РЕШЕНИЕ
№ 3492
гр. Пловдив, 27.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20225330101660 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от А. П. П., ЕГН ********** против „Мъни
плюс Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с
правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК.
Ищецът твърди сключване на договор за заем от 14.12.2021 г., по който
клаузата за дължимост на неустойка по чл.12, ал.4, вр. с ал. 1- за непредоставено
обезпечение била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, излизане извън
присъщите й функции, уговаряне във вреда на потребителя, противоречие със ЗПК и
ЗЗП, невключването й в ГПР. Моли се за прогласяването й за такава и присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
иска. Предпоставките за начисляване на неустойка не били налице и такава не била
претендирана, поради сбъдване на отлагателното условие за това. Договорът отговарял
на изискванията на чл. 11, ал.1, т.9, т.10, т. 11 ЗПК, а неустойката не следвало да се
включва в ГПР. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Възразява за
прекомерност на адв. възн. на насрещната страна.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Относно допустимостта – установителният иск подлежи на разглеждане по
същество и ищецът има правен интерес от предявяването му, независимо дали се
1
установи да му е начислявана и да е плащал или не сума за неустойка. Факт е, че
такава клауза е налична и уговорена в правоотношението, като в нея принципно се
съдържа задължение за плащане на неустойка при определени условия, при което
страната има интерес да установи нейната невалидност, след като е страна по
договора. Плащането/начисляването на сума по нея е свързана с не/основателност на
иск по чл. 55 ЗЗД, какъвто не е предявен, но тези обстоятелства не са пречка за
разглеждане на претенция за преценка действителността на оспорената клауза. Фактът,
че към момента кредиторът не е начислил неустойка не означава, че същият не може
да направи това в бъдеще, при което и да претендира от потребителя съответна сума.
Горното несъмнено потвърждава интереса от предявения и разглеждан установителен
иск. Също така, преценката за не/валидност на оспорената клауза се извършва към
момента на сключване на договора, спрямо изначално предвидените й параметри, с
което е свързан и интересът от иска, а не съобразно последващи евентуално
реализирани факти /в т.ч. сбъдване или не на условия за начисляването й/, които имат
значение само по иск за връщане на даденото. След като ищецът твърди да е страна по
договора, винаги има интерес да установи със СПН дали оспорената клауза е
действителна или не, при което искът е допустим – в т.см. т.2 на ТР № 8/12 г. на ВКС;
Определение от 30.01.2019 г. по в.ч.гр.д. 175/20 г. на ПОС и др.
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че между страните е
подписан договор за заем от 14.12.2021 г. /вж. Опр. 140 ГПК № 5623/25.05.2022 г. –
л.36-37/.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите
писмени доказателства.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
В оспорената клауза на чл. 12, ал.4 от договора, е предвидено, че при
непредоставяне на обезпечение по ал. 1, отговарящо на изискванията на ал. 3,
потребителят дължи на дружеството неустойка от 138,32 евро /270,53 лв./. Чл.12, ал. 1
предвижда, че в 7 дневен срок след сключването, заемателят се задължава да осигури
2
действието на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно
задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни
вноски, лихви, разходи и неустойки. В ал. 2 и ал. 3 са описани конкретни условия, на
които следва да отговаря същото.
След преценка на всички взаимосвързани клаузи относно обезпечението, съдът
намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранция, чрез солидарна
задълженост на ФЛ, както и дължимост на неустойка при неизпълнение, се основават
на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез гаранция от трето лице в
размер на всички суми по договора, съдържа множество изначално поставени
ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и
изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – 7 дневен след
сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е
твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно ФЛ –
поръчител, т.к. следва да отговаря на множество изначално поставени критерии, за
които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
тр.правоотношение, чиста кредитна история и пр./, т.е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при
непредоставяне на обезпечение / вж. пог. план, поместен в договора/ следва извод, че
тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на
вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин
към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
3
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката
може да изпълнява и наказателна функция.
Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Размерът на предвидената неустойка представлява 67,63 % от заетата сума
/(270,53/400)*100/, т.е. изначално е предвидено, че при липса на предоставено
обезпечение, за периода на връщане на кредита, потребителят би дължал главницата,
дог. лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер –
сума, почти равна на главницата.
Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън
обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се
посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един
вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното
задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като
само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен, почти двоен размер, което
е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава
принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице валидно
неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е
пораждал правно действие.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, при което
следва да бъде уважен.
За пълнота – въпреки възраженията в ОИМ, ответникът не ангажира
доказателства за това да се е сбъднало отлагателното условие, във връзка с което е
4
уговорена дължимост на неустойка, при което и такава да не е била дължима и
начислявана.
Същевременно и без значение за извода за невалидност на клаузата за
неустойка, е фактът, че такава не е била начислена и платена /дори да е истинен, което
не се доказва/, защото изначално, при самото сключване на договора, е предвидена
клауза за дължимост на такова плащане, като в процеса подлежат на изследване
обстоятелствата дали параметрите й отговарят на изискванията на закона за
действителност на дог. уговорки. Такова съответствие не се установи, напротив,
поради което и клаузата следва да бъде прогласена за недействителна.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат
на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен е списък по чл. 80
ГПК и доказателства за плащане на 50 лева – ДТ.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ, възлиза на минимума от 300 лева, който следва да се
присъди лично на пълномощника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните А. П. П., ЕГН
********** и „Мъни плюс Мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 12,
ал. 4 от сключения помежду им договор за заем от 14.12.2021 г., уреждаща задължение
за плащане на неустойка, е недействителна.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ № 4, ет.6Б да плати на
А. П. П., ЕГН **********, с адрес: ......., сумата от 50 лева /петдесет лева/ - разноски
за настоящото производство.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петров Казанджията“ № 4, ет.6Б, на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а. С. К. Н., с адрес: ...., сумата
от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца А. П. П. в производството по настоящото гр.д. №
1660/2022 г. на ПРС.
5
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6