Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 25.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети феруари две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 6136 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Предмет на
обжалване в настоящото производство е решение № 57902 от 05.03.2020
г. постановено от СРС, 51 състав, по гр. д. № 38123/2019 г., в частта с която ответникът „И.а.Б.“ ЕООД е
осъден да заплати на ищцата М.Н.П. на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД
сумата от 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени от статия със заглавие „Скандалът след безочливата кражба на М.П. се
заплита“, публикувана на 21.03.2019 г. на интернет страницата www.blitz.bg,
ведно със законната лихва за забава от 21.03.2019 г. до окончателното
плащане. С решението предявеният иск е отхвърлен за разликата над посочената
сума до пълния заявен размер от 25 000 лева, като в тази част съдебният акт е
влязъл в сила, предвид необжалването му от страна на ищцата.
Срещу решението на
първоинстанционния съд, в частта с която предявеният иск е уважен за сумата от
12 000 лева, е подадена въззивната жалба от ответника „И.а.Б.“ ЕООД. В жалбата
се излагат съображения, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно,
необосновано и съдържа вътрешно противоречие. Според жалбоподателя не
ответникът следва да носи отговорност за причинени на ищцата вреди, тъй като
процесната статия била точна препечатка на статия, отпечатана по-рано на сайта dir.bg със заглавие „Продуцентът на клипа на М.П. проговори
за скандала“. СРС правилно приел, че в съдържанието на статията няма
клеветнически твърдения, но необоснован бил изводът на съда, че в заглавието на
статията, публикувана на сайта на ответното дружество, се съдържа клеветническо
твърдение, като на ищцата се приписва извършването на престъпление. Фокусът на
заглавието бил около заплетения скандал, а думите „безочливата кражба“ имали
само пояснително значение за какъв скандал става дума и същите били извадени от
контекста на публикацията.
Необяснимо за
въззивника било становището на първия съд, че вредите за ищцата са настъпили
именно от статията, публикувана от ответника, а не от идентичната статия,
публикувана на сайта dir.bg, която
първа по време била изнесена в публичното пространство. Ищцата не отграничила и
не установила причинната връзка между вредите и процесната публикация на сайта
на ответника. В жалбата са наведени доводи, че публичното поведение на ищцата
след публикациите не съответствало на твърденията й за причинени й
неимуществени вреди. Съдът допуснал процесуално нарушение като дал вяра на
свидетелските показания на свидетеля П., който бил заинтересован от изхода на
процеса. На последно място се поддържа, че присъденият размер на обезщетението
бил необосновано висок и не отговарял на критерия за справедливост, заложен от
законодателя. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и за
отхвърляне на иска за уважения от СРС размер.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба от ищеца в производството, с който жалбата се оспорва с
доводи за неоснователност на изложените в същата оплаквания по отношение на
постановеното съдебно решение. Въззиваемият поддържа, че правилно СРС установил
правнорелевантните за спора факти и в съответствие с тях приложил материалния
закон. С отговора се поддържа, че ответникът следва да отговаря за причинените
на ищцата неимуществени вреди – същият се явявал възложител на работата и
издател, с оглед което отговарял за вредите на основание чл. 49 ЗЗД. Оспорват
се доводите за липса на клеветнически твърдения в материала, като в тази връзка
се акцентира върху границите на свободата на словото – правата и доброто име на
гражданите. Въззиваемата поддържа, че заглавието на процесната статия е
изключително позорящо, като приписващо престъпление, а внушението било
допълнително подсилено от използвания израз „безочлива“. По отношение на
доводите, че съдържанието на статията представлява точна препечатка на вече
публикуван материал, обръща внимание, че заглавието на процесната публикация е
авторско, като именно същото съдържа клеветническите позорящи твърдения.
Намира, че присъденото обезщетение удовлетворява критериите по чл. 52 ЗЗД и е в
съответствие със съдебната практика по сходни случаи. Заявено е искане за
потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната от въззивника част
като правилно и законосъобразно.
