СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Г" въззивен
състав, в публично съдебно заседание на шести декември през две хиляди и
седемнадесета година, в състав:
при участието на
секретаря Алина Тодорова, разгледа докладваното от мл. съдия П. Минчев въззивно
гражданско дело № 6654 по описа за 2017 г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № II-75-83393 от 05.04.2017г. постановено по гр.д. № 57739/2015г. по описа на
СРС, ГО, 75 състав, е отхвърлен предявеният от П.Й.К. срещу „В.Т.К.“ ЕООД иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 128 КТ за сумата от 7112,86
лева, представляваща трудово възнаграждение за периода от 28.06.2012г. до
23.10.2013г. и П.Й.К. е осъден да заплати на „В.Т.К.“ ЕООД на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 950 лева, представляваща сторените по делото разноски.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ищеца П.Й.К., в която са развити съображения за
неправилност и необоснованост на обжалваното решение поради необсъждане на
доказателствата по делото и становищата на страните. Жалбоподателят поддържа,
че първоинстанционният съд не бил обсъдил събраните по делото писмени
доказателства – шест броя товарителници, удостоверения за дейности, протокол за
крайпътна проверка и шест броя тахошайби от тахограф, от които се установявало
полагането на труд от ищеца за ответното дружество. Твърди, че в протокола за
крайпътна проверка, издалото го длъжностно лице било посочило идентификацията
на ответника като превозвач и е посочен номерът на неговата лицензия, а от
шестте броя тахошайби било видно, че в процесния период ищецът бил управлявал
няколко различни товарни автомобила с различни регистрационни номера, с които
бил извършил множество различни курсове на територията на страната, като
ответникът не спорел, че автомобилите са негова собственост. Тахографите се
монтирали от превозвачите – работодатели и тяхно задължение било съхранението
на тахографските листове, от които се установявало реалното отработено от
водача време по отношение и ищецът не бил могъл да попълва листовете ако
използвал товарните автомобили за лични нужди. Неправилно не били кредитирани
показанията на св. В.А., съгласно които той също работел без регистриран трудов
договор, но съдът бил дискредитирал показанията на това основание. Логично било
в счетоводството на ответника да липсват данни за процесното трудово
правоотношение с оглед поведението на ответника. Във връзка с твърдението на
ответника, че автомобилите били ползвани от ищеца за негови лични нужди не били
обсъдени и представените товарителници, в които като превозвач било посочено
ответното дружество и касаели стоки за магазини на „Била България“ ЕООД на
различни места. Относно осигуряването на ищеца от „Д.И.“ ЕООД по същото време
твърди, че се установявало наличие на счетоводна грешка. Моли съдът да отмени
изцяло обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК,
въззиваемата страна „В.Т.К.“ ЕООД е подала отговор на въззивната жалба, в който
са развити съображения за неоснователност на същата. Поддържа, че от приетото
по делото експертно заключение по съдебно-графологична експертиза се
установявало, че представеният от ищеца трудов договор не бил подписан от
управителя на ответното дружество, нито от специалист управление на човешките
ресурси в дружеството, трудовото правоотношение не било регистрирано и в НАП,
не било изпратено уведомление по чл. 62, ал. 3 КТ, нито данни за неговото
прекратяване. С оглед на това твърди, че трудовият договор бил нищожен и
правоотношение не съществувало. Установявало се също, че не били подписани от
управителя на ответното дружество и представените от ищеца удостоверения за
дейности. Поставеният върху документите печат стоял на разположение във всеки
автомобил на дружеството и всеки който е имал достъп до автомобил могъл да го
ползва. Твърди, че през периода ищецът бил ползвал негови товарни автомобили за
собствени цели, като бил съвместявал курсовете си с тези на ответника, без
последният да му дължи възнаграждение за това. Поради това и с оглед експертно
заключение по съдебно-счетоводна експертиза, излага съображения, че за
процесния период от 28.06.2012г. до 23.10.2013г. ищецът не бил назначен на
трудов договор. Такъв бил сключен считано от 24.10.2013г. Също така от
представеното удостоверение издадено от НОИ било видно, че през целия процесен
период ищецът бил осигуряван от трето лице „Д.И.“ ЕООД, което подкрепяло
липсата на трудово правоотношение с ответника. Представеното от третото лице
удостоверение за счетоводна грешка представлявало свидетелски показания в писмена
форма и не следвало да се кредитира. Липсвала и корекция на твърдяната грешка в
регистрите. Правилно съдът не бил кредитирал показанията на св. В.А., тъй като
не било допустимо да се установява трудово правоотношение със свидетелски
показания, освен това от представеното удостоверение от НОИ било видно, че
свидетелят работил по трудово правоотношение с ответното дружество едва четири
дни за периода от 22.03.2013г. до 26.03.2013г., а не от 2011г. както твърдял.
От показанията не се установявало и съдържанието на трудовото правоотношение.
Моли съдът да потвърди обжалваното решение, претендира разноски.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с предявен по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл.
128, т. 2 КТ за установяване вземане за трудово възнаграждение, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 16831/2015г. по описа на СРС, ГО, 75 състав.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че
изискването за писмена форма на трудовия договор се счита спазено, когато са
налице две насрещни писмени волеизявление за сключването му. От приетото и
неоспорено експертно заключение по СГрЕ се установява, че подписите на трудовия
договор за управител на дружеството не са положени от В.М.Н., чийто имена са
посочени в договора, а за служител човешки ресурси – от Д.Н.Д.. Според съда
това обстоятелство не би представлявало порок и отношенията между страните биха
се уреждали като при действителен трудов договор, ако са налице доказателства,
че ищецът действително е полагал труд при ответника, респ. че фактически е бил
приет на работа и е изпълнявал трудовите си функции. Съдът е приел, че тези
обстоятелства не следва да се приемат за доказани единствено въз основа на
показанията на св. В.А., доколкото от представеното от ответника удостоверение
от НОИ е видно, че същият е бил в трудови правоотношения с ответника само от
22.03.2013г. до 25.03.2013г. От заключението по ССчЕ съдът е приел липса на
записване на ищеца в платежните ведомости за периода, а трудов договор е
сключен след него на 24.10.2013г. Освен това в процесния период ищецът бил в
трудово правоотношение с „Д.И.“ ЕООД.
По
изложените от страните оплаквания и доводи, съдът намира следното. Страните по
делото не спорят и от неоспореното експертно заключение по СГрЕ, което съдът
кредитира, се установява, че подписът върху представения от ищеца трудов
договор № 41 от 27.06.2012г. за работодател не е положен от посоченото в
договора лице – В.М.Н. – управител. Установява се също, че подписът за „отдел
човешки ресурси“ не е положен от Д.Н.Д., за която ответникът е представил
доказателства – справка за приети и отхвърлени уведомления по чл. 62, ал. 4 от КТ от 08.06.2011г., уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ и заповед за
прекратяване на трудово правоотношение от 21.05.2014г. – че е заемала
длъжността „специалист управление на човешките ресурси“ към датата на сключване
на договора. Поради тази причина и с оглед липсата на оспорване от страна на
ищеца, че именно Д.Н.Д. е единственото лице в отдел „човешки ресурси“ при
ответника, което е могло да подпише договора, съдът намира, че липсват две
насрещни писмени волеизявления – от работника и работодателя – припокриващи се
по съдържание и насочени към сключване на трудов договор и уредената в чл. 62,
ал. 1 КТ писмена форма на трудовия договор не е спазена, като потвърждаване на
договора от работодателя не се установява и от подписа за „отдел човешки
ресурси“.
Същевременно, съгласно последователната съдебна практика, ако работникът е бил добросъвестен (твърди, че е подал молба или заявление за постъпване на работа или е подписал договор), дори изискването за форма на трудовия договор да не е спазено, отношенията между страните се уреждат както при действителен трудов договор и трудово възнаграждение се дължи, доколкото е доказано (по несъмнен начин) количеството на положения труд, а при липса на достатъчно данни за размера на уговореното трудово възнаграждение, той се определя от съда при условията на чл. 162 ГПК, като бъдат съобразени размера на минималната работна заплата, минималните осигурителни прагове за съответната трудова функция, статистическите данни за средния размер на работната заплата в съответния бранш, и всички други установени обстоятелства по делото. Работникът е добросъвестен, ако е подал подписан екземпляр от договор и е получил сведение от работодателя, че е приет на работа (без да е видял подписа на работодателя върху договора или да е държал подписания оригинал). Той може да не разполага с копие от договора с входящ или изходящ номер, а и работодателят може да не води или да не води редовно дневник за кореспонденцията. Ако работодателят не представи или заяви, че не е получил или не пази такъв подписан от работника договор, работникът може да докаже както подаването на подписания от него договор, така и неговото съдържание с всички доказателствени средства (доказването не е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага). Без значение е също дали работодателят е подписал договора, той може да представи неподписан от него екземпляр, но работникът е добросъвестен, ако е разчитал на добросъвестността на работодателя по чл. 8 КТ, че е подписал договора, пази го и е извършил необходимите уведомления. Ако работодателят не представи или заяви че не е подписал договора или не го пази, работникът може да докаже както съдържанието на договора, така и приемането му на работа с всички доказателствени средства, включително и чрез изпълняването на трудовата функция (доказването не е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на работника се предполага), (така Решение № 467 от 31.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2392/2013 г., IV г. о., ГК и Решение № 251 от 25.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 255/2009 г., IV г. о., ГК).
В конкретната хипотеза формата на трудовия договор не е спазена поради обстоятелството, че същият не носи подписа на управителя на ответното дружество, като липсва спор по въпроса, че същият е подписан за „работник“ от ищеца. При това положение работникът следва да се счита добросъвестен ако не е знаел, че положеният за „работодател“ подпис не е изпълнен от управителя на дружеството-работодател – когато е постъпил на работа и е изпълнявал трудовите си задължения в съответствие с договора. В тази насока, от събраните по делото доказателства се установява следното.
На първо място съдът намира, че задължението за подаване на уведомления до съответната териториална дирекция на НАП по чл. 62, ал. 3 КТ е административно, а самите уведомления представляват частни документи, удостоверяващи неизгодни за работодателя факти – наличието на трудово правоотношение – поради което съставянето им представлява извънсъдебно признание за това обстоятелство. Същото се отнася и за включването на работника в разплащателните ведомости на предприятието. От несъставянето на посочените документи (независимо дали бездействието е законосъобразно) не могат да възникнат каквито и да било благоприятни последици за работодателя, в това число и доказателства в подкрепа на твърдението му, че трудово правоотношение не съществува. Поради тази причина липсата на изпратено уведомление до ТД на НАП за процесния трудов договор и липсата на посочване името на ищеца в разплащателните ведомости на предприятието за процесния период не могат да се разглеждат като индиции за несъществуване на трудово правоотношение, а единствено като липса на потвърждение в обратната насока. В тази връзка следва да се посочи още, че няма основание единствено въз основа на подадените от ответника уведомления по чл. 62, ал. 3 КТ да не бъдат кредитирани показанията на свидетеля В.Н.А.. Показанията могат да бъдат опровергани с всички допустими доказателства и доказателствени средства, но едностранните изявления на ответника (съдебни или извънсъдебни), чието отправяне и съдържание зависи изцяло от неговата воля, не се ползват с доказателствена сила относно изгодни за него обстоятелства, независимо дали касаят пряко спорния предмет или са представени за опровергаване на ангажираните от ищеца доказателства. Още повече, че в показанията си свидетелят сочи, че обстоятелствата, при които е полагал труд, са идентични с тези изложени от ищеца – твърди, че не е имал валиден и регистриран в НАП трудов договор и не е бил осигуряван за периода, за който дава показания. Ето защо неправилно първоинстанционният съд е отказал да кредитира показанията на св. А., позовавайки се на издаденото от НОИ, дирекция „Информационни системи и модериране на бизнес процеси“ удостоверение, от което е видно, че според предоставената от НАП информация по реда на чл. 5, ал. 8 от КСО, В.Н.А. е бил страна по трудов договор с ответника само за периода от 22.03.2013г. до 26.03.2013г., а не от края на м. 07.2011г. до м.03 – м.04.2013г., както сочи свидетелят в показанията си.
В показанията си свидетелят излага, че е работил
във „В.Т.К.“ ЕООД в продължение на година и осем месеца от края на м. 07.2011г.
до м.03 – м.04.2013г., като е познавал ищеца, с когото е бил колега. Ищецът
постъпил на работа след свидетеля и напуснал след него, като през цялото време
докато свидетелят е работил в предприятието, ищецът е работел като шофьор,
включително са правили курсове заедно. Ищецът изпълнявал поставени от
работодателя задачи, като товарели заедно със свидетеля през ден стока от
базата и зареждали магазини. Свидетелят потвърждава, че е присъствал на
товарене на стока с участието на ищеца, но карали по различни маршрути, тъй
като курсовете се извършвали от три камиона. В така изложените свидетелски
показания са налице сведения, че ищецът е постъпил на работа при ответното
дружество като шофьор и извършвал курсове по поръчение на работодателя, като
товарел стока от база и зареждал с нея различни магазини, от които сведения
може да се направи общ извод за наличие на трудово правоотношение между
страните по делото.
Показанията
се подкрепят от неоспорените от ответника писмени доказателства – товарителници
от 06.08.2012г. и тахографски листове. Неправилно първоинстанционният съд е
оставил посочените писмени доказателства необсъдени – доколкото се касае за
доказване продължителното изпълнение на дейност и доколкото доказването на
добросъвестността при сключване на договора не е необходимо да бъде пълно (с
оглед установената в чл. 8, ал. 2 КТ презумпция за добросъвестност) изводът
дали такова съществува следва да бъде основан на съвкупната преценка на всички
доказателства по делото – писмени и гласни. В случая от представените товарителници от
06.08.2012г. с посочен превозвач „В.Т.К.“ ЕООД и регистрационен номер на
автомобил, за който ответникът не спори, че му принадлежи, се установява, че
ищецът (обозначен като „шофьор“) е извършвал натоварване на стоки от „Била
склад 499998 плодове и зеленчуци“ в с. Мусачево, общ. Елин Пелин и е доставял
същите до супермаркети на „Билла България“ ЕООД, находящи се на различни адреси
в гр. Плевен и гр. Ловеч, като е налице удостоверяване за приемане на стоките
на 07.08.2012г. Така изложените писмени доказателства подкрепят напълно
показанията на св. А. относно характера на работата – натоварване на стоки от
база за съхранение и доставката им до различни магазини.
Периодичността
на извършване на работата, за която свидетелят дава показания, се установява от
представените по делото шест броя тахографски листове, снети от аналоговите
тахографи на управлявани от ищеца товарни автомобили при извършване на курсове.
Според разпоредбата на чл. 86, т. 1 от Наредба № 12 от 5.01.2007 г. за
изискванията за задължителна употреба на контролните уреди за регистриране на
данните за движението на автомобилите и работата на екипажите, както и
функционалните и техническите изисквания към тях, превозвачите
и лицата, извършващи превози за собствена сметка, са длъжни да не допускат извършването
на превоз с автомобил, който не е оборудван с тахограф и тахографски листове (в
случай че е монтиран аналогов тахограф), отговарящи на изискванията по тази
наредба. Съгласно чл. 14, пар. 1 от приложимия към процесния период Регламент
(ЕИО) № 3821/85 на Съвета от 20 декември 1985 година относно контролните уреди
за регистриране на данните за движението при автомобилен транспорт, работодателят
издава достатъчно на брой тахографски листове на водачите на превозните
средства, на които е монтиран контролен уред за регистриране на данните за
движението на автомобилите в съответствие с изискванията по приложение I, вземайки под
внимание както факта, че тахографските листове са лични, така и
продължителността на срока на експлоатация на уредите и евентуалното задължение
да подменя листовете, които са повредени или са били иззети от длъжностно лице
с контролни функции. Работодателят издава на водачите само тахографски листове
от одобрен тип, подходящи за използване в уредите, монтирани на превозното
средство. Според чл. 15, пар. 2 от Регламента, водачите използват тахографски листове или
карта на водача всеки ден, през който управляват превозното средство,
започвайки от момента на приемането му. Тахографският лист или карта на водача не
може да бъде изваждан преди края на дневното работно време, освен ако няма
специално разрешение за това. Тахографският лист или карта на водача не може да
бъде използван за по-дълъг период от време от този, за който е предназначен.
Съгласно така изложената
уредба, отговорността за осигуряване на работещ тахограф и предоставяне на
тахографските листове е на работодателя преди извършване на всеки курс от
обществения транспорт на товари. Всеки от листовете е личен за съответния
шофьор и остава в тахографа за период до завършване на съответния курс или
изтичане на 24ч. от началото му, като поставянето на лист е задължително при
всеки превоз, поради което тахографският лист, когато е валиден и надлежно
попълнен, представлява годно средство за установяване извършването на съответен
възложен от работодателя курс. Според чл. 15, пар. 5 от Регламента, всеки член на
екипажа нанася следните данни върху своя тахографския лист: а) в началото на
използването на листа — своята фамилия и име; б) датата и мястото, където
започва използването на листа, и датата и мястото, където свършва използването;
в) регистрационния номер на всяко превозно средство, на което той е назначен в
началото на първото пътуване, записано върху листа, и впоследствие, в случай на
смяна на превозното средство по време на използването на листа; г) показанието
на километража: — в началото на първото пътуване, записано върху листа, — в
края на последното пътуване, записано върху листа, — в случай на смяна на
превозното средство по време на работния ден (показанието на километража на
превозното средство, на което той е бил назначен, и показанието на превозното
средство, на което ще бъде назначен); д) времето на всяка смяна на превозно
средство. В конкретния случай всички шест представени тахографски листове са
надлежно попълнени, като са посочени датите на извършване на превоза, имената
на шофьора (ищеца), началното и крайното място на превоза, регистрационният
номер на автомобила и показанията на километража при започване и приключване на
курса, както и продължителността на курса в километри. Същите не са оспорени от
ответника нито от гледна точка на тяхното съставяне, валидност и съдържание,
нито с оглед собствеността на автомобилите, чиито регистрационни номера са
посочени в листовете. Поради тази причина съдът намира, че са налице
доказателства за извършвани от ищеца периодични курсове на 08.01.2013г.
(Монтана – София); 03.04.2013г. – 04.04.2013г. (Варна – Велико Търново), 04.04.2013г.
– 05.04.2013г. (Велико Търново – София); 29.09.2013г. – 30.09.2013г.
(София-София), 16.10.2013г. – 17.10.2013г. (София – Шумен) и 17.10.2013г. –
18.10.2013г. (Шумен – София), които са осъществени по различно време в рамките
на процесния период, в допълнение към курсовете от 06.08.2012г. – 07.08.2012г., за които
са представени обсъдените по-горе товарителници.
