Р Е Ш Е Н И Е
гр. Ихтиман, 20.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, III граждански състав в открито съдебно заседание на четиринадесети
януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ
при секретаря Ц.В. като разгледа докладваното
от съдията гр. д. № 1147/2018 год. за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са от „А. за с. на в.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Л. М., срещу Д.Б.М.
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД за заплащане на следните суми: 836,28 лв. главница по Договор за
паричен заем № .. г.; 153,39 лв. договорна лихва за периода от …... до … г.; 678,45
лв. неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение; 80,58 лв. мораторна лихва за периода от …. до подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК- 29.09.2017г.; 27 лв. такса разходи, ведно
със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- . г., до
окончателното изплащане. Претендира направените в хода на заповедното и
настоящото производство разноски.
Ищецът твърди, че между ответника и „И.А.М.“
АД е сключен До-говор за паричен заем № …. г.. Поддържа, че заемателят е усвоил
заемните суми. Твърди, че са постъпвали частични плащания от ответника в общ
размер на 237 лв.. Поддържа, че дължимите суми са в претендирания размер.
Твърди, че така формираното вземане е цедирано от „И.А.М.“ АД на ищеца, за
което длъжникът да бъде уведомен с връчване на уведомлението като приложение
към исковата молба.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК не е
депозирал отговор на исковата молба.
Съдът, като взе предвид представените по
делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата
на страните, намира следното:
Ответникът е уведомен надлежно за подадената
искова молба, като не е депозирал писмен отговор. Още с разпореждането по чл.
131 ГПК на ответника е указана възможността при негово пасивно поведение ищецът
да поиска постановяването на неприсъствено решение.
Ответникът, редовно уведомен за първото по
делото заседание не се явява, като
липсва и направено искане за разглеждане на делото в негово отсъствие.
С докладвана в с.з. на …. молба от ищеца е
направено искане за постановяване на неприсъствено срещу ответника в случай, че
са налице предпоставките за това.
Искът за установяване съществуването на
вземане с правно основание чл. 422 ГПК е подаден в законоустановения месечен
срок и е допустим. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване
съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК
ответникът- длъжник е възразил срещу заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за изпълнение е връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По отношение на исковете с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД за главница, договорна
лихва и мораторна лихва :
Съдът, като взе предвид направеното от ищеца
искане за постановяване в негова полза на неприсъствено решение и като
съобрази, че са налице предпоставките на чл. 238 и следващите от ГПК за
уважаване на искането, а именно, че с разпореждането по чл. 131 от ГПК на
страната са указани съответните последици, че страната не е представила в срок
отговор на исковата молба, не се е явила в първото заседание по делото и не е
направила искане за разглеждането му в нейно отсъствие, както и че предявеният
иск е вероятно основателен с оглед посочените в исковата молба обстоятелства и
събраните доказателства, намира,
че следва да бъде поставено неприсъствено
решение, като горепосочените искове бъдат уважени.
По отношение на иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК във вр. с , чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД за такса
разходи и неустойка:
По отношение на претенцията в тази ѝ
част съдът намира, че не са налице всички предпоставки за постановяване на
неприсъствено решение, тъй като не е налице предпоставката за вероятна
основателност на исковете съобразно чл. 239, ал. 1, т. 2 ГПК.
По иска за такса разходи:
При така релевираните твърдения възникването
на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) валидно възникнали облигационни
правоотношения по Договор за паричен заем с твърдяното съдържание; 2)
съответствието на клаузите с правилата на добросъвестността, равновесие-то
между правата и задълженията на страните, както и че същите не са във вреда на
потребителя.; 3) реално предаване, респ. усвояване, на сумата по Договора на
ответника и предоставяне на твърдяните услуги, за които се претендират такси;
4) валидно сключен договор за цесия; 5) надлежно уведомяване на длъжника за
цесията.
Тези обстоятелства следва да бъдат установени
от ищеца. В случай че се установят тези правнорелевантни факти, ответникът
трябва да докаже, че е заплатил изцяло дължимите суми, респ. възраженията си
срещу изискуемостта им.