Софийски
градски съд, IV-Д въззивен състав, като
прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
приема за установено следното от фактическа страна:
Безспорно между
страните по делото, а и това се установява от приетите в хода на съдебното
дирене пред СРС писмени доказателства е, че процесната статия със заглавие
„Скандалът след безочливата кражба на М.П. се заплита“ е публикувана на
21.03.2019 г. на интернет страницата на ответника на адрес: www.blitz.bg. Не е спорно
също така и какво е съдържанието на публикацията, отразено дословно и коректно
в решението на първия съд, както и че в съдържанието на статията авторът й е
направил препратка към публикация на интернет страницата на dir.bg /“написа още А., цитиран от dir.bg”/.
Установява се на
следващо място, че на 19.03.2019 г. публикация с идентично съдържание, но с
различно заглавие
„Продуцентът на клипа на М.П. проговори
за скандала“ е публикувана на интернет сайта dir.bg.
Като писмено
доказателство по делото пред СРС е приетa още публикувана на интернет страницата dir.bg декларация относно музикален клип на „Две хубави очи“,
от която се установява, че същата изхожда от С.С., в качеството му на управител
на „Филмова къща Д.” ЕООД, като с нея е заявено, че
деклараторът в качеството си на единствен продуцент на музикален клип на „Две
хубави очи“ с изпълнител М.П. и на единствен продуцент на филмова продукция
„Роза Д.” с режисьор на първи снимачен период Т.А.декларира, че всички авторски
и сродни права относно музикалния клип на „Две хубави очи“ с използвани кадри,
заснети от Т.А., нает за филмова продукция „Роза Д.”, са надлежно уредени и
прехвърлени на „Филмова къща Д.” ЕООД. В декларацията е посочено, че всички
претенции относно излъчването на клипа могат да бъдат отнасяни към „Филмова
къща Д.” ЕООД, както и че С.С. дава съгласието си М.П. да използва музикалния
клип на „Две хубави очи“, както намери за добре.
В производството
пред първоинстанционния съд са събрани и гласни доказателствени средства чрез
разпита на свидетелите В.П.и М.К..
От показанията на
свидетеля М. К., дългогодишна близка приятелка на ищцата, се установява, че
макар подобни публикации да е имало и в други медии единствено в процесната
статия са използвани епитети, създаващи внушение, че ищцата е „безочлива
крадла“. В деня, в който ищцата видяла статията, звъняла настоятелно на
телефона на свидетелката, като след като осъществили разговор, П. била в
истерия, плачела и питала дали свидетелката е видяла статията. Случаят бил
по-различен от другите, в които медии пишели за ищцата, защото й била приписана
кражба, както и се създавало внушение, че реализира доходи и трупа популярност
на чужд гръб. След публикацията П. ограничила контактите си и не искала да
излиза от дома си.
От показанията на
другия разпитан свидетел В. П., живеещ с ищцата на съпружески начала, се
установява, че при прочита на статията П. била шокирана от заглавието,
разстроила се. Притеснила се, че обществото ще я вини в кражба, както и че ще
се наложи да обяснява на семейството си, приятелите и колегите си, че нищо не е
откраднала. Започнали въпроси дали отношенията, свързани с авторските права, са
уредени, тъй като хората, взели участие в продукцията, имали притеснения дали и
те не са участвали в кражба. След публикацията се затворила в себе си – не
желаела да комуникира с приятели и колеги. Отказала да приберат общото им дете
в дома им в гр. София в началото на пролетта, какъвто бил планът на
семейството, тъй като се чувствала емоционално нестабилна. Отказала бъдещи
публични изяви, като изпълнила само поетите преди излизането на публикацията
ангажименти. Не намирала вече смисъл да се развива творчески в България.
Настоящият състав
на съда дава вяра на показанията и на двамата разпитани пред първия съд
свидетели, като намира, че същите пресъздават личните им впечатления във
времето непосредствено и месеците след процесната публикация. Отличават се с
последователност на изложението, яснота и детайлност, кореспондират с приетите
писмени доказателства. Преценявайки ги по реда на чл. 172 ГПК, доколкото св. К.
