Р Е Ш Е Н И Е № 185
Гр.Пловдив,01.07.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в
открито заседание на трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:КАТЯ ПЕНЧЕВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№139 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №673 от
09.12.2019 г.,постановено по т.д.№330/2019 г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XVII-ти състав,е осъден ответника „З.“АД-гр.С.с
ЕИК ***да заплати на всеки от четиримата ищци-Н.Т.Д.,Д.Т.Д.,М.А.И. и И.А.И. по
8000 лв. обезщетение за неимуществени вреди,претърпени вследствие смъртта на техния
дядо Н.Т.Д. в разултат на ПТП,настъпило на 07.07.2016 г.,виновни причинено от А.С.Х.
като водяч на МПС-лек автомобил „***“ с рег. №***,за който е сключена валидна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по застрахователна
полица ***,валидна към датата на ПТП,ведно със законната лихва върху всяка
сума от по 8000 лв.,считано от датата на предявяване на иска-02.11.2018 г.
/датата на която ответникът е постановил отказ за изплащане на обезщетения/ до
окончателното изплащане на сумите.Със същото решение предявените по делото
искове са отхвърлени като неоснователни и недоказани за разликата над уважения
размер от по 8000 лв. до пълния предявен размер от по 40 000 лв. за всеки един
от ищците.Наред с това,с първоинстанционното решение ответното дружество е
осъдено да заплати на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата на адв. Щ.Щ. и адв. А.М.адвокатско възнаграждение в размер
на 2920 лв.,а по сметка на П.ския окръжен съд дружеството-ответник е осъдено да
заплати държавна такса в размер на 1280 лв.
Срещу горното
решение е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство-„З.д.Е.“АД с ЕИК ***,в която се поддържа,че решението се обжалва
изцяло и е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон,както
и че същото е необосновано.Изложен е довода,че към датата на настъпване на
процесното произшествие-07.07.2016 г. ищците са били извън кръга на лицата,които
са могли да претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди от
смъртта на техния дядо съгласно ПП на ВС №2/1984 г.,което все още не е било
обявено за загубило силата си,поради което те не се явяват носители на
претендираното субективно право и исковете е следвало да бъдат отхвърлени
именно на това основание-липса на материалноправна легитимация. Жалбоподателят
заявява,че несъобразяването на атакувания съдебен акт с действащата регулация
на процесните обществени отношения към датата на възникването им е
порокът,който изтъква и който счита,че следва да бъде отстранен от настоящата
въззивна инстанция.Друго поддържано във въззивната жалба съображение за
неправилност на първоинстанционното решение е несъобразяването му и с
Тълкувателно решение №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС,в което се сочело,че право на
обезщетение имат и лицата извън кръга на посочените в ППВС №4 и ППВС №5/1969 г.
само по изключение и то при доказана трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия.В случая,според жалбоподателя,е установена само обичайна и
традиционна семейна връзка между дядото и ищците-негови внуци,а не са
ангажирани доказателства за силни емоционални преживявания и душевни
трусове,които да удостоверят вредите от загубата на възрастния им родственик и които да обуславят
обезщетяването им.В този смисъл жалбоподателят счита,че всеки един от исковете
е останал недоказан,поради което и неоснователен.
При условията на
евентуалност и в случай,че въззивната инстанция приеме претенциите за
основателни,то жалбоподателят излага съображения във въззивната си жалба,че
присъдените на ищците размери
обезщетение са изключително завишени.Намира,че цитираното от първоинстанционния
съд решение по преюдициално запитване не следва да бъде съобразено в
случая,доколкото касае лимита на отговорност на застрахователя и по никакъв
начин не е относимо към определяне на размера на обезщетението.Този
размер,според жалбоподателя, следва да бъде определен в случая по справедливост
от съда и при съобразяване на
установеното законодателно ограничение за обезвредата на определен кръг
правоимащи лица,стига да се докаже основателността на претенцията.
Във въззивната
жалба се поддържа още и аргумента,че съдът е присъдил еднаква обезвреда за
всеки един от ищците,без да бъдат съобразени множество обстоятелства,които
индивидуализират всеки един от исковете.Според жалбоподателя,присъдените
размери са определени на формален признак,без да бъдат индивидуализирани от
съда евентуалните емоции и негативни преживявания,обуславящи претенцията за
обезвреда,предвид което жалбоподателят излага становище,че първоинстанционния
съд е приел за доказани факти,които не са надлежно установени в производството
и това противоречало на правилата за разпределение на доказателствената тежест.
И на следващо
място,във въззивната жалба се поддържа аргумента,че първоинстанционният съд
неправилно не е отчел и противоправното поведение на пострадалия,който е
управлявал ППС с прекратена регистрация и това поведение се намира /според
жалбоподателя/ в пряка причинно-следствена връзка с произшествието,доколкото
ако нарушението не е било извършено,то е нямало да се стигне до
инцидент.Сочи,че този факт е удостоверен в официален свидетелстващ
документ,какъвто е представеният по делото констативен протокол,ползващ се с обвързваща съда материална доказателствена
сила и е следвало да бъдат отчетени всички факти,удостоверени в него,които са
релевантни за изхода от спора.
Предвид
изложените във въззивната жалба аргументи,дружеството-жалбоподател е поискало
да бъде отменено обжалваното решение №673/09.12.2019 г.,постановено по
т.д.№330/2019 г. по описа на ОС-П.,XVII-ти състав и да бъде постановено ново от настоящата
инстанция,с което да се отхвърлят изцяло като неоснователни и недоказани
предявените от ищците искове за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди,причинени от смъртта на Н.Т.Д..При условията на
евентуалност,жалбоподателят моли да бъде постановено решение,с което да бъде
отменено първоинстанционното решение и да се постанови ново,с което да се
намалят присъдените размери на обезщетенията,като се съобразят както
законоустановените лимити в тази насока,така и индивидуалността на всеки
отделен случай.Претендира да му се присъдят и направените в настоящата
инстанция съдебни разноски /съгласно списък по чл.80 ГПК,съдържащ се в
депозирана от него молба-становище с вх.№3430 от 03.06.2020 г./.
В законния срок
по чл.263,ал.1 от ГПК въззиваемите /ищци в първоинстанционното производство/-Н.Т.Д.,Д.Т.Д.,М.А.И.
и И.А.И. са подали общ отговор на въззивната жалба чрез пълномощника им адв. А.М..В
отговора си те заявяват,че оспорват подадената от ответника въззивна жалба,като
я считат за неоснователна и необоснована.Излагат съображения,че
първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка относно
факта на настъпване на непозволеното увреждане,видът и характера на настъпилия
вредоносен резултат,съобразявайки всички обективни притерии за определяне на
справедлив размер на обезщетението съгласно Тълкувателно решение №1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС,Тълкувателно постановление №4/61 г. на ВС и установената съдебна
практика.Считат за неоснователни доводите на ответника,че ищците не притежават
материалноправна легитимация по исковете и че решението на първоинстанционния
съд не е съобразено с критериите,въведени с горецитираното тълкувателно решение
относно присъждането на обезщетение,като конкретните си аргументи в тази насока
въззиваемите развиват в подадения общ отговор на въззивната жалба.Излагат контрааргументи
и по отношение на оплакването на жалбоподателя,че определяният размер на
обезщетенията е изключително завишен.По изложени в отговора съображения считат
за неприложим въведеният в закона лимит на застрахователно обезщетение от 5000
лв.Намират за неоснователно и оплакването на ответника,че
пострадалият,управлявайки МПС с прекратена регистрация,е допринесъл за
настъпване на вредоносния резултат.Наред с това поддържат и аргумента,че
процесуалния представител на ответника не е въвел надлежно и в срок възражение
за съпричиняване,като е пропуснал да направи това с отговора на исковата
молба,както и в проведеното открито съдебно заседание,след като съдът му е дал
възможност да изрази становище по проекто-доклада,а е навел такова възражение
едва с хода по същество,което според въззиваемите е недопустимо.
Предвид
поддържаните в отговора съображения,въззиваемите Н.Т.Д.,Д.Т.Д.,М.А.И. и И.А.И. молят да бъде
оставена без уважение въззивната жалба на „З.“АД срещу решение №673/09.12.2019
г. на ОС-П.,като необоснована и неоснователна и да бъде оставено в сила
обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.В
отговора на въззивната жалба е заявено и искане да бъде осъден жалбоподателя да
заплати адвокатско възнаграждение за защита на въззиваемите пред настоящата
инстанция,на основание чл.38,ал.2,вр. чл.38,ал.1,т.2 ЗА,съгласно чл.7 от
Наредба №1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения,съгласно представения списък по чл.80 ГПК.
П.ският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
в жалбата оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и доводите
на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба
е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да
обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е спазен двуседмичния
срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и
преценка по същество.
Извършвайки
служебно проверка за валидността на обжалваното решение,по реда на чл.269 от ГПК,П.ският апелативен съд намира,че обжалваното решение не е нищожно.Същото е
постановено от съдия от ОС-П. в рамките на неговата компетентност и в
предвидената от закона форма,а изразената в съдебния акт воля на съда е ясна и
разбираема.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,П.ският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо.Налице е
търговски спор между процесуално правоспособни и дееспособни страни,подведомствен
на съда,като родово компетентен да разгледа делото се явява Окръжен съд-П. като
първа инстанция. Наред с това,съдът се е произнесъл именно по предявените пред
него осъдителни искове,намиращи правното си основание в разпоредбата на чл.432
от КЗ /плюс акцесорна несамостоятелна претенция за заплащане на обезщетение за
забава по чл.86 от ЗЗД върху процесните главници/.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба и събраните по делото
доказателства,П.ският апелативен съд приема следното:
По т.д.№330/2019
г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XVII-ти състав,са предявени от Н.Т.Д.,Д.Т.Д.,М.А.И. и И.А.И.
против „З.“АД-гр.С.с ЕИК ***осъдителни искове за заплащане на обезщетение в размер на 40 000 лв. за всеки от четиримата
ищци за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния дядо-Н.Т.Д.,настъпила
в резултат на ПТП,виновно причинено на 07.07.2016 г. от лицето А.С.Х. като
водач на МПС-лек автомобил „***“ с рег.
№***,за който е сключена застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“ по застрахователна полица ***,валидна към
датата на ПТП.Ищците са поискали претендираната от всеки от тях главница да се
присъди ведно със законната лихва върху нея,считано от 02.11.2018 г.-датата,на
която ответникът е постановил отказ за изплащане на обезщетения,до
окончателното изплащане на сумите.
Предявените
искове са основани на твърдения за настъпило на датата 07.07.2016 г. ПТП в гр.П.,обл.П.,виновно
причинено от А.С.Х. като водач на МПС- лек автомобил „***“ с рег. №***,в резултат на което е
настъпила смъртта на Н.Т.Д. с ЕГН **********-дядо на ищците,а причинителят на
произшествието е бил признат за виновен с влязла в сила присъда на ОС-П..Исковете
са основани и на твърденията,че ищците изключително тежко са преживели смъртта
на дядо си,която им е причинила силен стрес,психически и емоционални болки и
страдания,че между ищците и дядо им е съществувала силна връзка на
обич,уважение,взаимна привързаност и подкрепа,дядо им бил
музикант,харизматичен,жизнен и весел човек,поради което бил обичан от цялото му
семейство,включително и от неговите внуци,а с причинената му смърт ищците
загубили моралната опора и подкрепа,която получавали от своя дядо.Твърди се
още,че ищецът Н.Д. е бил първородният внук,кръстен на дядо си,поради което бил
силно привързан към него и че е живеел заедно с брат си-ищеца Д.Д. заедно с
дядо им в една къща до настъпване на инцидента,при което ежедневно са се
виждали и осъществявали контакти,като дядо им полагал грижи за тях от малки и
ги научил на много неща в живота.За другите двама внуци-ищците М. и И. И.брат
и сестра са изложени твърдения,че те също са били много привързани към дядо
си,като са живеели наблизо и също са имали ежедневни контакти,ползвали се от
постоянната морална и материална подкрепа на дядо си,а М.,като единствено
внуче-момиче,била негова голяма слабост и се радвала на особено внимание от
негова страна.