В чл. 16, ал. 2 от сключения между страните
договор заемателят е заявил, че е запознат и съгласен с Тарифа за таксите на „И.А.М.“,
актуална към датата на сключване на договора, която се намира на видно място в
офиса и на интернет страницата: www.easycredit.bg. След справка в интернет страницата, съдът
установява, че е предвидено, че се заплащат разходи за събиране на вземането
при просрочие повече от 30 дни в размер на 9 лв. Предвидено е, че разходите за събиране на
вземането се изразяват в изпращането на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни разговори, посещения на адреса на
потребителя.Тази тарифа, уреждаща задължение за заплащане на разходи за
събиране на вземанията, е в противоречие
с чл.10а от ЗПК. Разпоредбите на чл.10а от ЗПК дават възможност на кредитора по
договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени
на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Изпращането и
връчването на напомнителни писма или покани, както и ангажирането на служител,
не представляват допълнителни услуги, които кредиторът предоставя на
потребителя във връзка с договора. По своята същност това са действия, целящи
осигуряване на изпълнението, вкл. и по принудителен път, на задълженията на
потребителя по договора. Следователно тези дейности имат за предназначение да
улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на
кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на сумите по него.
Събирането на такси и комисионни за дейности, свързани с усвояването и
управлението на кредита, обаче е изрично забранено с нормата н чл.10а, ал.2 от ЗПК.
Поради изложеното претенцията за установяване
на дължимост на сумата за такса разходи е неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
По иска за неустойка:
При така релевираните твърдения възникването на спорното право за
заплащане на претендираната неустойка се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на клауза за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, 2) съответствието на клаузата с правилата на добросъвестността,
равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същата не е
във вреда на потребителя. Тези обстоятелства следва да бъдат установени от
ищеца. В тежест на ответника е при установяването на горните факти да докаже
положителния факт на изпълнение на задължението или на плащане на неустойката.
Независимо
дали по делото е направено възражение за неравноправни клаузи в процесния
договор, константна е практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от ….. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, според която националните съдилища са длъжни да следят служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори, какъвто се явява
и процесният. В пар. 13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са
въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 93/1 З/ЕИО
на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, като в чл.
146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи са обявени за нищожни, а за нищожността,
доколкото е уредена с императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да
следи служебно.
Във
връзка с преюдициални запитвания по приложението чл.2, б.б от Директива 93/13 е
формирана практика на Съда на Европейския съюз / СЕС/. Разпоредбата дефинира
понятието „потребител“ като всяко физическо лице, което в качеството си на
страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са
извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. При
транспониране на директивата в националното ни законодателство е даденото
сходно определение на същото понятие в пар.13 от ДР на ЗЗП. Според него,
потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които
не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и
всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Съгласно
чл. 4 (1) от процесния Договор за паричен заем ответникът се е задължил
в 3 дневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение на
задълженията по договора, а именно – две физически лица поръчители, което
следва да отговаря на изрично разписани изисквания на заемодателя, вписани в
договора или да предостави банкова гаранция за цялото задължение на заемателя
по договора. Съгласно Договора при неизпълнение на задължението на заемателя да
осигури обезпечение по договора за заем /банкова гаранция или поръчителство/,
на същия се начислява неустойка в определен размер, разсрочена на равни части и
платима на съответните падежни дати към погасителните вноски.
Съгласно
чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Следователно защитата при неравноправен характер на договор, сключен с
потребител е изключена за индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП,
но се прилага към останалата част на договора – чл.146, ал.3 ЗЗП. Когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказване пада върху него. В конкретния
случай индивидуално уговаряне на подобно условие не се установява по делото.
Съгласно
чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се
преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата -
предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към
датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг
договор, от който той зависи.
Наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност,
ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
Следователно
ищецът следва да установи съответствието на клаузата за неустойка с правилата
на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните,
както и че същата не е във вреда на потребителя. Тази доказателствена тежест е
изрично указана с приетия за окончателен доклад по делото.
Уговорената
в договора неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, съдът намира за неравноправна и недействителна както по арг. на
чл.143, т.5 ЗЗП, така и по арг. от чл.26, ал.1 ЗЗД.
Неустойката
обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението
без да е нужно да се доказват по размер. Със задължителна практика в ТР №1/09г.
на ОСТК на ВКС, с т.3, е дадено разяснение, че условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката
за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат
да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството и
размерът на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди.
Доколкото
в случая размерът на неустойката е почти идентичен със заетата сума (807,48 лв. срещу 900 лв.), тя се явява прекомерна и противоречи на
обезщетителната ѝ функция. Тази неустойка по своя характер е санкционна
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение, но същата не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв
начин не кореспондира с последиците от неизпълнението. Предвидена е да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, тази неустойка по
същество е добавка към възнаградителната лихва на търговеца. Следва да се
отбележи, че изискване за предоставяне на обезпечение на задължение с
предоставяне на поръчителство от физическо лице или банкова гаранция в толкова
кратък срок (тридневен), представлява поставяне на изисквания, създаващи
значителни затруднения за изпълнението им, поради което противоречи на принципа
на добросъвестността и цели да създаде предпоставки за начисляване на
неустойката.
В
този смисъл съдът намира, че посочената в договора обща сума за плащане по
кредита е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени
действителният размер на задължението си и последиците от забавата си.
Клаузата
за неустойка противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики, като
илюстрира директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка /чл.143, т.5 ЗЗП/.
Такава
клауза е в противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД. За да достигне до този извод съдът прави преценка за
естеството на договора /едната страна е по-слаба и уязвима- потребител/,
съотношение на заема и неустойката, съотношение на законните лихви и
неустойката, както и съпоставка с вредите от неизпълнението на това задължение
за предоставяне на обезпечение в кратък срок.
Следователно
искът, касаещ горепосочената неустойка се явява неоснователен.
По разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на
ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени
и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивите на тълкувателното решение е указано, че съдът по
установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за
разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на
възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта
ѝ относно разноските отпада.
Съобразно изхода на спора направеното от
ищеца искане за присъждане на сторените по делото разноски се явява основателно
за сумите от 21,40 лв. държавна такса в заповедното производство, 69,00 лв. за държавна такса в исковото производство.
С оглед изменената разпоредба на чл. 78, ал.
8 ГПК (ДВ, бр.8/24.01.2017 г.) в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата е процесуална и следва да намери
приложение спрямо всички неизвършени процесуални действия, включително по
отношение присъждането на разноските, дължими на страната за заповедното и
исковото производство, без да е обвързан от констатацията на заповедния съд в
това отношение. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на
правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25 предвижда възнаграждение за заповедното
производство от 50 до 150 лева, а в исковото –от 100 до 300 лева. Съгласно чл.1
от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и
количеството на извършената работа. Съдът като съобрази, че от една страна
-делото е с малък материален интерес, за вземания, произтичащи от договор за
кредит. От друга страна, извършената от юрисконсулта работа се състои в попълване
на искова молба по множество еднотипни искови производства, без явяване в
открито съдебно заседание, а с изготвяне на становище с искане за постановяване
на неприсъствено решение. Освен това настоящото дело не се отличава с
фактическа и/или правна сложност, поради което и съдът намира, че в полза на
ищцовото дружество, следва да се определи и присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 60,27 лева
–за исковото производство и 30,14 лв.
за заповедното производство.
Мотивиран от гореизложените съображения,
съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на Д.Б.М., ЕГН **********,
с адрес ***, че „А.за с.на в.“ ЕАД, ЕИК
……, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „П. Д.“ №., офис
сграда Лабиринт, ет. ., офис ., е носител на право на парично вземане за
следните суми, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч.гр. д. № …
г. по описа на РС- И., а именно: 836,28 лв. главница по Договор за паричен заем №2516904/18.03.2016г.; 153,39
лв. договорна лихва за периода
от .. до ..; ; 80,58 лв. мораторна лихва
за периода от .. до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- .., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- .., до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Д.Б.М., ЕГН **********, с адрес ***, да
заплати на А. за с. на в.“ ЕАД, ЕИК …,
със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „П. Д.“ №., офис сграда Л. ет. .,
офис ., направените по делото разноски в размер на общо 180,82 лева.
РЕШЕНИЕТО в тази част не подлежи на обжалване.
РЕШЕНИЕТО да се обяви в регистъра на съдебните решения по чл.235, ал.5 от ГПК.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявените искове
с правно чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с , чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
признаване на установено по отношение на Д.Б.М., ЕГН **********, с адрес ***,
че „А.за с. на в.“ ЕАД, ЕИК . със седалище и адрес на управление гр. С., бул.
„П. Д.“ №., офис сграда Лабиринт, ет. ., офис ., е носител на право на парично
вземане за следните суми, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по гр.
д. № 1218/2017 г. по описа на РС- Ихтиман, а именно: 27 лв. такса разходи;
678,45 лв. неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение.
РЕШЕНИЕТО в тази
част подлежи на обжалване пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от
уведомяването на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: