Р Е Ш Е Н И Е №
09.08.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИРИНА СТОЕВА
при секретаря Нина
Светославова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело № 596
по описа за 2021 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20243119 от 04.11.2020 г. по гр.д. № 73427/2019 г. Софийски
районен съд, 167 състав отхвърлил като неоснователни предявените по реда на чл.
422 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, срещу Н.Й.В., ЕГН **********, положителни
установителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за
признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 502.89
лв. - главница, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през
периода от м. 10.2015 г. до м. 04.2018 г. в топлоснабден имот с абонатен номер
5029, находящ се в гр. София, ул. „********, 47.60 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия за периода от 28.06.2018 г. до
03.12.2018 г., 41.02 лв., представляваща сума за разпределение на топлинна
енергия за периода от м. 11.2015 г. до м. 04.2018 г., 1.50 лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от
30.07.2018 г. до 03.12.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 10.12.2018 г., до
окончателното изплащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 04.01.2019 г. по ч.гр.д. № 77653/2018 г. по описа на СРС,
167 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата 150 лв. – разноски по делото. Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно
приел, че ищецът не е доказал реално доставена топлинна енергия за отопление на
топлоснабдения имот. Между страните не бил сключен писмен договор, въпреки
отправената покана, поради което длъжникът се бил обогатил неоснователно за
сметка на ищцовото дружество и дължал да му върне онова, с което се е обогатил,
до размера на обедняването. От приетата СТЕ се установило, че за процесния
период не е бил извършен отчет на уредите за дялово разпределение в имота, тъй
като не бил осигурен достъп. Поради това бил начислен служебен разход за
отопление на имота на база отопляемия обем и БГВ на база 1 потребител. Това
било в съответствие с чл. 44 и чл. 70 от Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването
(отм.). Без значение било наличието или липсата на договорни правоотношения за
прилагане на Наредбата. Ищецът нямало как да определи реално ползваната
топлинна енергия, тъй като достъп не бил осигурен от ответника. Позовава се на
ТР 2/2016 ОСГК на ВКС, според което титулярът на права върху отделни обекти
можел да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в
тези обекти, но не можел да откаже заплащането на отдадената от сградна
инсталация или от отоплителните тела в общите части енергия. От доказателствата
се установило, че процесният имот е топлофициран, както и че сумите били
начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта на
енергетиката. Единствената възможност за установяване количеството на доставената
топлинна енергия била методиката за дялово разпределение в сгради – етажна
собственост. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение, вкл.
в частта за разноските и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените
искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално
възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от
насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна Н.Й.В. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно. Не претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при
постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено, като въззивният съд препраща към подробните мотиви на
първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично
установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, като предвид разпоредбите на чл. 269,
изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Според легалната дефиниция, дадена в т. 33а на § 1 ДР ЗЕ (нова, ДВ бр. 54/2012
г., в сила от 17.07.2012 г.), „небитов клиент” е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за небитови нужди се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди.
Предвидената писмена форма е за действителност на сделката, и при липсата
на договор отношенията между страните, свързани с ползваната в имота топлинна
енергия, следва да се разглеждат на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. Съгласно ал. 2 на чл. 59 това право възниква, когато няма друг
иск, с който обеднелият може да се защити. Предпоставките на иска за
неоснователно обогатяване, които следва да са налице кумулативно, са:
обедняване на ищеца; обогатяване на ответника - под формата на реално
увеличение на имуществото му или под формата на спестяване на разходи, които
нормално би направил; липса на правно основание за имущественото разместване.
В случая от приетото в първоинстанционното производство
заключение на СТЕ, което не е оспорено по реда и в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК,
както и от обясненията на вещото лице при изслушване на заключението се
установява, че в процесния магазин (бивш
гараж) няма монтирани отоплителни тела, а топлата вода е била изключена на
01.08.1994 г. Тъй като за отоплителни сезони 2016/2017 и 2017/2018 г. не бил
осигурен достъп (според справка на вещото лице при третото лице помагач), възникнало
било съмнение, че може топлата вода да е „възстановена“ и по тази причина след
отоплителен сезон 2015/2016 и до края на исковия период била начислявана ТЕ за
БГВ на база 1 лице, съгласно чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № 16-334/2007 г. за
топлоснабдяването (отм).
С оглед така установеното, предявеният главен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за стойност на
топлинна енергия, с която се твърди ответникът неоснователно да се обогатил, е
неоснователен. При доказателствена тежест за ищеца съобразно правилото на чл.
154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал при условията на пълно и главно доказване
обогатяване на ответника, в частност същият реално да е ползвал топлинна
енергия в процесния имот и период. Както правилно е приел и районният съд, за
да е основателна претенцията, основана на нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД не е достатъчно да се установи, че ответникът е собственик на
топлоснабден имот, а е необходимо ищецът да проведе пълно и главно доказване,
че ответникът реално е ползвал топлинна енергия.
Доводите на въззивника за приложение в случая на нормата
на чл. 153, ал. 6 ЗЕ са неоснователни. Тази разпоредба предвижда
задължението на клиентите в сграда - етажна собственост, които прекратят
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, да заплащат стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата. Посоченото задължение възниква при наличие на
договорно правоотношение между страните, каквото в случая не е налице, поради
което разпоредбата е неприложима. Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по
тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС, на което се позовава въззивникът, касае
отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за
битови нужди в сграда - етажна собственост, т.е. при наличие на договорни
правоотношения, поради което също е неотносимо за спора.
По същите съображения – липса на договорно правоотношение
между страните, неприложим за определяне на количеството топлинна енергия за БГВ
е редът по чл. 69, ал. 2, т. 2 от Наредба № 16-334/2007 г. за
топлоснабдяването (отм). Пак поради липсата на договорно правоотношение
между страните ответникът няма и предвиденото в чл. 70, ал. 2 от Наредба №
16-334/2007 г. (отм.) задължение за осигуряване на достъп на датите за отчет,
още повече че в случая по делото се установи, че в имота няма нито отоплителни
тела, нито водомер, тъй като от 1994 г. в имота не се потребява и топла вода.
След като по делото не е доказано ответникът да е ползвал
топлинна енергия в имота си в процесния период, предявените главни искове са
неоснователни и подлежат на отхвърляне, съответно неоснователни са и
акцесорните им искове за лихви. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на
въззивника не се следват, а от въззиваемия не се претендират, поради което
разноски не се присъждат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20243119 от 04.11.2020 г., постановено по гр.д. № 73427/2019 г.
на Софийски районен съд, 167 състав.
Настоящото въззивно решение е
постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК********, като трето лице
помагач на страната на въззивника „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.