Р Е
Ш Е Н
И Е
№ ….
гр. София, 08.10.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І г.о., 5 състав, в публично съдебно заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА Я.
и секретар К.Георгиева, като разгледа докладваното от председателя
гражданско дело № 16966 по описа за 2013 год., за
да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са от И.Х.М. против „А.Б.”АД кумулативно обективно съединени искове с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.82 от ЗЗД, вр чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 28.09.2007г. сключил договор за ипотечен кредит с „А.Б.”АД.
Ответната банка. едностранно, на основание чл.23 от договора за ипотечен
кредит, увеличила лихвения процент по
договора, в резултат на което за периода м.май 2009г. - м.декември 2011г.
ищецът надплатил за договорна лихва сумата от 50 350лв. Клаузата на чл.23 от
договора за ипотечен кредит била неравноправна, противоречала на чл. 143, т.10
от ЗЗП, поради което не следвало да се прилага. Вследствие поведението на
банката, която едностранно увеличила лихвения процент, ищецът изпаднал в
състояние на неплатежоспособност. Същият спрял да плаща вноските си от началото
на 2012г. Банката го наказала и с плащане на наказателни лихви за просрочие, а
след това насочила и принудително изпълнение към негов недвижим имот –
апартамент, находящ се в гр.София, бул. „********, със застроена площ от 154.20
кв.м., който бил изнесен на публична продан. Така банката причинила на ищеца
имуществени вреди, които се изразили в намаляване на неговото имущество със
стойността на продадения апартамент. Стойността на апартамента възлизала на
600 000лв., поради което имуществените вреди ищецът определя на
600 000лв., от които претендира част в настоящото производство в размер на
20 000лв. Наред с това ищецът претърпял и неимуществени вреди от
поведението на банката, които се изразили в мъка, обзела го от безпомощното
състояние, в което го поставила банката, отнемайки семейното му жилище –
апартамент, находящ се в гр.София, бул.”********, както и притесненията, че ще
бъде отнет и друг негов недвижими имот – апартамент в жк.”********”, където
възнамерявал да устрои дъщеря си. Неимуществените вреди се изразили и в
обстоятелството, че бил принуден да напусне работата си като един от най-добре
платените IT специалисти в България и да не започва никаква работа, свързана с
неговата квалификация, защото парите, които получавал, отивали за погасяване на
задължения, които нямал към банката. Неимуществените вреди определя на
100 000лв., от които претендира част в размер на 2000лв. Поради изложените доводи, моли съда да осъди
ответника да му заплати надплатената договорна лихва за периода м.май 2009г.-
м.декември 2011г. в размер на 50 350лв., обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 2 000лв., представляващи част от общо дължими
100 000лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 20 000лв.,
представляващи част от общо дължими 600 000лв., ведно със законната лихва
върху всяка от сумите, считано от 29.11.2013г. до окончателното изплащане.
Ответникът оспорва исковете, като поддържа следните възражения: страните
подписали договор за ипотечен кредит и съгласно чл.23 от този договор се
споразумели, че банката може едностранно да промени лихвения процент при
условията, посочени в цитираната разпоредба; страните подписали анекс №1 и
анекс №2 към договара, с които уредили отношенията си относно договорната лихва
към 04.10.2010г. и към 23.12.2011г., която включвала и процесния период м.май 2009г. – м.декември 2011г.; клаузата на
чл.23 от договора за ипотечен кредит не била неравноправна; преценка за
неравноправност на клаузата следвало да се извърши от Комисията за защита на
поткребителите при подадена жалба, а не от съда; исковете за имуществени и
неимуществени вреди не били доказани – ищецът не конкретизирал твърдените от
него вреди, нито ги доказал, поведението на банката не било противоправно; не съществувала
и причинно-следствена връзка. Моли съда да отхвърли исковете.
Съдът,
като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Относно пасивната легитимация по исковете:
Ищецът е насочил иска си срещу „А.Б.” АД, а страните по
делото се определят от самия ищец с ИМ./чл.26, ал.1 от ЗЗД/. „А.Б.” АД не е
прекратила съществуването си, макар да е заличен клонът й, поради което няма
основание за прилагане на чл.227 от ГПК и конституиране на правоприемник на
мястото на банката. Клонът е неперсонифициран, поради което страна по делото
при предявяване на иска е самата банка. Според вписванията в Търговския
регистър, банката е прехвърлила по реда на чл.15, ал.3 от ТЗ търговското си
предприятие в България, съставляващо дейността на българския клон. Съгласно
чл.15, ал.3 от ТЗ, при прехвърляне на търговско предприятие, отчуждителят отговаря за задълженията
солидарно с правоприемника до размера на получените права. Кредиторите на търсими
задължения са длъжни да се обърнат първо към отчуждителя на предприятието. Следователно, при прехвърляне на търговско предприятие в
хода на делото, когато първоначалният субект е запазен, не се налага
прекратяване на производството по отношение на ответника, срещу който е
предявен искът. Съгласно чл.15, ал.3 от ТЗ, възниква солидарна отговорност
между търговеца, който е прехвърлил търговското си предприятие, и търговеца,
който го е закупил, но ищецът сам определя срещу кой от солидарно отговорните длъжници
да насочи иска си, дали да го насочи и срещу двамата. В конкретния случай,
искът е предявен срещу „А.Б.” АД и ищецът не е отправил искане до съда по реда
на чл.228 от ГПК за замяна на банката с друг ответник, поради което исковете са
разгледани срещу посочения в ИМ ответник
„А.Б.” АД.
