Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
04.12.2018г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16414 по
описа за 2017 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 225392 от 29.09.2017г. по гр.д. № 76226/2016г.
Софийски районен съд, 41 състав отхвърлил като неоснователни предявените от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ********, срещу К.Г.Н., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 124, ал. 1 вр.чл. 415 ГПК и чл. 422 ГПК вр.чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 3 170.28 лв. - главница, начислена за периода
01.08.2013г. - 30.04.2015г., включваща 3 152.28 лв., представляващи
стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия, и 18 лв. - дължима сума
за дялово разпределение на топлинна енергия, сумата 497.11 лв., представляваща
лихва за периода 30.09.2013г. - 30.08.2016г., включваща 495.02 лв. - лихва
върху главницата за доставена топлинна енергия, и 2.09 лв. - лихва върху
главницата за дялово разпределение, ведно със законната лихва върху главницата
от датата на подаване на заявлението - 29.09.2016г., до окончателното плащане
на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 05.10.2016г. по ч.гр.д. № 54385/2016г. на
СРС, 41 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата 350 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон. Неправилно
СРС приел, че ответницата не е собственик на имота. По смисъла на § 1, т. 42 ДР
ЗЕ, действаща в процесния период, потребител на топлинна енергия за битови
нужди е физическо лице – собственик или ползвател на имота, което използва
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация
и горещо водоснабдяване за домакинството си. От представените по делото „документи“
се установявало, че „същите“ са собственици на топлоснабден имот. Съгласно
оспорванията и твърденията в отговора на исковата молба, че лицата не са в
облигационно правоотношение с останалите съсобственици на процесния имот, и
само те и единствено са клиенти на топлинна енергия, то същото формирано у съда
убеждение противоречало на закона. Чл. 153, ал. 1 ЗЕ визирал собственик и
титуляр на вещно право на ползване. Лицата, които фактически ползват имота на
основание облигационно отношение притежавали качеството държател, а не
ползвател по смисъла на ЗС. За възникване на същото било необходимо да бъде
спазена определената в закона форма – чл. 18 ЗЗД. По делото ответникът не
представил нотариален акт, от който да е видно, че е учредено право на ползване
по смисъла на ЗС. Освен това законът
изрично давал легална дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия”,
като без значение бил фактът дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали
същото е консумирало топлинна енергия в имота лично. Правомощията, които
формират състава на едно субективно право били типизираните възможности, които
то дава на своя носител, и в този
смисъл § 1, т. 42 ДР ЗЕ говорел именно за тези възможности, а не за реалното им
упражняване. Погрешно СРС приел, че в случай на учредено вещно право на
ползване би следвало да се приеме, че именно лицето – носител на качеството
„ползвател” е лицето, обитавало, съответно консумирало топлинната енергия. Поради
това моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за разноските и вместо
него да постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски
и юрисконсултско възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално
възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата страна К.Г.Н. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство. Съображения излага в молба от 10.10.2018г.
Третото лице помагач на ищеца – „ Н.И.“
ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 3 170.28 лв. - главница, начислена за
периода 01.08.2013г. - 30.04.2015г., от които 3 152.28 лв. – цена на
доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „********,
и 18 лв. - сума за дялово разпределение на топлинна енергия, и с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 497.11 лв.,
представляваща лихва за периода 30.09.2013г. - 30.08.2016г., включваща 495.02 лв.
- лихва върху главницата за доставена топлинна енергия, и 2.09 лв. - лихва
върху главницата за дялово разпределение. Претендирана е и законната лихва
върху главниците от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 29.09.2016г.,
до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 05.10.2016г. по гр.д. № 54385/2016г. на
СРС, 41 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл.
422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите
са допустими. С оглед оплакванията в жалбата решението ще следва да бъде
потвърдено по следните съображения:
За да отхвърли предявените искове районният съд е приел, че при
доказателствена тежест за ищеца, от същия не са ангажирани доказателства както
за твърдението му ответницата да е собственик на процесния имот, така и
доказателства същата да е вещен ползвател на имота.
При тези мотиви на първоинстанционния съд видно е, че въззивната жалба не
съдържа нито един довод във връзка с правилността на изводите в атакуваното
решение. Районният съд не е приемал ответницата да е съсобственик на имота с
други лица, нито че имотът се ползва от трети лица на облигационно основание,
нито е обсъждал дали на трети лица е учредено вещно право на ползване върху
имота, а и твърдения за последното не са наведени от ответницата. В този смисъл
жалбата е бланкетна - в нея не са релевирани никакви конкретни оплаквания за
неправилност на изводите на районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи
никаква връзка с мотивите на СРС за отхвърляне на исковете, както и напълно
неотносими към установената по делото фактическа обстановка. Въззивният съд
намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл.
269 ГПК няма правомощието да провери правилността на решението, а следва да го
потвърди на основание чл. 171, ал. 1 и чл. 172 ГПК.
При този изход и изричната претенция, разноски се следват
на въззиваемата. Доказано направените такива са в размер на 870 лв. –
адвокатско възнаграждение, което е заплатено съгласно удостовереното с
представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно обжалваемия
интерес, минималното възнаграждение, определеното по реда на чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 751.92 лв. Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от
фактическа или правна страна, поради което възражението на въззивника за прекомерност
по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на заплатеното от въззиваемата адвокатско
възнаграждение е основателно и същото следва да бъде намалено на 752 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 225392 от 29.09.2017г., постановено по гр.д. № 76226/2016г. на
Софийски районен съд, 41 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Г.Н., ЕГН **********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 752.00 лв. /седемстотин петдесет и два лева/,
представляваща разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Н.И.“ ЕООД,
като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.