Определение по дело №3454/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1820
Дата: 8 септември 2022 г. (в сила от 8 септември 2022 г.)
Съдия: Петя Попова
Дело: 20221100603454
Тип на делото: Въззивно частно наказателно дело
Дата на образуване: 1 септември 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1820
гр. София, 08.09.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IX ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на осми септември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Аделина Иванова
Членове:Милен Михайлов

Петя Попова
като разгледа докладваното от Петя Попова Въззивно частно наказателно
дело № 20221100603454 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 341, ал. 2 вр. чл. 306, ал. 3, вр. ал. 1, т. 4
от НПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от частния тъжител Л. ЛЮБ. Т.
срещу Определение от 05.06.2022 г. по н.ч.х.д. № 15279/2020 г. по описа на
СРС, НО, 131-ви състав, с което частният тъжител Л.Т. е осъден да заплати в
полза Й.И. сумата от 700 лева, представляваща сторени пред въззивната
инстанция разноски за възнаграждение на защитник.
В частната жалба са наведени доводи за незаконосъобразност на
атакуваното определение. Твърди се, че първоинстанционният съд не е бил
компетентен да се произнася по искане за възлагане на разноски, строени
пред въззивната инстанция, като в допълнение сочи, че подобно искане от
защитата пред СГС не е било правено. Отделно от това са изложени доводи за
прекомерност на адвокатското възражение. С тези аргументи се моли
атакуваното определение да бъде отменено. Алтернативно се прави искане за
намаляване размера на претендираните разноски поради прекомерност.
Въззивният съд, като прецени наведените в частната жалба доводи,
както и атакувания съдебен акт и материалите по делото, намира за
установено следното:
Частната жалба е подадена от процесуално легитимирано лице в
преклузивния 7-дневен срок, поради което същата се явява допустима. По
същество тя е неоснователна по следните съображения:
Производството по делото е образувано въз основа на тъжба от Л. ЛЮБ.
Т. срещу Й.Я.И., с която му е било повдигнато обвинение за извършено
престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК
С Присъда от 21.06.2021 г. по н.ч.х.д. № 15279/2020 г. по описа на СРС,
1
НО, 131-ви състав подсъдимият И. е бил оправдан по повдигнатото му с
частната тъжба обвинението за престъпление по чл. 147, ал.1 НК.
Така постановената присъда е потвърдена с решение от 20.04.2022 г. по
в.н.ч.х.д. 4831/2021 г. по описа на СГС, НО, III-ти въззивен състав и е влязла в
сила.
С Определение от 05.06.2022 г. по н.ч.х.д. № 15279/2020 г. по описа на
СРС, НО, 131-ви състав е осъдил частния тъжител Л.Т. да заплати в полза на
Й.И. сумата от 700 лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция
разноски за възнаграждение на защитник.
За да постанови така атакуваното определение, първоинстанционният
съд е приел, че въззивният съд не се е произнесъл по направеното от
защитника на подсъдимия искане за възлагане в тежест на частния тъжител
ннаправените разноски за адвокатско възнаграждение. Констатирал е наличие
на договор за правна защита и съдействие. С тези аргументи и на осн. чл.190,
ал.1 от НПК е възложил в тежест на частния тъжител сторените по делото
разноски от подсъдимия.
Въззивният съд намира така постановеното определение за правилно.
На първо място, не може да бъде споделено възражението, че
първоинстанционният съд не е компетентен да се произнесе касателно
направените разноски пред въззивната инстанция. Съгласно разпоредбата на
чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК съдът може да се произнесе с определение по
въпросите относно разноските по делото, като не е поставено изискване те да
са направени пред съответния съд. За да се произнесе по предвидения ред, е
необходимо постановената от първата инстанция присъда да бъде влязла в
сила. След окончателното произнасяне на последната инстанция делото в
своята цялост се връща на първоинстанционния съд, където се съхранява и
архивира, поради което именно той е компетентен да се произнесе по всички
постъпили впоследствие молби.
Предвид горното правилно районният съд е разгледал подадената от
защитника на подсъдимия И. молба, като въззивната инстанция напълно
споделя изложените мотиви в атакуваното определение. Правилно районният
съд е съобразил, че по делото е приложен договор за правна защита и
съдействие, находящ се на л. 48 от въззивното производство. Видно от същия
уговореното възнаграждение между подсъдимия И. и негови защитник за
процесуално представителство пред въззивната инстанция възлиза на 700
лева. В договора е записано, че посочената сума от 700 лева е платена
авансово в брой на 01.03.2022 г., поради което същият в посочената част
представлява разписка и е доказателство за плащане. Поради това въззивният
съд приема, че разноски от И. за заплащане на адвокатско възнаграждение са
действително направени, като възраженията на частния тъжител в противната
насока са неоснователни.
Не отговарят на материалите по делото и възраженията, че подобно
искане не е направено пред въззивната инстанция. Напротив видно от
2
протокола за проведено на 02.03.2022 г. открито съдебно заседание в
заключителната си пледоария адв. Седефов е направил искане за присъждане
в полза на И. направените пред въззивната инстанция разноски. Ето защо,
напълно законосъобразно на осн. чл. 190, ал. 1 от НПК жалбоподателят е
осъден да заплати направените пред въззивния съд разноски за адвокатско
възнаграждение.
По отношение възражението за прекомерност следва да се отбележи, че
подобна разпоредба в наказателно-процесуалния кодекс липсва. Настоящият
съдебен състав застъпва становището относно неприложимост на
разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК в наказателния процес. Това е така, тъй
като нормата на чл. 88, ал. 1 от НПК препраща към ГПК за неуредените
въпроси единствено касателно реда за разглеждане на приетия за съвместно
разглеждане граждански иск. Въпросът за разноските в наказателния процес е
регламентиран в чл. 187 – чл. 190 от НПК, където подобно препращане
липсва /в този смисъл решение № 337 от 30.11.2015 г. по н. д. № 1162/2015 г.,
НК., ІІІ НО на ВКС/. Ето защо, въззивният съд намира възражението за
прекомерност за неоснователност.
С тези съображения въззивният съд намира, че първоинстанционният
съдебен акт следва да бъде потвърден като законосъобразен и обоснован, а
частната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Водим от горното и на основание чл. 345, ал. 1 вр. чл. 306, ал. 3 от НПК
Софийски градски съд, НО, IX-и въззивен състав
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 05.06.2022 г. по н.ч.х.д. №
15279/2020 г. по описа на СРС, НО, 131-ви състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3