По предявения иск с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД:
Ищецът основава иска си за заплащане
на сумата от 50 350 лв.на твърдения за надплатени суми за договорна лихва
по договор № 20-79/2007г. от 28.09.2007г. за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г.
Твърди, че размерът на лихвата бил изменен едностранно от ответника, на
основание на чл.23 от договора, която клауза била неравноправна по смисъла на
чл.143, т.10 от ЗЗП.
Така изложените твърдения дават основание искът да бъде квалифициран по
чл.55, ал.1 предл. 1 от ЗЗД. За да бъде уважен този иск, трябва да е установен
следният ФС: 1/ответникът да е получил някакво имуществено благо; 2/ това
имуществено благо да му е предоставено от ищеца; 3/ имущественото благо да е
получено без основание.
От представените по делото договор за ипотечен кредит № 20-79/2007г. от
28.09.2007г. и анекси към него се установява, че страните през процесния период
01.05.2009г.-31.12.2011г. са били обвързани от клаузите на цитирания договор и
анекси.
Банката е поела задължение да предостави на ищеца кредит в размер на
325 000 евро за целта, при
условията и срока на договора, а ищецът е поел задължение да върне кредита
ведно с дължимите договорни лихви в сроковете и при условията на договора.
Страните са се договорили средствата да бъдат използвани за следните цели:
310 967.72 евро за рефинансиране на кредити към банки, посочени в
договора, и 14 032.28 евро за довършителни работи на недвижим имот, описан
в нотариален акт № 184, том първи, рег.№ 2700, дело № 184/2004г. Съгласно чл.12
кредитополучателят е поел задължение да заплати отпуснатия кредит в срок от 20
години. Страните са приели, че погасяването на кредита се извършва на 240
анюитетни месечни вноски, включващи главница и лихва, първата от които се
изплаща един месец след датата на първото усвояване, респективно след изтичане
на гратисния период, а всяка следваща вноска е дължима на същото число на
съответния месец ./чл.13/. Договореният лихвен процент за първата година от
срока на договора е фиксиран на 3.9 % годишно. За останалия период от срока на
договора лихвеният процент е плаващ - 12 м. Юрибор/променящ се всяка календарна
година на 1-ви януари или първия следващ работен ден/ плюс надбавка в размер на
2% годишно/чл.14/. Страните са приели, че при уговорен гратисен период, се
прилага лихвен процент, съгласно горепосочената лихвена схема, като конкретният
размер на погасителните вноски и сроковете за тяхното издължаване се определят
в погасителен план, изготвен и предоставен от банката на кредитополучателя,
представляващ неразделна част от договора. Според
разпоредбите на чл.23.1 и чл.23.2 кредитополучателят се е съгласил банката
едностранно да променя договорения лихвен процент в изчерпателно определени
хипотези: чл.23.1.1 - при съществени изменения в икономическата
ситуация в страната или чужбина и/или промени в българското законодателство,
които правят неизгодна за банката кредитната сделка, предмет на договора и
чл.23.1.2 - в случай на увеличение с повече от 50% на цената на паричния
ресурс, която банката заплаща за рефинансирането си на междубанковия пазар в
сравнение с цената на ресурса към момента на подписване на договора. Съгласно
чл.23.2, с подписването на договора кредитополучателят дава съгласие
измененията на лихвените проценти на основание чл.23, т.1 и т.2 да се отразява
едностранно от банката в погасителния план и да се считат за приложими от деня
на изменението на плана. По искане на кредитополучателя, банката му предоставя
новия погасителен план. В случай на неприемане на увеличението от страна на
кредитополучателя, изразено в писмена форма, остатъкът от кредита става
предсрочно изискуем, като кредитополучателят се задължава в 30-дн. срок,
считано от датата на получане от банката на уведомлението за неприемане на новите
условия да погаси всички дължими от него суми.
