РЕШЕНИЕ
№ 265
гр. София, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на пети април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
ДИМИТРИНКА ИВ.
КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от ДИМИТРИНКА ИВ. КОСТАДИНОВА-
МЛАДЕНОВА Въззивно гражданско дело № 20211100514114 по описа за
2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С Решение №ІІ-55-0155364/12.07.2021 г. по гр. д. № 56332/2020 г. по описа на СРС,
55-ти състав е признато за установено, че Г. Л. Х. дължи на „Агенция за контрол на
просрочени задължения” ООД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3378/2020г. по описа на СРС, 55 състав: на основание чл. 422, ал.1
вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД – сумата от 838.94лв. – непогасена главница по
договор за паричен заем № 5402953/14.12.2017г., сключен с „В.К.” ООД, вземането по който
е било прехвърлено на ищеца по договор за цесия от 02.05.2019г., ведно със законната лихва
от 23.01.2020г. до окончателното плащане; на основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1
ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД - сумата от 101.32 лв. - договорна лихва за периода 13.01.2018г.
– 10.09.2018г.; на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД;
сумата от 54.87 лв. - мораторна лихва за периода от 11.09.2018г. -13.12.2019г. С посоченото
решение ответникът Г. Л. Х. е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на „Агенция
за контрол на просрочени задължения” ООД сумата от 384.78 лв. – разноски, от които 51.97
лв. - разноски по ч. гр. д. № 3378/2020г. на СРС, 55 състав и 332.81 лв. разноски в исковото
производство. С посоченото решение ищецът „Агенция за контрол на просрочени
задърлжения” ООД е осъден да заплати на основаниое чл. 38 ЗА вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК на
адвокат М. Л. от САК сумата от 107.61 лв. възнаграждение за осъществено от него
безплатно процесуално представителство по ч. гр. д. № 3378/2020г. по описа на СРС, 55
състав, както и на адв. Н.И. от САК сумата от 107.61 лв. възнаграждение за осъществено от
него безплатно процесуално представиителство на длъжника в производството по гр. д. №
56332/2020г. по описа на СРС, 55 състав.
1
Срещу решението в частта, с която са уважени предявените искове е подадена
въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Г. Л. Х.. в която са
изложени съображения за неправилност и необоснованост на постановеното решение.
Твърди, че претендираното от ищеца вземане се основава на сключения между въззивника
и „В.К.” ООД Договор за потребителски кредит, който като вид паричен кредит се урежда
от правилата на Закон за потребителски кредит. Същият бил сключен в нарушение на
клаузите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, поради което бил недействителен. Сочи, че процесния
договор за кредит бил сключен в нарушение на разпоредбана на чл. 10, ал. 1 ЗПК, като
договорът бил с размер на шрифта по-малък от 12. Цитираната разпоредба била в сила към
момента на сключване на договора за кредит, поради което е следвало да бъде изпълнена, за
да се приеме, че договорът за кредит е сключен в съответствие с материалния закон. Освен
това съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК като задължителен реквизит от съдъжанието на всички
договори за потребителски кредит е регламентирано да бъде посочена методиката за
изчисляване на референтния лихвен процент, каквато методика в процесния договор липсва.
Във въззивната жалба се сочи още, че с процесния договор за кредит грубо е нарушена и
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. От договора, както и от погасителния
план към него не можело да се извлече информация за размера на включените в месечната
погасителна вноска суми, а именно колко лихва, колко главница и колко такса се погасява с
всяка вноска. Липсвал и посочен срок на договора за кредит. Въззивникът сочи, че освен от
формална страна договорът за кредит бил недействителен, защото незаконосъобразна била
клаузата за фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40.31 %. Твърди се още, че
процесният договор за кредит бил сключен и в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 20, 23 и 24 от
ЗПК, включително липсвала информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главннца и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на
лихвения процент на ден. Предвид изложеното и съгласно чл. 22 и чл. 23 от ЗПК когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, л. 11, ал. 1, т. 7-т. 12, т. 20 ЗПК, чл. 12, ал. 1 т.
7-т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен. По изложените
съображения въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение в цялост и
постановяване на такова, с което исковите претенции на въззивамата страна да бъдат
отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендира разноски, прилага доказателство
за извършването им.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от
„Агенция за контрол на просрочени вземания” ООД, с който заявява, че я оспорва като
неоснователна. Поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл на различно от
предявеното основание, тъй като е присъдена претендираната главница по договора за
кредит. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част като правилно. Претендира
заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева за осъществено
процесуално представителство пред въззивната инстанция. Прави възражение за
прекомерност на претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Производството по гр.д. № 56332/2020 г. по описа на СРС, 55 състав е образувано по
искова молба, подадена от „Агенция за контрол на просрочени вземания” ООД, против Г. Л.
Х., с която е предявен иск по реда на чл. 422 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 във
връзка с чл. 240 от ЗЗД , и чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД. Ищецът твърди, че на 14.12.2017 г. между
„В.К.“ ООД (заемодател) и Г. Л. Х. (заемател) бил сключен Договор за паричен заем №
5402953, по силата на който на заемателя била предоставена сума от 1200 лева. Сучата била
получена в търговски обект от клоновата мрежа на „Изипей” АД, като по този начин
кредитът бил реално усвоен. С подписването на договора ответникът удостоверил, че е
получил сумата от 1200лв. като договорът имал сила на разписка за предадената, съответно
получена сума. Ответникът като заемател се е задължил да ползва и върне сумата, съгласно
2
условията на сключения договор като заплати на заемодателя сума в размер на 1902.15 лв.,
ведно с договорената лихва на девет месечни погасителни вноски, всяка с размер на 211.35
лв. Ответникът е следвало да изплати целия кредит на 10.09.2018г. В исковата молба се
твърди, че ищецът е скючил Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия)
на 01.12.2016г. с на основание чл. 99 ЗЗД и Приложение № 1 към него от 02.05.2019г. ,
сключен между „В.К.” ООД и „Агенция за контрол на просрочени вземания” ООД, по
силата на който вземането е прехвърлено в полза на ищеца изцяло, обезпечено с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности. Моли да бъде признато за установено, че Г. Л.
Х. дължи на ищеца сумата от 838.94 лв. главница, сумата от 101.32 лв.- договорна лихва за
периода от 13.01.2018г. до 10.09.201г.; 283.45 лв. – неустойка; 273 .20 лв. – такса за
експресно разглеждане на документите, 54.87 лв. лихва за забава /мораторна лихва/ върху
непогасената главница от 11.09.2018г. – датата следваща деня на последната погасителна
вноска на паричния заем до дата на подаване на заявлението- 13.12.2019г. ведно със
законната лихва върху главницата от момент ана подаване на заявлението до
окончателнотто изплащане на дължимите суми. Претендира направените по делото
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на ответника Г. Л. Х., с който заявява,
че оспорва предявения иск. Поддържа, че не е бил уведомен за извършената в полза на
ищеца цесия. Оспорва твърдението, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение, въз основа на което да се претендира исковата сума. Поддържа, че
процесният договор за кредит е нищожен в частта, в която са уредени лихвите, поради
противоречие с добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.
11, т. 9, т. 10, от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК, като се поддържа, че договорът за
потребителски кредит е недействителен на това основание. Моли предявения иск да бъде
отхвърлен. Претендира на правените разноски.
Към първоинстанционното производство е приложено гр.д. № 3378/2020 г. по описа
на СРС, 55 състав. По заявление вх. № 3004753/23.01.2020 г. подадено от „Агенция за
контрол на просрочени вземания” ООД е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 27.02.2020 г., с която е разпоредено на Г. Л. Х.. да заплати на заявителя
сумата от 838.94 лева, представляваща главница по Договор за паричен заем № 5402953 от
14.12.2017г. , сключен с „В.К.” ООД, вземането по който е прехвъренона заявителя на
02.105.2019г. по договор за цесия, ведно със законната лихва от 23.01.2020г. до изплащане
на вземането, договорна ихва в размер на 101.32 лв. за периода от 13.01.2018г. до
10.09.2018г., лихва за забава в размер на 54.87 лв. за периода от 11.099.2018г. до
13.12.2019г., 81.04 лв. разноски по делото, а именно 31.04 лв. държавна такса и 50 лв.
възнаграждение за юрисконсулт. На основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК на заявителя е
указано да предяви иск за установяване на съществуване на вземането си. В изпълнение на
указанията заявителят е предявил иск в законоустановения срок.
В първоинстанционното производство са събрани писмени доказателства, от които се
установява следното:
На 14.12.2017 г. между „В.К.“ ООД като заемодател и Г. Л. Х. като заемополучаел е
сключен Договор за паричен заем № 5402953/14.12.2017 г., по силата на който на заемателят
е предоставен кредит в размер на 1200 лева, който е следвало да бъде върнат ведно с
договорена възнаградителна лихва във фиксиран размер, като първата падежна дата била
определена на 13.01.2018г., а последната на 10.09.2018г., на девет равни вноски в размер на
211.35 лева. Посочено е, че главницата ще се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент
в размер на 40.31 %. Годишният процент на разходите е 49,47 %.
На 01.12.2016г. между „В.К.” ООД и ”Агенция за контрол на просрочени
задължения” ООД е сключен Рамков договор за прехвърляне на парични вземания, по
силата на който цедентът прехвърля на цесионера срещу заплащане от страна на цесионера
на цена от вземанията си срещу длъжниците, посочени в Приложение № 1. В Приложение
№ 1/02. 05.2019г. под № 647, е посочено задължение на Г. Л. Х.. за сумата от 1496.91 лева.