е близка приятелка, а св. П. - лице от най-тесния семеен кръг на ищцата, съдът
не намери основание да не кредитира същите. На първо място, както се посочи,
показанията на свидетелите пресъздават личните им впечатления от емоционално
промененото състояние и поведението на ищцата във връзка с процесната
публикация, като житейски обяснимо е именно най-близките /членовете на
семейстовото, роднините, доверените приятели/ да са свидетели на емоционалните
сътресения и да имат непосредствени възприятия за хода на събитията и
естеството на преживяното.
В трайната си
практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или друга връзка със
страната не е предпоставка, достатъчна за да дискредитира свидетелските
показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от съда при
изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на
свидетеля от изхода на делото. Така напр. с решение № 118 от 11.01.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън
посочените в чл. 166 ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може
да бъде свидетел. В такава хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и
относими към факти от спорното право показания на свидетеля само поради
неговата заинтересованост, а е задължен да прецени достоверността им, чрез
цялостна съпоставка на всички доказателства по делото. Следователно, с
доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и
само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е
основание за отричане достоверността на изнесеното от тези лица.
При така
установената фактическа обстановка въззивният съд намира от правна страна
следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо – в
обжалваната от ответника част. По правилността на същото въззивният съд /с
оглед установеното от фактическа страна и съдържащите се във въззивната жалба
доводи/ дължи да изложи свои мотиви по приложението на материалния закон към
правнорелевантните за спора между страните факти.
Първоинстанционният
съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД
за изплащане на обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди,
причинени й от публикацията на статията с процесното заглавие на интернет сайта
на ответното дружество.
Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Публикувалият
журналистическа статия носи отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител на друго
лице на работата по съставяне на печатни материали, за вредите, причинени при
изпълнението на тази работа. Необходимо е също така да се докаже, че
натовареният с тази работа чрез противоправно деяние е увредил ищцата, като му
е причинил неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка
причинно-следствена връзка с противоправното поведение на лицето.
Съгласно
разпоредбите на чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията
на РБ, както и съгласно чл. 10, § 2 от Европейската конвенция за правата на
човека свободата на словото не е абсолютна. Тя се разпростира до предели,
преминаването на които засяга други конституционно защитени ценности каквито са
личното достойнство, репутацията и неприкосновеността на личната сфера на
гражданите. Свободата на изразяване на мнение, твърдение, оценка или на данни с
негативен подтекст чрез статия е изключена. В случаите, при които чрез
произведение са разпространени обидни и клеветнически твърдения или други данни
с негативен подтекст, издателят на печатното произведение носи отговорност за
причинените вреди на основание чл. 49 ЗЗД, тъй като е възложител на работата на
лицата, определящи характера и съдържанието на публикуваните материали. (в този
смисъл Решение № 264 от 21.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2161/2013 г., III г.
о., ГК).
Настоящият състав
намира, че при произнасяне относно отговорността на журналист, съответно на
редакция на електронна медия, съдът следва да направи преценка и да съобрази
предмета на спора в светлината на чл. 8 ЕКПЧ, според който всеки има право на
зачитане на неговия личен и семеен живот и съответно на чл. 10 ЕКПЧ, който
закрепя правото на всеки да има свобода на изразяване. ЕСПЧ е имал повод да се
произнесе по общото приложение на тези две разпоредби на Конвенцията, като е
счел, че неприкосновеността на личния живот съществува независимо от
твърденията за извършено нарушение или друга лоша слава ( Sciacca v Italy
2005-I; 43 EHRR 400). Съдът е приел, че държавата има позитивно задължение да
зачита личния живот, като го закриля от натрапчивите действия на трети лица,
включително от репортери, като преценка следва да се прави при всеки конкретен
случай с оглед баланса между чл. 8 и чл. 10 ЕКПЧ (White v Sweden 2006). Насоки
са дадени от съда в решението Von Hannover № 2 срещу Германия, като следва да
се съобрази дали публикацията има принос за дебат в обществен интерес, ролята и
функцията на лицето, за какво е репортажът, последиците от публикацията. Съдът
е намерил, че публикуването на снимки и статии единствено с цел да се задоволи
любопитството на определена група не изпълва критерия за обществен интерес.
В светлината на
изложеното въззивният състав приема, че в конркетния случай процесната статия
не е в състояние да предизвика какъвто и да е конструктивен обществен дебат. Целта
й, с оглед заглавието на същата, е единствено да привлече вниманието върху
конкретно лице, познато на обществеността, за което се твърди да е извършило
кражба. По тези критерии въззивният съд счита, че следва да се даде приоритет
на защитата на личната сфера на ищцата за сметка на чл. 10 ЕКПЧ.
В свои решения
ЕСПЧ е извел редица задължения и отговорности на журналистите при осъществяване
на професионалната им дейност. Освен да поднасят вярна и прецизна информация,
те са длъжни да проявяват още по-голяма бдителност и усърдие при проверка на
точността на информацията, когато изразяват сериозни твърдения, засягащи
личността на конкретен субект, обвинения срещу него в престъпление, засягане на
репутацията на частни лица, както е в конркетния случай.
В конкретиката на
казуса се установява, че със заглавието на процесната статия се приписва
престъпление против авторските и сродните им права на лице, публична личност, и
то в сферата, в която това лице се изявява – музикалния бранш. За да бъдат определени дадени твърдения и внушения
като клеветнически, следва да бъде констатирано, че същите са лъжливи
(неистински), както и че имат обективен позорящ характер по отношение
личността, към която са адресирани. Разгласяването на несъществуващо позорно
обстоятелство или приписването на неизвършено престъпление е противоправно
деяние – клевета (чл.147, ал.1 НК), а по смисъла на гражданския закон – непозволено
увреждане (чл. 45, ал. 1 ЗЗД). С това деяния се накърнява правото на чест и
достойнство на лицето и положителната обществена оценка за личността му,
неговата самооценка.
Позорящи са тези
факти, които обективно накърняват доброто име на пострадалия в обществото и са
укорими от гледна точка на господстващия морал. Клеветата може да бъде
осъществена не само чрез пряко изнасяне или внушаване на невярна и позоряща
информация за съответно лице, но и когато неистинските и позорящи обстоятелства
се излагат като слух и съмнение (Решение № 51/ 1980 г. по н.д. № 26/ 1980 г.,
ВС, II НО). Фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, подлежат
на проверка за вярност, като доказателствената тежест е на ответника. Вината на
автора на публикацията се предполага на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД, а
оборването на презумпцията е в тежест на ответника при условията на пълно
обратно доказване.
Не е спорно между
страните, че ответникът е възложил на друго лице публикуването на статията на
процесния сайт. Въпросът кой е авторът на статията е без значение за
отговорността на издателя, тъй като авторът на статията би могъл да носи
отговорност на друго основание - чл. 45 ЗЗД /така /Решение № 117 от 4.03.2009
г. на ВКС по гр. д. № 101/2008 г., III г. о., ГК. В конкретния случай се
установява, че заглавието, с което е публикувана статията на интернет сайта на
ответника, е авторско. Макар статията да е била публикувана два дни по-ранно от
друга интернет медия, както е установил и първоинстанционния съд, заглавието е
различно от това на публикацията на сайта dir.bg. В тази връзка следва да се посочи, че съдържанието на
статиите /което е идентично/ не съдържа обидни и клеветнически твърдения, а
пресъздава гледните точки на режисьора на филма „Роза Д.“, на управителя на
„Филмова къща Д.“ ООД и продуцент на видеоклипа към песента на ищцата „Две
хубави очи“, както и данни за историята на написване на песента – музика,
аранжимент и избор на текст. Ето защо, както правилно е приел и първият съд,
ответникът не може да изключи отговорността си с обстоятелството, че статията
представлява точна препечатка от друга медия, доколкото самата статия не
съдържа обидни и клеветнически твърдения. В тази връзка следва да се заключи,
че неприложима е съдебната практика на ВКС, че вторият издател не може да бъде
държан отговорен, че се е доверил на добросъвестността на първия /в случая dir.bg/.
Заглавието на
процесната статия, както се посочи и по-напред, е авторско. Същото създава манипулативно внушение за това, че М.П.
е извършила по безочлив начин престъпление против авторските и сродните им
права, наказуемо съгласно разпоредбите на раздел VII Престъпления против интелектуалната собственост от
Наказателния кодекс. Самото заглавие насочва читателя на тази мисъл и създава
представа за извършени от ищцата неприемливи силно укорими действия, с които последната
се е възползвала от чужд интелектуален труд.
Думата „кражба” в
обществения речник се асоциира с непозволено, неправомерно деяние, а за същата
е налице и легална дефиниция в разпоредбата на чл. 194, ал. 1 НК. От друга
страна употребеното прилагателно „безочлива“ се тълкува като особено нахално,
нагло, дръзко в негативен аспект поведение. Изполваното в заглавието
словосъчетание безспорно засилва внушението върху читателя, като очертава като
неприемливо от гледище на правилата на обществения морал поведението на
ответницата. Това става ясно от самото заглавие на статията. В заглавието не се
сочи, че всъщност е възникнал спор относно това кому принадлежат авторските
права на въпросните сцени от клипа, по който въпрос публично са се изказали
режисьорът на филма и продуцентът на клипа към песента на П., а цялостното
внушение на публикацията, насочено към ищцата, се дължи именно на заглавието на
статията.
От изложеното и от
събраните по делото писмени доказателства се установява, че твърдението,
съдържащо се в заглавието на публикацията, за извършена по безочлив начин от
ищцата кражба на интелектуален труд, е невярно, доколкото от страна на
ответника не е установено противното.
Журналистите имат право да изразяват свободно
мнението си в изготвените от тях трудове, включително и негативното мнение, с
което се осъждат действия или изказвания на трети лица, но това следва бъде
правено обективно и добросъвестно, а не да се подвежда читателя, вменявайки му
факти, извадени от контекста, и накърняващи доброто име другиму, както е
направено в случая. Името на ищцата, наред с нейна снимка, е използвано в
заглавието в съчетание с думите „скандал“, „безочливата кражба“, като внушението
към читателя е, че именно ищцата е автор на такова деяние, което не отговаря на
истината. В този смисъл се касае за изнасянето на фактически твърдения, а не
единствено на оценъчни съждения в журналистическа публикация. Настоящият състав
приема, че именно от заглавието на статията за ищцата са произтекли
неимуществените вреди, изразяващи се в засягане на доброто й име, честта,
достойнството й, които са се отразили в негативен апект на емоционалното й
състояние и на социалния и личния й живот.
Както се посочи и
по-горе, съдът намира, че посредством изнесените със заглавието на процесната
публикация твърдения за факти на ищцата се приписва извършването на
престъпление. Същите са с обективно позорящ характер по отношение личността,
към която са адресирани. Внушението за образа на ищцата, което процесната
публикация създава, безспорно е укоримо от гледна точка на господстващото
обществено мнение и накърнява доброто й име в обществото, доколкото същата е
представена като личност, която използва по безцеремонен начин чужд
интелектуален труд в работата си и в сферата на дейност, в която се изявява, което
е неприемливо.
Поведението на
автора на публикацията е противоправно, нарушава общия принцип да не се вреди
другиму и съставлява непозволено увреждане. Поради това съдът намира, че
процесната статия съдържа клеветнически внушения по отношение на ищцата –
внушава в представата на читателя факти, които са позорни и не отговарят на
истината. Журналистите обаче не могат да използват правото за свободно
разпространение на информация, за да нанасят обиди или да клеветят. Те следва
да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 от КРБ, а когато
ги прекрачат, отговарят за причинените вреди.
От показанията на разпитаните
свидетели се установяват претърпените от П. неимуществени вреди, както и
причинната връзка между тях и заглавието на процесната статия. Съдът приема за
установено по делото, че след като ищцата прочела статията изпаднала в истерия,
разстроила се, затворила се в себе си, ограничила публичните си изяви, като не
поемала нови ангажименти, спряла да излиза, за контакува с близки и с колеги,
като се чувствала безполезна за семейството си и изгубила желанието си да
развива творчеството си в България.
Поради тези
съображения настоящият състав намира, че е налице деяние по смисъла на чл. 45,
ал. 1 ЗЗД, доколкото същото е извършено от лице, което ответникът е натоварил с
изготвяне и публикуване на статия на неговия сайт, като е използвал името на
ищцата и нейна снимка и е свързал последната с извършване на престъпление и
позорящи обстоятелства.
Субективната
съставомерност на деликта се презумира, доколкото съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД
във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното. По тези съображения настоящият състав намира, че основанията за
деликната отговорност са изцяло доказани по безспорен начин, което от своя
страна ангажира отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Като собственик на
интернет сайта ответникът определя характера и съдържанието на публикуваните
материали и има качеството на възложител на работа.
Обезщетението за
неимуществени вреди в хипотезата на чл. 45 ЗЗД се определя от съда в
съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от
съда по справедливост. Понятието „справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението /т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. /.
Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от
съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено
лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически
сътресения, които намират не само отражение върху психиката му, но му създават
и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална
възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и
които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди.
Същевременно обезщетението за неимуществени вреди има паричен израз, поради което
всякога се явява предопределено и от икономическите условия в страната.
Съдът взе предвид
характера, вида и тежестта на претърпените от ищцата морални болки и страдания,
фактът, че публикацията е била видяна от над 15 600 лица (видно от самата
разпечатка на страницата), че се касае до електронно издание, което предполага
възможност лесно и бързо да бъде разпространена и да достигне до неограничен
брой лица, а също и обстоятелството, че ответникът не е предприел никакви
адекватни действия за привеждане на журналистическия материал в съответствие с
наличните факти, посочени в самата статия. Не е без значение и фактът, че
ищцата е публична личност, известна с името и образа си в обществото. Съдът
съобрази и обстоятелството, че на ищцата е приписано престъпление, касаещо
сферата на дейност, в която същата се изявява, което й е повлияло изключително
негативно, провокирайки нежелание да се изявява за в бъдеще в България. Именно
отчитайки този факт, авторът на публикацията е избрал и провокативното
заглавие, допълнително подсилено от епитета „безочливата“, в съчетание с
изразите „скандал“ и „заплита“, които заострят вниманието на читателите. Този
факт мотивира съда да приеме, че това заблуждение и подвеждане на читателите е
допринесло в изключителна степен за душевните страдания на ищцата.
Съобразявайки се с тези обстоятелства, както и с икономическите условия в
страната, настоящият състав намира, че справедливото обезщетение в случая
следва да бъде определено на сумата в размер от 6000 лева. Като е определил обезщетение
в по-висок размер, първият съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, изискваща обезщетението за претърпени неимуществени вреди да се определи
от съда по справедливост. Ето защо решението на СРС следва да се отмени за
сумата над 6000 лева до присъдения размер от 12 000 лева.
За пълнота
въззивният съд намира за необходимо да посочи, че не следва да обсъжда доводите
на въззивника относно несъответствие между публичното поведение на ищцата след
публикациите и твърденията й за причинени й неимуществени вреди. Същите имат
характеристиките на фактически твърдения, които ответникът въвежда за първи път
едва с въззивната жалба, с оглед което и по арг. от разпоредбите на чл. 131,
ал. 2, вр. чл. 133 ГПК, както и от тези на чл. 143, ал. 3, вр. чл. 146, ал. 3 ГПК,
се явяват преклудирани.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се ревизира в частта за разноските. Възложените в тежест на ответника
разноски следва да бъдат намалени до сумата от 840 лева, като решението бъде
отменено за разликата над посочения размер до присъдения такъв от 1680 лева. С
решението на СРС разноски на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК не са
присъдени, като доколкото страната не е поискала изменение на същото по реда на
чл. 248 ГПК, въззивният състав не намира основание да присъди разноски на тази
страна за първоинстанционното производство.
За въззивното
производство право на обезвреда за сторените разноски възниква и за двете
страни на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. По делото са представени
доказателства, че разноските на въззивника възлизат на сумата от 940 лева – за
заплатени държавна такса /240 лева/ и адвокатско възнаграждение /700 лева/. На
основание чл. 78, ал. 1 ГПК на страната се следва сума в размер 470 лева.
Въззиваемата е извършила разноски в размер на 2000 лева за заплатено на
процесуалния й представител адвокатско възнаграждение. В съдебното заседание,
проведено на 25.02.2021 г. пред въззивния съд, е направено възражение за
прекомерност на тези разноски по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Това възражение е
основателно, като съдът, вземайки предвид обжалваемия интерес, както и обстоятелствата,
че въззивното производство е протекло в едно единствено съдебно заседание без
събирането на доказателства, но от друга страна с въззивната жалба ответникът е
направил доказателствени искания, навел е за първи път нови фактически
твърдения, по които въззиваемата се е защитавала активно, противопоставяйки
подробни доводи с отговора на жалбата, както и че е представлявана лично в
съдебното заседание пред въззивния съд, приема, че разноските следва да бъдат
намалени до сумата от 1000 лева. С оглед изводите за частична неоснователност
на въззивната жалба и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на въззивника
следва да се възложи сумата от 500 лева.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV-Д въззивен
състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 57902 от
05.03.2020 г., постановено от СРС, 51 състав, по гр. д. № 38123/2019 г. в
частта, с която „И.а.Б.“ ЕООД е осъдено да
заплати на М.Н.П. на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата над 6000 лева до присъдената с решението сума от 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди,
причинени от статия със заглавие „Скандалът след безочливата кражба на М.П. се
заплита“, публикувана на 21.03.2019 г. на интернет страницата www.blitz.bg, както и в частта за разноските, с която ответникът е
осъден да заплати на ищцата сумата над 840 лева до присъдения с решението
размер от 1680 лева, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Н.П., ЕГН **********, срещу „И.а.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, иск с правно основание чл.
49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата над 6000 лева до присъдената с решението сума
от 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от
статия със заглавие „Скандалът след безочливата кражба на М.П. се заплита“,
публикувана на 21.03.2019 г. на интернет страницата www.blitz.bg.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 57902 от 05.03.2020 г., постановено от СРС,
51 състав, по гр. д. № 38123/2019 г. в частта, с която „И.а.Б.“ ЕООД е осъдено
да заплати на М.Н.П. на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 6000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от статия
със заглавие „Скандалът след безочливата кражба на М.П. се заплита“,
публикувана на 21.03.2019 г. на интернет страницата www.blitz.bg, ведно със законната лихва от 21.03.2019 г. до
окончателното плащане, както и в частта за разноските, с която ответникът е
осъден да заплати на ищцата сумата до 840 лева – разноски за производството
пред СРС.
ОСЪЖДА М.Н.П.,
ЕГН **********, да заплати на „И.а.Б.“ ЕООД, ЕИК *********,
сумата от 470 лева – разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „И.а.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, да заплати на М.Н.П., ЕГН
**********, сумата от 500 лева – разноски за въззивното производство.
Първоинстанционното
решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над сумата
от 12 000 лева до пълния заявен размер от 25 000 лева, е влязло в сила.
Решението подлежи
на касационно обжалване в едномесечен срок от връчване на препис от същото на
страните при условията на чл. 280 ГПК пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.