Мотиви по ВНАХД №2188/20 г. по описа на СГС, но, 15 въззивен състав
Производството
е по реда на глава XXI НПК.
С решение
от 20.02.2020 г. по НАХД №714/19 г., СРС, НО, 13 състав е признал подсъдимия П.А.Д.
за невиновен по обвинението да е извършил
престъпление по чл.316, ал.1 вр. чл.308, ал.1 от НК, като на основание чл.304
от НПК е оправдан изцяло по така повдигнатото му обвинение.
Срещу
присъдата в законоустановения срок е постъпил протест и допълнение към него, в
които се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
противоречие на събрания по делото доказателствен материал, на база на който се
установява по несъмнен начин извършване на инкриминираното деяние от страна на
подс.Д.. Сочи, че това се установява на първо
място от заключението на КСГрЕ, от показанията на свидетеля- банков
служител приел искането за кредит, който обяснява процедурата по приемане на
документи във връзка с искането за отпускане на банков кредит, както и от
самото искане, попълнено и подписано от подс.Д., макар и то да не е в оригинал,
но е част от документите, които са попълват в тези случаи.
Иска
от въззивния съд да отмени решението на СРС и да постанови ново,с което да
признае подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение по чл.316 вр.
чл.308, ал.1 от НК.
В
протеста не се правят искания за събиране на нови доказателства.
Въззивният
съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото се налага допълнителен разпит
на подсъдимия, както и събирането на допълнителни писмени
доказателства по делото, подробно посочени в определението за насрочване на
делото в открито съдебно заседание. Съдът е приел, че следва да бъде допуснат и
разпит на вещото лице изготвило
протокол на СГрЕ №225-Е/2018 г., както и в последствие вещите лица, изготвили
СТЕ на ДП. С оглед изясняване обективната истина по делото съдът е счел, че не
са налага разпит на свидетели по делото на този етап.
В съдебното
заседание пред въззивната инстанция прокурорът
при СГП Поддържа подадения протест срещу първоинстанционния
съдебен акт. Счита, че в хода на делото, както и на първата инстанция, така и
пред въззивния съд са събрани достатъчно доказателства за това, че П.А.Д. е
извършил престъплението, в което е обвинен, като заявява, че споделя изцяло
съображенията изложени в протеста на прокурора при СРП. Твърди, че фактическата
обстановка е правилно изяснена, но е достигнато до неправилни правни изводи, а
именно, че няма субективна страна. смята, че е категорично ясно, че подсъдимият
е извършил престъплението в условията на пряк умисъл, какъвто е необходим, за
да е съставомерно това деяние.
От друга страна сочи, че при преглед на материалите намира, че са налице
доказателства за престъпление по чл.248а, ал.1 от НК, което е подсъдно на СГС,
съответно на СГП е компетентността. С оглед на тези обстоятелства счита, че на
първата инстанция са били налице основанията на чл.288 от НПК, а именно съдът да
прекрати производството и да го изпрати на горестоящата прокуратура. Ето защо и
освен изложеното в протеста за отмяна на присъдата и постановяване на нова
осъдителна присъда, прави алтернативно искане въззивният съд да отмени
присъдата и да върне делото на първата инстанция с указания за преценка за
приложението на чл.288 от НПК.
Защитникът на подсъдимия Д.- адв.Р. моли
съда да остави присъдата на първоинстанционния съд като правилна и
законосъобразна в сила. Сочи, че СРС е обсъдил доказателствата по делото, не е
допуснал нарушение на процесуалните правила и правилно е приложил материалния
закон. Твърди, че в конкретния случай деянието е несъставомерно, както сочи и
представителя на прокуратурата, поради неправилна квалификация. На второ място
дори и да се приеме, че квалификацията е правилна, то обвинението не е
доказано, тъй като искането за кредит не съществува в оригинал и върху него
няма входящ номер, т. е. същото никога не е било депозирано пред „Банка ДСК“ от
подсъдимия.
Ето защо твърди, че с оглед и тълкувателната практика на ВКС, при липса на
инкриминирания документ в оригинал, деянието се счита недоказано и не може да
се чете осъдителна присъда върху ксерокопие на документ. Върху същия никъде не
е отбелязано, че е приложено съгласие от работодател, още повече, че това
съгласие от работодател, макар и неавтентично е вярно по отношение на
съдържание и обвинението малко противоречи на елементарната житейска логика –
защо му е на този човек да вади такъв неавтентичен документ, след като може да
си извади същия документ, без никакви трудности от работодателя, доколкото същият
е верен.
По отношение на експертизата счита, че същата не може да хвърли достатъчно
светлина върху случилото се, тъй както посочи и самото вещо лице, че върху ксерокопие не може да бъде категоричен
относно обстоятелството дали документът, представен пред банката е съставен от
подсъдимия. С оглед на изложеното моли въззивният съд да остави присъдата на
първоинстанционния съд като правилна и законосъобразна в сила.
Подсъдимият П.Д. моли съда да потвърди присъдата на СРС, като в последната си дума заявява,
че няма какво да добави.
Софийски градски съд, като съобрази изложените от
страните доводи и служебно провери правилността на присъдата, съобразно
изискванията на чл.314 от НПК, намира за установено следното:
За
да постанови решението си, районният съд е провел съдебно следствие по реда на
гл.28 от НПК, приобщавайки към доказателствения материал по делото на основание
чл.378, ал.2 от НПК събраните на ДП доказателства и доказателствени средства,
като едновременно с това е допуснал и личен разпит на свидетеля Х.М., който е
бил разпитван и на ДП. В мотивите към решението си първостепенният съд подробно
е посочил онези доказателства, на които е основал своето решение. Пред
въззивната инстанция по инициатива на въззивния съд бяха събрани нови писмени
доказателства и бяха изслушани допълнително вещите лица, изготвили заключенията
на част от експертизите на ДП, като бяха допуснати и допълнителни такива, а
именно: справки от Теленор, от Виваком, от А1; 2 писма от банка ДСК АД с
приложени към първото заверени преписи от документи; справки от дружество М.АД;
справка от СДВР- ОПП; заключение на допусната от въззивния съд ДСГрЕ, както и
разпит на експертите от изготвената на ДП СТЕ. Подсъдимият отказа да даде
допълнителни обяснения пред въззивния съд.
Настоящият
въззивен състав не споделя анализа на доказателствата, направен от
първостепенния съд досежно въпросите касаещи авторството на инкриминираното
деяние, като счита, че първата инстанция е тълкувала показанията на св.М.
превратно и извън контекста на останалите събрани по делото доказателства. От
друга страна макар и да е дала вяра на заключението на изготвената на ДП СТЕ,
не е обърнала внимание, че предмет на изследване е бил запис от дата, различна
от инкриминираната такава, поради което и неправилно се е позовала на това
заключение, за да аргументира извода си за липса на доказателства относно
авторството на деянието от страна на подс.Д.. Неправилно също така първата
инстанция е изключила от доказателствения материал по делото част от писмените
доказателства, посочвайки че същите не могат да служат като доказателство за
авторството на деянието, тъй като са налични само в копие по делото, поради
което са и негодни да послужат за извеждане на крайните изводи на съда за
авторството на деянието. Това неправилно становище на първата инстанция се
дължи до голяма степен и на факта, че тя не е изяснила в пълнота фактическата
обстановка по делото касаеща въпроса поради какви причини липсват оригиналите
на тези документи, както и на това, че е разглеждала представените по делото
документи в копие, изолирано и без връзка с другите събрани гласни и писмени
доказателства. На база този неверен анализ на събрания по делото доказателствен
материал, първостепенният съд е достигнал и до неправилен правен извод относно
липсата на доказателства за авторството на деянието от страна на подс.Д.. Още
по- непонятни са съжденията на първостепенния съд за липса на субективна страна
на деянието, доколкото не се установявал мотив на подс.Д. да използва
неистински документ, за да му бъде отпуснат кредит. Следва да се има предвид,
че житейският мотив за използването на един неистински официален документ не е
сред съставомерните признаци от субективната страна на престъплението по чл.316
вр. чл.308, ал.1 от НК, поради което е абсолютно ирелевантно дали Д. е могъл да
се снабди абсолютно легално с инкриминирания документ- съгласие на работодател,
за да получи кредит от банка ДСК АД, доколкото е работел по трудово
правоотношение в дружество М.АД. Наличието на такъв мотив може само да послужи
като основание за преценка достоверността на заявеното от него в обясненията
му, че никога не е подавал документи в ДСК АД за получаване на кредит, както и
че никога не е искал да ползва неистински документ, за получаване на такъв
кредит. Този мотив обаче не е част от съставомерните субективни признаци на
престъплението, за което подс.Д. е бил предаден на съд, поради което и
становището на СРС, че деянието било несъставомерно и от субективна страна,
почива на неправилно разбиране на материалния закон и на признаците на
престъплението по чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК.
В
заключение и доколкото въззивният съд не е изцяло съгласен с направения от
първостепенния такъв анализ на събраните по делото доказателства, то и за
разлика от него прие за установена различна фактическа обстановка по основния
спорен по делото въпрос досежно автора на инкриминираното деяние. В останалата
част фактите установени от първостепенния съд се споделят от въззивния такъв,
който счете за необходимо единствено да допълни същите, респ. да приетото от
първостепенния съд по въпроса за автора на инкриминираното деяние, като възприе
следната фактическа обстановка по делото:
Подсъдимият П.А.Д.
е роден на *** г. в с.Венковец. Същият е българин, български гражданин,
неженен, безработен, неосъждан, със средно образование, живущ ***, ЕГН с ЕГН **********.
Към 25.02.2016 г. подсъдимият заемал длъжността
машинист на булдозер в дружество „М.София“ АД със собственик и управител Х.С.,
въз основа на сключен на 01.04.2008 г. безсрочен трудов договор- трудов договор
№51/01.04.2008 г.
В периода 22.02.2016 г. до 03.03.2016 г. подс.Д. бил в
отпуск по болест. След това отново излязъл в отпуск по болест за времето до 21.03.2016
г., след което излязъл в платен годишен отпуск за времето до 04.04.2016 г. На
05.04.2016 г. същият не се явил на работа, като не отговарял и на многобройните
опити на служител на дружеството да се свърже с него на адреса или на телефона
му. В тази връзка в дружеството постъпила докладна от В.Р.- ръководител
механизация и авторизация, с който Равенски предлагал на управителя на
дружеството подс.Д. да бъде освободен незабавно от работа. По този повод и със
заповед №49/12.05.2016 г. и на основание чл.330, ал.1, т.6 от КТ подс.Д. бил
дисциплинарно уволнен, като му бил прекратен трудовия договор с дружеството.
Към 25.02.2016 г., докато все още работел на трудов
договор в М.АД, подс.Д. получавал трудово възнаграждение в размер на 580 лв.,
което му било изплащано по банков път- по банкова сметка, ***.
На 25.02.2016 г. подс.П.Д. отишъл в клон на банка ДСК
ЕАД (сега АД)- филиал Св.Троица, находящ се в гр.София, бул.*****, за да подаде
документи във връзка с искане за получаване на потребителски кредит в размер на
10 000 лв. със срок на издължаване 10 години.
По това време процедурата по отпускане на кредит за
текущо потребление от „Банка ДСК” ЕАД включвала представяне на изрично искане
за отпускане на кредит и „Съгласие на работодателя за превеждане на всички
вземания по трудово/служебното правоотношение по разплащателна сметка във
връзка с предоставяне на кредит и уведомление за залог на вземания” - документи
по изготвен от банката образец.
Към онзи момент св.Х.М.работел като специалист банкови
операции в „Банка ДСК“ ЕАД, филиал „Света Троица“, находящ се на бул. *****в
гр.София, като обработвал документи за отпускане на потребителски кредити. При
депозиране на подобно искане, служителят обичайно проверявал самоличността на
кредитоискателя, след което му предоставял да попълни декларация за гражданско
и имуществено състояние, за предоставяне на лични данни, за наличие и липса на
публични задължения, декларация за предоставяне на информация във връзка с
кредита. За да бъде отпуснат кредит на лицето, искащо такъв, следвало клиентът
да има открита в банката разплащателна сметка, по която да постъпва работната
му заплата, като в случай, че нямал такава до този момент, банковият служител
следвало да открие такава към момента на подаване на документите с искане за
отпускане на банковия кредит.
В конкретния случай подс.Д. имал вече открита
разплащателна сметка в банка ДСК ЕАД №*********, с издадена към нея дебитна
карта. Банковата сметка била открита на 10.02.2016 г. чрез вноска в размер на
10 лв. по нея, като договорът за банковата сметка и за дебитната карта по нея,
бил сключен от подс.Д. в клон Разсадника на банка ДСК АД.
При явяването си в банковия клон Св.Троица на банка
ДСК АД на 25.02.2016 г. подс.Д. депозирал пред свидетеля Х.М.„Съгласие на
работодателя за превеждане на всички вземания по трудово/служебното
правоотношение по разплащателна сметка във връзка е предоставяне на кредит и
уведомление за залог на вземания” с изх. № 098/15.02.2016 г.“, издадено от „М.София”
АД, е ЕИК *****за П.А.Д.. В документа било посочено, че обвиняемият работи като
машинист на булдозер от 01.04.2008 г. без прекъсване на безсрочен трудов
договор №51/01.04.2008 г. Посочено било брутното месечно трудово възнаграждение
(530 лв.), както и нетното месечно трудово възнаграждение за последните три
месеца. Като лице, дало съгласие на работодателя бил посочен Х.С., като за
същия бил положен подпис и поставен печат с надпис „М.София“.
След като св.М. се уверил в самоличността на явилия се
пред него клиент на база предоставената от подс.Д. лична карта, той предоставил
на подс.Д. да попълни необходимите за отпускане на кредита документи, а именно
: декларация за гражданско и имуществено състояние, за предоставяне на лични
данни, декларация за липса и наличие на публични задължения, декларация за
предоставяне на информация във връзка с кредита, както и искане за отпускане на
банков кредит. Същите били попълнени от подс.Д. пред св.М., като в искането за
отпускане на банков кредит- кредит за текущо потребление, подс.М. попълни точно
и пълно своите лични данни 3 имена, ЕГН и номер на лична карта- П.А.Д., ЕГН **********,
л.к. №*****, издадена на *****г. от МВР- София, точния си адрес съгласно
личната карта (постоянен и настоящ за кореспонденция такъв)-с.Мировяне, ул.*****.
Посочил телефон за контакт мобилен номер *****. Положил подпис за кредитоискател,
като най- отдолу на искането в неговия
долен ляв ъгъл написал името Г.Н.и
телефонен номер: *****.
На фазата на ДП и в хода на съдебното следствие пред
първата инстанция не е изяснено, чрез разпит на подс.Д. познава ли и кое е лицето
Г.Н., като пред въззивния съд подсъдимият отказа да дава обяснения. На база
изисканите справки от трите мобилни оператора се установява, че към момента на
изискване на справките от тях, въпросният мобилен телефонен номер не е активен
в тяхната мрежа. Не е изследван въпроса относно посочения в искането мобилен
телефонен номер за контакт, като към настоящия момент, когато е било отправено
такова запитване към трите мобилни оператора, те са посочили, че този мобилен
телефонен номер не е активен в тяхната мрежа.
След подаване на
документите подс.Д. си тръгнал, а св.М. се свързал с дружество „М.София“ АД, за да провери
истинността на документа, като служителка на дружеството му казала, че П.Д. е
служител на дружеството, но такъв документ най- вероятно не е издаван. По тази
причина св.М. уведомил централата на банката – отдел Сигурност, откъдето му
било казано да изпрати всички документи подадени от лицето във връзка с
искането за кредит. Самото искане за получаване на банков кредит от подс.Д. не
било входирано в банката, тъй като наред с него, подс.Д. депозирал и Съгласие
от работодател за превод а работна заплата изх.№098/15.02.2016 г., издадено от
според отбелязването в него от М.София АД, чрез което същият удостоверявал
месечния си доход. След като било установено, чрез направената проверка, че
такова съгласие изобщо не е издавано от дружеството, документите, представени
от Д. за кредита не били
разглеждани и не бил даден ход на
процедурата по одобряване на кредита. Впоследствие и поради изтеклите срокове
на съхранение, при неразрешени и неразглеждани молби за кредити, документите
били унищожени. Съхранено било само копие на съгласието на работодател, а
оригиналът бил предаден с приемо- предавателен протокол на отдел Икономическа
полиция- СДВР.
Във връзка с образуваното ДП от банка ДСК АД предали
на разследващите органи копие от Искане за кредит текущо потребление“ до „Банка
ДСК” ЕАД без входящ номер и дата, като за останалите документи било уточнено,
че не се съхраняват в банката, а на база постъпилото писмо пред въззивния съд,
се установява и причината да не са налични тези документи, а да бъдат
впоследствие унищожени, както и причината искането да не е входирано.
В хода на образуваното ДП било изяснено, че оформянето
и попълването на съгласие на работодател в дружество „М.София“ АД се извършало
от св.Г.К., специалист труд и работни заплати. След това тя ги предоставяла за
подпис на св.И.Ц.- директор строителство в дружеството, който бил упълномощен
от управителя Х.С. да ги подписва. Установено било, че в конкретния случай
подс.Д. не бил търсил св.Г.К.за изготвяне на Съгласието от работодателя през
2016 г, нито бил търсил и разговарял със св.И.Ц.и св.Х.С. във връзка е теглене
на кредит и изготвяне на документи във връзка с това.
Въз основа на
изготвената на ДП КСГрТЕ, както и въз основа заключението на допълнителната
такава, изготвена пред въззивната инстанция се установява, че ръкописният
текст в копието от искане за кредит за текущо потребление бил копие на текст,
написан от подсъдимия, а подписът в графа „Подпис на кредитоискателя” бил копие
на подпис на П.Д.. Същото важи и за изписания текст в долния ляв ъгъл на
документа: Г.Н.и номер на мобилен телефон. Вещото лице изрично уточнява, че е
дал заключение, че се касае за копие на подпис и на почерк на подс.Д.,
доколкото самият документ е в копие.
Установено е също така,
че подписът за Х.С. в инкриминирания документ- съгласие на работодател не бил
положен от управителя на „М.София“ АД Х.С. С.. Ръкописният текст в него не е
бил съставен от Х.С., П.Д., Г.К., Т.Т.или И.Ц.. Отпечатъкът от кръгъл печат,
положен върху документа не е бил положен от печата на дружеството „М.София“ АД.
На
фазата на ДП от банка ДСК АД бил снет на материален (оптичен) носител – CD-R записи от
камерите във филиала Св.Троица на банка ДСК АД от 24.02.2016 г. за времето от
09:30 ч. до 12:00 ч., като на база заключението на изготвената на ДП СТЕ се
установява, че на въпросния оптичен носител се съхраняват записи, направени от
една камера в интервала 09:30 ч. до 12:00 ч. на 24.02.2016 г. В полезрението на
камерата за интервала от 2 ч. и 30 минути се наблюдават множество лица, които
извършват действия на касите в банката. Поради ниското качество на записаните
изображения, не може д а се определи според заключението с точност какви
действия извършват лицата и какви документи подават. Качеството на
изображенията позволява идентификацията на лицата по полова принадлежност и
приблизителна възраст, които признаци са общи и недостатъчно за лицева
идентификация. На записа се наблюдават няколко лица, които отговарят на възрастта
на подс.Д., но изследваният запис не е годен за целите на лицевата
идентификация. Пред въззивния съд вещите лица уточняват, че не могат да
посочат, дали отбелязаните в записите дата и час съответстват на
астрономическите такива, като на това отговор може да даде лицето, настроило от
фирмата инсталирала камерите и настроила софтуера. По делото така и не бе
установено причината, поради която на ДП е бил предаден диск с отбелязан на
него запис от 24.02.2016 г., а не от инкриминираната дата 25.02.2016 г. Според
писмото на банка ДСК АД служителят, който е снел записа от видеосистемата е
напуснал през 2017 г., а срокът за съхранение на записите е 30 дена и поради
тази причина от банката не могат да предоставят записи от камерата в процесния
филиал за дата 25.02.2016 г.
От
справката получена от СДВР- ОБДС се установява, че подс.П.А.Д. има регистрирани
на негови име л.к. №*****, издадена от СДВР на *****г., валидна до *****г. със
статут към настоящия момент „валиден“ документ, като такъв е бил и към 2016 г.