Във връзка с
процесните искове ищците са изложили и твърдението,че за лекия автомобил,с
който е причинено пътнотранспортното произшествие,е бил сключен договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ с ответното
дружество,обективиран в застрахователна полица №***от 02.01.2016 г.,която е била
валидна за периода 17.01.2016 г.-16.01.2017 г.,а ищците предявили пред застрахователя претенция за
изплащане на застрахователно обезщетение,като била образувана преписка
рег.№18249/18.10.2018 г.,по която ответното дружество отказало да плати и
затова за ищците е възникнал правен интерес от предявяване на процесните
искове.
Ответникът „З.“АД
с ЕИК ***е подал в законния срок отговор на исковата молба,с който е оспорил
процесните искове изцяло,считайки ги за неоснователни с оглед няколко
противопоставени от него възражения,а именно:
-Оспорил е
наличието на претърпени вреди от ищците и причинно-следствена връзка между
настъпилото събитие и твърдените вреди.Изложил е аргументи,че внуците само по
изключение могат да претендират обезщетение,като се позоват на Тълкувателно
решение №1/2016 г. на ВКС,ако действително е налице дълбока и трайна връзка с
починалия и са претърпели продължителни болки и страдания,но в случая липсвало
основание да се приеме,че е била налице твърдяната изключително дълбока
емоционална привързаност между пострадалия и неговите внуци,като негативните
емоции от смъртта на лицето у неговите внуци да са били по-дълбоки и
по-интензивни от обичайните.При условие на евентуалност ответникът е заявил,че
ако се докаже действителното настъпване на подобни вреди,той оспорва размера на
претендираното обезщетение като прекомерно високо и несъбразено с принципа на
справедливост съобразно характера на увреждането, продължителността,
интензивността на претърпените болки и страдания и техните подледици във
времето,икономическата обстановка в страната и обичайно присъжданите за подобни
увреждания обезщетения от съдилищата в страната.Заявил е още в отговора си и
възражението,че претендираният размер на обезщетенията не е съобразен с текста
на чл.493А и пар.96,ал.1 от КЗ,определящи лимит на обезщетенията до размер на
5000 лв.С оглед неоснователността на главните искове ответникът е оспорил
основателността и на акцесорните искове за законна лихва.
От ищците не е
подадена в законния срок допълнителна искова молба.
С оглед изрично
заявени в отговора на ответника изявления,безспорни по исковете са следните
обстоятелства:наличието на валидно сключена застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите под формата на застрахователна полица № ***за лек
автомобил „***“ с рег.№***,както и факта,че автомобила е бил управляван по
време на процесното ПТП от А.С.Х..Безспорно също така е и наличието на влязла в
сила присъда на наказателен съд,с която водачът на посочения автомобил А.Х. е
признат за виновен в това,че на
07.07.2016 г. в гр.П.,обл.П.,при управлението на същия автомобил,е нарушил
визирани в закона правила за движение по пътищата,вследствие на което е
причинил по непредпазливост смъртта на Н.Т.Д. с ЕГН **********,за което деяние
му е наложено и съответно наказание.По първоинстанционното дело е представено и
заверено копие от присъдата срещу А.С. Х.,постановена на 15.02.2018 г. по НОХД
№2538/2017 г. по описа на Окръжен съд-П.,влязла в сила на 03.03.2018 г.С оглед
разпоредбата на чл.300 от ГПК,влязлата в сила присъда е задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца.Отчитайки разпоредбата на чл.300 от ГПК и наличието на влязла в сила
присъда срещу водача на горния автомобил,ответникът в отговора на ИМ изрично е
заявил,че не оспорва вината на същия водач за настъпването на соченото в ИМ
пътнотранспортно произшествие.Предвид описаните безспорни по
делото обстоятелства,се налага извода,че са налице всички елементи от
фактическия състав на чл.45 от ЗЗД,т.е. на сочения в исковата молба деликт,а
също е налице и соченото от ищците застрахователно правоотношение към датата на
причиняване на деликта.
Първоинстанционният
съд е отчел в решението си горните безспорни между страните обстоятелства и
наред с това,за да уважи предявените искове до посочените в решението размери е
приел още,че на база събраните по делото гласни
доказателства ищците разполагат с материална легитимация да получат обезщетение
за неимуществените вреди,причинени им от смъртта на техния дядо и в тази
връзка-че ищците попадат в т.нар. „разширен кръг“ на лицата,имащи право на
обезщетение от смъртта на техен близък,настъпила при ПТП,съгласно
разрешението,дадено с Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на
ВКС,постановено по тълк. дело №1/2016 г.Освен това,първоинстанционният съд е
счел за неоснователно въведеното от ответника възражение за необходимостта
обезщетението да бъде съобразено с въведения от КЗ лимит от 5000 лв. и е
определил присъдения на всеки от ищците размер на обезщетението за
неимуществени вреди при изложени съображения за приложение принципа на
справедливостта,извличащ се от разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.
Посочените
по-горе,очертани като безспорни в първоинстанционното производство
обстоятелства,остават безспорни и в настоящото въззивно производство,а при
съобразяване на съдържащите се във въззивната жалба оплаквания,спорна отново е
материалноправната легитимация на ищците като внуци на починалия при ПТП техен
дядо да получат обезщетение за болките и страданията им от неговото смърт,а
също така е спорен и размера на търсеното от ищците застрахователно обезщетение
за неимуществени вреди,както и въпроса дали размера на същото обезщетение в
конкретния случай трябва да бъде съобразено с въведения от закона /чл.493А и
§96 (1 ) от Кодекса за застраховането/ лимит от 5000 лв.
Това,че и
четиримата ищци /въззиваеми в настоящото производство/ са внуци на починалия
вследствие на процесното ПТП Н.Т.Д. също е безспорно по делото
обстоятелство,като ищците Н.Д. и Д.Д. са негови внуци по бащина линия,а
останалите двама ищци-М.И. и И.И. са внуци на същия по майчина линия.Тези
обстоятелства се и установяват от представените в първоинстанционното
производство два броя удостоверения за съпруг/а и родствени връзки,издадени от
Община П. на 09.10.2018 г.При тази родствена връзка между ищците и починалото
при ПТП лице,и при съобразяване на
т.1-ва от Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на
ВКС,материалната легитимация на ищците за получаване на обезщетение за
търпените от тях неимуществени вреди от смъртта на дядо им се определя от това
дали ищците са създали трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия,отличаваща се от обичайните отношения между дядо и внуци,и дали те
търпят от неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални
болки и страдания.
От показанията на
разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели- Т.Д. /баща на ищците Н. и Д.
Д.и вуйчо на другите двама ищци/ и М.И. /майка на ищците М. и И. И.и леля на
първите двама ищци/,се установява,че всички ищци са били в много близки и топли
отношения с дядо си Н.,че той заедно със съпругата си /баба на ищците/ са ги изгледали и са се грижели за тях от ранна
детска възраст.За ищците Н. и Д. Д.се установява,че винаги са живеели в едно
домакинство и в един дом с дядо си до настъпването на инцидента,а техния баща /свидетелят Т.Д./ е разведен от 2005
г. и оттогава децата му са спели при баба си и дядо си „долу в две стаи
вкъщи“,те са им готвили,те са ги гледали и възпитавали,както сочи свидетелят Д..Приживе
дядо им Н.гледал кошери,а понастоящем /след
смъртта му/ неговият внук Н. продължил да се занимава с този занаят в
памет на дядо си.За ищците М. и И.И. се установява от свидетелските
показания,че са живеели в съседство с дядо си и баба си,били са от деца непрекъснато в техния дом и са били изгледани
от тях,били са в много добри отношения с тях,в частност-с дядо си.От
свидетелските показания ставя ясно още,че и четиримата внуци са били любими на
техния дядо,той „просто си е умирал за тях“,както сочи св. М. И.,много се е
занимавал с тях и никога не е имало пререкания между дядо и внуци,а контактите
на внуците с дядо им се запазили все така близки и сърдечни и след като внуците
пораснали.Свидетелите сочат още,че смъртта на дядо Н.се е отразила много зле на
всичките му внуци,ищците Н. и И. били хората,които го придружили в болницата
след инцидента,вечерта след смъртта му всичките му внуци спали до неговото
легло /както сочи св. М. И./ и казвали,че няма да си ходят,всички те били на погребението му,били разтревожени и
тъгували за дядо си.След това внуците му /ищците по делото/ присъствали на
всички помени на дядо им и винаги ходели на гроба му за всеки
празник,продължили да тъгуват и скърбят за него.
Настоящият съд
възприема показанията на горните свидетели,като ги цени при условията на чл.172
от ГПК и при отчитане на това,че те не противоречат на други събрани по делото
доказателства,и на база тези показания намира за безспорно установено,че между
ищците /настоящи въззиваеми/ и дядо им Н.е била изградена трайна и дълбока емоционална
връзка и от внезапната му загуба ищците са претърпели значителни по
интензивност и времетраене болки и страдания.Тези характеристики дават
основание да се приеме,че отношенията между всички ищци и дядо им изпълняват
критерия „изключителност“,въведен с Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. на
ОСНГТК на ВКС и дават основание и е справедливо да се присъди обезщетение за
преживените от внуците Н. и Д. Д.,И. и М. И.неимуществени вреди-болки и
страдания от смъртта на дядо им Н.Т.Д..В крайна сметка,предвид
гореизложеното,въззивният съд намира за доказана материалноправната легитимация
на всички ищци за получаване на обезщетение за търпените от тях неимуществени
вреди от смъртта на дядо им.До този правилен извод е достигнал и
първоинстанционния съд в обжалваното решение,а оплакването на
дружеството-жалбоподател за неправилност на решението поради неустановена
материална легитимация на ищците се явява неоснователно.
На следващо
място,както се посочи по-горе,спорен между страните е и размера на
обезщетението,присъдено на ищците с първоинстанционното решение,като с оглед
оплакванията във въззивната жалба спорът не е дали се дължи по-голям размер
обезщетение /доколкото ищците не са атакували присъденият им размер на обезщетението/,а
точно обратното-дали размера на обезщетението не е завишен от
първоинстанционния съд и не следва ли този размер да е съобразен с лимита от
5000 лв.,предвиден в §96 от ПЗР на ЗИДКЗ за обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл.493а,ал.4 от КЗ.
В
първоинстанционното решение съдът е приел,че обезщетението,дължимо на
ищците,следва да се определи по справедливост,по правилата на чл.52 от ЗЗД,без
да се съобразява предвидения в §96,ал.1 от ЗИД на КЗ максимален размер.В този аспект
са изложени подробни и аргументирани съображения в обжалваното решение,които се
споделят изцяло от настоящия състав.Разпоредбата на §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима,тъй като
противоречи на действащото право на ЕС,уреждащо застрахователните отношения и
конкретно на Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и Съвета на
ЕС.Предвиждайки,че при смърт на лице се изплаща максимално обезщетение,което е
в размер по-малък от лимитите в Директивата,даденото разрешение с §96,ал.1 от
ПЗР на ЗИДКЗ е в противоречие с нормата на чл.9,ал.1 от Директивата,която норма
е транспонирана в чл.266 КЗ /отм./,а след това и в чл.492 от действащия КЗ.Като противоречаща на европейското законодателство,разпоредбата на ал.1 от
посочения параграф не следва да се прилага от съда,а приложение следва да
намери общностното право.В този контекст е правилен съдържащия се в обжалваното
решение извод,че е недопустимо размерът на обезщетението за неимуществени
вреди,чийто възможен долен предел е застрахователната сума,определена с
нормативен акт на ЕС,да бъде ограничаван с нормативен акт на вътрешното
право,поради което,с оглед на констатираното противоречие,националната норма не
следва да се прилага от съда.И като краен резултат,напълно обосновано и
правилно първоинстанционният съд е приел в решението си,че в конкретния случай
дължимото на ищците обезщетение следва да се определи по справедливост,без да
се съобразява предвидения в §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ максимален размер.
На следващо
място,с оглед установените по вид,интензитет и продължителност емоционални
болки и страдания,преживени от ищците вследствие смъртта на техния дядо и
описани по-горе в решението,както и с оглед създадената връзка между ищците и
дядо им,починал вследствие на процесното ПТП,внезапността на неговата смърт,настоящият
състав намира,че определеното в първоинстанционното решение обезщетение от 8000
лв. за всеки от ищците е в справедлив размер и оплакването на жалбоподателя за
„изключително завишен“ размер на обезщетенията се явява неоснователно.Наред с
това,въззивният съд счита,че в конкретния случай паричният еквивалент на
обезщетението от 8000 лв. е относим и за четиримата ищци,доколкото по делото е
установено,че починалият Н.Д.,се е отнасял с еднаква отговорност и грижовност и
към четиримата си внуци,съответно-последните са в еднаква степен привързани към
него,т.е. не е установена различна степен на емоционална обвързаност между
починалия и някой от четиримата ищци,независимо от това кои от тях са живели в
едно домакинство с пострадалия.В тази връзка въззивният съд счита за
неоснователно и поддържаното във въззивната жалба оплакване,че
първоинстанционният съд неправилно е присъдил еднаква обезвреда за всеки един
от ищците,без да съобрази множество обстоятелства,които индивидуализират всеки
един от исковете.
И най-накрая
следва да се посочи,че във въззивната жалба е заявено оплакването,че
първоинстанционният съд неправилно не е отчел в обжалваното решение
противоправното поведение на пострадалия /т.е. на дядото на ищците/,който е
управлявал ППС с прекратена регистрация и това поведение се намира /според
жалбоподателя/ в пряка причинно-следствена връзка с произшествието,доколкото
ако нарушението не е било извършено,то е нямало да се стигне до
инцидент.Жалбоподателят сочи,че този факт е удостоверен в официален
свидетелстващ документ,какъвто е представеният по делото констативен
протокол,ползващ се с обвързваща съда
материална доказателствена сила и е следвало да бъдат отчетени всички
факти,удостоверени в него,които са релевантни за изхода от спора.В крайна
сметка,по същината си,тези аргументи на жалбоподателя съставляват заявено от
него във въззивната жалба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат
от пострадалия ведно с оплакване за несъобразяването от първоинстанционния съд
на факта на съпричиняването.
Поддържаното във
въззивната жалба възражение за съпричиняване не следва да бъде преценявано по
същество,тъй като то е несвоевременно заявено и с оглед на това е
преклудирано.В тази връзка въззивният съд констатира,че с отговора на исковата
молба ответникът /настоящ жалбоподател/ не е заявил такова възражение.Не го е
заявил и в по-късен момент от развитие на първоинстанционното производство до
приключване на съдебното дирене,а го е заявил едва в пледоарията си по
съществото на спора и в представената по първоинстанционното дело писмена
защита,което обстоятелство е и констатирано в обжалваното
решение.Поначало,както се приема в практиката на ВКС /в този смисъл-решение №98
от 29.06.2016 г. по т.д.№1499/2015 г. на ВКС,постановено по реда на чл.290 от ГПК/,надлежно възражение за съпричиняване по чл.51,ал.2 от ЗЗД в
първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на
срока за отговор на исковата молба до приключване на съдебното дирене в първата
инстанция,ако обаче е налице хипотезата на чл.147,т.1 ГПК по отношение на
обстоятелствата,на които се основава възражението.Или иначе казано-ако
възражението е основано на посочени нови обстоятелства,които възразилият
ответник не е могъл да узнае своевременно до изтичането на срока за отговор на
исковата молба.Настоящият случай не е такъв.Жалбоподателят-ответник по
процесните искове,основава възражението си за съпричиняване на едно
обстоятелство,което според твърденията му е отразено в приложения към
първоинстанционното дело констативен протокол за ПТП с пострадали лица,издаден
от дежурен ПТП при РУП-гр.П. в деня на процесния пътен индицент,т.е. на датата
07.07.2016 г.С оглед на това е очевидно,че възражението не е основано на ново
обстоятелство по смисъла на чл.147,т.1 от ГПК,нито пък констативния протокол
има характера на ново доказателство по смисъла на същата разпоредба,което да не
е могло да бъде узнато,посочено и представено своевременно от ответника /самият
протокол е представен от ищците с исковата молба/.Предвид изложеното,се налага
извода,че заявеното от ответника в първата инстанция едва в пледоарията по
същество възражение за съпричиняване на вредосния резултат,повторено и във
въззивната жалба,е преклудирано като несвоевременно заявено.С оглед на това
същото не подлежи на разглеждане по същество.В тази връзка следва да се
посочи,че съдът не е задължен да следи служебно за наличието на съпричиняване
на вредоносния резултат,а разглежда такова възражение,само ако е своевременно
заявено от заинтересованата страна по делото и ако е основано на ясни и
конкретни обстоятелства.По тези съображения въззивният съд няма да съобразява
соченото във въззивната жалба възражение за съпричиняване и наред с това
намира,че същото възражение правилно не е било разгледано и от първата
инстанция в обжалваното решение.
Предвид всички
изложени по-горе съображения,въззивният съд намира,че като краен резултат
въззивната жалба се явява изцяло неоснователна,а обжалваното решение,като
правилно и законосъобразно,следва да бъде потвърдено.
В отговора на
въззивната жалба е заявено искане жалбоподателят да бъде осъден да заплати
адвокатско възнаграждение за защита на въззиваемите пред настоящата инстанция
на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.7,ал.2,т.3
от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.Това искане е основателно предвид изхода от спора по въззивната
жалба,а и предвид обстоятелството,че в първоинстанционното производство са
представени четири договора за правна помощ и съдействие от 15.10.2018 г.,сключени
поотделно от ищците с адв. А.М./и с още един адвокат,неучастващ в настоящото
въззивно производство/,във всеки от които договори е уговорено оказването на
безплатна адвокатска помощ на основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата.При
наличието на такава уговорка,следва на адв. А.М.,представляващ въззиваемите в
настоящото производство,да бъде присъдено на основание чл.38,ал.2 от ЗА
адвокатско възнаграждение за осъществената от него безплатна адвокатска защита
на всеки от въззимаемите и това възнаграждение следва да се определи като
размер съгласно чл.7,ал.2,т.3 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.Това означава,че на посочения адвокат се дължи адв.
възнаграждение в размер от по 730 лв. за защита на всеки един от
въззиваемите,или общо му се дължи възнаграждение в размер на 2920 лв.,което
следва да бъде осъдено да му заплати дружеството-жалбоподател.
Мотивиран от
горното П.ският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №673 от 09.12.2019
г.,постановено по т.д.№330/2019 г. по описа на Окръжен съд-П.,ТО,XVII-ти състав.
ОСЪЖДА „З.“АД с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление *** на
основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата да заплати на адв. А.Г. М.адвокатско
възнаграждение в размер на 2 920 лв. /две хиляди деветстотин и двадесет лева/
за защита на въззиваемите пред въззивната инстанция.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.