РЕШЕНИЕ
гр. София, …………. г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІI „В” въззивен състав, в публичното заседание на деветнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МЛ.СЪДИЯ:
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Цветелина Пецева,
като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр. дело № 238 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С Решение от 25.07.2018 г., постановено по
гр. дело № 88162/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 167 състав, е отхвърлен предявеният от Я.Г.С. срещу “Б.Д.” ЕАД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4000 лв.,
частичен иск от иск от сумата 33 333 лв,
представляваща получена без основание сума по изпълнително дело № 671/2011 г.
по описа на ЧСИ А.А., с
район на действие ОС – Пловдив. Със същото решение е отхвърлен и предявения в
условията на евентуалност от Я.Г.С. срещу “Б.Д.” ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД,
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4000 лв., частичен иск
от сумата 33 333 лв., представляваща настъпили вреди за ищеца от
незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнително дело № 671/2011 г. по
описа на ЧСИ А.А., с район
на действие ОС - Пловдив.
Срещу така постановеното решение, в срока
по чл. 259 ГПК, е предявена въззивна жалба от ищеца, който обжалва решението в
цялост. Въззивникът поддържа, че решението е неправилно поради противоречие с
материалния закон и необоснованост. Поддържа, че е изключително важно
обстоятелството, че отговорността на ищеца е ангажирана от ответното дружество
не като ипотекарен длъжник, а като солидарно отговорен такъв, както е участвала
в изпълнителния процес и в което й качество е посочена в изпълнителния лист,
заповедта за изпълнение, исковата молба по чл. 422 ГПК и молбата за образуване
на изпълнителното производство. Поддържа, че ответната банка е получила сумата
от 33 333 лв., равняваща се на ½ част от цената на публичната продан на
основание солидарната отговорност като поръчител на ищеца. Излага съображения,
че СРС не е обсъдил преюдициалния въпрос за
действителността и правното действие на нотариален акт за договорна ипотека №
147 от 15.04.2010 г., вписан в СВ вх.рег. № 1241 от
15.04.2010 г., акт № 37, том Първи, дело № 520/10 г. Навежда доводи, че
посочената ипотека не е произвоела правно действие, тъй
като тя е сключена в резултат от предоговаряне на кредита чрез анекс № 3 от
31.03.2010 г., който не е произвел правно действие. Поддържа, че съгласно чл.
19 от анекса, той влиза в сила след представяне на чисто удостоверение за
тежести, което не е сторено от длъжника , тъй като към този момент е
съществувала възбрана върху имотите, поради което и договорната ипотека не е
произвела действие, тъй като обезпечава вземане, което не е възникнало. Излага
съображения, че дори и да се приеме, че ищецът има качеството трето лице –
ипотекарен длъжник, то на основание чл. 151 ЗЗД тя има право да противопостави
на кредитора възраженията, които има главния длъжник. Поддържа, че в мотивите
на ВКС в постановеното от него решение, изрично е посочено, че ищецът като поръчител
не отговаря, тъй като кредитът не е предсрочно изискуем по отношение на
кредитополучателя.
Въззивникът поддържа, че решението по
евентуалния иск също е неправилно, тъй като ищецът е бил трето за изпълнението
лице, а изъплнителното дело е образувано против нея
не като ипотекарен длъжник, а като длъжник – поръчител, което е от правно значение за допустимите
способи на защита в изпълнителното производство, тъй като процесуалният закон
урежда по различен начин защитата на длъжника и третите лица, които права са
засегнати от изпълнението. Поддържа, че с оглед окончателното решение на ВКС, в
което е прието, че ищецът не отговаря като поръчител, изпълнителният лист се
явява материално незаконосъобразен, а на ищеца са нанесени вреди чрез
публичната продан на имота. Искането към съда е да отмени решението на СРС и да
уважи главния иск, евентуално да уважи иска по чл. 45 ЗЗД. Претендират се
разноски.
