Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 04.12.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на пети ноември през две хиляди и двадесета година,
в състав:
Председател: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 4736 по описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 07.01.2020г., постановено по гр.д. № 2997/2018г. Софийски районен
съд, ГО, 173 състав, е признато за установено по предявения от П.Й.И. срещу „Ю.Б.“
АД иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, че ищецът не дължи чрез
принудително изпълнение на ответното дружество сумата от 931, 80 лева,
представляваща договорна лихва за периода от 29.10.2009г. до 17.09.2010г., за
която е издаден изпълнителен лист от 13.10.2010г. по ч.гр.д. № 8281/2010г. по
описа на РС – Русе, за събирането на която е било образувано изпълнително дело
№ 20108320401839 по описа на ЧСИ И.Х., рег. № 832 на КЧСИ и с район на действие
Окръжен съд – Русе. Със същото решение е оставен без уважение предявеният иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за признаване за установено спрямо „Ю.Б.“
АД, че ищецът П.Й.И. не дължи сумата от 7 021, 05 лева – главница, ведно
със законната лихва от 04.10.2010г. до окончателното й изплащане, както и че не
дължи сумата от 160, 91 лева за такси и 622, 38 лева за разноски, за които е
издаден изпълнителен лист от 13.10.2010г. по ч.гр.д. № 8281/2010г. по описа на
РС – Русе, за събирането на които е било образувано изпълнително дело №
20108320401839 по описа на ЧСИ И.Х., рег. № 832 на КЧСИ и с район на действие
Окръжен съд – Русе.
Срещу
решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, е подадена въззивна
жалба от ищеца П.Й.И., в която се поддържа неправилност на изводите на
първоинстанцинния съд поради допуснати нарушения на материалния закон.
Конкретно се твърди, че на 13.10.2020г. срещу него в полза на ответната банка
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК и
изпълнителен лист. За принудително събиране на вземания било образувано на
16.11.2010г. изпълнително производство по изпълнително дело № 20108320401839 по
описа на ЧСИ И.Х., рег. № 832 на КЧСИ и с район на действие Окръжен съд – Русе.
Жалбоподателят сочи, че срещу него не били извършвани никакви изпълнителни
действия, а единствено били правени проучвания на имущественото му състояние и
справки за наличие на трудови правоотношения. Това обаче не били действия по
принудително изпълнение съгласно нормативната уредба и според задължителната
практика на ВКС по този въпрос. По тези съображения счита, че изпълнителното
дело подлежало на прекратяване по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК още
през 2012г. с изтичане на двугодишен период от последното изпълнително действие
– връчването на покана за доброволно изпълнение по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК, което е станало на 08.12.2010г. От 09.12.2012г. и до момента на подаване
на исковата молба – 12.01.2018г., взискателят не е предприемал действия по
принудително изпълнение, годни да прекъснат давността за вземането. По тези
съображения се оспорват изводите на първоинстанционния съд, че нова погасителна
давност за процесните вземания е започнала да тече едва след 26.06.2015г.,
когато е постановено Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълкувателно
дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното е направено искане за
отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което
предявените искове да се уважат в цялост.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – „Ю.Б.“ АД оспорва въззивната
жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение в
обжалваната му част за обосновано, като постановено в правилно приложение на
материалния закон и съобразно ангажираните в производството доказателства.
Поддържа становище, че в случая следва да намери приложение ППВС №
3/18.11.1980г., според което по време на изпълнителното производство давност не
тече. В аспекта на новите разрешения на тези въпроси, дадени в Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
въззиваемото дружество излага доводи, че до 26.06.2015г. в рамките на
образуваното изпълнително дело срещу ищеца давност не е текла, а новата
погасителна давност е започнала да тече от посочената дата. Изискуемият
петгодишен срок по чл. 110 от ЗЗД обаче не бил изтекъл към датата на подаване
на исковата молба, нито към приключване на съдебното дирене, поради което счита
предявеният иск за неоснователен.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени
са искове с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 439 от ГПК за установяване
недължимост чрез принудително изпълнение на парично вземане.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че срокът за
погасяване по давност на вземане, установено с влязла в сила заповед за
изпълнение, не е предвидената в чл. 117, ал. 2 от ЗЗД, а съвпада с давностния
срок за погасяване на самото вземане. Така процесното вземане за главница,
такси и за съдебни разноски се погасява с изтичането на 5-годишна давност по
чл. 110 от ЗЗД, а за лихви – с тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД.