Заключението, че
превозът е извършван за ответното дружество, се извежда и от представения
протокол за крайпътна проверка, съставен на 14.09.2013г. от ИААА в гр. Монтана
на главен път Е-79, за товарен автомобил над 12т. с рег. № ********с посочено
предприятие извършващо превоза „В.Т.К.“ ЕООД и посочване на „превоз на товари“
– „обществен в България“. Съгласно пар. 1, т. 1 и т. 2 от ДР на Закона за
автомобилните превози, "Обществен превоз" е превоз, който се извършва
с моторно превозно средство срещу заплащане, а "Превоз на товари" е
дейност на физическо или юридическо лице, регистрирано като търговец,
извършващо превоз на стоки срещу заплащане със собствени или собствени и наети
превозни средства, включително и на лизинг, независимо дали са натоварени или
не. Съгласно чл. 6, ал. 1, пр. 1 от ЗАвП, обществен превоз на пътници и товари
се извършва от превозвач, който притежава лиценз за извършване на превоз на
пътници или товари на територията на Република България. Видно от посочената
законова уредба удостовереният от контролния орган обществен превоз на товари
може да бъде извършван единствено от търговец, извършващ дейността по занятие,
който е получил съответен лиценз по реда на ЗАвП и дял трети, глава първа от
Наредба № 33 от 3.11.1999 г. за обществен превоз на пътници и товари на
територията на Република България. В случая в протокола за проверка като
предприятие извършващо превоза е посочено ответното дружество, както и номер на
лиценз и рег. номер на товарен автомобил, за които не се спори, че му
принадлежат, следователно от представения протокол е видно, че превозвач на
товара е именно ответникът, а не ищецът за своя сметка.
Представените удостоверения за дейности
съгласно Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15
март 2006 година не подлежат на разглеждане, доколкото от приетото по делото
експертно заключение по СГрЕ се установява, че същите не са подписани от управителя
на ответното дружество.
От съвкупната преценка
на обсъдените по-горе гласни доказателствени средства и писмени доказателства,
които са еднопосочни и взаимодопълващи се, се установява, че в действителност
ищецът е постъпил на работа при ответното дружество, като е изпълнявал
възложената му работа по трудовия договор, макар същият да е нищожен поради
липса на форма. При това положение и при приложение на установената в чл. 8,
ал. 2 КТ презумпция за добросъвестност, която не е опровергана, както и в
съответствие с горецитираната съдебна практика, настоящият състав намира, че ищецът
е действал добросъвестно при сключване на трудовия договор по смисъла на чл.
75, ал. 1 КТ като е подписал същия, постъпил е на работа в предприятието на
ответника и е престирал труд по длъжността си като шофьор на тежкотоварен
автомобил. С оглед на това отношенията между страните следва да се уредят както
при действителен трудов договор, включително по отношение на дължимото трудово
възнаграждение. Неоснователен е поддържаният от ответника в отговора на
въззивната жалба довод, че бил предоставял на ищеца собствените си товарни
автомобили за лични превози на ищеца, като се уговаряли последният да
съвместява курсовете си с тези на ответника без заплащане на възнаграждение. По
своя характер доводът представлява оспорване на добросъвестността на работника
при сключване на трудовия договор, като са наведени твърдения, че ищецът –
работник знае, че правоотношението му с ответника не е трудово, а гражданско –
по договор за наем на товарни МПС срещу задължение за извършване на услуга по
превоз на собствените на ответника стоки. В подкрепа на това свое твърдение ответникът
не е ангажирал каквито и да било доказателства, а негова е доказателствената
тежест да опровергае презумпцията за добросъвестност, като установи, че въпреки
представените от ищеца доказателства за постъпване на работа и престиране на
труд, тази престация е била дължима на друго основание, с което ищецът е бил
запознат към твърдения момент на сключване на трудовия договор.
Изводът за
добросъвестност при сключване на договора не се разколебава и от приетата от
СРС справка актуално състояние на всички трудови договори за П.Й.К.,***, от
която е видно, че същият е бил страна по трудов договор с „Д.И.“ ЕООД, сключен
на 13.05.2011г. и прекратен на 23.09.2014г. Действително, както твърди
ответникът в отговора на въззивната жалба, представеното от ищеца
удостоверение, издадено от управителя на „Д.И.“ ЕООД, че осигуряването на ищеца
след 20.06.2012г. се дължи на техническа счетоводна грешка, представлява
свидетелски показания дадени в писмена форма, поради което същото не е
допустимо доказателство в гражданския процес. Следва да се отбележи, обаче, че
наличието на трудово правоотношение с трето лице не води до фактическа или
правна невъзможност за сключване на нов трудов договор. Напротив, в чл. 111 КТ
е уредена възможността работникът или служителят да сключва трудови договори и
с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно
време по основното трудово правоотношение (външно съвместителство), освен ако
не е уговорено друго в индивидуалния му трудов договор по основното му трудово
правоотношение. В случая не се твърди и не се доказва съществуването на забрана
за външно съвместителство, действаща спрямо ищеца, а дори такава да съществува,
то нарушаването й не води до невалидност на трудовото правоотношение (така Решение
№ 320 от 26.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2420/2014 г., IV г. о., ГК).
Независимо от горното следва да бъде посочено, че отразеното в справката не
може да се приеме дори като индиция, че трудовото правоотношение с ответника
вероятно не съществува, тъй като от самата справка и от експертното заключение
по ССчЕ е видно и ответникът признава, че на 24.03.2013г. е сключил трудов
договор с ищеца, прекратен на 09.12.2013г., като и двете дати се явяват в
рамките на срока на действие на трудовото правоотношение с „Д.И.“ ЕООД,
прекратено на 23.09.2014г. Дали се касае за счетоводна грешка от страна на „Д.И.“
ЕООД или за външно съвместителство е въпрос, който не подлежи на изследване в
настоящото производство, тъй като е ирелевантен за спорния предмет по делото.
Наред с доказването на
добросъвестността, релевантният за основателността на претенцията по чл. 128,
т. 2 КТ факт на полагане на труд от страна на ищеца през процесния период също
е установен по безспорен начин. От една страна от показанията на св. А. се
установява, че през ден товарели заедно с ищеца стока и извършвали курсове за
зареждане на магазини, а от друга страна тези показания се допълват от
събраните писмени доказателства – товарителници, тахографски листове и протокол
за крайпътна проверка – от които е видно, че са извършвани курсове от ищеца на 06.08.2012г. – 07.08.2012г.; 08.01.2013г.; 03.04.2013г.
– 04.04.2013г.; 04.04.2013г. – 05.04.2013г.; 14.09.2013г.; 29.09.2013г. – 30.09.2013г.;
16.10.2013г. – 17.10.2013г.; и 17.10.2013г. – 18.10.2013г. Предвид гореизложеното,
съдът намира, че предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение е доказан
по своето основание. Размерът на дължимото трудово възнаграждение следва да
бъде определен по реда на чл. 162 ГПК, като се вземат предвид минималните
месечни размери на осигурителния доход през календарната година по основни
икономически дейности и квалификационни групи професии за 2012г. и 2013г.
Съгласно приложение № 1 към чл. 8, ал. 1, т. 1 от Закона за бюджета на
Държавното обществено осигуряване за 2012 г., минималният осигурителен доход за
„машинен оператор“ в икономическа дейност „Товарен автомобилен транспорт и
услуги по преместване“ е в размер на 414 лева. Същият е минималният
осигурителен доход и за 2013г. съгласно приложението към ЗБДОО за 2013 г. С
оглед на това съдът намира, че претендираното от ищеца и вписано в трудовия
договор възнаграждение от 420 лева на месец е съобразено с минималния
осигурителен доход за дейността и следва да бъде присъдено изцяло.
Не следва да бъде
присъждано, обаче, претендираното допълнително възнаграждение за продължителна
работа в размер на 0,6% месечно, доколкото липсват каквито и да било ангажирани
доказателства за твърдяното от ищеца обстоятелство, че трудовият му стаж по специалността
е 10 години, 3 месеца и 2 дни. Съдържащото се в трудовия договор записване не
обвързва работодателя, тъй като не е потвърдено от него по посочените по-горе
съображения.
С оглед изложеното,
предявеният иск се явява основателен до размера от 6650,43 лева, определен за
процесния период от 28.06.2012г. до 23.10.2013г. включително, по реда на НСОРЗ.
Поради несъвпадение в изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която предявеният иск е отхвърлен до посочения размер, като вместо него искът
следва да бъде уважен ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК – 27.03.2015г. до окончателното й изплащане. В частта, с която искът е
отхвърлен за разликата над сумата от 6650,43 лева до пълния предявен размер от
7112,86 лева, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено и в частта, с която П.Й.К. е осъден да заплати
на „В.Т.К.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в първоинстанционното
производство над сумата от 61,76 лева.
По разноските
При този изход на спора
право на разноски имат и двете страни. В заповедното производство ищецът
(заявител) П.Й.К. е сторил разноски в размер на 142,26 лева. Съобразно
уважената част от иска, следва да му бъдат присъдени разноски в размер на
133,01 лева. Доказателство за платено адвокатско възнаграждение в заповедното
производство ищецът не е представил, поради което такова не подлежи на
присъждане.
В първоинстанционното
производство ищецът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
600 лева платени изцяло в брой и за такса в размер на 142,26 лева, или общо
742,26 лева. Съобразно уважената част от иска, следва да бъдат присъдени
разноски на ищеца в размер на 694 лева.
В настоящото въззивно
производство ищецът е сторил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500
лева платени изцяло в брой. Съобразно уважената част от иска, следва да бъдат
присъдени разноски в размер на 467,49 лева. Ответникът „В.Т.К.“ ЕООД не е
представил доказателства за сторени разноски във въззивното производство,
поради което такива не следва да му се присъждат.
На основание чл. 78, ал.
6 ГПК, „В.Т.К.“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати в полза на държавата по
сметка на СГС сумата от 66,50 лева – държавна такса за въззивно обжалване
съобразно уважената част от иска.
Предвид цената на предявения иск и на
основание чл. 280, ал. 3, т. 3, пр. 2 ГПК, настоящото решение подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
ОТМЕНЯ решение № II-75-83393 от 05.04.2017г. постановено по гр.д. № 57739/2015г. по описа на
СРС, ГО, 75 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.
422 ГПК от П.Й.К. срещу „В.Т.К.“ ЕООД иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ
за установяване на трудово възнаграждение за периода от 28.06.2012г. до
23.10.2013г. до размера от 6650,43 лева, както и В ЧАСТТА, с която П.Й.К. е
осъден да заплати на „В.Т.К.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в
първоинстанционното производство над сумата от 61,76 лева, и вместо него
постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по
реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, че „В.Т.К.“ ЕООД,
с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***, дължи на П.Й.К., с ЕГН:
**********, с адрес: ***, сумата от 6650,43 лева, представляваща трудово
възнаграждение за периода от 28.06.2012г. до 23.10.2013г., ведно със законната
лихва върху присъдената главница считано от 27.03.2015г. до окончателното й
изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 16831/2015г. по описа на СРС, ГО, 75
състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № II-75-83393 от 05.04.2017г. постановено по гр.д. №
57739/2015г. по описа на СРС, ГО, 75 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „В.Т.К.“ ЕООД да заплати на П.Й.К.
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски съобразно уважената част от иска, както
следва: сумата от 133,01 лева – разноски в заповедното производство; сумата от
694 лева – разноски в първоинстанционното производство и сумата от 467,49 лева
– разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „В.Т.К.“ ЕООД да заплати на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на държавата по сметка на Софийски градски
съд сумата от 66,50 лева – държавна такса за въззивно обжалване съобразно
уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с
касационна жалба пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.