Решение по дело №3187/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2072
Дата: 13 март 2020 г. (в сила от 13 март 2020 г.)
Съдия: Здравка Ангелова Иванова
Дело: 20191100503187
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 8 март 2019 г.

Съдържание на акта

 

       Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е    № ……

                                              Гр. София,13.03.2020 г.

 

 

                            В      И М Е Т О      Н А      Н  А  Р  О Д А

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и двадесета година в следния състав :

                                         ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова

                                                    ЧЛЕНОВЕ :  Цветомира Кордоловска   

                                                      Мл. съдия :  Светослав Спасенов                       

при секретарят Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 3187 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 519274/29.10.2018 г. на СРС, 162 с - в, по гр. д. № 81424/2017 г. е признато за установено,  на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Й.В.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 959, 75 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 07.2014 г. - м. 04.2016 г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с абонатен номер 059425, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението - 10.07.2017 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 31, 16 лв., такса за дялово разпределение за периода м. 07.2014 г. - м. 04.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 19.09.2017 г. по гр. д. № 46613/2017 г. по описа на СРС, 162 състав.

С решението исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени  за разликата над уважения размер от 959, 75 лв. до пълния предявен размер от 1 576, 79 лв., представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода м. 05.2013 г. (вместо 2014 г., както е претендирано, при допусната техническа грешка) - м. 06.2014 г. и за разликата над уважения размер от 31, 16 лв. до пълния предявен размер от 43, 40 лв., такса за дялово разпределение за периода м. 05.2013 г. (вместо 2014 г., както е претендирано, при допусната техническа грешка) - м. 06.2014 г., както и изцяло за сумата от 286, 41 лв. - законна лихва за забава върху главницата за ТЕ за периода от 15.08.2014 г. до 28.06.2017 г. и за сумата от 8, 65 лв., лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 15.08.2014 г. - 28.06.2017 г. Ответникът е осъден за разноски.

Недоволен от решението в частта, в която са отхвърлени исковете за главницата над уважения размер от 959, 75 лв. до пълния предявен размер от 1 576, 79 лв., както и изцяло са отхвърлени исковете за лихви върху тази главница, е останал ищеца „Т.С." ЕАД, който го оспорва в срока по чл. 259 ГПК. В жалбата се поддържа, че неправилно СРС е приел, че сумите по главниците са погасени по давност - по чл. 111 б. „в“ ЗЗД. Излага се, че съгласно чл. 33, ал. 2  от ОУ на дружеството от 2014 г. ( в сила от 12.03.2014 г.), за разлика от чл. 32, ал. 1 от ОУ 2008 г., изискуемостта на вземането за ТЕ настъпва след издаването на обща фактура за периода за количествата ТЕ. Задълженията от общата фактура издадена на 30.07.2014 г. стават изискуеми едва през м. 09.2014 г., поради което не са погасени с изтичане на тригодишната давност преди подаване на заявлението на 10.07.2017 г., както приема СРС. Моли да се отмени решението и да се уважат изцяло исковете за главница и лихви. Претендира разноски за юрисконултско възнаграждение.

Ответникът Й.В.К., чрез особения му представител по предоставена правна помощ по чл. 21 т. 3 от ЗПП, оспорва въззивната жалба с доводи, че в обжалваната от ищеца част решението е правилно и законосъобразно. Ищецът не е доказал пълните размери на задълженията за главница и лихва. Оспорва се твърдението на ищеца, че СРС е приложил неправилно института на погасителната давност, която е тригодишна за процесните вземания. Моли да се потвърди решението в оспорените от ищеца части.

Решението в уважителната част се оспорва и от ответника Й.В.К. с доводи, че е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено. В жалбата се поддържа, че по делото е било спорно и не е установено, че ответника е собственик на процесния имот, като поддържа, че той е продал имота на двете си дъщери си през 1994 г. Ищецът не е представил доказателства за собствеността на имота пред СРС. Моли да се отмени решението в уважителната част и да се отхвърлят изцяло исковете. Претендира разноски, като прави възражение по разноските, претендирани от ищеца. 

Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не взема становище по въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК.

Третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД не взема становище по жалбите.

Като съобрази изложеното от страните по реда на въззивната проверка, съдът намира следното :

Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо в оспорените части.

Решението не се оспорва от ищеца в частите, в които са отхвърлени исковете за заплащане на суми за дялово разпределение и лихва върху тях до пълните предявени размери, поради което в тези части е влязло в сила.

Настоящият състав констатира, че в отхвърлителната част от диспозитива на решението, както и в заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, СРС е вписал период на претенцията по главниците от м. 05.2013 г. В същото време, в заявлението по чл. 410 ГПК и впоследствие в петитума на исковата молба, претенцията по главницата е заявена от ищеца от м. 05.2014 г. (не от м. 05.2013 г.) до м. 04.2016 г. Настоящият въззивен състав намира, че става въпрос за допусната техническа грешка на СРС в заповедта за изпълнение и решението при изписване началния момент на периода на претенцията по главницата, която може да се отстрани безсрочно, по реда на чл. 247 ГПК.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК ищецът следва да установи, по иска за главницата обстоятелствата, свързани със съществуване на договорни отношения между страните за доставката на топлоенергия и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия в процесния период, обема на реално доставената на ответника топлоенергия и нейната стойност, а по иска за лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила забава на длъжника, както и размера на законната лихва. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения срещу исковете.  

За да се премине към обсъждане по същество на дължимостта на суми за консумирана енергия и лихви върху тях, следва да се обсъди основният спорен въпрос, поставен във въззивната жалба на ответника : дали е установено, че Й.В.К. е потребител на ТЕ през претендирания период м. 05.2014 г. – 30.04.2016 г. за процесния имот.

Според нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съгласно на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ДР на ЗЕ, „битов клиент е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Според пар. 1, 41 б, б. „а“ (изм. - ДВ, бр. 35 от 2015 г., в сила от 15.05.2015 г.) „потребител на енергийни услуги“ е краен клиент, който купува енергия или природен газ от доставчика.

Съгласно становището на ВКС изразено в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. „изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.. Според тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й“.

ВКС приема, че договорът между реално ползващото имота лице и топлопреносното предприятие не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот, а подлежи на доказване, например с молба за откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество.

Като се съобрази посочената уредба и задължителните тълкувания на ВКС следва, че по смисъла на ЗЕ, по договора за доставка на топлинна енергия потребител (клиент) на топлинна енергия е собственика, респективно - физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване и лицето, което купува ТЕ за битови нужди, за което е подадено заявление за откриване на партида на негово име.  

Въззивният състав намира, че доколкото ответникът оспорва дължимостта на суми за ТЕ, ищецът не е освободен от задължението да установи пълно и главно, че между страните е съществувало облигационно правоотношение през целия процесен период. Провеждането на такова доказване е от значение за основателността на иска.  

При преценка на представените от ищеца доказателства, въззивният състав, за разлика от СРС намира, че качеството на ответника на собственик или вещен ползвател на имота не е установено в производството, пълно и главно, от страна на ищеца, чиято е била тежестта на доказване.

Във връзка с установяване качеството на Й.В.К. на потребител на ТЕ за имота находящ се в адрес: гр. София, ж.к. „******** в процесния период, СРС се е позовал на представените по делото списък на етажните собственици към протокол от проведено Общо събрание на ЕС и молба до ищцовото дружество от 30.05.2017 г. от ответника. Тези доказателства не съставляват писмени документи, които да установят качеството на ответника на собственик на имота. Ищецът не е представил други годни писмени доказателства (писмени договори или нотариални актове) в подкрепа на твърденията си, че Й.В.К. е собственик на топлоснабдения имот, а от там - потребител (клиент) по смисъла на ЗЕ, посочен по – горе.

Настоящият въззивен състав приема, че ищецът не е провел доказване на относимия към спора факт, че ответникът е собственик или носител на вещното право на ползване върху имота, според изискванията на закона (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) или респективно е лице, което е поискало откриване на партида на негово име. В противоречие със събраните доказателства СРС е приел, че ответника е страна по облигационното правоотношение с ищеца за доставка на ТЕ в имота през процесния период и дължи стойността й.

