Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 01.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на шестнадесети септември
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от
мл.съдия Евелина Маринова в. гр. д. № 6888
по описа за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 516828 от 25.10.2018 г., постановено по
гр.д. № 28995/2017 г. на СРС, I ГО, 48
състав, с което е отхвърлен предявеният от А.Б.М. иск с правно основание
чл.270, ал.2 ГПК за прогласяване нищожността на решение от 24.02.2010 г.,
постановено по гр.д. № 12957/2009 г. по описа на СГС, 13 състав, решение от
19.03.2013 г., постановено по гр.д. № 4012/2011 г. на САС, 4 състав и решение
от 12.05.2016 г., постановено по т.д. № 3135/2013 г. на ВКС, II ТО.
Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ищцата А.Б.М.. Жалбоподателката счита обжалваното решение за
неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано. Излага
съображения за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че
посочените съдебни решение не са нищожни. Счита, че същите са постановени в
нарушение на императивни правни норми; че с посочените съдебни актове й се
вменяват задължения, без да притежава качеството длъжник, което се явява
несъвместимо с определения от законодателя правопорядък. Твърди, че в исков
процес от 24.09.2007 г., по повод на който са постановени процесните съдебни
актове, срещу нея са били предявени частични искове за сумата от 50 100
евро от 130 000 евро главница и 1000 евро мораторна лихва, като не е било
допуснато увеличението им, но независимо от това, е била осъдена от СГС с
решение от 24.02.2010 г. за пълния им размер, което се явява порок на волята на
съда. Навежда оплакване, че исковият процес от 24.09.2007 г. е образуван въз
основа на нередовна искова молба, по която не е внесена дължимата държавна
такса; че основанието на ищцовата претенция – запис на заповед от 27.02.2007 г.
е нередовен от външна страна поради липса на падеж, тъй като подлежал на
предявяване, но не бил предявен. Счита, че в процесните съдебни актове волята
на съда е неясна, тъй като: в диспозитива на решенията не е посочено кой е
валидният документ, от който произтича вземането на ищцата; съдът се е
поизнесъл по иск с правно основание чл.539 ТЗ, какъвто не е бил предявен,
вместо по предявения иск с правно основание чл.79 ЗЗД; присъдил е на ищцата
главница в размер на 130 000 лв., без да е било допуснато увеличение на
първоначално предявения като частичен иск; присъдил е на ищцата мораторна
лихва, без такъв иск да е бил предявен и без да е налице падеж. Счита, че
първоинстанционният съд при обсъждане на пороците, обуславящи нищожност на
съдебно решение, не е взел предвид, че процесните съдебни актове са постановени
в противоречие с императивни правни норми, което ги прави несъвместими с
правния ред.
Моли съда да постанови решение, с което отмени
обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да уважи исковата
й претенция, да обезсили изпълнителен лист от 22.12.2014 г., изд. по гр.д. №
4012/11 г. на САС, 4 състав; да разпореди издаването на обратен изпълнителен
лист срещу ответницата по настоящото производство.
В срока
по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ответницата
И.Г.Ж., с който я оспорва. Счита, че изложените от жалбоподателката възражения
не касаят валидността на процесните съдебни актове, поради което обжалваното
решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира направените
по делото разноски.
С
определение № 8365 от 04.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 6888/2019 г. на
СГС, II Б въззивен състав, на мястото на починалата в
хода на настоящото производство – на 27.01.2020 г. въззиваема страна И.Г.Ж. е конституиран, на основание чл.227 ГПК,
наследникът й по закон – дъщеря й М.С.Ж..
Жалбоподателката
развива съображенията си по съществото на спора и в молба от 03.06.2019 г. и
поддържа доводите си в проведеното пред въззивната инстанция открито съдебно
заседание.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искове с правно основание чл.270, ал.2 ГПК.
С исковата молба се твърди нищожност на решение от
24.02.2010 г., постановено по гр.д. № 12957/2009 г. по описа на СГС, 13 състав,
решение от 19.03.2013 г., постановено по гр.д. № 4012/2011 г. на САС, 4 състав
и решение от 12.05.2016 г., постановено по т.д. № 3135/2013 г. на ВКС, II ТО.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата
молба от И.Г.Ж.,
с който оспорва предявените искове.
С решение №
746 от 24.02.2010 г., постановено по гр.д. № 12957/2009 г. по описа на СГС, 13
състав, А.Б.М. е осъдена да заплати на И.Г.Ж., на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.534-539 ТЗ, сумата от
130 000 евро, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до
окончателното й изплащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД - сумата от
8 291, 64 евро мораторна лихва за периода 12.04.2007 г. – 24.09.2007 г.
Ответницата е осъдена да заплати на ищцата сумата от 12 099 лв. разноски
по делото.№ 525
С
решение № 525 от 19.03.2013 г., постановено по гр.д. № 4012/2011 г.
на САС, 4 състав, е оставено в сила решение № 746 от 24.02.2010 г., постановено
по гр.д. № 12957/2009 г. по описа на СГС, 13 състав.
С решение № 24 от 12.05.2016 г., постановено по т.д. №
3135/2013 г. на ВКС, II ТО, е оставено
в сила решение
№ 525 от 19.03.2013 г., постановено по гр.д. № 4012/2011 г.
на САС, 4 състав, в частта, с която е оставено в сила решение № 746 от
24.02.2010 г., постановено по гр.д. № 12957/2009 г. по описа на СГС, 13 състав,
с което А.Б.М. е осъдена да заплати на И.Г.Ж., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 8 291, 64 евро
мораторна лихва за периода 12.04.2007 г. – 24.09.2007 г. А.Б.М. е осъдена да
заплати на И.Г.Ж. сумата от 360 лв. разноски по делото. В останалата част, с
която е уважен предявеният от И.Г.Ж. срещу А.Б.М. иск с правно
основание чл.538 ТЗ за сумата 130 100 евро. по запис на заповед от
27.02.2007 г., въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване и е
влязло в сила.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В
предмета на делото е включен иск по чл.270, ал.2 ГПК за установяване нищожност
на съдебни решения.
Процесуалният
закон не съдържа изрична уредба на хипотезите, в които едно съдебно решение е
нищожно. Критерият за извършване на тази преценка е дали съдебното решение
отговаря на изискванията за валидност.
На
първо място, за да е валидно едно съдебно решение, то трябва да бъде постановено
от надлежен орган, който функционира в надлежен състав, което изискване в
случая е спазено по отношение на трите съдебни решения, чиято нищожност
жалбоподателката-ищца цели да установи, а именно: решение от 24.02.2010 г.,
постановено по гр.д. № 12957/2009 г. по описа на СГС, 13 състав, решение от
19.03.2013 г., постановено по гр.д. № 4012/2011 г. на САС, 4 състав и решение
от 12.05.2016 г., постановено по т.д. № 3135/2013 г. на ВКС, II ТО.
На
следващо място, за да е валидно решението, същото следва да бъде постановено в
пределите на правораздавателната власт на съда, което изискване също не е
нарушено при постановяване на процесните съдебни актове.
Наред с
посоченото, и трите съдебни решения са изготвени в писмена форма и са
подписани.
За да
бъде едно съдебно решение валидно, то трябва да изразява волята на съда по
начин, който позволява да бъде изведено нейното съдържание. Неразбираемостта на
съдебното решение може да повлияе върху валидността на същото само ако е
абсолютна и е налице пълна невъзможност волята на съда да се изведе дори чрез
тълкуването й. При извършване на преценката доколко волята на съда се явява
разбираема обаче, сезираният с иск за установяване на нищожност на съдебно
решение съд не би могъл да преразглежда и пререшава въпроса за правилността на
съдебните решения и тяхната допустимост. При съобразяване на посоченото съдът
намира следното:
В
случая от решение № 746 от 24.02.2010 г., постановено по гр.д. № 12957/2009 г.
на СГС, I ГО, 13
състав, се извежда волята на съда за възникнало в полза на ищцата И.Г.Ж.
вземане, произтичащо от редовен от външна страна запис на заповед от 27.02.2007
г., съдържащ изискуемите от чл.535 ТЗ реквизити и издаден от ответницата А.Б.М.
в полза на ищцата И.Г.Ж., както и за възникнало в полза на ищцата вземане за
мораторна лихва върху главницата по записа на заповед. Волята на съда е
изразена по начин, който дава възможност да бъде изведено нейното съдържание.
По тази причина не може да се приеме, че е налице хипотеза на абсолютна
неразбираемост на волята на съда, като този извод не се променя от
обстоятелството, че в диспозитива на решението не е изрично посочен записът на
заповед, представляващ основание на ищцовата претенция.
С решение
№ 525 от 19.03.2013 г., постановено по гр.д. № 4012/2011 г. на САС, 4 състав, е
оставено в сила решението на СГС, I-13 състав от 24.02.2010 г., постановено по гр.д.
№ 12957/2009 г. От страна на въззивния съд са изложени мотиви за възникнало в
полза на ищцата И.Г.Ж. вземане, произтичащо от редовен от външна страна запис
на заповед от 27.02.2007 г., съдържащ изискуемите от чл.535 ТЗ реквизити и
издаден от ответницата А.Б.М. в полза на ищцата И.Г.Ж., като са обсъдени и
възражения, свързани с каузални правоотношения между страните. Последните са
приети за неоснователни, в резултат на което първоинстанционното решение е
оставено в сила, като не би могло да се приеме, че е налице хипотеза на
абсолютна неразбираемост на волята на съда.
С
решение № 24 от 12.05.2016 г., постановено по т.д. № 3135/2013 г. на ВКС, II ТО, е оставено в сила решение № 525 от
19.03.2013 г., постановено по гр.д. № 4012/2011 г. на САС, 4 състав, в частта,
с която е оставено в сила решението на СГС, I-13 състав от 24.02.2010 г., постановено по гр.д.
