Р
Е Ш Е Н И Е
№ 231
гр. Пловдив, 16.12.2019г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН
СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на трети декември през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА
СТОЙНОВА
ВЕЛИНА АНТОНОВА
при
участието на секретаря НЕЛИ КИРИЛОВА
в
присъствието на прокурора ДИМИТЪР АНГЕЛОВ
като
разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА СТОЙНОВА
НД/В/
№ 488 по описа на съда за 2019г.
за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на гл. ХХХІІІ
от НПК – чл. 420, ал. 1, вр. с чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. с чл. 419 ал.1, изр.1
от НПК.
Образувано е въз основа на искане за
възобновяване, подадено от Главния прокурор на РБългария / чрез упълномощен от
него заместник/ с наведени касационни основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК
– съществени нарушения на процесуалния – чл.13 и чл.14 от НПК, и на материалния
закон. На базата на това се прави искане да се възобнови ВНОХД №1015/2019г. по
описа на ОС – Стара Загора, да се отмени постановеното по него решение и делото
да се върне за ново разглеждане от друг състав на ОС – Стара Загора.
В съдебно заседание представителят на Апелативна
прокуратура - Пловдив поддържа искането по изложените в него съображения, които
доразвива в пледоариите и моли то да се уважи.
В.Т., лично и чрез представлявалия я адвокат
Б., оспорва искането и изложените в негова подкрепа аргументи, и моли да се остави без уважение.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като провери
данните по делото, съобрази становищата и доводите на страните и в пределите на
правомощията си, намери за установено следното:
Искането за възобновяване е направено в
законния шестмесечен срок от процесуално легитимирана по смисъла на чл.420 ал.2
от НПК страна, отправено е до компетентен съд по смисъла на чл.424 от НПК, в него
се съдържат доводи в подкрепа на заявените основания по чл. 422 ал. 1 т. 5 вр.
чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Предмет
на искането е съдебен акт, който не е проверен по касационен ред, т.е. акт от
кръга на визираните в чл.419 ал.1 изр. 1 – во от НПК, поради което същото е
процесуално ДОПУСТИМО, но разгледано по съществото си, в контекста на очертаната
в него аргументации, е НЕОСНОВАТЕЛНО.
В резюме, за да оправдае подсъдимата В.Т., по
предявеното й обвинение по чл.227б ал.1 от НК, РС – Стара Загора, е счел, че в
качеството си на търговец тя не е преустановила плащанията на 11.07.2013г.,
като е осъществила плащане на поети от нея задължения и през месец септември
2013г., поради което към инкриминираната от обвинението дата - 11.08.2013г. не
е имала задължението да заяви своята неплатежоспособност пред съда, както и че
към тази дата в подсъдимата не е имало знание за действителното финансово
състояние на управляваното от нея дружество, т.е., приета е и субективна
несъставомерност на деянието. Извършвайки въззивна проверка на присъдата на РС
– Стара Загора по протест, депозиран от РП – Стара Загора, ОС – Стара Загора е
ревизирал част от съображенията за оправдаване на Т., приемайки, че последното
извършено от нея плащане за погасяване на задължения, поети от управляваното от
нея дружество, действително е извършено на датата 11.07.2013г., както е приело
и обвинението. Окръжният съд обаче се е солидаризирал с правното становище,
застъпено от районния съд, за липсата на доказателства, обосноваващи по
категоричен и несъмнен начин прекия умисъл в поведението на Т., изразяващо се в
бездействие – неподаване на молба за обявяване в несъстоятелност в 30 – дневен
срок от това последно плащане.
Известно е, че в настоящето производство,
съдът е ограничен в произнасянето си в рамките, очертани с искането и
фиксираните в него основания за възобновяване. Наведените основания - чл.348
ал.1 т.1 и т.2 от НПК, задължават
апелативният съд да проследи правилното приложение на процесуалния и
материалния закон, без да може да установява нови фактически положения, а фактическата
необоснованост на съдебния акт не попада в лимитативно очертания в чл. 348 ал.
1 от НПК кръг от касационни основания и не подлежи на обсъждане в процедура по
глава двадесет и трета от НПК. С изложените в искането доводи обаче по-скоро се
изисква от настоящият състав да счете за необосновано становището на окръжния
съд и да даде нов прочит на събраните по делото доказателства, с който прочит
да задължи следващия въззивен съдебен състав, който евентуално ще разгледа
делото, по аргумент от чл.335 от НПК.
Подобен подход и искане би били резонни, ако
се установи, че проверяваният съд е нарушил грубо изискванията за пълно,
всестранно и обективно произнасяне в пределите на въззивната проверка по чл.313
и чл.314 от НПК, и тези нарушения са рефлектирали върху правилността на
направения извод за субективна несъставомерност. И макар в искането да се твърди, че такива съществени
нарушения на процесуалните изисквания са допуснати, те са прокламирани, но не и
мотивирани. Решението покрива стандарта за обоснован съдебен акт по смисъла на
чл.339 ал.2 от НПК, въведен като една от гаранциите за справедлив процес по
чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС, тъй като с него е отговорено на всички наведени от протестиращия
възражения, както от процесуално, така и от материално – правно естество, което
дава възможност да се проследи процеса по формиране на вътрешното убеждение на
съда така, че за страните, а и за осъществяващия извънредния съдебен контрол
апелативен съд, да е ясна волята му. Не се констатират допуснати нарушения,
които да са довели до нарушаване на формалната правилност на вътрешното
убеждение на решаващия съдебен състав, а окръжният съд като инстанция по фактите
не е възприел превратно доказателствата в разрез с правилата на формалната
логика. Съдът е обсъдил всички доказателствени източници поотделно и
съпоставяйки ги помежду им, без да формира изводите си на базата на негодни,
процесуално опорочени доказателства, които да е следвало да се изключат от
доказателствената съвкупност.
Поради
изложеното неоснователно е оплакването, че са допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила по смисъла на чл.13 и чл. 14 от НПК.
След като съществени нарушения на
процесуалния закон не се откриват, не се констатират фрапантни нарушения на
правилата за доказване и на правилата на формалната логика, недопустимо е да се
игнорира суверенното право на решаващия съд да формира правните си изводи на
базата на приетата от него фактическа обстановка, базирана на годна
доказателствена съвкупност, и да се изгражда от този състав различно вътрешно
убеждение, което да се вмени като задължително за следващия съдебен състав,
който евентуално да се произнесе по същия казус. А реално, това е резултата,
който се преследва с искането – апелативният съд да извърши собствен прочит на
доказателствата, отнесени към субективната страна на деянието, коренно различен
от направения от съдилищата по фактите, с който прочит да задължи по реда на
чл.335 от НПК окръжния съд. Основания за такъв подход в този казус не се
откриват.
В производствата пред РС и ОС, и в искането за
възобновяване субективната съставомерност на деянието се мотивира единствено
със законови презумпции – че като търговец Т. е била длъжна да е наясно във
всеки един ден с действителното си финансово положение и че е била длъжна да
знае разпоредбата на чл. 608 ал.2 от ТЗ, според която спирането на плащанията
презумира неплатежоспособност. Известно е, че законовите презумпции нямат място
в наказателния процес и обосноваващите наказателната отговорност факти следва
да бъдат установени по един категоричен и несъмнен начин на базата на
доказателствата по делото. Нито в хода на следствието пред съдилищата по
фактите, нито в искането, се сочат конкретни доказателства, на базата на които
по категоричен начин да се установява прекия умисъл в бездействието на Т.. Трудно обосновим е такъв умисъл с
извършеното от ЕТ „*“ на 11.07.2013г. плащане, тъй като такова виждане
предполага, че Т., когато плаща на тази
дата, плаща със съзнанието, че това е последното й плащане като търговец. С
това последно плащане са покрити задълженията на Т. към един от кредиторите й –
„*“ ООД и да се твърди, че точно на тази дата, след като се е издължила към
него изцяло, е осъзнала, че не може да се разплаща повече, е извод, който
съставлява по-скоро предположение, отколкото установен без никакво съмнение.
На базата на изготвените счетоводни
експертизи се установява, че още към януари 2013г. Т. като ЕТ е имал множество
задължения към кредитори, към които дори и едно плащане не е реализирано, за
разлика от това към „*“ ООД, и по-скоро
към онзи момент може да се направи извод, че тя е имала обективно знанието и
съзнанието, че не може да се разплаща. Посоченото, на базата и на безспорния
факт, че все пак, макар и няколко месеца по-късно Т. е заявила пред окръжния
съд своята неплатежоспособност, говори, че липсват доказателства, извън законовите
презумпции, на базата на които да се направи единствено възможния извод, че бездействието
й е умишлено, мотивирано от желание и намерение да не изпълни задължението си
по закон – да заяви пред съда невъзможността да покрива финансовите си задължения.
Мотивиран
от всичко изложено по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД:
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ без уважение искането на Главния
прокурор на РБългария за възобновяване на ВНОХД
№1015/2019г. по описа на ОС – Стара Загора.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: