№ 2297
гр. София, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20211100507019 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 194511 от 09.09.2020 г., изменено в частта за разноските с Определение
№ 20093207 от 13.04.2021 г., постановено по гр. д. № 12068/2018 г. по описа на СРС, 25-ти
състав, са уважени предявените от А.М.Х. срещу „Х.“ ЕООД обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 59 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с което ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 14 625, 00 лв., представляваща сума, с която А.Х. се е
обеднил за сметка на обогатяването на „Х.“ ЕООД в следствие на лишаване на ищеца от
възможността да ползва припадащата му се 9,25/100 ид.ч. от едноетажна жилищна сграда в
гр. София, бул. „******* (бул. „*******) за периода от 01.06.2014ф. до 20.02.2018г., ведно
със законната лихва от подаването на исковата молба - 21.02.2018г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 2531, 03 лв., представляваща част от претендираното
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от
08.09.2016г. до 20.02.2017 г., като този иск е отхвърлен за разликата от 2 531, 03 лв. до
пълния претендиран от ищеца размер в размер на 2 689, 26 лв.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца съразмерно на уважената част от иска сумата от 2060, 56 лв.,
представляваща разноски в производството пред СРС.
Решението в частта, с която е отхвърлен акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за разликата над 2 531, 03 лв. до предявения размер от 2 689, 26 лв., представляваща
1
мораторна лихва върху главницата за периода от 01.06.2014г. до 20.02.2018г., не е
обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Срещу решението в частта, с която искът по чл. 59 ЗЗД е бил уважен, ведно със
законната лихва, е подадена въззивна жалба от ответника „Х.“ ЕООД, чрез пълномощника
си - адв. О. С., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за
неговата неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита, че съдът
неправилно е приел, че ответникът не е собственик на процесния имот въз основа на
сключения договор за покупко-продажба от 01.11.2017г. с праводателя му В.Ж.. Ответникът
твърди, че е необоснован изводът на съда, че с Решение № 58/12.05.2014г., постановено по
гр.д. № 7025/2013г., II, ГО на ВКС е отменен изцяло констативен нотариален акт № 24, т. II,
н.д. № 268/1991 г., на основание на който праводателят му е признат за собственик на
процесната сграда. Твърди, че при постановяване на първоинстанционното решение съдът
не е взел предвид представените от него доказателства във връзка с искането за спиране на
производството по делото поради наличие на преюдициален спор. Посочва като неправилни
констатациите на съда относно размера на дължимото се обезщетение, доколкото
нотариалната покана до ответника е била връчена на 08.06.2016г. и въпреки, че съдът е
установил, че за периода от 01.06.2014г. до 07.09.2016г. искът следва да бъде отхвърлен, то в
последствие е приел, че се дължи цялата претендирана сума. Моли въззивната инстанция да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, а предявените искове да бъдат
отхвърлени. Претендира сторените в производството разноски.
Въззиваемият ищец А.М.Х. чрез представителя си – адв. Р. П. с надлежно учредена
представителна власт по делото, оспорва въззивната жалба по подробно изложени
съображения и моли първоинстанционното решение да бъде изцяло потвърдено като
правилно. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като
по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно
наведени доводи във въззивната жалба, съдът намира следното:
Поддържаните в хода на съдебното производство доводи на въззивника за притежание
на собственост върху 90, 75% идеални части от процесния недвижим имот, възникнала въз
2
основа на сключен договор за покупко-продажба с В.Ж. от 2007г., остават недоказани.
Ответникът е твърдял, че е придобил собствеността върху процесната сграда чрез договор за
покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт № 62, том IV, рег. №5062, дело № 650 от
2007г. Във тази връзка следва да бъде посочено, че безспорно по делото се установява, че
към момента на прехвърлянето на недвижимия имот е било налице висящо производство
между ищеца и праводателя на ответника с предмет установяване неоснователното
упражняване на фактическа власт от него върху процесната сграда. Отношенията при
прехвърляне на спорното право в хода на висящ процес се уреждат съобразно разпоредбата
на чл. 226 ГПК, съгласно която при прехвърляне на спорното право делото следва своя ход
между първоначалните страни и силата на пресъдено нещо на постановеното решение се
отнася и до правоприемниците, като изрично изключение от това се посочва действието на
вписването при недвижим имот. По делото безспорно е установено, че исковата молба по
образуваното производство срещу праводателя на ответника с предмет иск чл. 108 ЗС е била
вписана на 25.10.2006г. От което следва, че прехвърлителната сделка, на която ответникът
се позовава е извършена в хода на висящо производство и поради което по отношение на
него важи силата на пресъдено нещо на Решение № 58 от 12.05.2014г. по гр. д. №
7025/2013г. на ВКС, II ГО, в което е установено, че ищецът е собственик на 9,25/100 ид.
части от процесната жилищна сграда и праводателят на ответника (В.Ж.) е осъден да
предаде владението й. Изводът, който може да бъде направен въз основа на данните по
делото и разпоредбата на чл. 226, ал. 2 ГПК е, че ответникът е обвързан от правните
последици на влязлото в сила решение – след като праводателят му не е бил собственик на
процесната сграда, то той не може да противопостави повече права срещу лицето, спрямо
което искът на праводателя му е уважен, тъй като допускането на тълкуване в противен
смисъл би довело до нарушаване на правилото, според което никой не може да прехвърли
повече права, отколкото сам притежава.
Във връзка с изложеното неоснователно се явява позоваването на ответника на
Решение от 31.07.1995г., постановено по гр.№3271/1992г., СГС, г.к., III-то Б отделение,
както и на Позволителен билет №68/29.11.1991 и Разрешение за ползване № 1/07.01.1997,
тъй като противно на твърденията на ответника, въз основа на тях не би могъл да бъде
направен извод за притежанието на право на собственост върху процесната сграда от
праводателя на ответника. Напротив, последното обстоятелство е отречено изрично с
влязлото в сила Решение № 58 от 12.05.2014г. по гр. д. № 7025/2013г. на ВКС, II ГО, което
съгласно чл. 297 ГПК е задължително за всички съдилища.
В допълнение на това следва да бъде посочено, че твърдението ответникът да е
собственик на 90, 75% идеални части от процесния недвижим имот се оборва и въз основа
на представеното в първоинстанционното производство Решение №169709/12.07.2017г. по
гр.д. № 31927/16г. по описа на СРС, III-то г.о., 141-ви състав, съгласно което е отхвърлен
предявеният иск за делба срещу ответника „Х.“ по отношение на процесната жилищна
сграда. ешението по чл. 344, ал. 1 ГПК формира сила на присъдено нещо по въпросите за
наличието на съсобственост върху определен имот, лицата, притежаващи дял в
3
съсобствеността и размера на правата им. Забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на
спор, разрешен с влязло в сила решение, по същество означава преклудиране на всеки факт
и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо
дали тези права са били релевирани от ответника в съдебното производство или не. /в този
смисъл и Решение № 112 от 7.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2014 г., II г. о., ГК/.
Във връзка с оплакването на ответника, че съдът не е съобразил, че с постановеното и
влязло в сила Решение № 58 от 12.05.2014г. по гр. д. № 7025/2013г. на ВКС, II ГО е отменен
констативният нотариален акт на праводателя му (В.Ж.) само в частта за 9.25/100 ид.ч.
следва да бъде посочено, че същото обстоятелство само по себе си не доказва съществуване
на правото на собственост на праводателя му, респ. в последствие и на самия ответник. Това
следва от особеното значение на констативния нотариален акт в исковия процес -
констативният нотариален акт не се ползва с материална доказателствена сила относно
констатацията на нотариуса за принадлежността за правото на собственост, тъй като
съдържащата се в него констатация за принадлежността на правото на собственост, респ. на
ограниченото вещно право, представлява правен извод на нотариуса, а не удостоверен от
него факт, поради което не се обхваща от материалната доказателствена сила /в този смисъл
ТР №11/2012г., гр. София, 21 март, 2013г., ОСГК на ВКС/. Следователно съществуването на
констативен нотариален акт по отношение на правото на собственост на праводателя на
ответника не води само по себе си до притежаването на правото на собственост, доколкото с
влязло в сила решение праводателят на ответника е осъден да предаде владението върху
процесната вещ на ищеца, от което следва, че праводателят на ответника не е бил
собственик на вещта, което осуетява възможността правото на собственост да е прехвърлено
на ответника и като такова да е притежавано от него.
Въз основа на изложеното настоящият състав намира за установено по делото при
условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК,
че през процесния период ответникът е ползвал недвижимия имот, от който ищецът
притежава 9,25/100 ид.ч. право на собственост, като го е отдавал под наем на трето лице
„Г.Б.“ ЕООД без да има правно основание за това. За уреждането така възникналите между
страните отношения по повод ползването на имота следва да се приложат правилата за
неоснователното обогатяване, уредени в чл. 59 ЗЗД.
Визираната разпоредба предвижда възможност за ангажиране гражданската
отговорност на онзи правен субект, който се е обогатил за сметка на другиго, като бъде
осъден да върне онова с което се е обогатил, до размера на обедняването. Ползването на
чужд недвижим имот без правно основание за това и фактическото препятстването на
собственика да го ползва съобразно неговото функционално предназначение в обема на
правата, които собственикът притежава, пречи на възможността собственикът лично да го
ползва или да реализира от него имуществена облага по друг начин. Обогатяване е налице
не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са спестени средства за
сметка на имуществото на друго лице, какъвто е и настоящият случай. Твърденията на
ответника, че е собственик на 90, 75% идеални части от процесния недвижим имот остават
4
недоказани, поради което се установява, че въззивникът е ползвал имота без правно
основание, отдавайки го под наем на трето лице. Отговорността му да обезщети собственика
се изразява в спестен от самия него наем (доколкото по начало не съществува пречка за
пренаемане на част от недвижимия имот съгласно разпоредбата на чл. 234 ЗЗД) , които би
плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на
ответника са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, която би
получил за спорния период. (в този смисъл и решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр. д. №
2858/2014 г., ІІІ г. о. на ВКС).
С оглед на наведените оплаквания във въззивната жалба за неправилно изчисляване и
определяне на дължимото се обезщетение следва да бъде взето предвид даденото
заключение на вещото лице по изслушана пред СРС и неоспорена от страните СОЕ, което
настоящият състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с
доверие. Съгласно заключението средният пазарен наем за периода 01.06.2014г. –
20.02.2018г. на процесния недвижим имот възлиза на 163 207 лв., като законната лихва за
всяка месечна наемна цена за същия период в размер на 31 534, 12 лв. Неправилно във
въззивната жалба на ответника е направено смесване между дължимото се обезщетение за
ползването на процесния недвижим имот и дължимата се върху обезщетението мораторна
лихва за забава.
По отношение на неоснователното обогатяване (т.нар. непрестационна кондикция) по
чл. 59 ЗЗД от деня на получаване на престацията (деня, в който обогатяването достигне
правната сфера на обогатилия се) вземането за неоснователно обогатяване възниква и
едновременно с това става изискуемо, защото неоснователността на преминаването на блага
от имуществото на едно лице в патримониума на друго съществува още при самото
преминаване, а не настъпва в един последващ момент. Така, когато неоснователното
обогатяване е последица от ползване на чужди имуществени блага, се приема, че вземането
за обезщетение по чл. 59 ЗЗД възниква от деня на имущественото разместване, а основание
за пораждане на вземането е невъзможността на собственика лично да ползва имота си като
основно правомощие на правото на собственост, респ. да извлича граждански плодове от
него (Решение № 73 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 3034 / 2016 г. на Върховен касационен съд,
3-то гр. отделение).
Във връзка с изложеното, следва да бъде прието, че ответникът дължи заплащане на
обезщетение от посочения от ищеца момент (01.06.2014г.), доколкото за възникване на
задължението за заплащането му не е необходимо да е била отправена покана, а е
достатъчно осъществяването на фактическия състав на неоснователното обогатяване.
Размерът на дължимото се от ответника обезщетение следва да бъде определен съобразно
претенцията на ищеца за притежание на собствеността върху 9,25 ид.ч. от процесния
недвижим имот, поради което с оглед на определения общ размер на средната наемна
пазарна цена същото изчислено по реда на чл. 162 ГПК възлиза на 17 644 лв. С оглед на
прогласения в чл. 6 ГПК принцип на диспозитивното начало съдът дължи защита само в
рамките на определения от страните обем, поради което искът за заплащане на обезщетение
5
е основателен и доказан за пълния претендиран от ищеца размер от 14 625, 00 лв., до
какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд.