С анекс №1/04.01.2010г. страните са приели, че вземането
на банката, включващо редовна главница, просрочена главница, лихва върху
редовна главница, наказателна лихва върху просрочена главница, следва да бъде
трансформирано в редовна главница/ чл.1/. Срокът за погасяване на дължимите към
банката суми се променя на 04.11.2027г., включващ 12 месеца гратисен период,
през който се заплащат само лихвите. Посочено е, че погасяването на кредита ще
се извърши на 203 равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва,
съгласно погасителен план, който се изготвя от банката и се предоставя на
кредитополучателя след подписването на анекса и е неразделна част от него
Погасителният план се актуализира от банката в началото на всяка следваща
календарна година. В случай на просрочие при издължаването на която и да е
погасителна вноска, както и при неплащане в срок на такси, комисионни или
разноски, кредитополучателят заплаща върху непогасените в срок суми обезщетение
за забава в размер на договорената лихва плюс надбавка 10 %.
Съгласно анекс № 2/23.12.2011г. към редовната и
просрочена главница в размер на 315 008.31 евро се прибавя вземането на
банката по договора за кредит, включващо лихва върху редовна главница, просрочена
лихва и наказателна лихва върху просрочената главница. Общият размер на
вземането се определя в погасителен план, неразделна част от договора за
кредит, който се съставя след подписването на анекса. Договореният лихвен
процент върху ползвания кредит се променя , като за усвоените суми по кредита
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на 7%. Погасяването
на кредита се извърши на 257 равни месечни анюитетни вноски, включващи главница
и лихва. Погасителният план се актуализира от банката, съгласно условията на
първоначалния договор и всички анекси и допълнителни споразумения към него.
Страните не спорят, че ищецът е получил договорения кредит, както и че е
извършил плащания по договора и
анексите, което се установява и от назначената по делото счетоводна експертиза.
Конкретният размер на плащанията ще бъде обсъден по-долу в мотивите.
По делото е представено решение от 23.03.2016г. по гр.д.
№ 14279/2013г. на СГС, ГО, 19 състав, с което са отхвърлени искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, предявени от „А.Б.” АД против И.Х.М. за
установяване съществуването на следните задължения по договор за ипотечен
кледит от 28.09.2007г.: 2801.97 евро /част от дължима главница за периода
23.01.2013г.-03.06.2013г./, 28 588.04 евро /просрочена лихва върху редовна
главница за периода 23.02.2012г.-22.05.2013г./, 93.09 евро /наказателна лихва
за просрочена главница за периода 23.01.2013г.-03.06.2013г./, 2975.67 евро /наказателна
лихва върху просрочена лихва за периода 23.03.2012г.-03.06.2013г./, годишна
такса за управление по т.17 от договора в размер на 851.68 евро за 2010г.,
2011г и 2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
04.06.2013г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед по
чл.417 от ГПК от 21.06.2013г. по чгр.д. № 23945/2013г. на СРС, ГО, 28 състав.
Представени са и заповед по чл.417 от ГПК от 10.11.2014г. по чгд. № 55994/2014г. на
СГС, 70 състав, и издаден въз онова на нея изпълнителен лист от същата дата
10.11.2014г., с която съдът е разпоредилИ.Х.М. и К.Г.М.да заплатят солидарно на
„А.Б.”АД задължения по договор за кредит № 20-79/2007г. от 28.09.2007г.:321
253.10 евро/ главница по договора за кредит/, 28 378.75 евро/ просрочена
лихва за периода 23.05.2013г.-25.08.2014г./, 7538.38евро/ наказателна лихва за
периода 23.06.2013г. -08.10.2014г./, 3482.94 евро/ наказателна лихва за периода
23.06.2013г.-08.10.2014г./, 650лв. – такса за управление на кредита за 2013г. и
2014г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.10.2014г. до
окончателното изплащане.
Заповедта по чл.417 от ГПК по чгр.д. № 23945/2013г. на
СРС, ГО, 28 състав, не е влязла в сила, тъй като исковете по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на задълженията, за които е била издадена,
са отхвърлени с влязло в сила решение, а заповедта по чгр.д.№ 55994/2014г. на СГС, ГО, 70 състав е
за период, извън процесния период, поради което е без значение за установяване
задълженията на ищеца за договорна лихва за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г.
Ответникът поддържа възражение за прихващане, като се позовава на издадената
заповед по чл.417 от ГПК по чгрд.№ 55994/2014г. на СГС, ГО, 70 съста. В този
смисъл представената заповед по чгр.д. №
55994/2014г. на СГС, ГО, 70 състав, е от значение при произнасяне на съда по
възражението за прихващане, не и за установяване размера на дължимата договорна
лихва за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г.
Спорни въпроси по делото
са: дали клаузата на чл.23 от договора е нищожна, на
основание чл. 143, т.10 от ЗЗП, какъв е размерът на дължимата договорна лихва
за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г., надплатил ли е ищецът договорната лихва
за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г.
Ответникът поддържа възражение, че преценката за
неравноправност на клаузи от договора може да се извърши единствено след
подадена жалба до Комисията за защита на потребителите. Съдът намира това
възражение за неоснователно. Нормите на ЗЗП, уреждащи материята за
неравноправния характер на клаузи от потребителски договори, са повелителни,
поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и
т.3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които
съдът е длъжен да следи служебно за правилното приложение на императивни правни
норми.
По отношение на института на неравноправните клаузи
задължението на съда да извърши служебно проверка е вменено и с преюдициални
заключения на Съда на ЕС, имащи задължителен характер по приложението на
Директива 93/13/ЕИО.
Съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП, неравноправните клаузи са
нищожни и не пораждат правни последици в отношенията между страните. За да бъде
квалифицирана, като неравноправна, конкретна клауза в потребителски договор, е
необходимо да са налице общите материалноправни предпоставки на чл.143, чл.145,
ал.2 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
Съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП,
общата потребителска закрила е обусловена от две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на
индивидуално договаряне.
Сключеният между страните
договор за ипотечен кредит, с оглед на посочената в чл. 1 от договора цел, има
потребителски характер.
Оспорената от ищеца клауза от
договора – чл.23, не е индивидуално уговорена. За да е индивидуално договорена
клаузата, потребителят следва да е могъл да окаже влияние върху съдържанието й
в процеса на преговорите, чрез участие в обсъждането и формулиране на
редакциите на клаузите на договора. При позоваване на неравноправен характер на
договорна клауза от потребител или при служебна проверка от съда, търговецът
следва да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза, като само
обстоятелството, че договорът или споразумението е подписано е ирелевантно за
дължимата от съда защита на потребителя. В този смисъл решение № 98/25.07.2017
г. по т.д. № 535/2016 г. на І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК.
Тъй като търговецът е
по-силната икономически страна, законодателят е създал презумпция, че не е
налице индивидуално договаряне на клаузи, които са били изготвени предварително
и поради това потребителят не е имал възможност в преговорния процес да участва
в изготвянето на съответните текстове, особено в случаите на договор при общи
условия. Съгласно чл.146, ал.4 от ЗЗП, когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от
договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването е върху него.
По делото не са ангажирани
доказателства от ищеца, чрез която да обори презумпцията по чл.146, ал.4 от
ЗЗП, поради което съдът приема, че клаузите не са индивидуално уговорени.
Съдът намира за
неравноправна клаузата на чл.23 от договора, на основание чл.143, т.10 от ЗЗП,
поради следните съображения:
Съгласно чл. 143, т.10 от
ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание.
Посочената норма обявява за неравноправна всяка клауза, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание.
Съгласно чл.23.1 от договора, кредитополучателят се съгласява банката
едностранно за променя договорения лихвен процент във всеки един от следните
случаи: 1/при съществени изменения в икономическата ситуация в страната или
чужбина и/или промени в българското законодателство, които правят неизгодна за
банката кредитната сделка, предмет на договора.2/ в случай на увеличение с
повече от 50% на цената на паричния ресурс, която банката заплаща за рефинансирането
си на междубанковия пазар в сравнение с цената на ресурса към момента на
подписване на договора.
Съгласно чл.23.2 с подписването на договора кредитополучателят
дава съгласие измененията на лихвените проценти на основание чл.23, т.1 и т.2
да се отразяват едностранно от банката в погасителния план и да се считат за
приложими от деня на изменението на плана. По искане на кредитополучателя,
банката му предоставя новия погасителен план. В случай на неприемане на
увеличението от страна на кредитополучателя, изразено в писмена форма,
остатъкът от кредита става предсрочно изискуем , като кредитополучателят се
задължава в 30-дн. срок, считано от датата на получаване от банката на
уведомлението за неприемане на новите условия да погаси всички дължими от него
на основание договора суми.
Оспорената от ищеца клауза
– чл.23 от договора, урежда възможност за едностранна промяна на договорния
лихвен процент въз основа на неясно определено отнапред основание. Понятията
„съществени изменения в икономическата ситуация“ и "неизгодна за банката
кредитна сделка" са твърде общи, не са
дефинирани в договора, поради което е невъзможно
да се прецени кога се е осъществил определен фактически състав, обуславящ
правото на банката едностранно да увеличи лихвения процент по договора за
кредит. Назначената по делото счетоводна експертиза
при отговора на въпрос пети е извършила анализ на икономическата ситуация в
страната и в чужбина през периода 2007г.-2010г. и е изразила становище дали са
настъпили съществени изменения в икономическата ситуация. Съдът не приема
заключението в тази част, тъй като при липсата на конкретна и ясна дефиниция в самия договор на понятията
„съществени изменения в икономическата ситуация“ и "неизгодна
за банката кредитна сделка" е
невъзможно да бъде установено дали са настъпили условията за еднократно
изменение на лихвения процент. Критериите, възприети от счетоводната експертиза
- сриване на фондови пазари през 2009г., спад на основни икономически
показатели: брутен вътрешен продукт, обем на износа, потребление на
домакинствата, процент безработица, спад на преки и чуждестранни инвестиции,
приходи от чужди туристи, приходи от задгранична дейност на български
превозвачи, строителство, не са
посочени, като критерии в самия договор, за да приеме съдът, че е осъществн
чл.23.1.1 от договора. От друга страна самото заключение също е лишено от
конкретика при обсъждане на посочените показатели. За разлика от текста на
чл.23.1.1 от договора, чл.23.1.2 урежда конкретно основание за промяна на
лихвения процент – „в случай на увеличение с повече от 50% на цената
на паричния ресурс, който банката заплаща за рефинансирането си на
междубанковия пазар, в сравнение с цената на ресурса към момента на подписване
на договора”, но в договора не е посочен механизмът, по който ще се променя
лихвения процент. Не е ясно по каква схема, въз
основа на кои компоненти и в
какъв размер следва да се промени лихвения
процент. От друга страна, индексът „Юрибор” изразява
изменението на пазарните условия. В
чл.14 от договора, страните са
уговорили изчисляването на годишен лихвен процент въз основа на този индекс.
В този смисъл, евентуални изменения в икономическата ситуация намират отражение
в отношенията между страните чрез
посочения индекс. Следва да се отбележи, че по делото не е
установено дали е увеличен с повече от 50% цената на паричния ресурс , който
ответникът е заплащал за рефинансирането си на междубанковия пазар, в сравнение
с ресурса към датата на сключване на договора, тъй като ответникът не е
представи необходимите документи на счетоводната експертиза/отговор на въпрос
6/, но дори и да бе установена цената на паричния ресурс, при липсата на
договорена от страните математическа формула за изменение на лихвения
процент, клаузата на чл.23.1.2 също
урежда едностранно изменение на лихвения
процент, без да е ясен отнапред механизма, по който ще бъде извършено това
изменение.
Поради изложените доводи, съдът приема, че
клаузата на чл.23 от договора е неравноправна на основание чл.143, т.10 от ЗЗП.
В конкретния случай е неприложим чл.144,
ал.2, т.1 от ЗЗП. Съгласно чл.144, ал.2, т.1 от ЗЗП, чл. 143, т. 10 не се прилага за клаузи, при които доставчикът на финансови услуги си запазва
правото при наличие на основателна причина да промени без предизвестие лихвен
процент, дължим от потребителя или на потребителя, или стойността на всички
други разходи, свързани с финансовите услуги, при условие че доставчикът на
финансовата услуга е поел задължение да уведоми за прекратяването другата
страна/страни по договора в 7-дневен срок и другата страна/страни по договора
има правото незабавно да прекрати договора.
По делото не бе установена „основателна
причина”, която по смисъла на
посочената правна норма да изключи неравноправния характер на
клаузите, въз основа на които е увеличен годишния лихвен процент, респективно,
дължимите от кредитополучателя лихви по договора за кредит. „Основателната
причина“ за едностранното изменение на лихвения процент следва да бъде ясно и
конкретно посочена в договора, което се извежда от изричното правило на чл.147,
ал.1 ЗЗП. В конкретния договор не е дефинирана по ясен
и конкретен начин ”основателна причина” за едностранно изменение на лихвения
процент, нито е посочен ясен, конкретен механизъм, по който ще бъде променен лихвения
процент, поради което съдът приема, че клаузата на чл.23 от договора е
неравноправна.
Съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните
клаузи са нищожни, поради което чл.23 от договора не следва да бъде прилаган.
От заключението на счетоводната експертиза,
което съдът приема в частта по отговорите на въпроси 1 до 4, се установява, че
договорната лихва за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г., изчислена без да се
прилага чл.23 от договора, е 29 681.25 евро/отговор на въпрос втори и
таблица в констативна част на заключението към въпрос втори/, а договорната
лихва, която е начислила банката, при едностранна промяна на лихвения процент,
за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г., е 51 784.39 евро, като разликата между
двете суми е 22 103.14 евро.
Според счетоводната експертиза, ищецът е
заплатил договорна лихва за периода 01.05.2009г. – 31.12.2011г. в размер на
28 938.81 евро, при дължима лихва от 29 681.25 евро, т.е ищецът дължи
742.44 евро./отговор на въпрос 4/. В съдебно заседание от 05.10.2016г. вещото
лице Б. заявява, че е достигнала до този
извод, като е проверила единствено плащанията, извършени от ищеца в рамките на
периода 01.05.2009г. - 03.12.2011г., но не е проверила какви плащания е
направил след 31.12.2011г., с които е погасявал задължения за процесния период.
На вещото лице е указано в съдебно заседание да изпълни в цялост поставените
задачи, като провери всички платежни документи за извършени плащания, които
касаят задълженията за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г. С молба от
26.01.2017г. вещото лице заявява, че не е изготвило допълнително заключение,
тъй като не са му предоставени поисканите от него документи, независимо, че е
провело многократни разговори с адв.П.. От представеното по делото пълномощно
се установява, че адв.П. е процесуален представителна „А.Б.”АД./л.63-65/. С
определение от 01.02.2017г. съдът е отменил определението, с което допуснал
счетоводна експертиза по въпросите, на които вещото лице не е отговорило с
първоначалната експертиза, поради липса на съдействие от страна на ответника.
При така установените по делото факти за
неоказано съдействие от страна на ответника за изготвяне на заключение от
счетоводната експертиза, на основание чл.161 от ГПК, съдът приема за доказан
факта, че ищецът е заплатил на ответника
пълния размер на начислената от банката лихва от 51 784.39 евро за периода
01.05.2009г.-31.12.2011г.
Тъй като реално дължимия от ищеца размер на
договорна лихва за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г. е 29 681.25 евро, а същият
е заплатил сумата от 51 784.39 евро,
разликата от 22 103.14 евро се явява платена без основание/ 51 784.39
евро – 29 681.25 евро/.
Неоснователно е възражението на ответника, че
ищецът признал това свое задължение чрез сключените анекси №1/04.01.2010г. и №
2/23.12.2011г. Сумата от 22 103.14 евро е начислена на нищожно основание –
чл.23 от договор за ипотечен кредит № 20-79/2007г. от
28.09.2007г. Съгласно чл. 366 от ЗЗД, спогодбата върху непозволен
договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно
неговата нищожност. В този смисъл анекси №1 и
№2 също са нищожни в частта, в която ищецът е признал размер на задължения,
изчислен на нищожно основание по чл.23 от договора за едностранно изменение на
лихвения процент.
Предявеният иск с правно
основание чл.55, ал.1 предл.1 от ЗЗД е доказан за сумата от 22 103.14 евро,
които по стойност са равни на 43 280.04лв, до който размер искът следва да
бъде уважен, а в останалата част, до пълния предявен размер от 50 350лв.,
следва да бъде отхвърлен.
По възражението за прихващане:
Ответникът в хода на делото
в съдебно заседание от 05.10.2016г. направи възражение за прихващане с
вземанията, които има по заповед по чл.417 от ГПК по чгрд.№ 55994/2014г. на
СРС, ГО, 70 състав. С определение от 05.10.2016г. съдът е предоставил
възможност на ответника да конкретизира възражението за прихващане, като уточни
по всеки един от исковете, предявени срещу него, с кое от своите вземания и в
какъв размер прави възражение за
прихващане, както и да представи доказателства, че заповедта по чл.417 от ГПК е
влязла в сила.
Указанията на съда не са
изпълнени. Подадени са молби от 12.10.2016г., от 01.11.2016г., от 14.11.2016г.
и от 29.12.2016г. от трето за спора лице - „Ю.Б.” АД, което не е страна по делото, с които са представени доказателства,
че заповедта по чл.417
от ГПК по чгрд.№ 55994/2014г. на СРС, ГО, 70 състав, е влязла в сила. С определения от
01.02.2017г., 26.09.2017г. и от 22.11.2017г. е предоставена възможност на „А.Б.”АД
да потвърди действията по молбите, но потвърждение не е извършено, поради което
с определениеот 31.01.2018г. молбите са оставени без разглеждане.
Така по делото не е
конкретизирано от „А.Б.” АД възражението за прихващане, нито са представени
доказателства от ответника, че заповедта по чл.417 от ГПК чгрд.№ 55994/2014г. на СРС, ГО, 70
състав, е влязла в сила, поради
което възражението за прихващане, съгласно чл.371 от ГПК не следва да бъде
разгледано в настоящото производство.
По иска с правно основание чл.82 от ЗЗД, вр чл.79, ал.1 от ЗЗД за имуществени вреди:
Ищецът твърди, че в резултат на поведението на
банката, която едностранно увеличила лихвения процент, не могъл да заплаща
вноските си. От началото на 2012г. спрял да плаща вноски по кредита. Банката го
наказала и с заплащане на наказателна лихва за просрочие. За неизпълнени задължения
на ищеца, банката насочила принудително изпълнение към негов имот - апартамент на бул.”********със застроена
прлощ от 154.20 кв.м., заедно с 1/3 от дворното място, който бил изнесен на
публична продан. Претърпените от ищеца имуществени вреди възлизали на
600 000лв., каквато била цената на процесния апартамент, от която сума
претендира част в размер на 20 000лв.
При така предявения иск в
тежест на ищеца е да установи: 1/конкретното задължение, което не е изпълнил
ответника по договора; 2/вредите, които е претърпял ищецът; 3/наличието на
пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължения по договора
и претърпените от ищеца вреди.
По делото бе установено,
че банката едностранно въз основа на нищожна клауза от договора – чл.23, е
увеличила договорната лихва за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г.
Липсват доказателства
банката да се е снабдила със заповед по чл.417 от ГПК и с изпълнителен лист за вземанията за договорна
лихва за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г. Напротив, самият ищец твърди, че е
изплатил изцяло задълженията си за договорна лихва за посочения период, дори е
надплатил дължимата договорна лихва.
Представени са
доказателства, че банката се е снабдила със заповеди по чл.417 от ГПК и изпълнителни листове по чгр.д. № 23945/2013г. на СРС, ГО, 28 състав, и чгр.д. № 55994/2014г. на СГС, ГО, 70 състав, за
задължения на ищеца по договора за
ипотечен кредит, но за други периоди от
време. Едната от цитираните
заповеди - заповедта по чл.417 от ГПК по чгр.д. № 23945/2013г. на СРС, ГО, 28
състав, не е влязла в сила, тъй като с решение от 23.03.2016г. по гр.д. №
14279/2013г. на СГС, ГО, 19 състав, са отхвърлени исковете по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземанията по нея. По отношение на
втората заповед по чл.417 от ГПК по чгр.д. № 55994/2014г. на СГС, ГО, 70
състав, липсват доказателства по делото да е била обезсилена или да е обезсилен
издаденият въз основа на нея ИЛ.
Представено е удостоверение от 11.05.2016г. по изп.дело №20130852-04-02551, от което се установява, че по изпълнителното дело са
продадени на публична продан: 1/ателие №2, находящо се в жилищна сграда в гр.София,
Столична община, район „Триадица”, бул.”********с разгърната площ на две нива
от 154.20 кв.м. за сумата от 211 200лв.; 2/надземен гараж №13, находящ се
във вътрешен двор за жилищна сграда в гр.София, Столична община, район
„Триадица”, бул.” ********със застроена площ от 22.93 кв.м. и 3/апартамент №
84, находящ се в гр.София, СО, район „Сердика” , ж.к.”********” , блок ********.
От удостоверението не става ясно за какви задължения са продадени посочените
недвижими имоти.
От назначената по делото
техническа експертиза, която съдът приема, се установява, че пазарната стойност
на ателието на бул. „********към датата на публичната продан – 26.08.2014г., е
295 220лв., стойността на надземния гараж към датата на публичната продан
– 23.02.2015г., е 43 570лв., а стойността на апартамента, находящ се в
жк.”********”, към датата на публичната продан – 23.02.2015г., е 118 980лв.
При така събраните доказателства
се установява, че притежаваният от ищеца апартамент, находящ се в гр.София,
Столична община, район „Триадица”, бул.”Витоша” №********, с площ от 154.20
кв.м., действително е бил продаден при
публична продан по изп.дело №20130852-04-02551, но липсват доказателства за кои конкретни задължения на ищеца е бил
продаден недвижимият имот. Представени са доказателства за издадена заповед по чл.417 от ГПК
и изпълнителен лист по чгр.д. № 55994/2014г. на СГС, ГО, 70 състав, за които
няма данни да са били обезсилени. В
този смисъл по делото не бе установена пряка причинно-следствена връзка между
едностранно увеличение на договорната лихва от страна на банката и продажбата
на апартамента.
Липсва основен елемент от
ФС на чл. 82 от ЗЗД, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД,
поради което предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
По предявения иск с
правно основание чл. 82 от ЗЗД, вр чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди:
С ТР №
4/2012 г. от 29.01.2013 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 4/2012 г. е възприето становището, че при
неизпълнение на задължения по сключен договор неизправната страна носи отговорност не само за
имуществени вреди, но и за неимуществени вреди, доколкото те
са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат
предвидени при пораждане на задължението.
В тежест на ищеца е да установи: 1/конкретното задължение, което не е изпълнил
ответника, по сключения между тях договор; 2/вредите, които е претърпял ищецът;
3/наличието на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на
задължения по договора и претърпените от ищеца вреди.
Предявеният иск е основателен. По делото бе установено,
че за периода м.05.2009г.- м.12.2011г. ответната банка едностранно е променила
размера на договорната лихва по договора за ипотечен кредит № 20-79/2007г. от
28.09.2007г. и сключените към него
анекси, в резултат на което е определила по-висок размер на договорната лихва
от 51 784.39 евро, вместо първоначално договорения размер от
29 681.25 евро./отговор на въпрос втори от заключението на счетоводната
експертиза/. От показанията на св.П. – колега на ищеца, се установява, че
едностранната промяна на лихвения процент по договора за кредит се е отразила
негативно на личния живот на М.. Преди това същият живеел щастливо, имал голямо
семейство – съпруга и три деца, разполагал с хубав апартамент и кола. След едностранната
промяна на лихвения процент от банката, се променил начинът на живот на ищеца,
появили се финансови проблеми, за три години загубил апартамента си, както и друго
свое жилище и гараж. Здравословното му състояние се влошило, проявили се
заболявания, повишило се нивото на кръвната му захар, видимо качил много
килограми, лекувал се при диетолог. Почти не спял от тревога, напуснал работата
си, тъй като целият му доход, който би висок, отивал за погасяване на
задълженията към банката. Ищецът бил един от най-високо платените специалисти в
„А.Б.Е.”, но напуснал работа, за да не
отива заплатата му в банката.
При така събраните доказателства,
съдът приема, че е доказан фактическият състав на чл.82 от ЗЗД. Установено е
неизпълнение на задължение от страна на банката по договора за ипотечен кредит,
която е начислила договорна лихва за периода м.05.2009г.-
м.12.2011г. в по-висок размер, от реално дължимия. Ищецът е претърпя
неимуществени вреди, изразили се в притеснения от едностранната промяна на
лихвения процент, същият се е тревожел за семейството си, оплаквал се е от
безсъние, напуснал е работата си, макар да е била скъпо платена. От показанията
на св. П. се установява, че претърпените неимуществени вреди са в
причинно-следствена връзка с неизпълнение на задължението на банката да
определи размера на договорната лихва в съответствие с клаузите на договора.
Като съобрази горепосочените обстоятелства, възрастта на
ищеца през процесния период – 41г. - 43г., продължителният период на
неизпълнение на задълженията от страна на банката от м.05.2009г. до м.12.2011г.
и обстоятелството, че ищецът се е грижел за голямо семейство - съпруга и три
деца, негативните промени, които са настъпили за него в личен и професионален
план, съдът определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди,
на основание чл.52 от ЗЗД, по справедливост, на 2000лв., колкото претендира
ищецът, поради което искът следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
Ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК, направените по
делото разноски в размер на 3062.89лв., съобразно уважената част от иска.
Ответникът ”А.Б.”АД не е
претендирал разноски по делото, поради което съдът не присъжда разноски в
негова полза.
Мотивиран така, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА ”А.Б.” АД – дружество,
учредено и регистрирано по гръцкото законодателство, със седалище и адрес на
управление: Гърция, гр.*******да заплати на И.Х.М., ЕГН **********, с адрес за
призоваване: гр.София, ул.”*******, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД,
сумата от 43 280.04лв., представляваща надплатена сума за договорна лихва
за периода 01.05.2009г.-31.12.2011г. по договор за ипотечен кредит № 20-79/2007г. от
28.09.2007г., ведно със законната лихва, считано от 29.11.2013г. до
окончателното изплащане, като иска в останалата част, до пълния предявен размер
от 50 350лв., като неоснователен, ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА ”А.Б.”
АД – дружество, учредено и регистрирано по гръцкото законодателство, със
седалище и адрес на управление: Гърция, гр.*******да заплати на И.Х.М., ЕГН **********,
с адрес за призоваване: гр.София, ул.”*******, на основание чл.82 от ЗЗД, вр
чл.79, ал.1 от ЗЗД, сумата от 2000лв., представляваща част от 100 000лв. -
обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в притеснения и
тревоги за финансовото състояние на семейството на М. и притеснения от промяна на професионалния статус на ищеца,
който е напуснал работа в „А.Б.Е.Б.ЕООД, които вреди са причинени вследствие на неизпълнение на задължение на банката по договор за ипотечен кредит № 20-79/2007г. от
28.09.2007г. да начислява договорната лихва за периода
01.05.2009г.-31.12.2011г., съгласно клаузите на договора/, ведно със законната
лихва от 29.11.2013г. до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Х.М.,
ЕГН **********, против ”А.Б.” АД иск с правно основание чл.82 от ЗЗД, вр чл.79,
ал.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 20 000лв., представляваща част от
600 000лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразили се в намаляне на
имуществото на ищеца, поради отчуждаване чрез публична продан на апаратамент,
находящ се в гр.София, бул.”*******със застроена площ от 154.20 кв.м., които
вреди са причинени вследствие на неизпълнение на задължения на банката по договор за ипотечен кредит № 20-79/2007г. от
28.09.2007г. да начислява лихвата, съобразно клаузите на договора, ведно със
законната лихва, считано от 29.11.2013г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА ”А.Б.” АД да
заплати на И.Х.М., на основание чл.78, ал.1 от ГПК, направените по делото
разноски в размер на 3062.89лв., съобразно уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: