Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 631
гр.Кюстендил, 11.07.2019 год.
В И М Е Т О НА
Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, гражданска колегия, в публичното съдебно заседание на десети
юли две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: АНДРЕЙ РАДЕВ
при
участието на съдебният секретар Янка
Ангелова, като разгледа докладваното от съдия РАДЕВ гр.д.№ 777/2019 год., за да се произнесе, взе в предвид следното:
„ПРОФИ
КРЕДИТ България"ЕООД,ЕИК *********, седалище: гр.София,бул. България №
49, бл, 53 Е, вх. В,е предявило против Ю.С.,***, иск да бъде признато за установено по отношение на ответника
съществуването на вземане в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД срещу
длъжника възникнало на основание неизпълнение на Договор за потребителски
кредит № ********** в общ размер на 1293.28 –хиляда двеста и деветдесет и три
лева и двадесет и осем стотинки, включваща главница в размер на 500.00
/петстотин/ лева,договорно възнаграждение в размер на 118.36 лв.,възнаграждение
за закупен допълнителен пакет услуги от 499.92 лв. и неустойка за забава в
размер на 175.00 лв. Претендира се и присъждане на направените разноски в
исково производства.
В срока за отговор ответникът оспорва дължимостта на
сумите,твърди че е изплатил задължнието си,а освен това и че същото е погасено
по давност.
КРС,след като обсъди при усл.на чл.235,ал.2 и 3 ГПК
събраните по делото доказателства приема за установено следното:
На
05.09.2014 год. ответникът отправил до ищцовото дружество искане /5-12/за
отпускане на потребителски кредит „ПРОФИ
КРЕДИТ СТАНДАРТ“ № **********,за паричен заем от 500.00 лв,на
08.09.2014 год. попълнил стандартен европейски
формуляр
/л.13-16/ за предостяване на
информация за потребителски кредити и на същата дата между страните бил подписан договор за потребителски кредит „ПРОФИ КРЕДИТ СТАНДАРТ“ № **********
/л.17-20/ и СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА ПРЕДОСТАВЯНЕ
НА ПАКЕТ ОТ ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛУГИ от същата дата.Съгласно договорът за потребителски кредит ищецът като кредитор
се задължил да предостави на ответникът
като длъжник в заем сумата от 500.00 лв.,която последният следвало да връща за срок от 12-дванадесет
месеца,при ГПР от 49.89 %, ГЛП-41.17%,общо дължима сума от 618.36 лв. и месечна
вноска в размер на 51.53 лв.при условията и на ОУ /л.22-32/,които
получил,погасителен план /л.34-35/,а по силата на споразумението за
предоставяне на пакет допълнителни услуги
ответникът следвало да заплати и сумата от 499.92 лв.при ползване на
някоя от посочените пет броя услуги,на равни месечни вноски в размер на 41.66
лв.,или общо задължение от 1118.28 лв. и размер на месечната вноска от 93.19
лв.Видно от преводно нареждане от 09.09.2014 год./л.36/ е това,че ищецът превел
по сметка на ответникът сумата от 500.00 лв. с основание сключеният
договор.Няма доказателства ответникът да е ползвал някоя от пакетните услуги от
споразумението.Няма доказателства ответникът да е платил която и да вноска по
кредита.Съгласно извлечението от сетката на ответникът към 27.03.2019
год.задълженито му възлиза на сумата от
1293.24 лв.,детайлизирана по погасителни вноски,включващи главница и
лихва.Ищецът подал заявление по чл.410 ГПК,което било уважено по ч.гр.д.№ 183/2019
г.КРС за сумите и основанията,предмет на настоящото производство,но
порди деподираното от ответникът възражение по чл.414,ал.1 ГПК се предявяват
искове за установяване съществуване на вземанията. Не се представят по делото
доказателства за това ответникът да е сторил плащания по договорът след
издаването на заповедта за изпълнение на парично задължение.
От установеното се налага извод за частична основателност на
исковата претенция.Мотивите на съдът са следните :
Доказателствата по
делото установиха ,че между страните на 08.09.2014 год.е сключен договор за
потребителски кредит по смисъла на ЗПК . Според дадената в чл. 9 ЗПК легална дефиниция, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу поетото от длъжника-
потребител задължение за връщане на предоставената парична сума. Доколкото цитираната
дефиниция съдържа само задължението на кредитора, но не и на потребителя,
последното би трябвало да се извлече от характеристиката на предмета на
договора - в случая паричен заем - посредством общата разпоредба на чл.240,ал.1 ЗЗД, според която заемателят (потребителят по терминологията на ЗПК) се
задължава да върне заетата сума.Договора съдържа съществени уговорки за
дадената в заем сума,размера на договорената лихва, ГПР, начина на връщане на
даденото в заем-кредитора е приел сумата,ведно с договорената лихва
/възнаградителна по характера си/ да
бъде връщана на 12 равни
месечни/анюитети/ вноски в размер на 51.53 лв., всяка съдържаща в себе си част
от главницата и договорената лихва, начален и краен срок на връщане,като
последния съгласно погасителният план е датата 01.10.2015 год. Не се спори
между страните, а това се установи от преводното нареждане от 09.09.2014
год.,че кредитора е изпълнил задължението си по реално предаване на сумата в
заем.
В тежест на ответникът
бе да установи изпълнението на собственото си задължение да връща полученото в
заем по уговореният начин,като доказателства в тази насока не се
представиха,поради което същият е неизправна страна в
правоотношението.Фактическият състав, от който възниква задължението на
потребителя за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните
елементи: действителен договор за потребителски кредит,реално предоставяне на
договорения заем и изискуемост на
задължението за неговото връщане,които предпоставки в казуса не са налице за
цялото вземане.Безспорно с оглед доказателствата е че в полза на ищецът
съществува вземането му за главницата от 500.00 лв.,представляваща дадената в
заем сума по договорът за потребителски кредит,като върху същата се дължи и
законната лихва ,считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК-24.01.2019 год. до окончателното й изплащане.Това вземане не е погасено по
давност и възражението на ответникът е неоснователно.Уговореният начин на
връщане на главницата на части,като част от месечните анюитетни вноски,
включващи в себе си погасяване на част от главницата и на договорната
лихва,определена от ищецът като договорно възнаграждение,не прави съответната
вноска периодично плащане,което се погасява с кратката тригодишна
давност.Давността за погасяване на главницата е общата петгодишна и такъв срок
не е изтекъл нито от крайната падежна дата,нито от първата дата за плащане на
погасителна вноска до датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК.Не така
стоят нещата по отношение на уговорената договорна лихва, която ищецът именова
договорно възнаграждение,вземането за която се погасява с кратката тригодишна
давност ,каквато е била изтекла преди датата на депозиране на заявлението по
чл.410 ГПК,поради което възражението на ответникът е основателно и в полза на
ищецът не съществува вземане за сумата от 118.36 лв.,представляваща договорна
лихва.
Ищецът твърди, че
ответникът не е платил нито една
вноска,при което с просрочието и за повече от 30 календарни дни,съгласно
ОУ,настъпва автоматично прекратяване на действието на договорът и обявяване на
неговата предсрочна изискуемост.Настоящият състав счита,че двете волеизявления
са взаимно изключващи се и едновременното им съществуване представлява правен
абсурд/ non sens/. Трайната съдебна практика приема,че с достигане на
волеизявлението за прекратяване до насрещната страна по сделката настъпват
правните му последици и то не може да бъде оттеглено и предсрочната изискуемост
на вземането по договор за кредит представлява преобразуващо право на кредитора
за изменение на договора ,поради и което може да бъде изменен само договор,
който съществува, но не и такъв, който е прекратен.
Настоящият състав на
съда счита,че по отношение на кредитите,
отпускани от финансовите институции,а ищцовото ТД съгласно регистрацията си и
по смисъла на чл.3,ал.1,т.3 ЗКИ е
такава, и за тях следва да важи изискването на т. 18 от TP № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС за предварително уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост на
целия кредит. Потребителят по ЗПК на услуги от небанкова финансова институция
не може да бъде поставян в по-неблагоприятно положение от потребителя на
банкова услуга, още повече в хипотеза, в която предлагат идентична услуга по
занятие в хода на търговската си дейност - предоставяне на паричен заем.По
делото няма доказателства за това кредиторът да е известявал писмено
длъжникът-ответник,че обявява цялото си вземане за предсрочно
изискуемо.Представено е действително писмо-покана, но няма доказателства същото
да е станало достояние на ответникът,поради което договорна неустойка за
предсрочно прекратяване на договорът за потребителски кредит в размер на 175.00
лв.от ответникът не се дължи.
Исковата претенция, въпреки лаконичността на
обст.част,практически се основава не само на вземането по реално отпуснатият
кредит,а и по възможността уговорена в ДПК за закупуване от страна на
ответникът на допълнителен пакет услуги,за което се представя и подписано
споразумение от датата на договорът, при което пък в последният са включени и
уговорките за заплащане именно на този допълнителен пакет-отново на равни
месечни вноски в посочените по-горе размери от 41.66 лв. Съдът счита,че в полза
на ищецът вземане за сумата от 499.92 лв. по този допълнителен пакет услуги не
съществува.Частта от ДПК за заплащане и на сумата от 499.92 лв./в размер почти
равен на отпунснатият заем/по допълнителен пакет услуги и изрично подписаното
споразумение противоречи на
законовите изисквания и на добрите нрави. Предоставените за тази цена услуги не
са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит, в какъвто смисъл е
изискването на императивните разпоредби на ЗПК. Не е посочена и цена за всяка
от услугите поотделно, включително и в споразумението, каквото е изискването на
чл. 10а, ал. 4 ЗПК. На следващо място следва да
се отчете и факта, че заплащането на това възнаграждение е предварително, т. е.
същото е дължимо само за "възможността за предоставянето" на
услугите, като е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по
време на действие на сключения между страните договор, доколкото в уводната
част на споразумението е посочено, че възнаграждението за предоставянето на
посочените допълнителни услуги става изискуемо с подписването му, като
изискуемостта му е в пълен размер дори и да не е ползвана и една от тях.
Съгласно приложения погасителен план ответникът е следвало да заплаща в
продължение на 12 месеца по 41.66 лв. за нещо, което не ползва. Процесното
споразумение безспорно е сключено във вреда на потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, приложим в конкретния случай, тъй
като води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
и потребителя.Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи са
нищожни, ако не са уговорени индивидуално, като за наличието на такива клаузи
съдът следи служебно. В случая споразумението не е уговорено индивидуално, доколкото
е изготвено предварително и ответникът не е имал възможност да влияе върху
съдържанието му евентуално. Едновременно с това споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги към договора за потребителски кредит е нищожно
и поради противоречие с добрите нрави, тъй като неравноправно се третира
икономически по – слабата страна в оборота, като се използва недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
След като споразумението
е нищожно, по него не се дължи възнаграждение, поради което за посочената сума
искът е неоснователен.Дори да се приеме, че Споразумението за закупуването на
допълнителен пакет услуги представлява договор за предоставяне на услуги за
продължителен период от време, при който потребителят заплаща стойността на
услугите чрез периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне,
поради което е изключен от определението за договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, то, за да
възникне задължение за заплащане на цената на тези услуги, те следва да бъдат
предоставени реално на потребителя. Няма доказателства по делото длъжникът да
се е възползвал от някоя от посочените услуги, включително и приоритетно
разглеждане на неговото искане за отпускане на кредит и поради това, че
услугата не е предоставена, не се дължи и нейното заплащане.
Наличната възможност за
предоставяне на тези услуги не е равностойна на реалното им
предоставяне,доказателства в която насока и липсват.
Въпреки това съдът
отбелязва,че суми по посочените пет вида услуги ответникът не дължи и поради
следното.С оглед хронологията на събитията и това,че ответникът не е заплатил нищо от дължимото е било възможно ползването реално само на първата,а
именно "приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския
кредит",изразяваща се в това, че кредиторът ще разгледа молбата за
кредит с предимство пред други, т. е. касае се за преддоговорно действие. От
Споразумението следва, че дори и да не ползва останалите услуги, само заради
това, че кредитът му е "приоритетно разгледан", ответникът ще дължи
възнаграждение (499.92 лева), което
представлява сума,почти равна на кредита, т. е. липсва еквивалентност на
престациите. Такава клауза не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, поради което е неравноправна и тъй като не е уговорена
индивидуално, е нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Услугата
"приоритетно изплащане на кредита" е свързана с "усвояване на
кредита", поради което такса за нея (без значение дали се нарича
"възнаграждение") не се дължи – аргумент чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
Останалите
"услуги" представляват по същество възможност за изменение на
параметри от ДПК, за което обаче се изисква "изпълнение на
изисквания" и одобрение от кредитора, т. е. ответникът следва да плаща
"предварително" за бъдещо несигурно събитие, чието настъпване изцяло
зависи от волята на кредитора. Няма и санкция за кредитора, ако не се съгласи
на изменение на договорът. Ако събитието не настъпи по време на действие на
Договора, няма възможност длъжникът да получи обратно платеното или част от
него, т. е. споразумението позволява на кредитора да задържи цялата сума за
възнаграждение , получена за престация, която не е извършил,а това е
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 6 от ЗЗП). Ето защо споразумението
като цяло не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради
което клаузите му са неправноправни и тъй като не са уговорени индивидуално, са
нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.
Предвид изложеното
ответникът не дължи суми по споразумението и искът за сумата от 499.92 лв.ще се отхвърли като неоснователен.
Налице е
положителната процесуална предпоставка за допустимост на исковата
претенция, а именно-депозирано от ищцовото ТД заявление по реда на чл.410 ГПК.Поради изложеното исковата претенция е частично основателна и ще се уважи
за сумата от 500.00 лв.,която представлява 38.66 % от общият празмер искова
претенция.Съответно на този процент съдът ще уважи и претенцията за разноските. Разноските по ч.гр.д.№ 183/2019
г.КРС са в размер на 75.92 лв.,от която
държавна такса от 25.92 лв. и 50.00 лв. юрисконсултско възнаграждение се дължат
в размер 29.35 лв.По настоящото
производство ищецът е платил държавна такса в размер на 174.08 лв. и представляван от юрисконсулт,на когото съдът следва
да определи размер на възнаграждението.При съобразяване със сравнително
невисоката степен на правна сложност на делото и това,че участието на представителя в процеса се
свежда до изготвяне на ИМ без участие в съдебно заседание,съдът му определя възнаграждение от 100.00 лв.От
общият размер на разноските в процеса от 274.08 лв.,съобразно степента на
уважаване на исковете като краен резултат съдът ще присъди на ищцетъ размер от
105.95 лв.По делото ответникът е представляван от адвокат ,комуто не е платил
възнаграждение,а такова не се претендира и от последният.
Водим от
горното и на осн.чл.422,ал.1 ГПК във вр. с чл.240,ал.1 ЗЗД във вр. с чл.79,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал ЗЗД, съдът
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА за установено между „ПРОФИ КРЕДИТ
България"ЕООД,ЕИК *********, седалище:
гр.София,бул. България № 49, бл, 53 Е, вх. В и Ю.С.,***, че по отношение на
последният съществува вземане в полза на
„ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, възникнало на основание
неизпълнение на Договор за потребителски кредит № **********/08.09.2014 год. за
сума в размер на 500.00
/петстотин/ лева,представляваща главница, дадена в заем сума,ведно
със законната лихва върху същата,считано от 24.01.2019 год. до окончателното й
изплащане.
ОТХВЪРЛЯ КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН предявеният
иск за сума в размер на 793.28
/седемстотин деветдесет и три лева и двадесет и осем
стотинки/лв.,представляваща разликата между уважената част от исковата
претенция до пълният й предявен размер
за сумата от 1293.28 /хиляда двеста и деветдесет и три и двадесет и
осем/лв.,включваща в себе си сумата от 118.36 /сто и осемнадесет и тридесет и шест/лева,представляваща
договорно възнаграждение,сумата от 175.00 /сто и седемдесет и
пет/лева,представляваща договорна неустойъка и
499.92 /четиристотин и деветдесет и девет и деветдесет и
два/лв.,представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнвителни услуги
от 08.09.2014 год.
ОСЪЖДА Ю.С.,***,ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ България"ЕООД,ЕИК *********, седалище: гр.София,бул.
България № 49, бл, 53 Е, вх. В, сумата от 29.35 /двадесет и девет и
тридесет и пет/лева, представляваща сторените от последното разноски по ч.гр.д.№
183/2019 г.КРС,както и сумата от 105.95/сто и пет и деветдесет и
пет/лева,представляваща сторените разноски в настоящото производство,съобразно
уважената част на исковата претенция.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд-гр.Кюстендил в 14-дневен срок от съобщаването му страните чрез връчване на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: