Административен съд – Сливен в публично заседание на двадесети април две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Административен съдия: Иглика Жекова
при секретаря Галя Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Жекова адм. дело № 94/2021 г. по описа на съда, за
да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република
България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на Н.Д., г.на Р. Т. срещу Заповед № 343з-196/26.01.2021
год. на Началник група „Миграция“ към ОДМВР Сливен, с която на оспорващата е
наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на
пребиваване в Република България" на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ.
В жалбата се релевират доводи за
материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания административен акт.
Оспорващата твърди, че има валидно издадено разрешение за постоянно пребиваване
в РБългария, постановено с Решение № 567728/03.01.2018 г. на основание чл. 25
ал. 1 т. 9 от ЗЧРБ. Административният орган сам потвърдил, че Д. е установена
на посочения от нея административен адрес в ***, редовно е заплащала наемните
си месечни вноски, посещавала е адреса със с. и д. си. Със Заповед № *********-929
на Министерство на здравеопазването на РТ. била въведена забрана за напускане
на страната с цел предотвратяване разпространението на Ковид – 19. Жалбоподателката
била п. з. да л. п. с к. и. През 2020 г. оспорващата не ползвала никакъв платен
отпуск в изпълнение на заповед на б. „Й. М. Х. И. АШ“ – к. Б. и посетила
РБългария само веднъж през м. октомври. Счита, че липсва правно основание за
прилагане на процесната принудителна мярка. При налагане на мярката органът не
отчел и всички релевантни факти, в т.ч. закупуването на недвижим имот в с. С.,
о. К., което било факт, свидетелстващ за намерението на Д. трайно да се установи
със с. си на територията на РБългария. Не било анализирано
и обстоятелството, че н. с. С. Й. и с. им Д. и Е. са получили статут на
постоянно пребиваване в РБългария, както и намеренията на д. да п. в. си о. в
страната. Моли съда за отмяна на оспорената заповед.
В с.з. оспорващата, редовно и своевременно призована, се явява лично и с надлежно
упълномощен адв. В. С., който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. В
писмени бележки развива подробни доводи в подкрепа на твърденията си за
незаконосъобразност на атакувания административен акт.
В с.з. административният орган Н. г. „М.“
към ОД МВР С., редовно и своевременно призован, се явява лично С. и. Д. Д.и надлежно
упълномощен г.ю.К. Б.. Считат жалбата за неоснователна, а заповедта – за
законосъобразна, в която насока излагат доводи и в писмено становище по делото.
Молят съда да отхвърли жалбата.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по
делото писмени доказателства приема за установена следната фактическа
обстановка:
С Решение № 567728/03.01.2018 г. на жалбоподателката Д.Н. било разрешено на
основание чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ право на постоянно пребиваване в Република България (л. 48). Съгласно
удостоверение за постоянен адрес изх. № 169/07.02.2018 г. (л. 44), Н.Д. е
заявила постоянен адрес ***от дата 06.02.2018 г. Съобразно данните в
Удостоверение изх. № 326/07.02.2018 г. (л. 45), заявеният от същата настоящ
адрес е в РТ..
Съобразно данните в писмо от НАП, постъпило в ОД на МВР – Сливен с вх. №
343000-11794/04.12.2020 г., Д.Н. няма сключени и действащи на територията на
страната трудови договори и внесени здравноосигурителни вноски.
На 18.11.2020 год. служител на група
"Миграция" при ОД на МВР Сливен извършил проверка по събиране на
сведения за чужди граждани, като провел разговор с Н. И. В., н. по договор за
наем на жилище на горния адрес в ***, сключен с Н.Д.. Съгласно това Сведение, С.
Й. и Н.Д. са р. на В., ж. в ***, където Д. и н. с. р. като л.; наема си
заплащали редовно, имали ключ за жилището, както и вещи; за тези години не са
се настанявали трайно на адреса; имат р. в с. С., както и закупен там имот;
целта им на пребиваване е да се установят в България и д. им да у. тук.
Проверката била обективирана в Докладна записка рег. № 343р-14020/18.11.2020 г.,
към която е приложена и Справка за п. на Д.Н. от 01.01.2016 г. до 20.10.2020 г.
От справката се установява, че периодите на пребиваване на Д. в РБългария след
разрешеното пребиваване са, както следва: от 31.01.2018 г. до 31.01.2018 г., от
06.03.2018 г. до 06.03.2018 г., от 15.07.2018 г. до 21.07.2018 г., от
04.12.2018 г. до 04.12.2018 г., от 14.07.2019 г. до 14.07.2019 г., от
22.09.2019 г. до 22.09.2019 г., от 13.10.2019 г. до 13.10.2019 г., от
14.11.2019 г. до 14.11.2019 г. и от 17.10.2020 г. до 17.10.2020 г. Въз основа
на резултатите от проверката било образувано административно производство на
основание чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ и на лицето било изпратено съобщение по
чл. 26 от АПК рег.№ 343000-12077/14.12.2020 год. (л. 38). Съобщението било
връчено по реда на чл. 18а, ал. 9 от АПК чрез залепване на входната врата на
адрес ***, видно от съставен протокол рег. № 343р-15301/16.12.2020 год. (л. 37).
Със съобщението била дадена възможност на адресата Д.Н. да изрази своите
възражения във връзка със започналото административно производство.
На 26.01.2021 год. Началникът на група „Миграция“ към ОД на МВР - Сливен
издал процесната Заповед № 343з-196, с която на основание чл.
40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ наложил на Д.Н. принудителна административна мярка "Отнемане на
правото на пребиваване в Република България". Съгласно мотивите на
административния орган, при извършени проверки се установило, че в едногодишен
срок след разрешението за постоянно пребиваване жалбоподателката не се е
установила и не пребивава на територията на страната. От фактическа страна
органът е приел за установено, че за периода след разрешеното пребиваване 03.01.2018
г. чужденецът е пребивавала на територията на страната по няколко дни в
годината, общо от началото на разрешението – 15 дни, като най – продължителен
престой е един от 6 дни, а другите са от по един ден; не е установено лицето
постоянно да живее на територията на страната; лицето няма сключени трудови
договори в страната и заплатени задължителните здравноосигурителни вноски.
Формиран е извод, че Д.Н. ж. и у. т. з. на територията на РТ., инцидентните
влизания и кратките престои в България, отсъствие на ч. на с. в страната водят
до извод, че чужденецът се е у. на територията на РТ., където са и нейните к.,
с. и с. в. Административният орган е приел, че Д.Н. никога не се е установявала
на територията на РБългария след разрешеното постоянно пребиваване нито в
едногодишния срок от разрешението, нито към момента. При такива изводи
ответният орган е постановил процесния административен акт. Заповедта е връчена
на нейния адресат на 04.02.2021 г., като жалбата срещу същата е подадена до
настоящия съд на 17.02.2021 г.
По доказателствата са приобщени представен от оспорващата страна Договор за
наем, сключен на 01.08.2017 г. с наемател Н.Д. с предмет една стая и сервизни
помещения от а. № ***, е. ***, в. *** в жилищна сграда с административен адрес ***,
сключен за срок от 1 година, Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим
имот, вписан под № 79, том IV, дело № 435/2019 г., удостоверяващ, че Н.Д. е п. п. на с. върху полумасивна
жилищна сграда в с. С., о. К., Договор за строително – ремонтни дейности на п.
с., документ за заплатени ДНИ и ТБО, Процедури за служители от Министерство на
здравеопазването на РТ., писмен документ, удостоверяващ, че Д.Н. не е ползвала
отпуск през 2020 г., Ограничения и предпазни мерки в рамките на борбата с
коронавируса на територията на РТ., забраняващо напускане на дома през
почивните дни. Видно от представеното по делото Удостоверение за
съпруг/а и родствени връзки изх. № 2400-526/16.03.2021 г. (л. 60), Н.Д. е с., а
не с. на С. Й..
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
приобщените по делото годни писмени доказателства, които не бяха оспорени от
страните в предвидения законов ред. Въз основа на така изградената фактическа
обстановка, съдът формира следните изводи от правно естество:
Жалбата е процесуално допустима, като
подадена от легитимирано лице при наличие на правен интерес от производството,
в рамките на преклузивния законов 14 – дневен срок и срещу административен акт,
подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество, жалбата се преценява от
настоящата съдебна инстанция като неоснователна и следва да бъде отхвърлена,
при следните съображения:
Административния акт е издаден от компетентен административен орган, при
наличието на материална, териториална и персонална компетентност - Началник на
група „Миграция“ към ОД на МВР Сливен, нарочно оправомощен със Заповед №
343з-320/14.02.2018 год. на Директора на ОД на МВР - Сливен, в която същият е
посочен измежду посочени органи, на които по силата на чл.
44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по
този
закон. Спазена е предвидената в закона писмена и предметна форма, като в заповедта
са изложени както фактическите, така и правните основания за нейното издаване.
Описани са и всички релевантни обстоятелства, установени в хода на
административното производство. Не е налице и нарушение на чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки
компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на
територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на
производства по Закона за
убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на с., к. и с. в. с държавата по произход на лицето. В случая
административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че
не са налице предпоставките, визирани в този текст, т.е. налице е извършена
преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед.
По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателят
да е измежду изброените в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица. Това мотивира съда да приеме, че оспорената заповед е
валидна и постановена при спазване на всички съществени
административнопроизводствени правила.
При преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни
норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е
постановен и в съответствие с материалния закон, при следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ послужила като правно основание за
издаване но оспорената заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се
установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил
и не пребивава на територията на страната, освен в случаите на чл.
25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16
от ЗЧРБ, както и по отношение на с. на чужденец по чл. 25, ал. 1, т.6, 7, 8, 13 и
16 от ЗЧРБ.
По делото безспорно е установено, че на Н.Д., г. на Р. Т., е предоставено
право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по дело
е видно, че същата фактически не се е установила въобще на територията на
страната, а единствено е пребивавала тук за по един ден по 2-3 пъти в годината.