3
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При произнасянето си по
правилността на решението в останалите обжалвани части, съгласно чл.269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013
г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните своевременно
с въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при
приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към
казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
При преценка правилността на първоинстанционното съдебно решение настоящият
съдебен състав намира следното:
Ищецът твърди, че има вземане срещу ответника като цесионер на кредитодателя
„Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД за исковите суми,
поради неизцпълнение на договорни задължения по договор за потребителски кредит, и
настъпване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора поради неизпълнение.
Ответникът оспорва исковете като възразява, че не е уведомен за цесията, че няма
предсрочна изискуемост, прави възражения и за нищожност на клаузи от дотовора за кредит
относно лихвения процент и ГПР.
За да уважи предявения иск, първоинстанционният съд е изложил фактически и
правни изводи за наличието на договорни отношения между ответника и „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ ООД по договор за потребителски кредит от
14.12.2017г. за сумата от 1200 лв. като ответникът не се спори, че е получил сумата чрез
касите на трето лице, и дължи връщане на 1902.15 лв., че вземането на кредитодателя е
било прехвърлено на ищеца с договор за цесия, за което ответникът той бил уведомен,
както и че с връчване нответника-длъжник на заповедта по чл.410 от ПК е бил уведомена
същата за обявяване на длъжника кредита за предсрочно изискуем съгласно договора,
поради неизпълнение на задълженията по договора. Намерил е за неоснователно
възражението на ответната страна за нищожност на клаузата за размера на ГЛП, тъй като
същият е в размер на 40.31% и е под 5 кратния размер по чл.19, ал.5 от ЗПК /който е в
случая 50,05%/, при което не е нарушен ЗПК.
Настоящият състав приема за установено, че на 14.12.2017г. между страните е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Договорът носи
подпис на страните по делото и съдържа задължителните реквизити по Закона за
потребителския кредит (ЗПК), не нарушава императивните правила на чл. 10, чл. 11 и чл. 12
от ЗПК, така уговорените съглашения не противоречат на добрите нрави, клаузите не
заобикалят закона и не са неравноправни. При обикновена проверка от външна страна на
прието копие на договора се установява, че същите съответстват на изискванията на чл. 10
от ЗПК - четими са лесно, няма ползване на чужд език, препятстващ възприемането на
съдържанието на договора, изготвен е погасителен план, който връчен на длъжника.
Въззивният съд споделя част от тези мотиви- отнасящите се до валидността на
договора за цесия, до съобщаването на цесията на дължника, до получаване на кредитната
карта от длъжника. Неоснователно е оплакването по въззивната жалба за липсата на
доказателства за съобщаване цесията на длъжника. Съдът споделя становището на
първоинстанционен съд, че уведомяването е станало с връчването на препис от исковата
молба с приложенията на 26.01.2021г.
Вторият спорен въпрос е относно действителността на възнаградителната лихва,
уговорен между страните. Според въззивника не е правилен извода на първоинстанционния
съд, че възнаграждението за ползване на заетия ресурс под формата на възнаградителна
лихва, възлизаща в размер на 40.31 % годишен лихвен процент/ГЛП/ не са уговорени във
вреда на потребителя, е отговарят на изискванията за добросъвестност, тъй като размерът
им е съответен на заетия ресурс и като елемент от общия процент на разходите по заема е в
рамките на допустимата граница по чл.19, ал.4 ЗПК, както и предизвиква неравновесие на
4
правата на търговеца и потребителя.
При преценка съответствието на спорната договорна клауза с императивните правила
в закона, следва да се вземат предвид мотивите на ТР №1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които
се приема, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по отношение на съдържанието на
договора, което не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и
на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, те не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК регламентира максималния размер на годишния
процент на разходите по потребителски кредити и възнаградителната лихва като компонент
от него, наред с другите разходи, посочени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато
надхвърля петкратния размер на законната лихва – арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното
лимитиране на ГПР обаче не е аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща
размер на възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога
валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от правомощието му
служебно да провери съответствието с добрите нрави. Този извод следва от
обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е поставил не
конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този начин се цели да
се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез въвеждането на твърде високи
преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо
да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието с добрите
нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е
граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се
явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика
(решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г. о. на ВКС, определение № 901
от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., ІV г. о. на ВКС) се приема, че
възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се
съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва.