Посочено е още, че от образуване на изпълнителното дело до 26.06.2015г., когато
е прието Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г.
на ОСГТК на ВКС, давност не е текла, тъй като за този период приложение следва
да намери разрешението на въпроса, дадено в ППВС № 3/1980г. Този извод е обоснован
при съобразяване на формираната съдебна практика с решение № 170/17.09.2018г.
по гр.д. № 2382/2017г. на ВКС и решение № 51/21.02.2019г. по гр.д. №
2917/2018г. на ВКС. Първоинстанционният съд е отчел обстоятелството, че след
26.06.2015г. е започнала да тече нова погасителна давност за вземанията, която
по отношение на главницата, таксите и съдебните разноски не била изтекла нито
към датата на подаване на исковата молба, нито към даване ход на устните
състезания по делото, поради което предявеният иск за тези суми бил отхвърлен. Давността
била изтекла само по отношение на вземанията за лихви, в която част иска е
уважен.
С
оглед фактическите твърдения в исковата молба съдът приема, че исковете имат
правното си основание в нормата на чл. 439 от ГПК. Когато срещу заповедта за
изпълнение не е подадено възражение от длъжника, заповедта се стабилизира и
макар да не формира сила на пресъдено нещо по спора, възможността за оспорване
на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези по чл. 424
от ГПК или чл. 439 от ГПК. Поради това длъжникът в заповедното производство
може да ползва от исковата защита по чл. 439 от ГПК, като се позовава на
настъпили след издаване на заповедта за изпълнение факти.
При
предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК в тежест на ищеца е да
докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е
издадено изпълнителното основание /заповедното производство/, са настъпили
факти /с оглед въведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок/,
които водят до погасяване на установеното изпълняемо право от ответника.
Предвид единственото поддържано във въззивното производство основание за
недължимост на сумите ответникът следва да установи настъпването на
обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната
давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 от ЗЗД.
На
етапа на въззивното производство между страните по делото не са спорни следните
обстоятелства:
От
представения изпълнителен лист от 13.10.2010г. и заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, издадени по гр.д.
№ 8281/2010г. по описа на РС – гр. Русе, се установява, че вземанията, предмет
на отхвърлителната част от първоинстанционното решение, представляват
непогасена главница по договор за банков кредит, сключен между ищеца и „Ю. И Е.Д.Б.“
АД, такси по договора и съдебни разноски по заповедното производство.
Изпълнителният лист е издаден срещу П.Й.И. и Б.П.Б., които са осъдени да
заплатят в условията на пасивна солидарност процесните вземания. Страните по
делото не спорят, че тези суми отразяват действително възникнали в тежест на
ищеца парични задължения към ответното дружество.
На
16.11.2010г. по молба на кредитора било образувано изпълнително дело № 20108320401839
по описа на ЧСИ И.Х., рег. № 832 на КЧСИ и с район на действие – Окръжен съд
Русе, с предмет – принудително събиране на присъдените с издадения по гр.д. № 8281/2010г.
по описа на РС – гр. Русе изпълнителен лист. По изпълнителното дело е наложена
възбрана върху притежаван от длъжниците недвижим имот, която е била вписана в
Служба по вписванията на 07.12.2010г., под № 147, том 10, дв. вх. рег. 14942.
По
делото е приложена справка от 16.11.2010г. за актуалния постоянен и настоящ адрес
на длъжника, видно от която П.Й.И. е с регистриран постоянен и настоящ адрес ***.
По изпълнителното дело е изпратена покана за доброволно изпълнение до длъжника,
ведно с издадените изпълнителен лист и заповед за изпълнение. Връчването на
книжата е извършено на 08.12.2010г. по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК чрез
залепване на уведомление, тъй като връчителят е събрал сведения, че адресатът
не живее на адреса, а в чужбина.