Най-дългия престой на територията на страната е само 6 дни през 2018 г. Налице
е единствено регистриране на жалбоподателката на адрес в ***, но по данни от с.
на и. и н., Н.Д. и н. с. ж. и р. като л. в ***, а за годините от сключване на
договора за наем не са се настанявали трайно на адреса. При това положение напълно обосновано
административният орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е установил и
не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на
разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата е посетила
България два пъти за по един ден и от 15.07.2018 г. до 21.07.2018 г. В подкрепа
на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни
жалбоподателката не се е включила в осигурителната система на страната, т.е. не
упражнявала трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните
здравни осигуровки.
Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България
означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната.
Съгласно чл.
23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в
рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната;
продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в
този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за
подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок.
Жалбоподателката е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на
чл.
25, ал. 1, т . 9
от ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от б. п., р. е на територията на
Република България и е и. б. си г. по и. с. или по собствено желание, но желае
трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните
предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това
основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на
чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава
легално определение на понятието "трайно установяване", но същото
следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под
установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията
на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там
упражнява трудова дейност, има социални
контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните
осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл
инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват
извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като
разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца
на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако
чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го
определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при
това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за
пребиваване по чл.
25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Изводът, който може да се направи е, че при подаване на искането за
издаване на разрешение за постоянно пребиваване чужденецът е заявил желание постоянно да се устрои на територията
на страната, но това не се е реализирало нито в едногодишния срок, нито към
момента. Именно по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил в
такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано.
Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава
възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на
територията на Република България да отсъства от страната и да пребивава на
територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България. В
съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице
и обстоятелствата посочени в чл.
44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма с. на територията на РБългария, не попада в категориите
уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона
за убежището и бежанците, от събраните гласни доказателства се установява
наличието на с., к. и с. в. с РТ., където постоянно пребивава с. на оспорващата,
а не с РБългария.
По делото е безспорно установено, че оспорващата е наела част от жилище в ***
и е закупила сграда в с. С., но за определения от закона едногодишен срок
оспорващата е посетила РБългария веднъж за шест дни и два пъти за по един ден.
Следва да се посочи, че законът не изисква чужденците получили постоянно
пребиваване на територията на страната за живеят в собствен имот, а изисква
същите да са се установили и да пребивават на територията и, което както бе
посочено по-горе означава да живее на територията на страната. Именно това
обстоятелство по делото не е доказано, а и се опровергава от доказателствата.
На следващо място, представените от оспорващата страна доказателства за
наложени ограничителни мерки в Т. по повод забрана за ползване на платен
годишен отпуск и за излизане от дома в почивните дни не могат да обосноват
основателност на заявената от жалбоподателя теза, че са били налице обективни
пречки за трайно установяване на чужденеца на територията на РБългария. Видно е
от тези доказателства, че същите касаят 2020 г. и са пряко обвързани с
пандемичната обстановка, докато разрешението за постоянно пребиваване е
получено от Д.Н. на 03.01.2018 г. Нито
представеният документ за п. на с. върху недвижим имот, нито договорът за наем
доказват, че оспорващата трайно се е установила в страната. Законът изисква в
едногодишен срок от получаване на постоянното пребиваване лицето да се е
установило и да пребивава на територията на страната, а от представените от
оспорващата страна писмени доказателства не се установяват обективни факти и
обстоятелства, които да са попречили на лицето да изпълни изискванията на
закона. Изводите на административния орган в тази насока се потвърждават от
обстоятелството, че не само в указания в закона едногодишен срок, но и до
настоящия момент няма данни лицето трайно да се е установило в страната.
Липсват данни и че оспорващата изобщо има намерение да се установи да живее в
РБългария, предвид инцидентните ѝ престои в страната и обстоятелството,
че ц. ѝ с. ж. в Т.. В тази връзка необосновано е и заявеното в жалбата,
че административният орган не е анализирал обстоятелството, че н. с. С. Й. и с.
им Д. и Е. са получили статут на постоянно пребиваване в РБългария, както и
намеренията на д. да п. в. си о. в страната. Видно от
представеното по делото Удостоверение за съпруг/а и родствени връзки изх. №
2400-526/16.03.2021 г. (л. 60), Н.Д. е с., а не с. на С. Й..
Предвид гореизложеното настоящата съдебна инстанция намира, че жалбата е
неоснователна, а атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на
всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с
относимите материалноправни норми и целта на закона. Подадената срещу същата
жалба като неоснователна, следва да бъде отхвърлена.
Водим от горното и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК Административен съд Сливен
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Н.Д., г. на Р. Т. против Заповед
№ 343з-196/26.01.2021 год. на Началник група „Миграция“ при ОД на МВР Сливен, с
която на Д.Н. е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на
правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40,
ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ, като НЕОСНОВАТЕЛНА
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВАС в 14-дневен
срок от съобщението до страните.
Административен съдия: