Решение по дело №9821/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4222
Дата: 14 юли 2020 г. (в сила от 14 юли 2020 г.)
Съдия: Цветомира Петкова Кордоловска Дачева
Дело: 20191100509821
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 24 юли 2019 г.

Съдържание на акта

                         Р Е Ш Е Н И Е

 

                                         Гр. София, 14.07.2020 г.

 

                                 В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                  СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 9821 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

 

С решение № 130250 от 03.06.2019 г. по гр.д. № 75408/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 162 състав, съдът е отхвърлил изцяло предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу К.С.А., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 355,60 лв., представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от м.10.2015 г. до м.04.2017 г. в имот с абонатен номер 414106, представляващ магазин № 2, находящ се в гр. София, ул. „*******, за сумата от 53,55 лв., обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.12.2015 г. - 08.08.2018 г., за сумата от 35,20 лв., представляваща такса за дялово разпределение за периода м.10.2015 г. - м.04.2017 г., както и за сумата от 6,64 лв., лихва за забава върху таксата за дялово разпределение за периода 01.12.2015 г. - 08.08.2018 г., с които ответникът неоснователно се е обогатил и за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 23.08.2018 г. по гр.д. № 54687/2018 г. по описа на СРС, 162 състав.

С решението „Т.С.“ ЕАД е осъдено да заплати на К.С.А. сумата от 300 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 370 лв., разноски в исковото производство.

Недоволен от постановеното решение е останал ищецът в производството – „Т.С.“ ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с въззивна жалба с оплаквания, че решението е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Поддържа се по-конкретно, че искът е изцяло основателен, по делото са събрани доказателства, от които безспорно се установява, че ответника е собственик на процесния топлоснабден имот, поради което и същият се явява потребител на топлинната енергия за стопански нужди и дължи нейната цена.  Според жалбоподателя, погрешен е изводът на районния съд, че основанието на предявените искове е договорно, тъй като в подаденото заявление по реда на чл. 410 ГПК като източник на правоотношението между страните е посочено неоснователно обогатяване. Искането му към съда е да се отмени изцяло обжалвания първоинстанционен акт и да се уважи в цялост исковата му претенция. Претендира разноски.

Въззиваемата страна К.С.А. депозира писмен отговор с вх.№ 5123012/18.07.2019 г. по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, с който я оспорва и излага съображения по съществото на спора. Искането му към въззивната инстанция е да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.

Третото лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя напълно изложеното в обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

По доводите във въззивната жалба следва да бъде отбелязано и следното:

Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация на чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.  Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.

Съгласно разпоредбите на §1, т. 43 /действаща до 17.07.2012 г./  от ДР на ЗЕ /обн. ДВ, бр. 107/03.12.2003 г./ потребител на енергия или природен газ за стопански нужди е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или общински бюджет.

Съгласно § 1, т. 33а /изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013 г./ от ДР на ЗЕ, "небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.

Въззивната инстанция намира, че правилно първостепенния съд приема за установено, че ответника е собственик на процесния имот, представляващ магазин № 2, находящ се в гр. София, ул. „*******. Същото се установява от представения като доказателство по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот № 56, том I, peг. № 3670, дело № 50/2012 г.

В разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ е регламентирано, че продажбата на топлинна енергия за стопански нужди от топлопреносното дружество се осъществява с писмени договори при Общи условия, които се сключват между топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия за стопански нужди, а съобразно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Доколкото в чл. 153, ал. 1 ЗЕ не се сочи конкретно, че разпоредбата се прилага единствено за битови клиенти на топлинна енергия, то следва, че всички собственици/титуляри на вещно право на ползване на имоти, намиращи се в топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, са потребители на топлинна енергия, без оглед на това дали ползват енергията за битови или за небитови нужди.

Следователно от момента, в който ответникът е придобил собствеността върху процесния имот, между страните е възникнало договорно правоотношение, по силата на което ответникът, в качеството на собственик на имота в топлоснабдената сграда има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия, без значение дали с топлопреносното предприятие е подписан изричен договор.

Предвид гореизложеното за топлопреносното предприятие е налице възможност да защити правото си с искове за реално изпълнение на договорно основание, а не със субсидиарната претенция по чл. 59 ЗЗД, поради което предявените въз основа на извъндоговорен източник искове за стойност на потребена топлинна енергия, такса за дялово разпределение и мораторна лихва върху тях правилно са били отхвърлени като неоснователни от първостепенния съд.

На самостоятелно основание исковете биха били отхвърлени и съобразявайки факта, че процесния имот не е топлоснабден. Вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза по делото, е категорично, че в този имот „... няма отоплителни тела или водомери за топла вода, нито има връзка между вътрешната водопроводна инсталация и сградната инсталация, като отоплението на водата се е извършвало от бойлер. Заключението не е оспорено от процесуалния представител на ищеца, нито са направени доказателствени искания във връзка с изразеното от експеризата становище за липса на топлоснабдителна инсталация в имота. Правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса налагат ищцовото дружество да установи по категоричен начин в условията на пълно и главно доказване потребяването на топлинна енергия от ответника. По тази причина, с оглед заключението на съдебно-техническата експертиза, се налага изводът за недоказаност на предявените искови претенции.

В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.

С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна К.С.А. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 300 лв.

При тези мотиви, Софийски градски съд

                                            

                                Р  Е  Ш  И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 130250 от 03.06.2019 г. по гр.дело № 75408/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 162 с-в.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.С.А., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300 лева, представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

Решението е постановено при участие на трето лице помагач на ищеца „Т.С.“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ                     ЧЛЕНОВЕ 1.                 2.