На
10.05.2014г. взискателят е подал молба, с която е поискал съдебният изпълнител
да извърши справка относно наличието на трудови правоотношения на П.Й.И. и
случай, че такива бъдат установени, да се наложи запор върху трудовото
възнаграждение. От приложената по делото справка от НОИ - регистър на трудовите
договори, е видно, че към м.05.2014г. липсва вписано трудово правоотношение за
лицето П.Й.И., поради което запор не е налаган.
С
постановление от 22.08.2016г., вписано в Служба по вписванията – гр. Русе на 23.08.2016г.
с вх. рег. № 12129, органът по принудително изпълнение е наредил заличаване на
вписаната по изпълнителното дело възбрана върху недвижимия имот, тъй като
същият е придобит от трето за спора лице въз основа на издадено по друго
изпълнително производство постановление за възлагане.
На
14.12.2017г. по делото е постъпила молба от взискателя „Ю.Б.“ АД, с която е
поискано налагане на запор върху вземанията на длъжниците от трудово
възнаграждение. След извършена справка в НОИ е установено, че липсват данни за
съществуващо трудово правоотношение по отношение на длъжника П.Й.И., поради
което запор не е налаган.
С
постановление от 02.01.2018г. производството по изпълнително дело № 20108320401839
по описа на ЧСИ И.Х., рег. № 832 на КЧСИ и с район на действие – Окръжен съд
Русе, е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
Анализът
на така установеното от фактическа страна налага следните правни изводи:
Разпоредбата
на чл. 439 от ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като
кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното
основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание. По реда на действащия ГПК, в сила от
01.03.2008 г., заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като
влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 от ГПК /отм./. По тези съображения, разпоредбата на чл. 439, ал. 2 от ГПК следва
да се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно
дирене не се провежда /определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. №
886/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО/. На новонастъпили факти /след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, независимо от това, че в заповедното производство
съдебно дирене не се провежда/ длъжникът може да се позовава при оспорване на
изпълнението по чл. 439 от ГПК – в този смисъл са и решение № 781 от
25.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 12/2010г., ІІІ ГО и решение № 6/21.01.2016 г. по
т.д. № 1562/2015 г. на ВКС, І ТО.
В
случая ищецът – длъжник в заповедното производство претендира защита по чл. 439
от ГПК, като се позовава на изтекла погасителна давност за принудително
събиране на вземането, удостоверено в издадения в полза на цедента изпълнителен
лист. С оглед изложените в молбата фактически твърдения претенцията по чл. 439
от ГПК е допустима – молителят основава иска си на твърдение за факти,
настъпили след издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК. При наведени твърдения за настъпили след влизане в сила на
изпълнителното основание факти, с които се свързва недължимост на
претендираното от ответника /твърдение за факти, с които се отрича материалното
право на взискателя/, предявеният иск по чл. 439 от ГПК е допустим, тъй като
установяването на тези факти е в състояние да рефлектира върху дължимостта на
процесното вземане. Съобразно приетото становище в
правната теория и съдебна практика, погасителната давност не води до погасяване
на самото вземане, а само на възможността да бъде принудително изпълнено.
Вземането продължава да съществува като вземане и длъжникът продължава да го
дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена само до доброволното му
изпълнение – чл. 118 от ЗЗД. В този смисъл следва да се разбира и търсената с
процесните отрицателни установителни искове съдебна защита – установяване недължимост
на вземания поради давност като правен резултат означава установяване, че е
погасена възможността за принудителното им изпълнение. В конкретния случай предявените
отрицателни установителни искове по чл. 439 от ГПК се основават на твърдението
на ищеца, че процесните вземания са погасени по давност, тъй като след
прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
от ГПК, което е станало по силата на закона на 08.12.2012г. /датата на изтичане
на двугодишния срок от последното изпълнително действие - връчване на поканата
за доброволно изпълнение по образуваното изпълнително производство/ е започнала
да тече нова погасителна давност, която е изтекла на 08.12.2017г., на която
дата вземанията са се погасили по давност.
В рамките на заповедното
производство длъжникът разполага с изчерпателно посочени от закона способи за
защита. Тези способи са: възражение срещу заповедта за изпълнение, възможност
за жалба срещу заповедта в частта за разноските, жалба срещу разпореждането за
незабавното изпълнение, възражение по чл. 423 ГПК, както и иск по чл. 424 ГПК.
Това произтича от особения характер на заповедното производство, уредено в
глава ХХХVІІ от ГПК. Касае се за специални процесуални норми, установяващи
специфични права /съответно задължения/, относими само към страните по вече
инициирано производство по издаване на заповед за изпълнение. Поради характера
си тези разпоредби изключват прилагането на общите разпоредби на ГПК, тъй като
предвиденият специален ред е по-благоприятен за длъжника и осигурява пълноценна
защита на интересите му. Длъжникът е улеснен, защото законът изисква само
депозирането на възражение от негова страна /дори без да е необходимо
мотивиране на това възражение/, за да бъде заявителят задължен да установява
вземането си по исков ред в предвидения в чл. 415, ал. 1 ГПК срок. Пропускането
на горепосочените способи за защита води до неблагоприятни за длъжника
последици. Разпоредбата на чл. 414 от ГПК определя действията, които длъжникът
в заповедното производство трябва да предприеме, за да защити правата си, като
последиците от пропускането на тези действия са посочени в чл. 416 от ГПК и чл.
424 от ГПК. От посочените разпоредби следва, че в случаите, когато длъжникът не
подаде възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, заповедта за изпълнение
влиза в сила, освен в случаите, когато се намерят новооткрити обстоятелства или
нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли
да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение
или с които не е могъл да се снабди в същия срок – аргумент от нормата на чл.
424 от ГПК. Вземанията по заповедта за изпълнение могат да бъдат оспорени и по
реда на чл. 439 ГПК, но само въз основа на твърдения за факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в случая на заповедното производство – факти,
настъпили след изтичане на срока за възражение и стабилизиране на заповедта за
изпълнение. В този смисъл, възражението за изтекъл давностен срок преди
изтичане на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК /в приложимата редакция на чл.
414, ал. 2 от ГПК към процесния случай/ е преклудирано, ако не е направено в
рамките на заповедното производство, като е недопустимо същото да се разглежда
като основание на предявен впоследствие отрицателен установителен иск за
недължимост на вземанията. По изложените съображения се налага извод, че съдът,
сезиран с иск по чл. 439, ал. 2 от ГПК е длъжен да извърши преценка кога
заповедта за изпълнение на парично задължение е влязла в сила, доколкото това
обстоятелство обуславя допустимостта на релевираните доводи за недължимост на
оспореното вземане. Тази преценка е самостоятелна, като сезираният съд не е
обвързан от преценката на органа по принудително изпълнение относно редовността
на връчването на поканата за доброволно изпълнение, ведно с подлежащия на
изпълнение акт.
Настоящият съдебен състав счита,
че поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника при спазване на
изискванията на чл. 47, ал. 1 от ГПК. Съгласно чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от ГПК /в
релевантната редакция/, вр. чл. 43 от ЗЧСИ, ако длъжникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се
намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва
уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен
достъп - на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят
пуска уведомление и в нея. В уведомлението се посочва, че книжата са
оставени в канцеларията на съответния съдебен изпълнител, както и че те могат
да бъдат получени там в двуседмичен срок от залепване на уведомлението. В
конкретния случай поканата за доброволно изпълнение е изпратена на адрес, който
съвпада с регистрирания актуален постоянен и настоящ адрес на длъжника, като връчителят
е удостоверил, че лицето не живее на адреса, а в чужбина. Последното
обстоятелство не е оспорено от ищеца. Удостоверените обстоятелства в разписката
за залепено уведомление до длъжника са достатъчни, за да се обоснове извод за
приложение на фикцията по чл. 47 от ГПК. По изложените съображения, се налага
извод, че считано от 08.12.2010г. е започнал да тече двуседмичният срок по чл.
414 от ГПК /в релевантната за процесния случай редакция на чл. 414, ал. 2 от ГПК/ за подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение и същият
е изтекъл на 22.12.2010г. По делото няма данни в определения срок длъжникът да
е упражнил правото си на възражение, поради което се налага извод, че заповедта
за изпълнение на парично задължение е влязла в сила на 05.01.2011г.
Настоящият
съдебен състав счита, че при осъществяването на принудително изпълнение въз
основа на влязла в сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в
изпълнителна сила, която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не
може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите
на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането
– арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД – срокът на новата давност е всякога пет години. Неподаването на
възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни
последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116, б. "а" ЗЗД
– целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство е да се
установи дали претендираното вземане е спорно, а признанието на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен
дълг към кредитора – в този смисъл са решение № 100 от 20.06.2011г. на ВКС по
т.д. № 194/2010г., II ТО, решение № 131 от 23.06.2016г. на ВКС по гр.д. №
5140/2015г., ІV ГО. Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното производство се развива без
участието на длъжника. Действително, длъжникът няма възможност да възпрепятства
самото издаване на заповедта за изпълнение, доколкото научава за същата едва с
връчването й. Въпреки това обаче законодателят е уредил възможност за участие и
защита на длъжника в хода на производството – чрез подаване на възражение, като
в този смисъл е осигурена гаранция за правата му, което обстоятелство не може
да се пренебрегне. Наред с изложеното, в
постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 214 от 15.05.2018г.
на ВКС по ч.гр.д. № 1528/2018г., ІV ГО, изрично е посочено, че влязлата в сила
заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичането на срока за
подаване на възражение. Следователно по действащия ГПК няма основание да се
отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение към съдебно
решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В подобен смисъл са и други актове на
ВКС –определение № 480 от 27.07.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 221/2010г., IV ГО,
определение № 443 от 30.07.2015г. на ВКС по ч.т.д. № 1366/2015г., II ТО,
определение № 576 от 16.09.2015г. на ВКС по ч.гр.д. № 4647/2015г., IV ГО,
определение № 480 от 19.07.2013г. на ВКС по ч.гр.д. № 2566/2013г., IV ГО. В
този смисъл и с оглед нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в
сила на процесната заповед за изпълнение на 05.01.2011г. е започнала да тече
нова петгодишна давност за всички вземания.
Според
разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на
действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за
съдилищата разяснения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на
ВКС по тълкувателно дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ, като примерно и неизчерпателно са изброени
изпълнителните действия, прекъсващи давността, в т.ч. налагане на запор.
Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността на
изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи посочения
от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на неуспешните
изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две
години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има само
декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност започва
да тече не от датата на постановлението за прекратяване на изпълнителното
производство, а от датата на предприемането от страна на взискателя на
последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото
Тълкувателно решение е обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на
Пленума на Върховния съд.
Според даденото
с ППВС № 3/1980 год. тълкуване образуването на изпълнителното производство
прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не тече.
С т. 10 от горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно
разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото
започва да тече нова давност, но давността не спира. С решение № 170 от
17.09.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО и решение № 51 от
21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV ГО, е прието, че
прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение тълкуване за период
преди постановяването му би имало за последица погасяване по давност на дадени
вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са
предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това
давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на
тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би
довело и до несъобразяване на действащото към този момент ППВС. Поради това
даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното решение тълкуване на
правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато
спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за период
преди отмяната на тълкувателния акт, като новото Тълкувателно решение ще се
прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това извършената с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год.,
ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год. поражда действие от датата на
обявяването на Тълкувателното решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното
решение разрешение се прилага от тази дата и то само по отношение на висящите
към този момент изпълнителни производство, но не и за тези, които са приключили
преди това.
По въпросите от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т. 10
от ТР № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, и
прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано
преди приемането му, е образувано Тълкувателно дело № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС,
по което към настоящия момент не е постановено решение. Настоящият съдебен
състав споделя разрешението на тези въпроси, дадени в решение № 170 от
17.09.2018г. на ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV ГО и решение № 51 от
21.02.2019г. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV ГО. По тези съображения се
налага извод, че за периода, докато процесното изпълнително дело е било висящо,
давност за вземанията не е текла. В разглеждания случай, независимо от
обстоятелството, че съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на
принудителното изпълнение поради настъпила „перемпция“ едва на 02.01.2018г., от
събраните по делото доказателства се установява, че процесното изпълнително производство
е било прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от 08.12.2012г.,
тъй като последното изпълнително действие е било извършено на 07.12.2010г.,
когато е вписана наложена възбрана върху недвижим имот. Следователно новата
петгодишна давност е започнала да тече от датата на настъпилата перемпция на
изпълнителното дело – 08.12.2012г.
В периода от 05.01.2011г.
– на която дата е влязла в сила процесната заповед за изпълнение поради
неподаването на възражение от ищеца, приравнено на признание на вземанията по
чл. 116, б. „а“ ЗЗД, и при установената перемпция на воденото срещу ищеца изпълнително
производство, настъпила на 08.12.2012г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
до изтичането на петгодишния период по чл. 117, ал. 2 ГПК на 08.12.2017г., не е
установено друго прекъсване на давността /а доказателствената тежест в тази
насока е била на ответника/, поради което и предявените отрицателни
установителни искове са основателни. Искането за налагане на запор от
14.12.2017г. не е действие, годно да прекъсне изтеклата вече погасителна
давност. Такова действие не е искането на взискателя от 10.05.2014г. за
налагане на запор върху трудово възнаграждение, тъй като този изпълнителен
способ не е приложен по съображения за липса на съществуващо трудово
правоотношение по отношение на длъжника.
Като е достигнал
до други крайни изводи първоинстанционният съд е постановил неправилно решение,
което следва да бъде отменено в обжалваната му част и вместо него да се
постанови друго, с което предявеният иск да се уважи.
Във въззивното
производство е приет договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от
27.03.2020г., ведно с приложение 2 а към него, от които е видно, че на
посочената дата „Ю.Б.“ АД е прехвърлила на „С.Г.Г.“ ЕАД /с променено фирмено
наименование и правно-организационна форма - „К. БГ“ АД/ вземанията си към
ищеца по процесния договор за банков кредит, предмет на издадения по гр.д. №
8281/2010г. по описа на РС – гр. Русе изпълнителен лист. Налице е прехвърляне
на спорното право в хода на процеса – чл. 226 ГПК, поради което делото продължава
между първоначалните страни – с участието на ответното дружество „Ю.Б.“ АД, но
действащ в качеството си на процесуален субституент
на носителя на правото „К. БГ“ АД по отношение на прехвърлените в негова полза
процесни вземания. Ето защо извършеното прехвърляне в хода на процеса следва да
бъде отразено в диспозитива на решението.
По отношение на
разноските:
Въззивникът претендира
разноски в производството за заплатена държавна такса и за възнаграждение за
един адвокат. В тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от
въззиваемата страна искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема
следното:
Разпоредбата
на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от
ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо
на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от
09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до
предвидения в същата наредба минимален размер.
По
делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от 27.01.2020г., в който
е уговорен адвокатски хонорар от 750 лева, която суми е заплатена изцяло в брой
от възложителя. Материалният интерес в конкретния случай възлиза на 7 804,
34 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията към датата на
сключване на договора за правна защита и съдействие/, при интерес от 5 000 до
10 000 лева минималното възнаграждение е 580 лева + 5 % за горницата над 5 000
лева. То в частност е равно на 720, 22 лева. Доколкото уговореното и заплатено
адвокатско възнаграждение не превишава в
значителна степен минималния размер по Наредба № 1 от 2004г., се налага извод,
че възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК е неоснователно и не са налице
предпоставки за намаляването му.
С
оглед изложеното в полза на въззивника следва да се присъдят разноски за
въззивното производство в общ размер на 941 лева, от които 191 лева за държавна
такса и 750 лева адвокатско възнаграждение.
В
полза на ищеца следва да се присъдят допълнително разноски за
първоинстанционното производство с оглед изхода на спора, които възлизат на
сумата от още 984, 67 лева. В тази връзка следва да се има предвид, че в
производството пред СРС ищецът е ангажирал договор за правна защита и
съдействие от 02.01.2018г., в която е уговорено адвокатско възнаграждение в
размер на 1 050 лева, но са представени доказателства, че реално
изплатеното възнаграждение при подписване на договора е в размер на 750 лева.
Не са представени доказателства за заплащането на остатъкът от 300 лева, поради
което тази сума не подлежи на присъждане по аргумент от нормата на чл. 78, ал.
1 от ГПК. Не са представени доказателства, че е реално сторена и претендираната
по списъка по чл. 80 от ГПК сума в размер на общо 200 лева, посочено като
дължима на основание чл. 7, ал. 8 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо общият размер на доказаните
разноски в първоинстанционното производство възлиза на сумата от общо
1 102 лева, от които 750 лева за адвокатско възнаграждение и 352 лева за
държавна такса. Дължимият остатък, който следва да се присъди с настоящото
решение, е 984, 67 лева.
В
полза на ответното дружество не са присъдени разноски в първоинстанционното
производство.
Предвид
констатацията на СРС, че по делото не е внесен пълният размер на дължимата
държавна такса и с оглед разпределението на отговорността по чл. 77 от ГПК между
страните с оглед изхода на спора, се налага извод, че решението следва да бъде
отменено и в частта, в която ищецът е осъден да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на СРС сумата от 72, 22 лева и тази сума да се
възложи в тежест на ответното дружество.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 2595 от 07.01.2020г.,
постановено по гр.д. № 2997/2018г. по описа на СРС, ГО, 173 състав, В ЧАСТТА, в която са оставени без уважение
предявените от П.Й.И. срещу „Ю.Б.“ АД искове с правно основание чл. 439, ал. 1
от ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи сумата от
7 021, 05 лева – главница, ведно със законната лихва от 04.10.2010г. до
окончателното й изплащане, както и че не дължи сумата от 160, 91 лева за такси
и 622, 38 лева за разноски, за които е издаден изпълнителен лист от
13.10.2010г. по ч.гр.д. № 8281/2010г. по описа на РС – Русе, за събирането на
която е било образувано изпълнително дело № 20108320401839 по описа на ЧСИ И.Х.,
рег. № 832 на КЧСИ и с район на действие Окръжен съд – Русе; както и В ЧАСТТА, в която ищецът е осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС на основание чл.
77 от ГПК сумата от 72, 22 лева – недовнесена държавна такса и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК по
отношение на “Ю.Б.” АД, ЕИК********, със
седалище и адрес на управление *** /в качеството му
на процесуален субституент на приобритателя на спорното право по договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ от 27.03.2020г. - „К. БГ“ АД, с ********/, че в нейна полза не съществува вземане срещу П.Й.И.,
ЕГН **********, гр. Русе, със съдебен адрес *** за следните суми: сумата от
7 021, 05 лева – главница по договор за банков кредит, ведно със законната
лихва от 04.10.2010г. до окончателното й изплащане; за сумата от 160, 91 лева
за такси и за сумата от 622, 38 лева за съдебни разноски, представляваща
вземане по заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист от 13.10.2010г., издадени по гр.д. № 8281/2010г.
по описа на РС – гр. Русе, предмет на принудително изпълнение по
изпълнително дело № 20108320401839 по описа на ЧСИ И.Х., рег. № 832 на КЧСИ и с
район на действие Окръжен съд – Русе, поради погасено по давност право на
принудително изпълнение
ОСЪЖДА “Ю.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление *** да заплати на П.Й.И., ЕГН **********, гр. Русе, със съдебен
адрес ***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 941
/деветстотин четиридесет и един лев/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА “Ю.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление *** да заплати на П.Й.И., ЕГН **********, гр. Русе, със съдебен
адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК допълнително сумата от още 984, 67
/деветстотин осемдесет и четири лева и 67 ст./ лева – съдебни разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА “Ю.Б.” АД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление *** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СРС,
на основание чл. 77 от ГПК, допълнително сумата от още 72, 22 /седемдесет и два
лева и 22 ст./ лева – невнесена държавна такса по гр.д. № 2997/2018г. по описа
на СРС.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.