Предвид направените до момента извода въззивният съд намира, че е безпредметно да се обсъждат останалите писмени доказателства във връзка с реалната доставка, потребление и отчитане на ТЕ за имота и нейната стойност, в това число и възражението за погасяване по давност.

След като главният иск за установяване цената на ТЕ е недоказан по основание и размер, неоснователен се явява и акцесорния иск - за установяване на лихва за забава върху главното вземане.

            С оглед направените от въззивния съд изводи, по въззивната жалба на ответника решението, с което са уважени исковете за установяване на задължения за ТЕ за главница (в това число за дялово разпределение) и лихви за забава върху нея следва да се отмени и вместо това - исковете да се отхвърлят изцяло, в това число и в частта по присъдените в тежест на ответника разноски в исковото и заповедното производства. Във връзка с въззивната жалба на ищеца, решението следва да се потвърди в частите, в които са отхвърлени исковете за главница - над уважения размер от 959, 75 лв. до пълния предявен размер от 1 576, 79 лв., както и изцяло са отхвърлени исковете за лихви върху главницата.

Решението е влязло в сила в неоспорената от ищеца отхвърлителна част.      

По разноските пред СГС : Предвид изхода от спора в полза на ответника  следва да се присъдят разноски за държавна такса по въззивната жалба в размер на 25 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, за които единствено има данни, че са направени пред СГС.

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                                          

Р Е Ш И  :

 

ОТМЕНЯ решение № 519274/29.10.2018 г. на СРС, 162 с - в, по гр. д. № 81424/2017 г. в частите, в които е признато за установено, на основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Й.В.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С." ЕАД, ЕИК ********сумата от 959, 75 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 07.2014 г. - м. 04.2016 г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с абонатен номер 059425, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението - 10.07.2017 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 31, 16 лв., такса за дялово разпределение за периода м. 07.2014 г. - м. 04.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 19.09.2017 г. по гр. д. № 46613/2017 г. по описа на СРС, 162 състав, както и в частите, в които Й.В.К., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК 45, 68 лв., разноски в заповедното производство и 287, 93 лв., разноски в исковото производство  и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

 

ОТХВЪРЛЯ исковете с правно основание на чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че Й.В.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********сумата от 959, 75 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода м. 07.2014 г. - м. 04.2016 г. за имот, находящ се в гр. София, ж. к. „********, с абонатен номер 059425, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението - 10.07.2017 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 31, 16 лв., такса за дялово разпределение за периода м. 07.2014 г. - м. 04.2016 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 19.09.2017 г. по гр. д. № 46613/2017 г. по описа на СРС, 162 състав.

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 519274/29.10.2018 г. на СРС, 162 с - в, по гр. д. № 81424/2017 г. в частите, в които исковете на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, срещу Й.В.К., ЕГН **********,  с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над уважения размер от 959, 75 лв. до пълния предявен размер от 1 576, 79 лв., представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода м. 05.2013 г. (вместо 2014 г., както е претендирано, при допусната техническа грешка) - м. 06.2014 г., както и изцяло за сумата от 286, 41 лв. - законна лихва за забава върху главницата за ТЕ за периода от 15.08.2014 г. до 28.06.2017 г.

 

РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частта, в която исковете по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени за разликата над уважения размер от 31, 16 лв. до пълния предявен размер от 43, 40 лв. - такса за дялово разпределение за периода м. 05.2013 г. (вместо правилното 2014 г., както е претендирано, при допусната техническа грешка) - м. 06.2014 г. и за сумата от 8, 65 лв., лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 15.08.2014 г. - 28.06.2017 г.

 

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес на управление:*** да заплати на Й.В.К., ЕГН **********, с адрес: ***, разноски в размер на 25 лв. държавна такса пред СГС, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

 

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                 ЧЛЕНОВЕ : 1.                            

 

 

 

 

                                                                                 

                                                                                                        2.