяване на
погасяване на вземанията по давност, следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като
правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, в полза на жалбоподателя не
следва да бъдат присъждани разноски за настоящата инстанция.
В полза на въззиваемата страна, на основание чл.78,
ал.3 ГПК, следва да бъде присъдено възнаграждение за адвокат в размер на 1000.00
лв.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 547654/28.11.2018 г. постановено по
гр.д.№ 36320/2018 г. по описа на СРС, 51 с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С.П.К., ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на С.Г.С., ЕГН **********, с адрес: *** *****, сумата
1000.00 лева - съдебни разноски за въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.