В случая посоченият в т. 5 от договора за кредит лихвен процент от 40.31 % е над
четири пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в
размер на 10,00%, и през годините не е отбелязал повишаване. С така уговореното
възнаграждение, което се явява почти половината от предоставената сума, изчислена на
годишна база, се създава значително неравновесие между престациите, които си дължат
страните. Действително, възможно е по-неблагонадеждния финансов профил на един тип
кредитополучатели да обуслови и по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно
уговореното, което обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга
страна, „В.К. “ ООД като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми,
не следва необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя
преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да компенсира
евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване. Неизпълнението от страна на
потребителя е нормален стопански риск за дейността на кредитора, който следва да бъде
5
ограничен чрез предварително извършената при отпускане на заемната сума оценка за
финансовото състояние на потребителя. В този смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК
предвиждат кредиторът да извърши преценка за имуществото състояние на потребителя въз
основа на достатъчно информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е
необходимо, да извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни,
използвана в Република България. Ето защо, предвиденият фиксиран лихвен процент от
40,31 %, съдът намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо
възнаграждение за кредитора, поради което клаузата на т. 5 от договора в частта за лихвата
се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Поради частично разминаване изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди в частта, в която е уважен иска за сумата 838.94 лв. главница със
законната лихва от заявлението по чл.410 от ГПК, и се отмени в останалите части и
останалите искове се отхвърлят. Това е искът за претендирана възнаградителна лихва в
размер на 101.32 лв. за периода 13.01.2018г. -10.09.2018г., като исковата претенция в тази
част следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
С оглед основателността на въззивната жалба обжалваното решение следва да бъде
отменено и в частта, в която ответникът Г. Л. Х. осъден да заплати на ищеца за разликата
над 342.02лв до присъдения размер от 384.78лв. от които 46.19 лв. разноски в запведното
производство по ч. гр. д. № 3378/2020г. на СРС, 55 състав и 295.33 лв. в исковото
производство.
В останалата обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските във въззивното производство:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК отговорност за
разноските в настоящото производство носят е двете страни
В настоящото производство въззивникът е бил представляван от адв. К. Б. в
условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Същата е представила договор за правна помощ и
съдействие както и списък по чл. 80 от ГПК с който претендира адвокатско възнаграждение
в размер на 400 лв. Своевременно по делото е направено възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнагрождение. С оглед изхода на делото съразмерно на
уважената част от жалбата ищецът дължи на адв. Б. за адвокатско възнаграждение за
осъществената безплатна защита съгласно договора за правна помощ, в минимален размер
по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, съобразно интереса сумата от 33 лв.
Въззваемата страна е претендирала юрисконсулско възнаграждение в размер на 360
лв. Настоящият състав като взе предвид фактическата и правна сложност на делото,
обстоятелството, че юрисконсултът на въззиваемата страна не се е явявал в съдебно
заседание, а само е депозирал отговор намира, че му се дължи възнаграждение в размер на
100 лв., от което с оглед изхода на делото следва да се присъдят 90 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Воден от горните мотиви, СГС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № II-55-2155364 от 12.07.2021г., постановено по гр.д. №
56332/2020г. на СРС, 55 състав, В ЧАСТИТЕ, в които е признато
за установено по предявените от «Агенция за контрол на просрочените задължения» ООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. «*******, че Г. Л. Х. ЕГН
**********, с адрес гр. София, дължи на ищеца следните суми: 101.32 лв. – договорна
6
лихва за периода от 13.01.2018г. до
10.09.2018г.,за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по рреда на
чл.410 от ГПК по ч. гр. д. №3378/2020г. по описа на СРС, 55 състав, както и в частта за
разноските за разликата над 342.02лв до присъдения размер от 384.78лв. от които 46.19 лв.
разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 3378/2020г. на СРС, 55 състав и 295.33
лв. в исковото производство, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск справно основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК
вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД от «Агенция за контрол на просрочените задължения» ООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. «*******, срещу ответника Г.
Л. Х. ЕГН **********, с адрес гр. София, кв. «Борово», ул. ******* че дължи на ищеца
сумата от 101.32 лв. – договорна лихва за периода от 13.01.2018г. до 10.09.2018г., за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по
ч. гр. д. №3378/2020г. по описа на СРС, 55 състав,
ПОТВЪРЖДАВА решение № II-55-2155364 от 12.07.2021г., постановено по гр.д. №
56332/2020г. на СРС, 55 състав в останалата част.
ОСЪЖДА „«Агенция за контрол на просрочените задължения» ООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. «*******, да заплати на основание чл.78,
ал.3 от ГПК и чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв, за осъществява правна помощ на ответника безплатно,
на адв. К. Б. И., ЕГН *******3. от АК-Русе, сумата 33 лв. за адвокатско възнаграждение в
исковото производство за настоящата инстанция.
ОСЪЖДА Г. Л. Х. ЕГН **********, с адрес гр. София, кв. «Борово», ул. «****** да
заплати на „«Агенция за контрол на просрочените задължения» ООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. «*******, да заплати на основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 90 лв. юрисконсултско възнаграждение за настояща инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7