Р Е Ш Е Н И Е
№ 48
гр.
Русе, 17.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в публично
заседание на тринадесети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЙОРДАН ДАМАСКИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Светла
Пеева, като разгледа докладваното от
мл. съдия ТОДОРОВА в.т.д. № 1 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна
жалба от Д.Т.К., ЕГН **********, чрез
особения представител – адв. П.Х., против
Решение № 1572 от 14.10.2019 г. по гр.д. № 8275/2018 г. по описа на районен съд
– Русе, в частта с която е признато за установено, че Д.Т.К. дължи на „Ф. И.“
ЕАД сумата над 261.82 лв. – главница по договор за кредит за покупка на стоки
или услуги от 24.12.2012 г., както и сумата от 209.43 лв. – лихва за забава за
периода 23.08.2015 г. – 07.08.2018 г. В жалбата се излагат съображения за неправилност на обжалваното решение, поради
противоречие с материалния закон, и необоснованост. Твърди се, че неправилно първостепеннният съд е приел за основателна претенцията на
ищеца за главница в размер на 322.38 лева, тъй като в този размер е включена
погасителна вноска с падеж 22.08.2013 г., която е погасена по давност. В този
смисъл се сочи, че непогасената част от главницата е в размер на 261.82 лева,
посочена на ред 8 от таблицата на стр.5 от заключението по
съдебно-икономическата експертиза. По отношение на иска за обезщетение за
забава върху главницата са изложени съображения, че вещото лице по изготвената
съдебно-икономическа експертиза е изчислявало законната лихва върху база, която
освен непогасената по давност част от главницата включва и погасена по давност
главница, и договорна лихва за периода от 22.08.2013 г. до 07.08.2018 г. Твърди
се, че начисляването на законна лихва върху договорна лихва би довело на анатоцизъм.
С въззивната жалба се иска решението
в обжалваната част да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да
се отхвърлят предявените искове в тази им част като неоснователни.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна. С молба от 12.02.2020 г. „Ф.И.“ ЕАД е
изразило становище на неоснователност на въззивната жалба и правилност на
обжалваното решение.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата
на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част.
По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав приема от фактическа страна
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
С решение № 1572 от 14.10.2019 г., постановено по гр.д. № 8275/2018 г. по
описа на Русенски районен съд, е признато за установено по отношение на Д.Т.К.,
ЕГН ********** ***, че дължи на „Ф. И.” ЕАД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Х. И.“ № **, представлявано от
Л.К. Д., сумата от 322.38 лева – главница по договор за кредит за покупка
на стоки или услуги от 24.12.2012 г., сумата от 209.43 лева – законна лихва за
забава за периода 23.08.2015 г. до 07.08.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 23.08.2018 г. до окончателното й изплащане по
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 24.08.2018 г. по ч.гр.д. №
5871/2018 г. по описа на РРС, като е отхвърлен искът в останалата му част.
Решението в частта, с която е признато за установено, че Д.Т.К. дължи на „Ф.
И.” ЕАД главница в размер до 261.82 лв. и в частта, с която исковете на „Ф. И.”
ЕАД са отхвърлени над уважената част до предявените размери, като необжалвано е
влязло в сила.
Настоящата въззивна инстанция като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
намира следното от фактическа страна:
Въззиваемият Д.Т.К. е сключил договор за кредит за покупка на
стоки или услуги с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД от 24.12.2012 г. за сумата от 649 лева,
разсрочен на 12 месечни вноски, всяка от които в размер на 70.66 лв., ГПР –
46.17 % и годишен лихвен процент – 35.57 %. Със сумата на заема е финансирана
покупка на преносим компютър Hewlett Packard,
модел CQ58-2DSU.
Към договора за
кредит са действащи общи условия, приети и подписани от кредитополучателя.
Закупената стока е застрахована, видно от представения
по делото сертификат, издаден от ЗК „Уника“ АД.
С договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 10.01.2017 г. „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
прехвърлило на въззиваемото дружество „Ф.И.“ ЕАД
вземането срещу Д.Т.К., произтичащо от договора за кредит, индивидуализирано по
размер в Приложение № 1 към договора за цесия.
Цедентът „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
упълномощило цесионера „Ф.И.“ ЕАД с права да изпрати
уведомления за цесията до длъжниците, съгласно
изискванията на чл.99, ал. 3 от ЗЗД.
По делото е
представено и уведомление за цесията до Д. Т.К..
В
първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-икономическа
експертиза, вещото лице по което е посочило, че сумата на кредита 649 лева е преведена
от кредитодателя на „Технополис България“ ЕАД за
закупени от Д.К. стоки, посочило е размера на задължението на въззивника към
датата на подаване на заявлението, както и размера на главницата по договора за
кредит от датата на заявлението за пет години назад и на възнаградителната
лихва за периода от датата на заявлението за три години назад.
Въз основа на така
установените правнорелевантни за спора факти по
възраженията на страните, съдът приема следното от правна страна:
По
отношение иска за главница по договора за стоков кредит, настоящата инстанция
споделя доводите във въззивната жалба относно обстоятелството, че
първостепенният съд неправилно е определил размера на непогасената по давност
част от главницата. Това е така, защото съдът е приел за непогасена част от
главница сума в размер на 322.38
лева без да съобрази, че в този размер е включена и погасителната вноска с
падеж 20.08.2013 г., която се явява
погасена по давност. Видо от заключението на вещото лице общият размер на
непогасената по давност главница по договора за кредит е 261.82 лева, сформиран
от погасителни вноски с падежи за периода от 20.09.2013 г. до 20.12.2013 г. Поради
изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е
прието за установено, че въззивникът дължи на въззиваемото дружество главница в размер над 261.82 лева до 322.38 лв. и в
тази част искът да се отхвърли като неоснователен.
Основателни
се явяват и възраженията във въззивната жалба относно дължимия размер на претендираното обезщетение за забава за периода от
22.08.2015 г. до 07.08.2018 г. върху дължимата главница и възнаградителна
лихва. При положение, че първостепенният съд е приел, че претендираните
възнаграадителни лихви по кредита са изцяло погасени
по давност, то не би могло върху недължими суми да се претендира и присъжда
обезщетение за забава, което е акцесорно спрямо
главното задължение. Същото се отнася и до погасеното по давност задължение за
главница – след като това вземане е погасено по давност и следователно
недължимо, то недължимо е и обезщетението за забава върху тази главница, като акцесорно задължение. В този смисъл е разпоредбата на чл.
119 от ЗЗД, съгласно която с погасяването на главното вземане се погасяват и
произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е
изтекла. Предвид изложеното, дължимото обезщетение за забава следва да се
изчисли за претендирания период от 22.08.2015 г. до
07.08.2018 г. върху размера на дължимата (непогасена по давност) главница - 261.82
лева, или сумата от 78.73 лева. Ето защо, обжалваното решение следва да бъде
отменено и в частта, с която е признато за установено, че въззивникът
дължи на въззиваемото дружество обезщетение за забава
в размер над 78.73 лева до 209.43 лв. и в тази част искът да се отхвърли
като неоснователен.
При
този изход на делото право на разноски имат и двете страни. Въззивникът не е сторил такива,
като въззивната жалба е подадена от особения представител, който не е задължен
за внасянето на държавната такса. Въззиваемото
дружество има право на разноски за всяка инстанция съобразно уважената част на
иска, а във въззивното производство съобразно отхвърлената част на въззивната
жалба. В заповедното производство въззиваемото
дружество е сторило разноски в размер на 75 лева, от които в тежест на
ответника и въззивник в това производство следва да
се възложат 24.59 лева. В първоинстанционното производство въззиваемото
дружество е сторило разноски в размер на 875 лева, от които в тежест на
ответника и въззивник в това производство следва да
се възложат 286.85 лева. В настоящото производство на основание чл.78, ал. 8 от ГПК на въззиваемото дружество следва да се определи
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева, от което съобразно
отхвърлената част на въззивната жалба в тежест на въззивника остават 29.16 лв.
Държавната такса за
въззивното обжалване в размер на 25 лева следва се възложи в тежест на въззиваемото дружество, съгласно постановките на ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. дело №
6/2012 г. на ОСГТК, т. 7.
Воден от горните
мотиви, Русенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМEНЯ Решение № 1572 от 14.10.2019 г. по гр.д. № 8275/2018 г.
по описа на районен съд – Русе, в частта с която е признато за установено между
страните, че Д.Т.К., ЕГН **********, дължи на „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Х. И.“ № **, представлявано от Л.К.
Д., сумата над 261.82 лева до 322.38 лв. – главница по договор за кредит за
покупка на стоки или услуги от 24.12.2012 г., както и сумата над 78.73 лева до 209.43
лв. – лихва за забава за периода 23.08.2015 г. – 07.08.2018 г., както и в
частта за разноските и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Ф. И.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „Х.И.“ № **, представлявано от Л.К. Д., против Д.Т.К., ЕГН ********** ***,
иск за признаване на установено, че Д.Т.К., ЕГН ********** дължи на Ф. И.” ЕАД,
ЕИК *********, сумата над 261.82 лева до 322.38 лв. –
главница по договор за кредит за покупка на стоки или услуги от 24.12.2012 г., както
и сумата над 78.73 лева до 209.43 лв. – лихва за забава за периода 23.08.2015
г. – 07.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.08.2018 г. до
окончателното й изплащане по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от
24.08.2018 г. по ч.гр.д. № 5871/2018 г. по описа на РРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1572 от 14.10.2019 г. по гр.д. №
8275/2018 г. по описа на районен съд – Русе, в частта с която е признато за
установено между страните, че Д.Т.К., ЕГН **********, дължи на „Ф. И.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Х. И.“ № **, представлявано от Л.
К. Д., сумата до 78.73 лева– лихва за забава за периода 23.08.2015 г. –
07.08.2018 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 23.08.2018 г. до окончателното
й изплащане по издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 24.08.2018 г.
по ч.гр.д. № 5871/2018 г. по описа на РРС.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Д.Т.К., ЕГН **********
***, да заплати на Ф. И.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „Х. И.“ №**, представлявано от Л.К. Д., сумата от 24.59 лева – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Д.Т.К., ЕГН **********
***, да заплати на Ф.И.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „Х. И.“ № **, представлявано от Л. К.Д., сумата от 286.85 лева разноски в исковото производство и сумата от
29.16 лева – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК Ф.И.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
ул. „Х. И. № **, представлявано от Л. К. Д., да заплати държавна такса за
въззивното производство в размер на 25 лева по сметка на Русенски окръжен съд.
В останалата част
решението, като необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.