Предишната
л.к. на лицето с № ********* е била издадена СДВР на 04.10.2001 г. и е била
валидна до 04.10.2011 г., като в момента е със статус „унищожена“ с причина
изтичане на срока на валидност, което е станало на 04.11.2011 г. с връчване на
новата (горепосочената) л.к. на подс.Д..
В
заявлението за издаване на лична карта, подс.Д. е посочил мобилен телефонен
номер за връзка телефон *****. Подс.Д. не е подавал заявление по чл.17, ал.1 от
ПИБЛД за изгубена/открадната лична карта.
Горната фактическа обстановка, въззивният съд установи на
база събрания пред първата и пред въззивната съдебна инстанция гласни, писмени
и веществени доказателства, респ. на база извършен самостоятелен анализ на
същите, различен от този, направен от първостепенния съд касаещ авторството на
инкриминираното деяние в лицето на подс.Д.. Относно анализа на доказателствата,
направен от първостепенния съд касаещ
другите съставомерни признаци на деянието от обективна страна, въззивният съд изцяло
споделя доводите на първостепенния такъв и поради това и не намира за
необходимо да ги преповтаря. Въззивният съд както вече бе посочено не споделя и
съжденията на първия такъв относно липсата на субективна страна на
инкриминираното деяние, доколкото настоящият състав е категоричен, че липсата
или не на житейски мотив за извършване на деянието е абсолютно ирелевантно за
съставомерността на деянието от субективна страна. Още повече, че според
въззивния съд в случая подс.Д. е имал дори и житейски мотив да извърши същото,
в която връзка съдът ще изложи съображения по- натам.
Що се отнася до това дали подс.Д. е автор на
инкриминираното деяние, въззивният съд за разлика от първостепенния такъв
счита, че съвкупния анализ на събраните по делото гласни и писмени
доказателства сочи на категоричен извод за доказаност на обвинението по този
въпрос. На първо място следва да посочи, че въззивният съд изцяло кредитира
събраните по делото писмени доказателства, включително и тези приобщени към
доказателствения материал пред настоящата инстанция, като намира същите за
непротиворечиви еднопосочни, взаимно допълващи се и изцяло подкрепящи
обвинителната теза. Тези писмени доказателства кореспондират със и подкрепят изцяло заявеното от св.М. относно
лицето, което се е явило пред него на инкриминираната дата и е депозирало
инкриминирания документ- съгласие на работодател, а именно- подс.Д.. Тук е
мястото да се посочи, че св.М. е бил разпитан и пред първата инстанция, като в
показанията си, дадени пред СРС не е могъл да каже нищо конкретно по този
въпрос, освен, че по принцип и винаги при подаване на такива искания за кредит,
лицето, което иска кредита представя лична карта и банковият служител извършва
проверка на неговата самоличност на база на тази лична карта. Повече от логично
и житейски нормално е св.М. да няма ясен и конкретен спомен във връзка с
конкретния случай, предвид изминалия значителен период от време –повече от 3
години от инкриминираното деяние, както и с оглед това, че като служител в банката,
служебните задължения на св.М. са се изразявали в проверка именно на такива
факти и обстоятелства и логично е той да няма ясен спомен за всички лица и
клиенти на банката, които са минали и са депозирали искане за банков кредит и
чиято самоличност той е проверил по този повод. По време на разпита си на ДП
обаче, който е бил извършен много по- близко във времето до инкриминираното
деяние, когато св.М. е имал и много по- пресни и ясни спомени, той е бил
категоричен, че на инкриминираната дата пред него във филиала на банка ДСК АД-
Св.Троица се е явило лице, което е представило лична карта на името на П.Д.,
както и че след като се е уверил в самоличността на лицето въз основа на така
представената лична карта от клиента, св.М. му е дал да попълни необходимите
документи, които клиентът е попълнил лично пред св.М. всички необходими
документи, включително и искане за кредит текущо потребление. В този смисъл и
на база тези показания въззивният съд счита, че по делото по несъмнен и
категоричен начин се установява, че коментираното от първостепенния съд искане
за кредит текущо потребление е попълнено именно от лицето, което на
инкриминираната дата се е явило в просцесния банков клон на банка ДСК АД.
Същевременно и на база изисканите и от въззивния съд справки от банка ДСК АД се
установи, че въпросното искане, както и другите попълнени от клиента документи
по повод искането за отпускане на кредит за текущо потребление не се пазят в
оригинал в банката, тъй като са били унищожени предвид нестартиралата процедура
по отпускане на кредита и с оглед изтичане срока за съхранение на такива
документи. Съхранено е било при това само в копие искането за отпускането на
кредита. Няма съмнение, че копията на документи не са документи, които са годни
да бъдат предмет на документно престъпление. В случая обаче искането за отпускане на кредит не е
инкриминирания по настоящето дело документ, поради което и съжденията на
първата инстанция по този въпрос са неотносими към предмета на производството.
От друга страна по несъмнен начин е установена причината, поради която това
искане не се пази в оригинал, предвид което и за въззивната инстанция не е
налице никакво съмнение относно това дали представеното копие на искането от
банка ДСК АД е манипулирано или не, респ. дали е точно отражение (копие) на
оригиналния документ, който е бил попълнен от лицето явило се пред св.М. на
инкриминираната дата в процесния филиал на банка ДСК АД. Това съмнение не е
налице и предвид обстоятелството, че както изготвената на ДП СГрЕ, така и
допълнителната такава, изготвена пред въззивния съд са категорични, че всички
ръкописни текстове в това искане са копие на почерка на подс.Д., както и че
подписа в него е копие на неговия подпис, като причината да се твърди, че се
касае за копие на почерк и подпис не е поради това, че лицето попълнило
документа е копирало почерка и подписа на подс.Д., а само поради това, че
документът е представен в копие, а не в оригинал. Заключенията на двете
експертизи съпоставени с показанията на св.М.
от ДП, в които той категорично заявява, че клиентът е попълнил пред него
всички изискуеми се документи, включително и искането за отпускане на кредит
текущо потребление, както и че свидетелят се е уверил преди това в
самоличността на клиента, чрез представена от него лична карта сочат на един
единствен извод, а именно, че клиентът, попълнил това искане е бил именно подс.Д..
Същевременно и на база писмото изпратено от ДСК АД пред въззивния съд се
установява и причината това искане да не е било входирано, а именно, това не е
било сторено, тъй като клиентът е предоставил едновременно с това и съгласие на
работодател (инкриминираното такова), на база на което е удостоверил своите месечни
доходи. Тази информация съпоставена и със заявеното от св.Д. на ДП, че клиентът
първо е депозирал съгласието на работодател, а след това е попълнил другите
предоставени му от св.М. документи, сред които и искането за кредит текущо
потребление дават отговор и на въпроса поради каква причина в системата на
банка ДСК АД липса отбелязване на искането, респ. поради каква причина върху
него няма отбелязан входящ номер и дата на депозирането му. От друга страна за
въззивния съд не е налице никакво съмнение, че това искане е било попълнено от
подс.Д. именно и по повод на депозираното от него съгласие на работодател пред
св.М., независимо, че в самото искане няма отбелязване какви документи е
приложил клиентът към искането, респ. не е изрично отбелязано, че прилага и
съгласие на работодател. Внимателното съпоставяне на показанията на св.М. с
информацията получена от банка ДСК АД пред въззивния съд сочи на това, че първо
е било депозирано съгласието и едва след това клиентът (подс.Д.) е попълнил и
искането- в този смисъл са както писмото от банката, така и показанията на св.М.
от ДП. В този смисъл въззивният съд за разлика от първостепенния такъв няма
никакво основание да подложи на съмнение показанията на св.М. от ДП по въпроса
чия лична карта е проверил и как е протекла срещата му с клиента на инкриминираната
дата. На първо място не се установява св.М. да е заинтересован по какъвто и да
е било начин от крайния изход на делото, респ. да се намира в някакви отношения
с подсъдимия, та да бъдат подложени на съмнение достоверността на показанията
му. От друга страна няма как да не бъде взето предвид обстоятелството, че както
в искането за кредит текущо потребление (налично само в копие по делото) и
попълнено според св.М. от клиента в негово присъствие, така и в инкриминирания
документ – съгласие на работодател, данните на лицето от чието име се иска
кредита, респ. в чиято полза се сочи да е съставено съгласието- тези на
подсъдимия П.Д. са попълнени точно и
изцяло в съответствие с личните данни на подс.Д.- три имена, ЕГН, номер и дата
на издаване на лична карта на лицето, постоянен адрес и месторабота
(работодател, номер БУЛСТАТ и управляващ на дружеството- работодател),
включително вид и номер на трудов договор, дата на същия, респ. заеманата от
подс.Д. длъжност. Всички тези данни изцяло кореспондират с действителните данни за подсъдимия, поради
което е абсурдно да се предполага и допуска, че друго лице освен подс.Д. би
могъл да има информация по всички тези въпроси. Същевременно изисканата от
въззивния съд справка от СДВР- ОБДС по несъмнен начин оборва обясненията на
подс.Д., че е губил личната си карта- било старата такава, било тази, която е
отразена като номер и дата в искането за кредит. На база тази справка от СДВР-
ОБДС категорично се установява, че към датата на инкриминираното деяние,
личната карта, която е вписана в искането за кредит е била актуалната лична карта на подс.Д., като
същата няма данни да е била обявявана от подсъдимия за изгубена или открадната,
а тя се явява актуална и валидна и към настоящия момент. При това положение,
единственият който е имал достъп до данните в тази лична карта очевидно се
явява подсъдимият. Дори и друго лице да е могло да ползва по някаква причина
личната му карта (каквито твърдения няма наведени от подсъдимия), то логично се
поставя въпроса кое е това лице и от къде то има информация досежно всички
други данни на подсъдимия, свързани с неговата месторабота, адрес, трудов
договор и т.н. Още повече, че св.М. е категоричен, че е проверил самоличността
на клиента, който е депозирал инкриминираното съгласие на процесната дата и
който след това е попълнил искането за кредит, въз основа на представена лична
карта на същия и на база на това заявява, че клиентът е бил с имена П.А.Д.-
т.е. подсъдимият. За да може св.М. да провери самоличността на клиента въз
основа на представена лична карта на клиента, то тя следва да се е намирала у
него, а както вече бе посочено твърденията на подс.Д., че е губил личната си
карта категорично се опровергават от справката от СДВР- ОБДС, още повече, че и
към настоящия момент, подс.Д. ползва същата лична карта, която е посочена и в
искането за кредит. А подс.Д. не твърди да е давал личната си карта на друго
лице. С оглед на всичко това въззивният съд е категоричен, че на база съпоставяне
показанията на св.М. от ДП, с писмените доказателства събрани на ДП и пред
въззивния съд по несъмнен и категоричен начин се установява, че лицето, което е
посетило филиала на банка ДСК АД Св.Троица на инкриминираната дата и е
депозирало инкриминираното съгласие на работодател е именно подс.Д., а не
неустановено по делото лице, както е приел първостепенния съд. Обстоятелството,
че най- отдолу в левия ъгъл на искането за кредит са посочени имената на друго,
неустановено по делото лице и мобилен телефонен номер, които не са установени-
нито като лице, нито от кого е ползван този телефонен номер, не оборва изводите
на въззивния съд относно авторството на инкриминираното деяние от страна на
подс.Д.. Следва да се отбележи, че изясняването на обстоятелствата във връзка с
посочените за контакт в искането мобилен телефонен номер, както и такъв в
долния ляв ъгъл на искането на практика е станало невъзможно предвид това, че
данни за това не са били изискани в рамките на сроковете за съхранение на тази
информация още на ДП, поради което и към момента на провеждане на съдебното
производство по делото, изясняването на тези обстоятелства е станало обективно
невъзможно. А и пред първата инстанция подс.Д. не е бил разпитван за тези
обстоятелства, когато е решил да дава обяснения, като пред въззивната такава
същият вече отказа да дава такива. Ето защо и това допълнително затрудни
изясняването на тези обстоятелства, още повече, че именно той има най- голям
интерес ако знае нещо по въпроса да премълчи същите, тъй като би могъл
евентуално да уличи себе си в извършване на престъпление.
В полза на обвинителната
теза, сочеща подс.Д. като автор на деянието са и другите събрани пред въззивния
съд писмени доказателства касаещи възможността на подс.Д. на инкриминираната
дата да се яви във филиала на банка ДСК АД – Св.троица и да подаде
инкриминирания документ пред св.М.. От справките от дружество М.София АД се
установи, че към инкриминираната дата подс.Д. официално е бил в отпуск по
болест, поради което е имал и обективна възможност да посети клона на банката,
тъй като не е бил на работа. От друга страна установи се, че записът от
камерите, предмет на изследване от СТЕ, изготвена на ДП касае записи от дата,
различна от инкриминираната такава или най- малкото, че към този момент няма
как да се установи по несъмнен и категоричен начин, че касае именно
инкриминираната такава, доколкото на записите е отбелязано, че са от 24.02.2016
г., а не от инкриминираната дата 25.02.2016 г. Същевременно от банка ДСК АД не
можаха да предоставят поради изтеклия срок за съхранение запис от камерите от
дата 25.02.2016 г., както и не можаха да посочат поради каква причина на ДП е
бил предаден запис с означени на него дата и час, различни от инкриминираните
такива, доколкото лицето свалило на материален носител същия е напуснал
банката. Всичко това обаче сочи, че представения на ДП запис от камерите
от филиала на банката Св.Троица не може
да служи нито като доказателства за авторството на деянието от страна на подс.Д.,
нито може по какъвто и да е било начин да обори други събрани по делото
доказателства по този въпрос. този запис нито потвърждава, нито опровергава
заявеното от подс.Д., че никога не е посещавал банката и никога е подавал
искане за банков кредит, доколкото няма как обективно да се установи, че този
запис касае именно инкриминираната дата.
Въззивният съд не споделя и становището на първостепенния
такъв, че показанията на свидетелите Караколева, Хр.С., Ив.Ц.и Т.Т., според
които подс.Д. никога не е говорил с когото и да е било от тях за теглене на
заем от банка, както и че никога не е искал от когото и да е било от тях
изготвянето на документи, свързани с отпускането на заем, подкрепят неговата
версия по този въпрос. Напротив- житейски логично е, подс.Д. да не е разговарял
с тях по този въпрос, след като е депозирал пред банковия служител М.
неистинско съгласие от работодател за превеждане на всички по трудово/служебно
правоотношение по разплащателна сметка във връзка с предоставяне на кредит и
уведомление за залог на вземания. Ето защо въззивният съд, макар и да кредитира
техните показания не счита, че те подкрепят обясненията на подс.Д., а точно
обратното- оборват ги. До този извод въззивният съд стигна и с оглед наличните
по делото писмени доказателства, събрани още на фаза ДП, както и тези пред
въззивния съд, според които към инкриминираната дата подс.Д. е бил в отпуск по
болест при това на няколко пъти, а след това и в платен отпуск, като след това
изобщо не се е върнал на работа и на практика се е стигнало до дисциплинарното
му уволнение през месец май 2016 г. Дали подс.Д. е планирал това напускане на
работата или не, няма как да бъде установено по делото предвид отказа му да
дава обяснения по делото, но факт е, че много скоро след инкриминираната дата
той вече не е бил работник в дружество М.София АД, а инкриминираният документ,
който е представен пред св.М. е служел като гаранция за банката, че
кредитоискателят работи по трудово правоотношение, респ. че получава
възнаграждение по трудов договор, което му се изплаща ежемесечно по
разплащателна сметка и то в банката, от която се иска кредита, така че във всеки един момент, банката да има
сигурност, че ще може да събере месечната вноска по този кредит от превежданото
по тази разплащателна сметка въз основа на трудовия договор възнаграждение на
кредитоискателя. Това би могло да бъде проблем за в бъдеще, ако подс.Д. е
възнамерявал да напусне работата си, откъдето може и да се изведе и мотивът му
(житейския такъв) да се снабди с неистинско съгласие на работодател, което да
използва за отпускането на такъв кредит, удостоверявайки чрез него наличието на
трудово правоотношение и гарантирайки пред банката, че тя ще може
безпрепятствено в рамките на срока на кредита да събира месечните вноски по
кредита от сметката, по която се превежда трудовото възнаграждение на
кредитоискателя. Не случайно изискването на банката за отпускане на такъв
кредит при това за срок от 10 години е било кредитоискателят да има открита
разплащателна сметка в същата банка, по която се превежда заплатата на
кредитоискателя, предвид което и св.М. в своите показания от ДП сочи, че ако
кредитоискателят е нямал такава сметка в банката, той е бил длъжен да му
открие. В тази връзка бяха изискани от банка ДСК АД справки, на база на които
се установи, че подс.Д. е получавал трудовото си възнаграждение по сметка, но в
друга банка- ОББ АД, като няколко дена преди инкриминираната дата е подал
искане и е сключил договор за откриване на разплащателна сметка и на дебитна
карта към нея именно в банка ДСК АД, в клон Триадица на банката. Установява се,
че по тази сметка не е имало никакво движение, като същата е била открита с
минимална вноска от 10 лв., като предвид липсата на средства по нея след това е
била и служебно закрита. Очевидно св.М. е имал информация за това
обстоятелство, поради което и не е пристъпил към откриване на такава сметка на
името на подс.Д. на инкриминираната дата. Поставя се обаче въпроса, какъв би
бил мотивът на подс.Д. да си открие такава сметка в банка ДСК АД няколко дена
по- рано, по която след това не е имало никакво движение, освен ако не е бил
наясно с необходимостта да разполага с такава сметка, за да му бъде отпуснат
кредит от банката.
Дори това да не е бил житейският мотив на подс.Д., е
абсолютно ирелевантно по делото какъв е истинският му мотив. От значение е, че
по делото не се установява друго лице да е имало интерес да представя
инкриминирания документ пред банката, още повече и като се има предвид, че не
се установява друго лице да е имало достъп до личните му данни и до личната му
карта към инкриминирания период.
Всички тези
справки изискани от въззивния съд макар и да не установяват пряко и
директно автора на инкриминираното деяние, подкрепят заявеното от св.М. на
фазата на ДП досежно това обстоятелство, респ. опровергават обясненията на
подс.Д. във връзка със същото. Следва да се отбележи, че първостепенният съд не
е имало смисъл да чете показанията на св.М. по реда на чл.281, ал.4 от НПК,
доколкото производството по делото е протекло по реда на гл.28 от НПК, поради
което и приобщавайки събраните на ДП доказателства по реда на чл.378, ал.2 от НПК съдът е могъл да се ползва директно и от тези показания, без да е
необходимо да чете и приобщава същите по реда на чл.281, ал.4 от НПК. А както
вече бе отбелязано показанията на св.М. от ДП са доста ясни и категорични и
логично и много по- точни с оглед това, че са давани много по- близо във
времето до инкриминираното деяние, като същите не само не се опровергават от
всички други събрани на ДП и в хода на съдебното производство писмени и гласни
доказателства, а даже напротив- изцяло се подкрепят от тях по съображения,
изложени по- горе в настоящите мотиви. Именно и на база тези доказателства, в
частност показанията на другите разпитани свидетели, цитирани по- горе освен св.М.
се установява и обстоятелството, поставено под съмнение от първостепенния съд-
относно наличието на знание на подс.Д. за истинността на инкриминирания
документ. При положение, че всички тези свидетели категорично сочат, че подс.Д.
не е искал издаването на такъв документ, респ. при положение, че не е говорил с
нито един от тях за теглене на кредит и за получаване на документ от
работодателя във връзка с тегленето на такъв, но въпреки всичко е представил
такъв документ пред банковия служител, то повече от очевидно е, че той е бил
напълно наясно с неистинността на същия, без значение откъде и как се е снабдил
с него, след като това не е станало по надлежния ред.
В заключение, въззивният съд за разлика от първостепенния
такъв, анализирайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, които
кредитира като цяло, с изключение обясненията на подс.Д., стигна до извода, че
същите са достатъчни да обосноват един несъмнен и категоричен извод относно
авторството на деянието в лицето на подс.Д., тъй като са взаимнодопълващи се,
непротиворечиви и кореспондират помежду си, като изцяло опровергават защитната
позиция на подс.Д., застъпена в дадените
от него частични и фрагментарни обяснения пред първата инстанция.
На база на така събрания по делото доказателствен
материал и въз основа на различната оценка на същия, въззивният съд прие от
правна страна, че подс.Д. е осъществил от обективна и субективна страна състава
на престъплението по чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК, за което е предаден на съд.
От обективна страна подсъдимият П.А.Д. на 25.02.2016 г., в гр.София,
бул.*****, в Банка ДСК ЕАД – филиал Св.Троица при представяне на документи за отпускане
на кредит за текущо потребление в размер на 10 000 лв. пред Х.Г. М.-
специалист банкови операции в Банка ДСК ЕАД, съзнателно се ползвал от
неистински официален документ-„съгласие на работодател за превеждане на всички
вземания по трудово/служебно правоотношение по разплащателна сметка във връзка
с предоставяне на кредит и уведомления на залог за вземания“, като за самото му
съставяне от него не може да се търси наказателна отговорност.
Представянето на
инкриминирания документ е станало лично от подс.Д. на инкриминираната дата,
като е депозирал същия пред св.М. във филиала на банка ДСК АД Св.Троица. Подс.Д.
е имал интерес от ползването на този документ, тъй като такъв е бил изискван от
банката за отпускане на кредит за текущо потребление, а именно той е бил
лицето, което е искало да му бъде отпуснат кредита – от него изхожда искането
за отпускането на кредита, от него е открита и разплащателна сметка в банка ДСК
АД няколко дена по- рано, като едно от необходимите условия за отпускане на
такъв кредит. В този смисъл и представяйки инкриминирания документ -„съгласие на
работодател за превеждане на всички вземания по трудово/служебно правоотношение
по разплащателна сметка във връзка с предоставяне на кредит и уведомления на
залог за вземания“, в полза на подс.Д. възникват
и съответните правни последици от това, а именно- възможността да му бъде
отпуснат кредит за текущо потребление от банка ДСК АД, доколкото чрез този
документ, удостоверява и доказва, че разполага с всички изискуеми от банката
документи и отговаря на всички изисквания на същата за отпускането му на такъв
кредит за срок от 10 години. Без значение за съставомерността на деянието на
подс.Д. от обективна страна е, дали е могъл да се снабди с истински такъв от работодателя,
при когото той действително е работел към онзи момент и без значение е защо не
е сторил това. Може да се предполага, че подс.Д. е имал мотив за това, тъй като
по делото са налице данни, че много скоро след инкриминираното деяние той е бил
уволнен от дружеството, в което е работел по трудов договор, поради което е
имал и мотив да се снабди с такъв неистински документ, особено и ако е
възнамерявал да напусне същото отнапред. Следва изрично да се отбележи, че
наличието или не на такъв мотив у подс.Д. е абсолютно ирелевантен в конкретния
случай и не води до несъставомерност на деянието му нито от обективна, нито от
субективна страна, като следва също така да се посочи, че не се установява и
което и да е било друго лице да е разполагало с пълна информация за всички
лични данни на подс.Д. и с неговата лична карта към инкриминираната дата, така
че да може да се легитимира с нея пред банковия служител- св.М.. А на база показанията
на св.М. по несъмнен начин се установява, че клиентът депозирал инкриминирания
документ се е легитимирал именно с лична карта и то точно с тази, която е била
вписана като данни в попълненото пред св.М. от клиента искане за отпускане на
кредит текущо потребление.
В този смисъл налице е ползване на документа по смисъла на закона, тъй като от
представянето на същия, подсъдимият извлича ползи и изгоди за себе си, а
именно- възможността да му бъде отпуснат кредит от банката.
Как и откъде подсъдимият
се е снабдил с този документ, защо не е поискал съставянето на истински такъв
от работодателя, в случая е абсолютно ирелеванто по съображенията изложени по-
горе.
Предмет на деянието е документ,
който се съставя и попълва под точно определена форма, отнапред определена от
банка ДСК АД, като същият следва да носи подписа (оригиналния такъв) на
работодателя- на служителя в съответното дружество или организация, който
управлява и представлява същото в качеството му на работодател на
кредитоискателя- т.е. следва да носи подписа на съответното длъжностно лице,
представляващо работодателя и то подписан в кръга на неговата служба (на
служебните задължения на длъжностното лице), поради което и документът има
характер на официален такъв.
Документът се явява неистински, тъй като не е подписан от
лицето сочено като негов автор- управителя на дружество М.София АД- Х.С., а отпечатъкът от
кръгъл печат, положен върху документа не бил положен от печата на дружеството „М.София“
АД, макар и да му е придаден вид да е подписан от този
свидетел и да е подпечатан с печата на това дружество.
По делото не са събрани
доказателства подсъдимият да има някаква причастност към изготвянето на
неистинския документ, поради което и за това от него не може да бъде търсена
наказателна отговорност във връзка с съставянето и изготвянето на неистинския
документ. В този смисъл налице са от обективна страна и предпоставките на
субсидиарния състав на престъплението по чл.316 от НК за дирене на отговорност
на подсъдимата по реда на този състав от НК.
От субективна страна деянието е извършено от подсъдимия с пряк умисъл –
той е съзнавал противоправния му характер и е предвиждал настъпването на общественоопасните последиците, като е целял и
тяхното настъпване, за да може да му бъде отпуснат кредит от банка ДСК АД.
Относно авторството на деянието от страна на
подс.Д. както и относно наличието на знание
на последния за неистинността на документа, въззивният съд изложи подробни
съображения по- горе при анализа на доказателствата по делото, поради което и
не намира основание да ги преповтаря отново.
Същевременно подсъдимият е бил напълно наясно, че
се касае за официален документ, тъй като не всяко лице може да състави такъв
документ, като е бил напълно наясно и за това, че същият следва да бъде
попълнен в точно определена форма и да има точно определено съдържание,
доколкото е представил пред св.М. изискуемият
се от банка ДСК АД документ, а не такъв в свободна форма и съдържание.
Ето защо въззивният съд за
разлика от първостепенния такъв, на база различен анализ на събрания по делото
доказателствен материал, достигна и до различни фактически констатации и правни
изводи относно инкриминираното деяние и автора на същото, като прие, че с
поведението си подс.Д. е осъществил от обективна и субективна страна всички
признаци на престъплението по чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК.
Що се отнася до възраженията на
прокурорите при СГП, че се касае за друго по вид престъпление- такова по
чл.248а, ал.1 от НК, въззивният съд намира следното:
По принцип няма пречка деянието
да осъществява едновременно признаците на две отделни и различни по вид
престъпления при условията на идеална съвкупност, особено и ако се касае за
съставяне на неистински официален документ и използването му с цел получаване
на кредит от банка, ако чрез използването на този документ се представят и неверни
сведения. В случая обаче е повдигнато обвинение на подс.Д. за престъпление по
чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК, а не за такова по чл.248а, ал.1 от НК, като
въззивнияят съд счита, че конкретно инкриминираното деяние не би могло да покрива
признаците на престъпление по чл.248а, ал.1 от НК, независимо, че е налице
специалната цел от субективна страна, която е необходима за това престъпление,
а именно- да се получи кредит. За да е съставомерно едно деяние по реда на
чл.248а, ал.1 от НК е необходимо деецът да е представил неверни сведения,
като тези сведения следва да касаят предпоставките и условията, които банката
поставя, за да отпусне кредит на едно лице. В конкретния случай чрез
представянето на съгласие на работодател, кредитоискателят удостоверява, че
получава трудово възнаграждение по трудов договор и че това става по банкова сметка, ***етворява своето
ежемесечно вземане по кредита в размер на съответната месечна вноска. Акцентът
при престъплението по чл.248а, ал.1 от НК не е върху истинността или не на
документа, а върху верността на обстоятелствата, които се удостоверяват,
доколкото няма спор, че е възможно представянето на изискуемите от банката
сведения и устно, а не чрез документ. Без съмнение когато един документ е
неистински изобщо не се обсъжда и поставя въпроса за това дали удостоверените в
него обстоятелства са били верни или не. Не така свои въпросът в конкретния
случай, доолкото от събраните по делото доказателства да се установява, че към
инкриминираната дата подс.Д. действително е работел в дружество М.София АД по
безсрочен трудов договор и то този посочен в инкриминирания документ, както и
ще е получавал трудово възнаграждение без значение дали малко по- голямо или
по- малко от това, което се сочи в писмото на дружество М.София АД до въззивния
съд. За банката и за преценка дали подс..Д. отговаря на условията за отпускане
на кредит именно това е било от значение, още повече, че той е имал вече и
открита разплащателна сметка с издадена
към нея дебитна карта, което е било и другото условие за отпускане на кредита.
Ето защо и като се има предвид, че при престъплението по чл.248а, ал.1 от НК от
значение е верността на сведенията, които са могли да бъдат представени и по друг
начин (законът не изисква за съставомерността на деянието сведенията непременно
да са представени, чрез документ), то и според въззивния съд това конкретно
деяние на подс.Д. не покрива от обективна страна признаците на престъпление по
чл.248а, ал.1 от НК. Дори и да не бъде споделена тази позиция на въззивния съд,
следва да се има предвид, че такова обвинение по чл.248а, ал.1 от НК спрямо
подс.Д. няма повдигнато. За въззивния съд не съществува възможност да
преквалифицира престъплението от такова по чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК в
такова по чл.248а, ал.1 от НК, най- малкото поради това, че последното се явява
по- тежко наказуемо, доколкото за него едновременно с наказанието лишаване от
свобода е предвидено и кумулативно наказание глоба. Ето защо престъплението по
чл.248а, ал.1 от Нк се явява по- тежко наказуемо спрямо това по чл.316 вр.
чл.308, ал.1 от НК, а и е подсъдно като първа инстанция на окръжен съд, а не на
районен. За въззивния съд не съществува и възможност да стори това, поради
липсата на съответно направено такова искане в протеста на СРП, като не
съществува възможност да признае подс.Д. за виновен в извършване на две отделни
престъпление реализирани, чрез 1 деяние, поради това, че ще се стигне до
влошаване положението на подсъдимия без надлежно искане и без повдигнато по
надлежния ред обвинение за това спрямо същия, а и с оглед позицията на
настоящия състав, че конкретното деяние не покрива едновременно признаците и на
двете престъпления. Такава възможност не е съществувала и за първостепенния
съд, доколкото и за да упражни правомощията си по чл.288, ал.2 от НПК, е било
необходимо прокурорът да направи по надлежния ред изменение на обвинението
спрямо подсъдимия, което в случая не е било сторено. От друга страна това
обстоятелство не се явява съществено процесуално нарушение, допуснато от
първостепенния съд, даващо основание за отмяна присъдата на първата инстанция и
връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Първата
инстанция се е произнесла по внесеното в съда обвинение, като не е надхвърлила
рамките на обвинението, поради което и не е допуснала нарушение на
процесуалните правила, а даже напротив- спазила е изцяло същите, като не е
ограничила и правото на подсъдимия на защита, доколкото не се е произнесла по неповдигнато
му и непредявено му от прокуратурата обвинение. С оглед на всичко това и не са
налице каквито и да е било основания за отмяна решението на СРС и връщането му
за ново разглеждане от друг състав на съда, още повече, че дори и това да бъде
направено, нито първата, нито въззивната
инстанция разполагат с правомощие да укажат на прокурора при СРП и да го
задължат да измени обвинението по реда на чл.228 от НПК в искания от прокурора
при СГП смисъл, като не съществува и каквато и да е било възможност при новото
разглеждане на делото от СРС, последният сам да измени обвинението по реда на
чл.288 от НПК, в какъвто смисъл е искането на прокурора при СГП.
С оглед на всичко изложено,
така направеното искане от СГП за отмяна на присъдата и връщане делото на СРС
за упражняване правомощията на съда по реда на чл.288, ал.2 от НПК, се явява
несъстоятелно и следва да бъде оставено без уважение.
Това съвсем не означава обаче,
че не са налице основания за признаване на подсъдимия Д. за виновен по
повдигнатото му обвинение, както пледира защитата, доколкото деянието на същия
осъществява всички съставомерни признаци от обективна и субективна страна на
престъплението, за което той е предаден на съд по съображенията изложени по-
горе в настоящите мотиви.
По отношение вида и размера на
наказанието, което следва да бъде наложено на подс.Д., въззивният съд съобрази,
че престъплението по чл.316 вр. чл.308, ал.1 от НК е наказуемо с лишаване от
свобода до 3 години, деецът е неосъждан (реабилитиран), като не му е било налагано
и административно наказание по реда на чл.78а от НК, от деянието няма причинени
съставомерни имуществени вреди, поради което и не са налице пречки за
освобождаването на Д. от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание по реда на чл.78а от НК.
При индивидуализация
отговорността на подс.Д. съдът отчете
изминалия значителен период от време от извършване на деянието до постановяване
на присъдата спрямо него от въззивния съд- повече от 4 години за дело, което е
елементарно от фактическа и правна страна; добрите характеристични данни на
подсъдимия; факта, че макар и документът да е бил неистински, обстоятелствата,
които той е искал да удостовери чрез него са били верни, както и липсата на
отегчаващи отговорността на подс.Д. обстоятелства. С оглед на това съдът наложи
на същия административно наказание глоба в минимален размер, а именно- глоба в
размер на 1000 лв. като счита, че това наказание в най- пълна степен ще
постигне всички цели на наказанието, визирани в чл.36 от НК, включително и най-
вече тези на индивидуалната превенция.
С оглед изхода на
делото пед въззивния съд в тежест на подс.Д. следва да бъдат възложени и
направените по делото разноски, а именно тези от ДП в размер на 413,43 лв., платими по сметка на
СДВР, както и тези направени в хода на съдебното производство в размер на 180
лв., платими по сметка на СРС и в полза бюджета на съдебната власт. На основание
чл.190, ал.2 от НПК подс.Д. следва да заплати и по 5 лв. за служебно издаване
на всеки изпълнителен лист спрямо него.
Така мотивиран въззивният съд отмени изцяло решението на първостепенния съд
и постанови своята нова присъда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/