Въззиваемото дружество “Б.Д.”
ЕАД е подало в срок отговор на въззивната жалба, с която поддържа, че обжалваното
решение е правилно. Поддържа, че изпълнението е осъществено въз основа на това,
че ищецът е ипотекарен длъжник. Излага подробни съображения за неоснователност
на въззивната жалба. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Въззивната жалба е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
СРС, 167 състав, е бил
сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и с
предявен при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 45 ЗЗД.
Не спорно между
страните, а и от представените писмени доказателства по делото се установява,
че на 19.06.2007 г. между “Б.Д.” ЕАД, в качеството му на кредитор и ЕТ “Р.– Р.В.”, в качеството му на кредитополучтел
е сключен договор за кредит, с който кредиторът е предоставил на кредитполучателя кредит за оборотни средства в размер на
300 000 лв., със срок на договора 12 месеца – до 19.06.2008 г. В раздел V. от договора е посочено, че кредитът
се обезпечава с ипотека върху недвижими
имоти, един от които е апартамент
№ 1 на първи етаж в сграда бивша
ЖСК “Валентина Терешкова”, находящ се в гр.
Карлово на ул. “*******, застроена площ 109,41 кв.м., заедно с изба № 2, таван № 6, гараж № 5, ведно с припадащите се идеални части
от жил. сграда
и правото на строеж върху дворно
място, съставляващо парцел I, в кв. 80 по плана на гр. Карлово, построена в
държавно дворно място, цялото на площ 866,03 кв.м., собственост на Румен и Я.
Василеви /СИО/.
Не е спорно между
страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява,
че на 24.06.2009 г., между Я.Г. В., в качеството й на поръчител и “Банка ДКС”
ЕАД, в качеството му на кредитор, страните са се съгласили поръчителят да
обезпечава изпълнението на задълженията на ЕТ “Р.– Р.В.”
по договор за кредит № 1 от 19.06.2007 г.
По делото е представен
анекс № 1 към договор за поръчителство от 24.06.2009 г. към договор за кредит №
1 от 19.06.2007 г. , подписан от Я. Г.В., като поръзител
и “Б.Д.” ЕАД, като кредитор, в който е посочено, че с анекса към договора за
поръчителство се обезпечава изпълнението на задълженията на ЕТ “Р._ Р.В.” при конкретно посочени параметри.
По делото е представен
Анекс № 3 от 31.03.2010 г. към договора за кредит от 19.06.2007 г., от който се
установява, че “Б.Д.” ЕАД и ЕТ “Р.– Р.В.” са
предоговорили част от условията по договора за кредит, касаещ общия отпуснат
размер, срока, лихвата, като е посочено, че всички останали клаузи от сключения
договор остават в сила.
Не е спорно между
страните, а и от представения по делото нотариален акт за договорна ипотека №
174, том I, рег. № 3164, дело №
174 от 15.04.2010 г., че между кредитора “Б.Д.” ЕАД от една страна и Р.Й.В., в
качеството му на ЕТ “Р.– Р.В.”, в качеството му на
кредитополучател и ипотекарен длъжник и Р.Й.В. и Я.Г.
В., лично като ипотекарни длъжници и собственици на недвижимия имот, последните
двама са учредили в полза на кредитора ипотека върху собствения си недвижим
имот, находящ се в гр. Карлово, ул. “********, на първи етаж в сградата на
бивша ЖСК “В.Терешкова”, с площ 109,41 кв.м., ведно с
избено помещение № 2, таванско помещение № 6 и гараж № 5, както и ведно с
прилежащите 12,50 % ид.части от общите части на
сградата и правото на строеж върху държавно място, съставляващо парцел I, кв. 80 по плана на гр. Карлово, с площ 866,03
кв.м.
С Решение от 19.07.2012
г. по гр.д. № 202/2012 г. на ОС – Пловдив, ТО, XVI с-в, поправено с Решение от 13.02.2013 г. на
същия състав, постановено по същото гр.д. е признато за установено по отношение
на ЕТ “Р.– Р.В.” и Я.Г. В., че дължат на “Б.Д.’ЕАД
сумата от 282 000 лв., представляваща главница по договор за кредит № 1 от
19.06.2007 г. и законна лихва върху главницата от 24.10.2011 г., като исковете
са отхвърлени за сумата от 10 473,26 лв. лихва за периода от 25.07.2011 г. до
24.10.2011 г., както и за разликата над уважения размер на главницата от 282
000 лв. до заявения 282 795, 80 лв.
Решението е потвърдено
с решение от 13.05.2013 г. по т.д. № 313/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
С решение от 15.04.2015
г. постановено по т.д. № 4196/2013 г. на ВКС е отменено решение решение от
13.05.2013 г. по т.д. № 313/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е
потвърдено решението на ОС – Пловдив, в частта с която предявеният по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК иск на “Б.Д.” ЕАД срещу Я. В. е приет за основателен, като
вместо него е отхвърлен предявения срещу Я. В. иск за установяване дължимостта на сумата от 282 000 лв. по сключения договор
за кредит и анекси към него. В решението е прието, че предсрочната изискуемост
не е била настъпила към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК от
страна на банката кредитор.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира от правна страна следното:
По главния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
Възникването на
спорното главно материално право се обуславя от осъществяването на следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от
патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на
ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума
на ответника да е извършено без правно основание.
Не е спорно между
страните, че процесният апартамент № 1 на първи етаж в сграда
бивша ЖСК “Валентина Терешкова”, находящ се в гр. Карлово
на ул. “*******, застроена площ 109,41 кв.м., заедно с изба № 2, таван № 6, гараж № 5, ведно с припадащите се идеални части от
жил. сграда и правото на строеж
върху дворно място, съставляващо парцел I, в кв. 80 по плана на гр. Карлово, построена в
държавно дворно място, цялото на площ 866,03 кв.м., притежаван в СИО е изнесен
на публична продан по образуваното изпълнително дело № 671/2011 г. по описа на
ЧСИ А.А., ОС – Пловдив, като за вещта е предложена
цена от 66 666 лв., която сума е заплатена от “Олимп – СТ” ЕООД и с постановление
за възлагане на ЧСИ, имотът е възложен на последния. Не е спорно и че сумата е
разпределена, както следва – 64 041,24 лв. към взискателя ответник и 2624,76 ;в
– такси и разноски по ТТР за ЧСИ.
Настоящият съдебен
състав, намира за неоснователни доводите на въззивника, че след като
отговорността на ищеца е ангажирана като солидарен длъжник, а не като
ипотекарен, ответникът-кредитор е получил сумата от недвижимия имот, поради следните
съображения:
Съгласно чл. 173, ЗЗД
кредитор, чието вземане е обезпечено с ипотека, има право да се удовлетвори
предпочтително от цената на ипотекирания имот, в чиято собственост и да се
намира той. В случая, както беше посочено, няма спор между страните, че ищецът
с нотариален акт за договорна ипотека № 174, том I, рег. № 3164, дело № 174 от 15.04.2010 г. е
учредил в полза на ответната банка ипотека върху недвижимия имот предмет на
проведената по изпълнителното дело публична продан. Ипотеката е обезпечавала
задължението на длъжника ЕТ “Р.– Р.В.”, за което със
сила на пресъдено нещо, предвид влязлото в сила
решение от 13.05.2013 г. по т.д. № 313/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, е
установено, че съществува по предявения от ответника в настоящото производство
иск по реда на чл. 422 ГПК.
Съгласно т. 2 на ТР № 4
от 11.03.2019 г. постановено по тълкувателно дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС този, който
е дал своя вещ в залог или
ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата,
при която изпълнението е насочено върху това имущество,
има процесуалното качество на длъжник
в изпълнителното производство.
Поради
което, изцяло неоснователни са доводите на въззивника, че ищецът участвал в
изпълнителното производство като длъжник и при разгласяването на публичната
продан, ищецът е посочен като длъжник-собственик на недвижимия имота, а не като
трето лице, ипотекирало свой имот за чужд дълг.
По отношение доводите
за недействителна на на правното действие на нотариалия
акт, с който е учредена договорната ипотека:
Съгласно чл. 167 ЗЗД,
договорът за ипотека се сключва с нотариален акт. В него се посочват: трите
имена, местожителството и занятието на кредитора и на длъжника, а така също и
на собственика на имота, ако ипотеката се учредява за чуждо задължение, а ако
някое от тия лица е юридическо лице - точното му наименование; имотът, върху
който се учредява ипотеката; обезпеченото вземане, падежът му и размерът на
лихвите, ако такива са уговорени, както и сумата, за която се учредява
ипотеката, ако вземането не е парично. Ипотека може да се учреди само върху
имоти, които при сключването на договора принадлежат на лицето, което я
учредява.
Съгласно чл. 170 от ЗЗД, учредяването на ипотека е недействително, ако било в ипотечния договор,
било в молбата за учредяване на законна ипотека или в акта, въз основа на който
се подава тя, съществува неизвестност за личността на кредитора, на собственика
или на длъжника, за тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за
размера на сумата, за която се учредява ипотеката.
Въз основа на тези правни съображения и с оглед на обстоятелството, че правният извод до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение трябва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
В случая представения
по делото договор, а именно нотариален акт за договорна ипотека № 174, том I, рег. № 3164, дело № 174 от 15.04.2010 г.
вписан в СП, с който е учредена процесната договорна ипотека не са поставени никакви
условия по отношение на даденото реално обезпечение, а договорът е сключен в
съответствие с горепосочените императивни разпоредби, посочен е кредитора,
длъжника и собственика на ипотекирания имот, налице е надлежна индивидуализация,
както на имота, така и на обезпеченото вземане.
Неоснователни са
доводите релевирани във въззивната жалба, че ипотеката не е произвела правно
действие, тъй като съгласно чл. 19 от анекс № 3 от 31.03.2010 г., той влиза в
сила след представяне на чисто удостоверение за тежести, което не е сторено от
едноличния търговец, тъй като към този момент е била вписана възбрана върху
имотите, поради което вземането обезпечено с ипотеката не съществувало.
Съгласно чл. 20
ЗЗД при тълкуването на договорите трябва
да се търси
действителната обща воля на страните.
Отделните уговорки следва да се
тълкуват една с друга и всяка една
да се схваща
в смисъла, който произтича от целия
договор, с оглед целта на договора,
обичаите в практиката и добросъвестността. В случая посочената
разпоредба на чл. 19 от анекс № 3 от
31.03.2010 г., безспорно е уговорена в интерес на кредитора, за който е от
съществено значение да бъде учредена първа по ред ипотека, с оглед възможността
му за последващо удовлетворяване от стойността на имота. С оглед на изложеното,
настоящият състав намира, че при тълкуване на разпоредбата съобразно посочените
критерии на чл. 20 ЗЗД, влизането в сила на анекса не е поставено в зависимост
от обективното съществуване на тежест върху имота, а от решението на кредитора
да приеме обезпечението, с което са обвързани променените с анекса условия, тъй
като именно последният носи риска вземането му да бъде обезпечено с обременен с
тежести имот, в следствие на което да не може да бъде удовлетворен. Отделно от
това, изпълнението на посочената клауза е поставено в зависимост единствено от
добросъвестното поведение на длъжника, респ. на ипотекрания
длъжник, в обезпечение да бъде предоставен имота, чист от вещни тежести. Ето
защо, нито длъжникът, нито ипотекарният длъжник, могат да черпят права от
неизпълнението на собствените си задължения, като се позовават на
недействителност на обезпеченото с ипотека вземане на това основание.
Следва да се отбележи,
че окончателното решение от 15.04.2015 г. постановено по т.д. № 4196/2013 г. на
ВКС, с което е отменено решение решение от 13.05.2013 г. по т.д. № 313/2013 г.
на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решението на ОС – Пловдив, в
частта с която предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск на “Б.Д.” ЕАД
срещу Я. В. е приет за основателен, като вместо него е отхвърлен предявения
срещу Я. В. иск за установяване дължимостта на сумата
от 282 000 лв. по сключения договор за кредит и анекси към него, касае друго
правоотношение, различно от предмета на настоящото дело, а именно
правоотношението между банката кредитор и ищеца в качеството му на поръчител по
отношение на цялото вземане по договора за кредит сключен с длъжника.
Правните последици на
решението на ВКС не рефлектират върху правоотношението на ищеца с ответната
банка, в качеството му на ипотекарен длъжник, въз основа на сключения между
страните договор за ипотека, като както беше посочено ипотекарният длъжник има
процесуалното качество длъжник в изпълнителното производство, поради което
насоченото срещу ипотекирания имот изпълнение не може да обоснове неоснователно
разместване на блага, поради което предявеният главен иск се явява
неоснователен.
С оглед
неоснователността на главния иск, съдът следва да разгледа оплакванията по
отношение основателността на евентуалния иск:
За да възникне предявеното притезателно
право за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди
на извъндоговорно основание, трябва в обективната действителност да бъдат
осъществени следните материални предпоставки : противоправно деяние ( действие или бездействие в несъответствие между
предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и
фактическо осъщественото от дееца), причиняване на неимуществени вреди,
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е
виновно (в гражданското право вината като субективен елемент на имуществената
отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
При същите мотиви, изложени относно главния иск, а именно, че съгласно задължеителните разяснения дадени в т. 2 от цитираното ТР, този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при която изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство, а не трето за изпълнението лице и с оглед обстоятелството, че искът се основава именно на твърдението на ищеца, че изпълнението било насочено срещу нея като длъжник, следва да се приеме, че не е налице противоправно деяние, поради което не следва да бъдат изследвани другите материални предпоставки обуславящи основателността на предявения иск по чл. 45 ЗЗД.
Не могат да бъдат споделени и доводите на въззивника, че липсвала изикуемост по отношение на дълга на главния длъжник, тъй като не може да бъде поставен по съмнение стабилитетът на влязлото в сила решение, с което е установено със сила на пресъдено нещо задължението на главния длъжник спрямо кредитора – ответник в настоящото производство, което задължение е предмет на изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело срещу длъжника. Съгласно разпоредбата на чл. 429, ал. 3 ГПК Изпълнителният лист срещу длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ, поради което не може да има противоправно поведение от страна на взискателя – кредитор при насочване на изпълнението върху ипотекираната вещ.
С оглед на обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е достигнала, напълно съответства
на правните съждения на първоинстанционния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение.
По разноските:
Съобразно изхода
на делото право на разноски за въззивното производство има
въззиваемата страна “Б.Д.” ЕАД
на осн. чл. 78, ал. 3 във вр.
с чл. 273 ГПК. По
отношение на претенцията за заплащане на юрисконсултското
възнаграждение, настоящият състав приема, че по аргумент от чл. 78, ал. 8 от ГПК съдът е компетентен да определи
размера на възнаграждението. Предвид това и съобразно предвидените в чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ граници
за определяне на размера на възнаграждението, при отчитане на обстоятелството,
че делото пред СГС е приключило в рамките на едно съдебно заседание, съдът
счита, че в полза на ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за
юрисконсулт в размер на 100 лева.
С оглед цената на иска решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване – арг.
чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение от
25.07.2018 г., постановено по гр. дело № 88162/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО,
167 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК Я.Г.С., ЕГН ********** да заплати на “Б.Д.” ЕАД, ЕИК ********** сумата от 100 лв. – представляваща сторени
разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.