№ 12957/2009 г., с което А.Б.М. е осъдена да заплати на И.Г.Ж., на основание
чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 8 291, 64 евро мораторна лихва за периода
12.04.2007 г. – 24.09.2007 г. А.Б.М. е осъдена да заплати на И.Г.Ж. сумата от
360 лв. разноски по делото. В останалата част, с която е уважен предявеният от И.Г.Ж.
срещу А.Б.М. иск с правно основание чл.538 ТЗ за сумата 130 100 евро.
по запис на заповед от 27.02.2007 г., въззивното решение не е допуснато до
касационно обжалване и е влязло в сила. Предметът на касационната проверка е
бил ограничен до онази част от въззивното решение, по отношения на която е било
допуснато касационно обжалване, в случая – в частта, с която с въззивното
решение е оставено в сила първоинстанционното такова в частта му относно
претенцията за мораторна лихва. Като е приел, че дадените с т.4 на ТР № 1 от
28.12.2005 г. по тълк.дело № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС задължителни разяснения
са относими към хипотези, различни от поставената за разглеждане пред него – на
предявен по общия ред осъдителен иск по
чл.86 ЗЗД, ВКС е формирал извод, че въззивното решение, в допуснатата му до касационно
обжалване част, следва да бъде оставено в сила. В случая не би могло да се
приеме, че волята на състава на ВКС е изразена по начин, който я прави
абсолютно неразбираема.
С оглед
изложеното неоснователно се явява възражението на жалбоподателката, че в
процесните съдебни актове волята на съда е неразбираема – и в трите съдебни
акта са изложени доводи относно фактическите констатации на съда, на кои
доказателства се основават последните, както и относно обусловените от тях
правни изводи, като волята на съда и в трите решения е ясна и разбираема.
По
отношение на доводите на жалбоподателката, че при постановяването им не са били
съобразени императивни правни норми, следва да се има предвид, че нарушаването
на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване
на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или
неправилност, но не и до нищожността му /в посочения смисъл - решение № 15 от
26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014 г. на ВКС, I ГО, постановено по реда на
чл.290 ГПК/, която е предмет на изследване в настоящото производство. Нарушението
на материалния закон е порок, който няма за последица нищожност на
съдебния акт поради липса на валидно формирана правораздавателна воля, а
обуславя единствено неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния
контрол в рамките на преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна
жалба.
Възражението
на жалбоподателката, че с посочените съдебни актове й се вменяват задължения,
без да притежава качеството длъжник, което се явява несъвместимо с определения
от законодателя правопорядък, е относимо към правилността на съдебните актове,
а не към тяхната валидност, поради което не е относимо към предмета на спора.
Възражението
на жалбоподателката, че с решение № 746 от 24.02.2010 г., постановено по гр.д.
№ 12957/2009 г. по описа на СГС, 13 състав на ищцата е присъдена главница в
размер на 130 000 лв., без да е било допуснато увеличение на първоначално
предявения като частичен иск, не е относимо към предмета на спора – в случай че
съдът се е произнесъл в сочения смисъл, без да е допуснал увеличение на иска по
надлежния ред, това би обусловило недопустимост на съдебния акт в посочената
част, но не и неговата нищожност, до която се съсредоточава настоящият спор. С
допустимостта на съдебните актове е свързано и възражението на жалбоподателката,
че съдът се е произнесъл по непредявен иск.
Неотносими
се явяват и оплакванията относно редовността на записа на заповед, послужил
като основание на ищцовата претенция на И.Г.Ж.. Доводите във връзка с
редовността на записа на заповед от външна страна са относими към въпроса
съществувало ли основание на претенцията на И.Г.Ж.. Този въпрос обаче касае
правилността, а не валидността на процесните три съдебни решения.
По
изложените съображения относно критериите за валидност на съдебните актове
съдът намира, че предявените от ищцата искове с правно основание чл.270, ла.2 ГПК се явяват неоснователни.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
С оглед
изхода на спора, на жалбоподателката не се дължат разноски.
На
ответника по жалбата следва да се присъди, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата
от 360 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция по договор за правна защита № 137 от
10.05.2020 г. Обстоятелството, че страната е освободена от задължението за
внасяне на държавна такса по реда на чл.83, ал.2 ГПК, не я освобождава от отговорността
за направените от насрещната страна разноски по делото.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 516828 от 25.10.2018 г., постановено по
гр.д. № 28995/2017 г. на СРС, I ГО, 48
състав.
ОСЪЖДА А.Б.М., ЕГН **********,
да заплати на М.С.Ж.,
ЕГН **********, конституирана по реда на чл.227 ГПК в качеството й на наследник
по закон на И.Г.Ж., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 360
/триста и шестдесет/ лв. разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.