Изпращането на покана в конкретния случай има значение единствено за изпадането
на неоснователно обогатилото се лице в забава по отношение на заплащане на дължимото се
от него обезщетение. С оглед на обстоятелството, че става въпрос за парично вземане следва
да бъде съобразено, че при неизпълнение на задължението да плати обезщетение в пари за
ползването на чуждия имот, неоснователно обогатилият се ползвател дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата (чл.86, ал.1 ЗЗД). В тази връзка следва да се
отбележи, че в хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД вземането е изискуемо от деня на разместване
на благата и не е обвързано със срок, поради което, съгласно чл.69, ал.1 ЗЗД, кредиторът
може да иска изпълнението му веднага. Вземането за обезщетение за мораторни лихви при
общия фактически състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД възниква от деня
на забавата на длъжника, която при липсата на определен срок настъпва след покана на
кредитора /в този смисъл и Решение № 394 от 27.11.2015 г. по гр. д. № 3034 / 2015 г. на
ВКС/. Следователно, забавата на длъжника настъпва с изискуемостта на вземането ( чл.114,
ал.1 ЗЗД) само в изрично предвидените от закона случаи, поради което неоснователно
обогатилият се при общия фактически състав на чл.59, ал.1 ЗЗД не изпада в забава със
самото обогатяване на едно лице за сметка на имуществото на друго лице. Задължението за
заплащане на мораторни лихви е дължимо от деня на забавата, която при липсата на
определен ден за изпълнение настъпва в зависимост от това дали длъжникът е поканен да
изпълни, според чл.84, ал.2 ЗЗД. В конкретния случай, в хода на производството се
установява, че на ответното дружество е била връчена нотариална покана на 08.06.2016г., с
която същото е било поканено да изпълни задължението си, съразмерно с притежаваните от
ищеца идеални части. Моментът на поставяне на ответника в забава е и моментът, от който
започва да се дължи законна мораторна лихва по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху
обезщетението за неоснователно обогатяване. От което следва, че размерът на
претендираната от ищеца лихва за забава се дължи върху процесната сума за периода от
08.06.2016 до 20.02.2018г. и възлиза на 2 531, 03 лв., до какъвто извод е достигнал и СРС.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания, и поради
съвпадане правните изводи на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
При този изход на въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр.
чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъди адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 1200,00 лв., представляващи разноски по делото. Направеното
възражение за прекомерност на същото е неоснователно предвид правната и фактическа
сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че минималното такова по смисъла на
чл. 7, ал. 2, т. 4 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА
АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ възлиза на 1044,68 лв.
С оглед цената на иска и по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1
ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
6
Така мотивиран, Софийският градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 194511 от 09.09.2020 г., постановено по гр. д. №
12068/2018 г. по описа на СРС, 25-ти състав, в обжалваната част, с която „Х.“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* е осъдено да заплати
на А.М.Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: Адвокатска кантора „Ш.-Л. и П.“, гр.
София, ул. „******* I”, *******, на основание чл. 59 вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 14 625,
00 лв., представляваща сума, с която А.Х. се е обеднил за сметка на обогатяването на „Х.“
ЕООД в следствие на лишаване на ищеца от възможността да ползва припадащата му се
9,25/100 ид.ч. от едноетажна жилищна сграда в гр. София, бул. „******* (бул. „*******) за
периода от 01.06.2014ф. до 20.02.2018г., ведно със законната лихва от подаването на
исковата молба - 21.02.2018г. до окончателното й изплащане, съответно и сумата от 2531, 03
лв., представляваща част от претендираното обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за периода от 08.09.2016г. до 20.02.2017 г.
ОСЪЖДА „Х.“ ЕООД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „******* да заплати на А.М.Х., ЕГН **********, със съдебен адрес: Адвокатска
кантора „Ш.-Л. и П.“, гр. София, ул. „******* I”, *******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 1200,00 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС.
РЕШЕНИЕ № 194511 от 09.09.2020 г., постановено по гр. д. № 12068/2018 г. по
описа на СРС, 25-ти състав, в частта, с която е отхвърлен акцесорният иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане в размер на сумата над 2531, 03 лв.
до 2 689, 28 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от
08.06.2016 до 20.02.2018г., не е обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7