№ 22945
гр. София, 17.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СИМОНА В. НАВУЩАНОВА
при участието на секретаря К. М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско
дело № 20241110145894 по описа за 2024 година
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
с искане да бъде признато за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от
855,00 лв. по Договор за кредит от 26.11.2008 г., сключен между него и „Р. Б.я“ ЕАД
(по твърдения на ответника), което вземане било прехвърлено с договор за цесия на
ответника „Е. М.“ ЕООД. Претендират се разноските по делото.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че с
оглед получено от ответника удостоверение за непогасено задължение №
..../12.07.2024 г., спрямо него се претендира цедирано в полза на ответника от „Р. Б.я“
ЕАД ” АД вземане по посочения договор за кредит. Твърди, че за задължението узнала
от справка за кредитна задлъжнялост от ЦКР към БНБ, съгласно която ответника се
легитимирал като кредитор на процесното вземане.
Ищцата оспорва наличието на облигационна връзка по договор за кредит за
кредит от 26.11.2008 г., сключен между него и „Р. Б.я“ ЕАД. Твърди, че дори да е
налице валидно облигационно отношение, то последната не е била в неизпълнение, за
да и бъдат търсени суми в размер на 855,00 лева. В условие на евентуалност твърди, че
вземането е погасено по давност. Моли съда да уважи иска. Претендира присъждане
на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Е. М.” ЕООД е депозирал отговор на
исковата молба, с който заявява, че исковете са недопустими и неоснователни, поради
това, че не е предприемано принудително изпълнение срещу ищеца. Възразява, че за
цесията е била редовно съобщена на ищцата. Признава, че процесното вземане е
погасено по давност, но твърди че давност срок не води до погасяване на самото
вземане, а до възможността му да бъде събрано по принудителен ред. Липсата на
притезателно право на принудително изпълнение не следва да се приравнява на
несъществуването на вземане. Твърди, че вземането му произтича от Договор за
кредитна линия № ... сключен с „Р.. (България)“ ЕАД, че е цедирано в негова полза
1
вземане в общ размер от 1055,31 лева като след извършени доброволни плащания от
длъжника в размер на 200 лева е останало незаплатено задължение в размер на 855,31
лева. Сочи, че не е предприемал съдебни действия по събирането на вземането, а
подаването на информация към Централния кредитен регистър е негово нормативно
задължение, във връзка с което счита, че не е дал повод за завеждане на делото,
поради което и на основание чл. 78, ал. 2 ГПК в негова тежест не следва да бъдат
присъждани разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното:
Между страните по делото е безспорно, а и от представения като доказателство
по делото договор за издаване и ползване на национална кредитна карта от 26.11.2088
г. (л. 21 по делото) от се установява, че между ищеца и „Р.. (България)“ ЕАД е
възникнало валидно облигационно отношение, по силата на който е одобрен
първоначален кредитен лимит на картодържателя в размер на 990,00 лева със срок от 3
години от датата на подписването му, задълженията по който са прехвърлени „Е. М.“
ЕООД с договор за цесия, сключен на 25.04.2012 г. (л. 22- 25 по делото) и че
непогасената част от просрочена главница, лихва и други просрочени вземания
възлизат на процесните суми, както и че за процесните задължения не е налице
издаден изпълнителен лист, респ. не е образувано изпълнително производство.
Безспорно е също и липсата на обстоятелства, водещи до прекъсване или спиране на
погасителната давност по отношение на процесната сума в размер на 855 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
В тежест на ищеца по предявения отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1
ГПК е да докаже, че претендираното от него и оспорено от ищеца вземане съществува,
както и че последният се легитимира като кредитор на същото въз основа на сключен
договор за цесия, за което ищецът е уведомен, както и че са налице обстоятелства,
обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по
смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД.
При доказване на горното, в тежест на ищеца е да докаже погасяване на дълга.
По допустимостта на производството:
Неоснователно е направеното от ответника възражение за недопустимост на
настоящото исково производство. По настоящото дело спорното право (вземане) има
облигационен характер и поради това може да бъде погасено по давност, а ищецът има
правен интерес от предявяване на такъв иск. Действително ответникът не е предявил
вземането си по съдебен ред, но това не изключва възможността за позоваване на
изтекла давност. Според Решение № 331 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 298/2011
г., II г. о., ГК нуждата от защита чрез установителен иск се свързва с наличието на
спор – оспорване на претендираното от ищеца право или претендиране на отричано от
ищеца право. В процесния случай правният интерес от завеждане на настоящия
установителен иск следва от включване на процесното вземане в Централния кредитен
регистър и издаденото удостоверение за размер на дълга, преминали върху цесионера
с прехвърляне на процесното вземане (чл. 99, ал. 2, предл. 2 ЗЗД), които дават
възможност на кредитора по всяко време да се удовлетвори извънсъдебно от
имуществото на ищеца, а следователно и са предпоставка ищецът да заведе иск за
установяване на погасяването по давност на процесното вземане. С разрешаването на
спора, със сила на пресъдено нещо се внася яснота и определеност в
2
материалноправните отношения между страните и се признава или изключва
възможността за бъдеща защита на правото на кредитора пред правозащитни органи, а
също така в процесния случай се предотвратява възможността на кредитора да
осъществи извънсъдебно принудително изпълнение върху имуществото на длъжника
въз основа на обезпеченията на вземането.
По същество на спора съдът намира следното:
Задълженията по договор за кредит, макар и разсрочени на погасителни вноски,
не са периодични вземания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, поради което се
погасяват с 5-годишна давност. Ответникът не оспорва, че за процесните вземания не е
водено съдебно производство, няма издаден изпълнителен лист и не е образувано
изпълнително производство, както и не са предприемани действия, които да спират
или прекъсват давността. Двете страни по делото не спорят, че кредиторът не е
оспорвал извънсъдебно, че вземанията са погасени по давност.
Предвид посоченото, се налага извод, че оспорените вземания са погасени поради
изтекъл давностен срок, поради което искът се явява основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК право за присъждане на
разноски възниква за ищеца. С отговора на исковата молба ответникът е направил
искане за прилагане разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Предпоставките по чл. 78, ал. 2
ГПК за освобождаване на ответника от отговорността за разноски са: 1/ да не е дал
повод за завеждане на иска /т. е. да липсва извънсъдебно или в хода на делото
оспорване на предявеното от ищеца право/ и 2/ да признае иска. Посочените две
предпоставки в чл. 78, ал. 2 ГПК следва да са налице кумулативно, за да е осъществен
фактическият състав на чл. 78, ал. 2 ГПК. От данните по делото се установи, че е
налице първата от посочените предпоставки, но не и втората кумулативно необходима
такава. С отговора на исковата молба ответникът не прави признание на иска. Излага
аргументи както за недопустимост на иска, така и за неоснователност на иска. Ето
защо, с оглед ангажираната от ответника защита, която не може да бъде приравнена на
признание на иска, макар и да не се оспорва, че вземането е погасено поради изтекъл
давностен срок, не може да се приеме, че е налице признание на иска.
Претендира се от ищеца заплащането на сумата от 50 лева за заплатена държавна
такса.
Ищецът чрез адв. Б. претендира и възнаграждение на осн. чл. 38 ЗА. Съдебната
практика приема еднозначно, че изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи
проверка за съществуването на конкретната хипотеза.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
чл.101, §1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че
3
съдът не е обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да определи
дължимото адвокатско възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на
преценка относно правната и фактическа сложност на производството и извършените
от процесуалния представител действия. В случая повдигнатият спор не се отличава с
правна или фактическа сложност, която да е обусловена от събирани в производството
гласни доказателствени средства или експертни заключения, като производството е
приключило с провеждането на едно открито съдебно заседание, в което
процесуалният представител на ищеца се е явил. След решението на СЕС от 25.01.2024
г. по дело С-438/22 съдът не е императивно обвързан с фиксираните в Наредба №
1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да определи
възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от наредбата могат да служат за
известен ориентир, но преценката на съда се формира с оглед вида на спора,
материалния интерес, вида и количеството на извършената работа и преди всичко –
фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на
ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС
по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч.
т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/. Ето защо, като взе предвид горепосочените критерии
намира, че в полза на адв. Б. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
размер на 300 лева.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание на осн. чл. 124, ал. 1 ГПК, че В.
Н. Н., ЕГН ********** не дължи на „Е. М.“ ЕООД, ЕИК ...., в качеството му на частен
правоприемник по договор за цесия от 25.04.2012 г., сумата в размер на 855,00 лева,
представляваща вземания по Договор за кредит от 26.11.2008 г., поради погасяването
им по давност.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Е. М.“ ЕООД, ЕИК .... да заплати на В. Н. Н.,
ЕГН ********** сумата от 50,00 лева разноски по делото за държавна такса.
ОСЪЖДА „Е. М.“ ЕООД, ЕИК .... да заплати на адв. К. И. Б., ЕГН **********
сумата в размер на 300 лева, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ по чл.38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА на В. Н. Н., ЕГН ********** в исковото
производство пред СРС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5